вторник, 31 декември 2013 г.

2013 - Рекапитулация

Време е за рекапитулация.

Прочетох малко книги, но достатъчно да направя класация ТОП 10. Това, което ми прави впечатление е, че лимитирах научно-популярните книги. Причина за това е доста напрегнатата и стресова обстановка на работното място и крехкия ми мозъчен процесор изпуши и отказваше да възприема каквато и да било информация, състояща се от термини и цифри (понеже бях залят с тях). Все по-рядко се наемам да чета фентъзи книжлета, но любопитството ми към различни страни е все така голямо. Дали имаше книги, които ми промениха мисленето? Определено да, а и пък тази година се насочих към по-социални книги, с антропогенна насоченост.  (по азбучен ред):

"Белият тигър" - Аравинд Адига 
Адига ми показа как се пише малка книга за огромна и древна държава. Покрай историята разкрива всички слаби и положителни страни. Забавна и тъжна. Лека и приятна. Индия е толкова непозната страна, с толкова много познати проблеми.

"Ген" -  Майкъл Крайтън
Крайтън е такъв писател, че винаги може да научиш много от книгите му. Безупречно подготвена информация, майсторски представена като част от роман. А и засяга въпроси, които в близко бъдеще ще стават все по-актуални и все по-странни.
 
"Генезис" - Бърнард Бекет
 Голяма, много голяма малка анти-утопична новела .Накара ме да се замисля за много неща от много гледни точки.

"Жестокото присъствие на времето" - Дженифър Игън 
Великолепен роман, засягащ страхът от стареенето, залезът на младостта, жестокостта на времето, което оставя дълбоки следи, дори върху кожата ни. Кара те да оценяваш всяка загубена секунда.

"Заблуден мацки" - Борис Виан 
Толкова много не съм се смял отдавна. Страхотна ноар-пародия, написана в типичен борис-вианоски стил. Уникален пастиш, който ме накара да искам още от същото.

"Изобретено от войната" - Майкъл Уайт 
Човешката природа е жестока, но тази книга доказва, че точно поради тази причина днес сме на такова технологично ниво. Влиянето на на деструктивните човешки способности върху човешката история е огромно.

"Има ли крокодили в морето" - Фабио Джеда 
Книгата, която разпали най-много емоции и чувства в мен. Надявам се, че ще направи много хора по-толерантни, а повечето ще могат да разберат лудите времена, в които живеем.

 
"Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" - Юнас Юнасон
Истински се забавлявах с тази интелигентно написана книга, която връща лентата назад и ни впуска в историческо приключение, което ни изправя лице в лице с луди величия.
 

"Творците на памет" - Джефри Мур
Тежка тема, представена с пъстри диалози и различни погледи.  Точно такива книги те карат да погледнеш с други очи на много хора.
 
"Те живеят в нощта" - Денис Лихейн  
Страхотен дизайн, и още по-страхотен криминален роман, който прочетох неусетно. Лихейн е истински бард. Едно истинско признание към ноар-филмите, криминалните романи и периода на Сухия режим в САЩ, полят с кубински ром.

 ---

Трябва да отбележа, че статиите, които не бяха ревюта, бяха в пъти по-посещавани от сатиите-ревюта. Ще го имам предвид за следващата година.  Ето част от тях:

Книгите, които биха описали 2013 
Книжни хибриди 
Една сбъркана буква
Как ще изглежда романът "Под игото", ако не беше писан от Иван Вазов? 
Бъдещето на книгата 
Как ще изглеждат западните бестселъри, ако бяха писани в България
Най-лошите селф-хелп книги в Бъгария


Това беше по-интересното от блога за 2013 :) Да ме четете повече следващта година :D

.
.

петък, 27 декември 2013 г.

Умберто Еко - "Връща ли се часовникът назад"

Умберто Еко е една от най-ерудираните личности в литературата и като истински библиофил има огромни познания, особено в областта на историята.
"Връща ли се часовникът назад" е сборник от есета, публикации и статии за различни издания, тематично подредени и издадени като книга. Първата ѝ половина ми бе по-безинтересна, тъй като засяга предимно проблемите на Италия, най-вече свързани с медийния монопол на прословутия премиер-циркаджия Силвио Берлускони, който сполучливо е сравняван от Еко с ексцентричните римски императори Нерон и Калигула. Концентрирах се върху втората половина на книгата, защото в нея се разглеждат вече по-глобално събитията и проблемите в нашия свят, позовавайки се на логиката и чисто научно изследване. Това е основната идея на тази книга - авторът събира накуп уроците, които ни е оставила историята, за да ни покаже, че техниките на управление и манипулация на масите не се различават от тези в миналото. Умберто Еко търси и се опитва да извлече от историята модели и схеми на поведение, социални феномени и търси причините за тях. А те са едни и същи, и циклично се повтарят.



Във втората част основните теми са глобализацията и толерантността - докъде може да се разпростират те, сблъсъкът между различните култури, религии и етноси, медийният популизъм и т.н. Еко не само безпристрастно анализира различните обществени проблеми, наводнили света, а и търси евентуални решения, промяна в начина ни на мислене, поведение и т.н. Все неща, които са втръснали на всички и са се превърнали в досада, но не можем да избягаме от тях. Отбелязал съм няколко цитата, които са повече от показателни:

"Възпитанието на младежите в бъдещото училище не трябва да се основава върху прикриването на различията, а върху педагогически техники, които водят до разбиране у приемане на различията."
"Какво представлява обикновено един терористичен акт? Тъй като терористичната организация следва въстаническа утопия, тя цели преди всичко да попречи да бъде установено между опозицията и управлението съгласие от какъвто и да било тип(...). На второ място, цели да тласне действащото правителство към истерична репресия, възприемана от гражданите като антидемократична, непоносимо диктаторска, и по този начин да се стигне до въставането на предварително съществуващ широк фронт от "пролетарии или отчаяни лумпени", които само чакат последна провокация, за да започнат революционни действия."
"Един призив към нетолерантните фундаменталисти: разберете и приемете нравите и обичаите на страната, която ви е приела. И един призив към домакините: направете така, че вашите нрави и обичаи да не бъдат налагане на вярата ви. "
"Рядко една гражданска война достига генерални размери - обикновено става въпрос за война между банди. Войната на банди също е движение на съпротива , състоящо  се от удари в стил "хапеш и бягаш". Понякога във войната на банди се включват "Господари на войната" с техните частни банди, даже банди без идеология, които се възползват от безредиците".*
*Превод: В.Костова-Върлакова
 Не че съм съгласен с Умберто Еко (още повече с нещо като ревюто му за филма "Страстите Христови" и критиките му към Мел Гибсън), но определено харесвам начина му на мислене. Тази книга я четох от време на време, периодично, което ще рече, че едва ли е за директно четене от кора до кора. Но хора, които се занимават с обществени и социални науки, политологоия, антропология и т.н, определено има какво да научат.


вторник, 24 декември 2013 г.

Ю Несбьо - "Пръц-прахът на доктор Проктор"

Като всеки уважаващ себе си норвежец, Ю Несбьо е музикант и вокалист. Само че не на блек-метъл група, както повечето страшни ръмжащи норвежци, а на поп-рок група. Също така е и бивш футболист.  Ритал е във ФК Мьолде, отбор, чийто мениджър в момента е Оле-Гунар Солскяр, бившата златна резерва на Манчестър Юнайтед. Е, норвежците не ги бива по футбол, все имаш чувството, че ритат топката сякаш имат ски на краката си, но поне не наричат тази игра сокър. А и имат странно чувство за хумор.
Ю Несбьо е и писател, предимно на криминални романи.  "Пръц-прахът на доктор Проктор" е детска книга, или поне се предполага, че е такава. Норвежците обаче са по-разкрепостени и не се притесняват да пишат идиотски книги за деца.
Със сигурност детските лица ще грейнат от радост, когато прочетат как смахнат, но симпатичен учен, е изобретил вълшебен прашец, който те кара да пръцнеш толкова мощно, че чак може да полетиш или поне да отпразнуваш националния празник на Норвегия с подобаващи залпове, с които чак в Дания да те чуят. Несбьо обаче не преекспонира тази гръмотевична тема по просташки начин, а просто придава на пръцкането романтични и приказни форми, градейки една поучителна история за деца. Както и за пораснали.

В "Пръц-пахът на доктор Проктор" има много черен хумор, колоритни имена на герои с клета съдба, като тази монголския воден плъх Атила и анакондата Ана Конда, има и големи дози ирония. В сърцевината си историята е стандартна. Добри деца, лоши деца. Приятелства и проблеми. Приключения и изпитания. И накрая справедливост и възмездие за всички. Важното е обаче да привлечеш интереса на детските очи за да предадеш посланието си, а Несбьо с нестандартния си подход определено успява и заслужава похвали за това. 

---

И докато сме още на темата, специално за Коледа, си позволих да направя класация Топ 3 на най-мощните пръцкания в историята:
  • III. място
На трето място е Мойсей, чието пръцкане било толкова мощно, че разделило морето и проправило път на мойсеевия народ.

Кадри запечатани в електронния вариант на библията
  • II място
 Втори е Икар, синът на Дедал, чиято пръцня го издигнала толкова високо на небето, че слънцето му изгорила крилата, направени от баща му и той се пребил:

 Полетът на Икар, мигове след като пръцнал.
  • I място
Безспорен шампион е самият Създател, чиято пръцня била толкова мощна, че създала Вселената. Явлението е известно като Големият взрив или Биг банг.

Големият взрив обяснява метановия произход на Вселената


 И така, весела Пръцколеда, задници! :P

Още ревюта:





събота, 21 декември 2013 г.

Книгите, които биха описали 2013

 Това е книжен блог, който обаче не остава несъпричастен със значимите световни събития. Ето как измина още една година, а ако трябва да я опишем с книги, то тя би изглеждала така:

  • 1. "World Goes Viral, Again"

 

 За поредна година светът се гледаше, протестираше, ужасяваше и забавляваше по виртуалната мрежа, която се превърна в основен източник на културни и не дотам културни феномени. "Какво казва лисицата?" на норвежкия комедиен дует Ylvis се превърна в поредното вайръл видео и е безспорен шампион за 2013. Такива viral феномени станаха още новия клип на корейския рапър PSY - "Gentleman" и "Wrecking Ball" на Майли Сайръс, които започнаха да чупят рекорди, а за наш ужас голяма меме-вълна ни заля с новото тийн леке Джъстин БийбърDaft Punk изкара "Get Lucky", а в началото на годината всички бяха щурнали по Harlem Shake. А у нса ес пояфи яфленеито Спиндермаан.

Социалните мрежи се превърнаха в основно средство за организиране на масови протести, изразяване на недоволство, а в някои страни се сваляха правителства и се променяха обществени мнения. Разбира се, че мрежите са отдавна и средство за разпространяване и на пропаганда, както и на досадни комерсиални банери, реклами, както и на още по-досадни лични снимки с обръснат задник на плажа. А като споменахме политика и протести - свързваме се и със следващата книжка:

  • 2. "Оставка, Оставка!"


Книгата за протестите през 2013 би била доста дебеличка, а централно място там биха заели и нашенските протести, които бяха основната обществена тема в нашата малка страна, а и световният видео-бюлетин вероятно с това и ще ни запомни през изминалата година. Колоритни студентски лозунги, театрални шествия, остроумни фотошопирани картинки в социалната мрежа, където протестни Фейсбук страници никнеха като гъби след дъжд. Въпреки това, квинтетът Но!решарски, СерГей Дмитриевич, Ме(с)тан, Боко и Фюрера така и не слязоха от политическата сцена.

Масови протести обаче имаше и в останалия свят. Светът определено протестираше през цялата година:

В Бразилия първоначално хората излязоха да протестират против увеличението на цените в градския транспорт, но след това протестите се разраснаха и се превърнаха в масови демонстрации против корупцията, полицейщината и други социални и плажни проблеми.
В Турция младите хора и студенти масово се вдигнаха първоначално срещу плановете паркът Таксим да бъде превърнат в лъскав мол, а след това и срещу ислямисткото правителство на Ердоган и ориенталските му мустаци, които посегнаха на светските устрои на страната и забрани на младите да се целуват по парковете. 
В Украйна се организираха протести, станали известни като Євромайдан, като голяма част от хората поискаха евроинтеграция и се надигнаха срещу президента Янукович, чието правителство на практика пое руски курс. Светът обаче ще запомни протестите по-скоро с любимата на всички ексхибиционистко-феминистката група ФЕМЕН, които отново си показаха циците. В Русия също имаше протести против Путин, който демократично ги потуши.
Хиляди каталунци в Испания поискаха независимост през септември, организирайки т.нар. Via Catalana. Може пък и да са празнували титлата на ФК Барселона, знае ли човек?
Хърватите пък се вдигнаха да протестират против приемането на кирилицата, наравно с латиницата. Да им имаш проблемите, толкова ли мразят сърбите?
В Индия много жени и феминистки организации излязоха на масови протести против бруталните групови изнасилвания на жени, които зачестиха в страната.

Масови протести против корупцията, полицейщината и правителствата имаше ( а и все още има) и в Румъния, Тайланд, Армения, Италия, Камбоджа, Словения, Азербайджан, Австралия, студентски протести в Чили, Колумбия и къде ли още не. Най-вече в Арабския свят, но там протестите се разраснаха и се превърнаха във въоръжени конфликти. Което го свързваме със следващата книга:
  • 3. Arab Spring or Religious Idiocracy?

Още преди 2-3 години, когато стартираха събитията в Арабския свят, хората се питаха на къде ще поеме той - към истинска светска демокрация или към религиозен фашизъм. За съжаление на всички властта в повечето от тях попадна при "брадатите", а не при "нормалните". 
В Египет милиони хора излязоха да протестират срещу средновековното управление на Мюсюлманските братя, а накрая се наложи военните, начело с генерал Ал-Сиси, да осъществят преврат и да изритат от власт президента Морси и неговите олигофрени от  религиозната дружинка.  
В Тунис властта пак попадна в ислямистки брадатковци, а светско настроените млади хора, както и интелигенцията се изправи срещу тях, засега без особен резултат (крайно време е да се разбере, че подобни религиозни елементи се разкарват само с шут през гъза, но нека останем политически коректни).
Положението в Сирия е най-тежко, гражданската война съсипа изцяло инфраструктурата на страната, има над 100 000 жертви до този момент, в единствената светска арабска страна, където много бързо излезе наяве кой всъщност стои зад т.нар. бунтовници. Отново брадати последователи на шериата, които на практика опорочиха идеите на много сирийци за истинска демокрация. 
Двама чеченски братя, ислямисти, извършиха атентат в Бостън, а в Найроби ислямистка групировка отне живота на над 60 души в столичен Мол.
Религиозният кретенизъм завладя и Мали, Ирак (боеве между шиити и сунити), Либия, Кот д'Ивоар, Нигерия, Турция, като масови протести имаше и в Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, но светът си замълча, защото така е изгодно на великите сили. Двойни стандарти и лицемерие. Все още живеем във времена, в които хората реагират като овце и чакат религиозни и политически пастири да им направляват тревата и местата, където да серат. Но докато сме още на религиозна тема, преминаваме и към следващата книга:

  • 4. "Папски неволи"

Не знам защо се вдига толкова много шум за старци в бели фусти и смешни шапки, но все пак трябва да отбележим, че се случи нещо историческо - папа Бенедикт XVI се оттегли доброволно от поста си, което се случва за пръв път от 1294 г. Не се знае дали е бил засрамен от фактите, че е участвал в есесовски паради, или от това, че е прикривал папски служители, които харесват момченца, но накрая все пак слезе от католическия трон (притежание на ватиканската банка). 
На негово място бе избран кардинал Хорхе Берголио, на който му бе натирено името  папа Франсис, и така той се превърна в първия йезуитски папа, както и в първия папа от Южното полукълбо (имам предвид географско, а не анатомично). Папа Франсис обаче определено има доста по-либерални възгледи, което дава някакви надежди за напредък в тази организация.

Религиозните среди  обикновено сочат божия гняв за вечните природни стихии, които ни заливат, затова преминаваме на следващата книга за 2013:
  • 5. Камъните падат, падат от небето!

За съжаление природните стихии винаги напомнят за себе си всяка година. Като най-паметен в интернет пространството бе падането на метеорит в Челябинска област, Русия, защото бе най-мощният метеорит падал на Земята от повече от век, а и някак напомняше на филма Армагедон в малки мащаби. Брус Уилис не се зае да ни спасява, но пък бе истинско зрелище.

В Близкия изток се забеляза необикновено захладяване и снежни валежи. В Кайро заваля сняг за първи път от 112 г. , а в Сирия, Йордания, Израел и Ливан хората можеха да си построят снежни човеци и да се замерят със снежни топки, стига да не бяха твърде заети с това да се пуцат взаимно с истински патрони.

Наводненията бяха най-голямата напаст - сред най-пострадалите бяха много европейски страни (най-вече Германия и Австрия), Китай, Аржентина, Австралия, Индонезия. В Утаркханд, Индия загинаха над 5700.
Най-смъртоносен се оказа тайфунът Йоланда, който буйстваше на Филипините и чиято скорост от близо 300 км/ч (най-силният записан някога) отне живота на над 6000 души. 

Време е да погледнем нещо по-позитивно, а именно:
  • 6. Технически прогрес, 2013

Ето, че хората  не само стачкуват, стрелят и псуват по мрежите. Има все пак нещо, с което да се гордеем, че сме част от него - научния прогрес.

През 2013 китайците изпратиха совалка до Луната, която е първа такава от 1976 насам. Тъкмо когато лунните хора вече се надяваха да не бъдат повече притеснявани от Земляните, китайската машинария Чанг'е 3 кацна и пусна роботизирания роувър Юту да съсипва насажденията от лунни моркови на местните. Като заговорихме за космос, 15 астронавта бяха пратени в орбита, всичките в мисии на руския Союз или на китайския Шенжоу.  Най-много мисии изстреляха руснаците -32, следвани от американците - 19.

Американски учени пък създадоха 3D принтер, който може да създаде лабораторно живо ухо от колаген и животински клетки. За в бъдеще се  надяват да бъдат създавани органи, пригодни за трансплантация. В статия на Орегонския медицински университет пък бе описан за пръв път процес за създаване на ембрионални стволови човешки клетки чрез клониране.

Франсоа Енлер и Питър Хигс заслужено спечелиха Нобеловата награда за физика, заради ключовото им участие в проекта с големия адронен ускорител на частици.
  • Книгите през 2013
И понеже това все пак е сериозен (добре де, не чак пък толкова сериозен) блог за книги, ето кои книжки бяха наградени през 2013г., и за които българските издателства ще започнат ударите под кръста, за да ни ги шитнат през новата 2014г. :

*Нобелова награда за литература: Алис Мънро, избрана като "майстор на съвременния къс разказ"
*Наградата на Франц Кафка пък получи: Амос Оз
*Медал "Карнеги" за детска литература : Сали Гарднър за "Maggot Moon"
*Награда "Брам Стокър" за ужаси: Кейтлин Киърнън за "The Drowning Girl"
*Награда "Агата" за криминален роман: Луиз Пени за "The Beautiful Mystery"
*Награда "Хюго" за фантастика и фентъзи: Джон Скалзи за "Redshirt"
* Награда "Небюла" за фантастика и фентъзи: Ким Стенли Робинсън за "2312"
* Награда "BSFA": Адам Робъртс за "Джак Глас"
*Награда на Ян Михалски: Махмуд Доулатабади за "The Colonel"
*Награда "Локус" за фантастичен роман: Джон Скалзи за "Redshirt"
*Награда "Локус" за фентъзи: Чарлз Строс за "The Apocalypse Codex"
*Награда "Локус" за детска литература: Чайна Миевил за "Морелси"
*Светивна награда за фентъзи: Дж. Уилоу Уилсън за "Alif the Unseen"
*Награда "Прометей" за литература: Кори Доктороу за " Pirate Cinema"
*Наградата на сър Артър Кларк: Крис Бекет за "Dark Eden"
*Наградата IMPAC: Кевин Бари за "City of Bohane"

-----------


Е, такава беше 2013 година.




петък, 20 декември 2013 г.

"Те живеят в нощта" на Денис Лихейн

Когато видях романът "Те живеят в нощта" на книжния панаир в НДК, си казах, че го ще взема само заради това как изглежда. Ноар-дизайнът на книгата определено има голям принос в това да се потопиш в атмосферата на 20-те и 30-те години на миналия век -  в една гангстерска ера, породена от Сухия режим и Голямата депресия в Щатите. 



Лихейн е написал един роман-признание, истински tribute към криминалния "hard-boil" жанр. Събрал е всички крими-клишета и елегантно ги е подредил в епична история за Джо Кофлин, бостънско хлапе, което ще завладее Флорида . През цялото време, през което четях, имах усещането, че гледам някоя от ноар-класиките с Хъмфри Богарт и Гари Грант, съчетани с "Кръстникът" и "Имало едно време в Америка. Лихейн e взел по нещичко от Дашиъл Хамет, Марио Пузо и Реймънд Чандлър, от джаз-стила на Скот Фитцджералд, а перото му е достатъчно добро за да ти качи адреналина, както го прави култовата игра "Mafia". 



Съвсем небрежно, докато текат централните събития, на заден фон ни е разкрита съвсем пълнокръвно една интересна и груба епоха, в която САЩ търси своята идентичност. Това е ценното в тази книга - много леко и лесно се чете, но въпреки това има огромна тежест. Въпреки всички клишета, от които е сглобен романът, ще видим как авторът много ясно  и интелигентно възстановява една историческа картина - със съвременен и вече трезвен поглед. Ще видим как се надига зората на киното и си проправя постепенно път, ще ни се разкрие истинската природа на крайнодясната протестантска организация Ку-Клукс-Клан, чийто ръководители просто използват омразата за да въртят бизнес чрез рекет,   ще видим сегрегацията на обществото - расизъм, липсата на толерантност, делене и групиране на етнически групи и етноси: латиноси, италианци, ирландци, евреи... Не са пропуснати и лицемерието на губернатори и съдии, корупцията във властта, експлоатация на етноси от страни като Куба, както и опитите да се дирижират такива държавици. Ще видим и пагубното влияние на радикалните форми на религията, на наркотиците, алкохола, и най-вече - това е едно изследване на най-големия човешки порок - алчността, която всъщност движи този свят. Поради тази причина и Рузвелт отменя и сухия режим.

Джо Кофлин израства в сравнително заможно работническо семейство с ирландски корени, но отчуждението и проблемите между родителите му се отразяват, а финансовата криза и мечтата за бързи пари, хубави жени и коли го вкарва в тъмната страна на деня, в нощта - там, където живеят лошите момчета. Вкаран е и образът на фаталната жена, така характерния за ноар филмите образ. Джо се влюбва в момичето на местния гангстер и негов шеф, след което попада в затвора, едва оцелява, но благодарение на съобразителността и интелекта си успява да се издигне до квартален бос, и да върти бизнес с ром. 

Разбира се, когато живееш в нощта, не може да не очакваш удари под кръста, разчиствания на сметки, поява на нови и нови фигури, които искат мястото ти под слънцето. Както ще дойде времето за разплата или елиминация. Защото този свят е брутален и безскрупулен - клише, но все пак то все още е актуално.  

Повечето книги на Лихейн се появяват на голям екран, което вероятно е причина историята в книгата да препуска като в бесен екшън, който не ти оставя дъх - нещо, което е като меч с две остриета - или ще спечели много фенове, или ще загуби още толкова. Освен автор на вече филмираните "Реката на тайните" и "Baby Gone Baby", Денис Лихейн е и сценарист на популярни сериали като The Wire (Наркомрежа) и Boardwalk Empire (Престъпна империя). Което обяснява защо Бен Афлек е закупил правата върху "Те живеят в нощта", а филмът е планиран за 2015г. 

"Те живеят в нощта" определено е една от книгите на 2013г., не толкова заради съдържанието, а заради стила, авторски и дизайнерски. А сега нека се лее ром и суинг:







събота, 7 декември 2013 г.

"Завоевателят" - Федерико Андахази

Представете си, че индианците откриват Европа преди европейците да открият Америка.

Харесвам книги, в които се заиграват с историята и ни я представят по различен начин. Федерико Андахази разменя ролите в сценария на историята и едно осиновено момче, Кетца, което служи на племената на мехиките, се превръща в откривател на Европа и земите отвъд Америка.



Книгата се състои от три части, като може да послушате моя съвет и съвсем спокойно да пропуснете първите две. В първата се разказва за детството на Кетца, за кръвожадните индиански богове, жреци и за дивия индиански живот в красиви градове с огромни храмове. Кетца едва се спасява от това да не бъде принесен в жертва на поредния свиреп бог, след което бива изпратен на мисия по море, заедно със затворници и пленници. Втората част проследява самото пътуване, изпълнено с препятствия, премеждия и лишения. 

Интересните моменти и същността на книгата започват в третата част, когато вече капитан Кетца акостира в малкото пристанище Уелва в Испания, и се сблъсква с една съвсем чужда култура, обитавана от диваци, със силна пристрастеност към златото и виното. Индианецът със своята свита всъщност попадат в една много интересна епоха - тази на светата Инквизиция, която също като при мехиките изисква жертви и се горят хора в името на главния бог Исус Христос. Кетца започва да крои завоевателни планове и да разучава слабостите на местните, но много скоро осъзнава, че тези алчни туземци имат могъщи оръжия, а ненаситността им може да ги изведе до неговата родина, където лесно могат да разграбят и опустошат разпокъсаните от вечни разпри и войни местни племена.

Кетца вижда много сходства между религиите и основните водачи - Мойсей, Исус, Мохамед и Теноч, или както той ги нарича - Повелители на войната.
Но най-много изненада Кетца фактът, че всички виждаха - Аллах, Бог Баща и Йехова бяха всъщност едно и също божество. Освен това мюсюлманите приемаха Исус Христос за пророк, а Аврам (великият прародител на древния народ на Израел, откъдето произлизаше Исус Христос) - за свой прародител. Всъщност храмът в Мека, люлката на мохамеданството, е бил съграден от Аврам. В такъв случай, питаше се Кетца, каква в крайна сметка беше причината за тази безспирна война. Може би, казваше си младият мъж, имената на боговете бяха претекст, за да си оспорват територии, богатства и власт.*
Кетца достига до Апенинския полуостров и става свидетелна един от най-важните моменти в историята на съвременното общество - Ренесанса:
Ако съществуването ни беше един кратък миг, изпълнен с копнежи, миг между две вечности, в които нямаше нищо, абсолютно нищо: едната, преди да се родим, а другата, след като умрем, то тогава имаше изобилие от причини да празнуваме живота и да поддържаме огъня жив. Това беше Ренесанса: противопоставяне на нищото и страстно отдаване на живота, независимо колко кратък е той.*
 Превод: Ана Лулчева

Или както отбелязва индианецът, някои живееха и умираха за да служат на боговете, а други живееха, за да могат боговете да им служат.
 
Кетца решава да следва легендите и да се срещне с праотците на народа си, затова поема към Ацтлан, което се оказва Китай. Доказателство за това е календарът на мехиките - пет йероглифа от мехикския календар съвпадаха с тези от Йи календара: змията, кучето, маймуната, тигърът (ягуарът) и заекът присъстваха и в двата календара, разположени по един и същи начин.

В това приключение Кетца тръгва за да открие нови територии и владения, а открива любовта, жестокостта и красотата на човешката природа. Общо взето оригинална концепция, интересни идеи, но сякаш доста сухо представени от Андахар. Ако тръгнете да я четете, може да си спестите времето с първите две глави и да почнете от третата, пак ще уловите основната нишка и няма да изпуснете нищо.

 .

понеделник, 2 декември 2013 г.

Динау Менгесту - "Прекрасните творения небесни"

 "Прекрасните творения небесни
през кръгъл проход зърнахме, отдето
излязохме: и пак звездите блеснаха"

Пасаж от "Ад" на Данте

В творбата на Данте, героите се измъкват от Ада и виждат прекрасните творения небесни, а както отбелязва и главният герой на Динау - Стефанос, никой не може да разбере този пасаж по-добре от африканец, защото това е техния живот. Всекидневен ад и само понякога поглед към небето.



Напоследък темата за бежанци и хора, бягащи от конфликтни зони, е много актуална.Такъв е и Стефанос, етиопец, избягал от разпокъсаната му от кървави революции родина. Революционерите пребиват и извеждат баща му, който е адвокат, и малкият етиопец никога не го вижда повече, а с последните спестявания майка му го изпраща извън Етиопия, за да спаси неговото бъдеще. Прощалният поглед на неговия баща преследва Стафанос дълги години, но това не е книга, в която разказвачът разказва тъжни истории или реди оплаквания и укори.

Напротив, това е съвсем различен роман. Стефанос заминава за Америка, страната на неограничените възможности, където обаче постепенно мечтите му започват да помръкват. И ако очаквате обвинения към света, Америка и приказки за несправедливостта, няма да ги получите. Етиопецът съвсем честно признава слабостите си, грешките си, липсата на амбиции и образование, както и неумението да се впише в американската сложна система. Дошъл от друг свят Стефанос се сблъсква със самотата, сивото ежедневие, живее в негърски пропадащ и постепенно опустяващ квартал, държейки скромна бакалия.

Романът съдържа цяла палитра от емоции - едновременно е и забавен, и тъжен, и меланхоличен. Забавно и тъжно е когато слушаш Стефанос и двамата му приятелите как се забавляват с игра - един от тях казва името на един диктатор, а останалите трябва да познаят през кой период и в коя страна е управлявал, и колко души е избил. Тъжно и меланхолично е когато слушаш Стефанос как разказва за майка си и брат си в Етиопия и за мечтите, които е имал като млад. 

Разказът на героят в книгата на Динау е съвсем безпристрастен, и като такъв показва големите недостатъци и предимства на американското общество - общество от консуматори, все още раздирано от предразсъдъци и големи социални пропасти, които самите чернокожи ги създават с начина си на живот и поведение. Отново се усеща честността и прямотата на разказвача. Едновременно неговата признателност и реална представа за това какви са проблемите, които създават тези пропасти.

"Прекрасните творения небесни" е и роман за самотата, за нещастието да няма на кого да подариш подаръците за Коледа, да споделиш празничното настроение и малките радостни мигове . Неумението да се впишеш в обществото. В крайна сметка героят на Динау се запитва дали трябва да се радва на спокойния, макар и съвсем невзрачен и сив живот тук в Америка, да извлече максимума от него, след като алтернативата е да живее в конфликтна Африка, където деца с разхождат с оръжия? Романът на Динау Менгесту е роман за хора, които искат с честен труд да намерят мястото си, след като вече са загубили своето в своята родина, но осъзнават, че никой не е длъжен да им го осигури. А те трябва да си го спечелят.

--

Мо Йен - "Промяната"

Малка история на малък човек, живял в  малко село в провинцията, но станал голям писател в голям Китай и получил голяма награда.

Mного хора се питат защо тези капризни и изтънчени любители на тухли със сложен философски състав, или т.нар. академици и критици, са дали Нобеловата награда за литература 2012 на китайски писател, написал една обикновена, малка автобиография, която няма и 120 страници.

"Промяната" обаче е добре замаскирана (не)обикновена автобиография, която ни разказва за промяната на Китай в рамките на няколко десетилетия. Да, Мо Йен разказва за детството си и за това как е станал известен писател. Но добрият читател е като археолог - от малките следи може да различи големите артефакти.

Дори детските мечти на Мо Йен показва в какви времена са живеели китайците през епохата на Мао - времена на глад и мизерия. Всичко, за което си е мечтал малкият Мо, е бил да стане шофьор на мощния ( и по-стар от самия него) съветски камион "Газ" 51. Смазващата социална среда го е накарала да се бори да стане личност, за да може бедните му родители да не се срамуват от него. В тази негова автобиография съвсем бегло, сякаш на шега, Мо разкрива наличието на бюрокрация, шуробаджанащина, корупция, която е характерна за подобни системи.

 Стар и нащърбен Газ 51 гледа тъжно с двете си очета отпред, а ръждата му разказва много истории :)

В книгата авторът споменава и за срещата с най-известния китайски режисьор - Джан Имоу, под чиято режисура излиза  "Червено сорго" - един от най-известните романи на Мо. Постепенно се усеща и промяната - техническа, културна, прогресът е явен, но чисто човешките недостатъци, създадени от социалната структура, сякаш остават...

Добра книга, но честно казано съм чел далеч по-интригуващи романи, които нямат нобелови награди.

Други ревюта:
Книголандия
Библиотеката
Смайлинг

.

петък, 22 ноември 2013 г.

"Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" - Юнас Юнасон

Изминалият 20-и век бе един много щур и изпълнен със събития период. Век, в който властваха десетки крайни идеологии като фашизъм, комунизъм, религиозен фанатизъм, съпътствани от икономическия империализъм и медийната пропаганда. Век, в който човечеството преживя две световни войни, множество кървави революции и строежи/падания на стени. Столетие, в което хората стигнаха луната, измислиха атомната бомба и дадоха старт на компютърната ера....Въобще, щури времена.




"Стогодишният старец..." представлява една забавна ретроспекция на тази ера, като авторът  Юнас Юнасон ни запознава с един смахнат старец, който на стогодишния си рожден ден решава да скочи от прозореца и да избяга от старчески дом. Името му е Алан Карлсон, като на онзи Карлсон с перките - веселият и бръмчащ герой на Астрид Линдгрен. 

Романът на Юнасон е съставен от две сюжетни линии. 

I. Първата линия ни връща в началото на века и разказва историята на Алан, както и за преминаващите през очите му исторически събития. А той винаги се oказва на най-(не)правилното място. Спасява живота на генерал Франко, а по-късно вечеря и пие с него. По-нататък Алан се озовава в Лос Аламос, където дава идеята на Опенхаймер как да направи атомната бомба, а за награда печели вечеря с вицепрезидента Хари Труман. Труман го праща в Китай за да помогне на Чай Каншъ в борбата срещу комунистите, а нашият Карлсон пък взема че спасява жената на Мао. Приключенията на Алан не свършват дотук - той попада в Иран, където взривява един полицейски участък (по много забавен начин) и става свидетел на революцията там. Накрая бива отвлечен от руснаците, на които също помага да създадат атомна бомба, заради което вечеря със самия Сталин! Всичко е весело на вечерята, пеят се грузински пиянски песнички, докато Алан не изръсва стихотворение на шведски нацист, заради което е пратен в Сибир. Там пък взривява Владивосток и заедно с незаконния брат на Алберт Айнщайн попада в Северна Корея...а после на остров Бали. За десерт остава Париж и премеждия с Шарл дьо Гол. 

Отстрани може да изглежда ужасно несериозно, но Юнасон с усмивка ни връща лентата назад и ни кара да се смеем на цялата историческа какафония, наред с лицемерието, корупцията, вечната надпревара за власт и надмощие, и с лудостта на величията.  

II. Втората сюжетна линия се развива в родината на автора - Швеция. Макар и не толкова широкообхватна, тя също е забавна и има политически и социален аспект, макар и на локално ниво. Стогодишният вече старец Карлсон взима, че свива чантата на един грубиян и потегля на някъде с автобус. Съответно в чантата има 50 милиона крони и мафията го погва, както и полицията. Алан Карлсон среща и спечелва нови приятели, включително и дружелюбен слон. При това приключение се намесват и стотици бройки на библията, бракувани заради едно единствено добавено изречение на последния ред (... И накрая всички заживели щастливо).

В края на книгата двете сюжетни линии се пресичат в настоящето и накрая наистина всички заживели щастливо. Като в приказките. На Астрид Линдгрен. Макар и на сто години, Алан намира щастието, за което никога не е късно да бъде намерено. 


Други ревюта:

Книгозавър
Книголандия
Lovebigbooks
Библиотеката

.




неделя, 27 октомври 2013 г.

Книжни хибриди

Така се случи!
Оставих на 13-я рафт от моята библиотечка няколко книги, а те взели, че някои от тях толкова много се харесали, та се кръстосали :( Не ги е срам! Вижте какво се получи:

  • 1. Илиада + Трейнспотинг = "Илиадаспотинг" от Омир Уелш






 Парис и Менелай се сбиват в шотландската кръчма "Троя", заради стриптизьорка на име Елена. Хубавата Елена с игривите цомби. Тумбата на Менелай е изгонена от кръчмата. За да влязат пак, те построяват огромна дървена спринцовка с хероин. И се напъхват вътре. Парисовата компания вкарва спринцовката в кръчмата, ония излизат и ги ступват. Ахил и Хектор пък се сбиват след спор на футболна тематика. Ахил избърсва бар-плота с тялото на Хектор, а и после и тоалетните. Накрая избухва пожар и всички изгарят вътре в кръчмата.


  • 2. Аз, Роботът + Ромео и Жулиета = "Роботът и Жулиета" от Айзък Шекспир



Андроидът Ромео и чистата хуманоидка Жулиета се влюбват на един виртуален 5D бал с маски. Уви, властите не им позволяват да се оженят, защото имат "генетическа несъвместимост според законите на роботиката". За тази цел Ромео си присажда органика и заменя изкуствените си части, и така се превръща в чист хуманоид. В същото време депресираната Жулиета скача от балкона и се налага да й заменят някои органи с изкуствени. Така те се сменят и стават хуманоид и андроидка. Отчаяни и двамата се самоубиват, като пращат самосъзнанията си в друго измерение...


  • 3. Да се обичаме с отворени очи + Тъмната половина = "Да се обичаме с тъмната половина" на Хорхе Кинг

(не знам какво е правила книга на Букай в библиотеката ми, честна дума!)





Писател страда от раздвоение на личността. Един ден се събужда като Букай и боядисва стаята си в розово, вижда във всеки предмет божие послание и знак, който ще му помогне да преодолее липсата на муза, като резултатът е десетки розови страници със захаросани послания . На другия ден обаче писателят се събужда с тъмната си половина - Стивън. Стивън боядисва стаята в черно и гледа на света реално. Накрая на тъмната половина й писнало от лигавите писания на Букай, взела пистолеро и си теглила куршум в главата. Така заличавайки себе си и Букай...Стивън умира щастлив, че е спасил света от селф-хелп лигочите на розовата половина.

-------

Кажете сега, това честно ли е? :(

.

петък, 25 октомври 2013 г.

"Генезис" - Бърнард Бекет

Доста рядко попадам на такива книги.

Трудно се и пише ревю за такива книги.



Всъщност като идеология романът на Бърнард Бекет ми напомни за идеите на Ричард Докинс и въведения от него термин мем, както и за "Как се раждат добрите идеи" на Стивън Джонсън:





Само в 120-на страници, под формата на анти-утопичен роман, чието действие до голяма степен се извършва в холограмна среда, Бекет успява да опише опитите ни винаги да даваме дефиниции на светът около нас. Опитите ни да разгадаем сътворението, смисълът му, да обуздаем и наложим идеите, които извират от и около нас, опитите да преодолеем страховете, които оформят мисленето ни, съзнанието ни, както и предаването на тези дефиниции, на тези мисли и идеи по една съвсем естествена верига на копиране и комбиниране. 

Еволюцията ни показва как Животът се заражда в силикатна среда, приема въглеродна форма, която започва да възпроизвежда идеи, а същата тази въглеродна форма отново се обръща към силикатите и ги използва за да мултиплицира и улеснява разпространението им. Естествен кръговрат. Не случайно в споровете между централните фигури - човекът Адам и роботът Арт, се получават такива остроумни сблъсъци:

— Ти си оставаш чисто и просто силиций — констатира той (Адам), разлиствайки страниците.

— А ти си въглерод — не се предаде Арт. — Откога периодичната таблица е повод за дискриминация?
Бекет се старае да ни накара да погледнем върху вечните идеи и въпроси по друг начин. Имайки предвид, че е и преподавател по математика, не ме изненадва и неговия подход. Разглежда различни идеологически модели и се опитва да ги обясни, а не да ги обвинява и развенчава:

Човешкият дух обуславя способността да посрещаш несигурното бъдеще с оптимизъм и любознателност, той подклажда вярата, че проблемите и противоречията са разрешими. Той е увереност. И е нещо крехко. Страхът и суеверията го помрачават.
...
 Суеверието е необходимостта да възприемаш света като причинно-следствена обусловеност. 
...
Неподготвени да отдадат злощастията на случайността, неспособни да приемат незначителността си на фона на една по-мащабна структура, хората започват да търсят чудовища сред себеподобните. Медиите насаждат страх и мнителност. За всяко нещастие, което ги сполетява, пресата съчинява обяснения. И обяснението винаги е от плът и кръв и с конкретно име. Хората се боят дори от съседите си. На всички нива — индивидуално, обществено и национално — търсят белези за злонамереност. И ги откриват навсякъде, защото, който търси, намира. Ето го истинското предизвикателство пред хората от онова време. Предизвикателството да се доверят един другиму. И предизвикателството ги сломява. Това имах предвид под помръкване на духа.
...

*Емилия Ничева, превод

Радвам се, че има автори като Бекет. Той е директен, не разпилява времето на читателя, в дебели тухли, а съвсем изчистено излага идеите си.  Може би "Фермата на животните" на новото, технологично, IT време. Иска ми се да напиша още няколко страници за книгата, но ще остана кратък и директен като Бекет :)

Други ревюта:

Изборът на Пи
Книголандия
Ташева от Аз Чета
Шадоуденс
Горуна
Мишки и гарвани
Сапунено мехурче
Ylith
.


неделя, 20 октомври 2013 г.

"Заблудени мацки" или ноар-пародия в стил Борис Виан


В края на 40-те години на миналия век, отчаян от търговския неуспех на книгите си, Борис Виан започва да пише еротични кримки под псевдонима Върнън Съливан. Една от тях е "Заблудени мацки", която е смесица от онези твърде популярни за времето си еротични булевардни романи и класически ноар - със задължителните фатални жени, детективи, мистериозни престъпления, наркотици и т.н. Това, което прави книгата уникална, е онзи саркастичен Борис Виан, който седи зад перото и с лекота, и с блестящ стил, галантно се шегува с жанра, както и с неговата комерсиалност.



В "Заблудени мацки" Франсис Дийкън разказва една история, в която се забърква, след като решава да си направи майтап с негова приятелка, организирала бал с маски. Франсис се дегизира като жена, при което на бала попада на нишка, която го води до хомосексуална банда, търгуваща с наркотици. Лидер на тази банда е закоравяла лесбийка, която крои коварен план.

Франсис и неговия брат Ричи тръгват да разследват случая, като междувременно решават да вкарат няколко от лесбийките от бандата в "правия път":

"Обръщам я с дупето нагоре и Ричи се заема да я шиба - с каиш, имам предвид.
- Кой като теб - викам й - Ядеш пердах с колан от крокодилска кожа. Баровска работа.
Тя се мята като риба на сухо. Дупето й се нашарва с червени ивици, никак не е грозно според мен.
-По-вляво, Ричи - напътствам го - там има едно местенце, дето е бяло-беленичко."

Ако историята ви се струва проста и абсурдна, то със сигурност тънкия хумор и цветущите определения ще ви накарат да пуснете множество усмивки по време на четенето. Борис Виан от време на време иронизира и самите кримки:

"Зачитам се в някакво криминале, образец на пестеливост, в смисъл, че за единайсет страници стават едва пет убийства..."

Въобще забавна история, в която мъже, преоблечени като жени, преследват банда (или по-скоро биват преследвани) от жени, които се правят на мъже...

"Заблудени мацки" е лек, остроумен черен роман, който може да се прочете за една вечер. Просто чудно.
.

събота, 5 октомври 2013 г.

"Енигма" на Антони Казас Рос или как щеше да изглежда Педро Алмодовар в литературата

Питали ли сте се как щеше да изглежда Педро Алмодовар, ако беше станал писател, а не режисьор?



"Енигма" на Антони Казас Рос е отговорът. И двамата залагат на сложни еротични взаимоотношения между мъже и жени. Между жени и жени. И между мъже и мъже. През цялото време, докато четях книжката, си мислех за филма на Алмодовар - "Говори с нея". Също като прословутия режисьор, Казас Рос  успява елегантно, поетично да изрази сложната женска и мъжка вселени, във всевъзможните им комбинации, използвайки силата на словото:

"...всички се реем из космоса без върховенство, подчинени на невероятната непредвидимост на промените, всяка частица от вселената е свързана с другите по загадъчен начин и всички те се подчиняват на един вечно менящ се танц, над който нямаме и най-малък контрол. Всяка частица е едновременно свободна и в единение, свързана с цялото. Именно за това не вярвах нито в съдбата, нито в случайността. Всяко микросъбитие зависеше от стотици милиарди  непредвидими движения, които го обуславяха" *
*превод: Зорница Китинска

Казас Рос ни запознава с мистериозни, странни герои. С екзотичната, красива и ефирна японка Наоки, влюбена в другата главна героиня - прекрасната студентка по литература Зое. Квартетът герои се допълва от мачото Рикардо, млад поет, който изкарва прехраната си като...наемен убиец. И накрая - Жоаким, преподавател в университета, неуспял и недъгав писател-бунтар. Любовта към литературата и поезията събира тези странни чеда, а тази тяхна любов постепенно се трансформира и придобива телесни форми.

Този странен квартет решава да си направи шега с известните писатели, като започва да разпространява техни книги с преправени финали. Създават скандал, който успява да вкара отново хората в книжарниците. Казас Рос иронизира себе си в романа, иронизира колегите си, а накрая, самият финал на романа е весела закачка с читателя.

Вероятно "Енигма" ще има същата съдба като филмите на Алмодовар. Или ги харесваш, или ги смяташ за празнословни перверзии.

Други ревюта:

Love big books and cannot lie
Литературата днес
.




събота, 14 септември 2013 г.

Една сбъркана буква

Днес осъзнах, че една буква може да обърне света. Пропуснеш или замениш буква и всичко може да се преобърне. Особено в тези ултра-технологични времена. Пишеш пиянски мейл на приятел и....бам сбъркаш една буква от електронния му адрес. Писмото е пратено в Таджикистан, при непознат политик-дисидент от Казахстан. Чинг! Вкарват те в списъка за издирване на Интерпол.

Така! Какво ще стане, ако само една буква бъде заменена и пропусната в книжното царство? Това ни показа вече ето тази забавна статия.

Както знаете, моят блог е и книжна лаборатория, в която се експериментира с всички книги, без страх какви книжни взривове могат да се получат. Затова извадих фотошопската колба и забърках няколко книжки в буквен разтвор, и хоп една буква се промени. Малко ли е? Вижте какво се получи:

  • Пластелинът на пръстените - Дж. Р. Р. Толкин

Гандалф прави от пластелин орки и ги съживява. Орките са недоволни от уменията на Гандалф и се разбунтуват, защото ги прави прекалено грозни и противни. Хобитите го отнасят, щото се подиграват на орките. Стига бе, заради една буква да се промени цялата история? Е, все пак тук орките са добрите :P

  • "Името на бозата" - Умберто Еко



Действието се развива в средновековен български манастир, в който монах издирва изчезналите му две банички и чудотворна боза, която успокоява стомаха. Монахът разкрива хиляди конспирации, докато си намери баничките с боза.

  • "Вълшебната сланина"  - Томас Ман


Млад инженер отива да отслабва в алпийски дебелариум. Уви се пристрастява към шоколада и ... местната пържена сланина с бира...

  • "Пичовци" - Иван Вазов

Разкази и повести за пичове от предосвобожденските кръчми в град Сопот, където пиенето означавало свобода!

  • "За пишките и хората" Джон Стайнбек


За хората и техните...пишки. Или за пишките и техните хора. Вероятно художникът на корицата е бил жена, която е мислила за всичко друго, но не и за книжката.

  • "Сто години срамота" - Габриел Гарсия Маркес


Разказва се за перверзиите на семейство Буендия, които накрая основават Огледален град, където всяко огледало те показва чисто гол... И всичко това заради една добавена буква от главния редактор.

  • "Пян Бибиян" - Елин Пелин

Засекретените и неиздавани приключения на пияния Бибиян, чиято дружба с Фют леко приема фетишистки измерения с това пляскане с опашка. Пян Бибиян, йохохо и бутилка ром!

  • "Осъдени уши" - Димитър Димов



 Романс между испанската принцеса с големи уши Фани Порн и испанския монах, с още по-големи уши, отец Еротия. Защото ушите събират хората.


  • "Запивки по българските въстания" - Захари(й) Стоянов



Ако сбъркате на някой изпит само една буквичка, както по-горе, може да се получи доста конфузна ситуация и да спечелите неблагоразположението на учителя по литература завинаги. И все пак истината е във виното :Р.

  • "Минету" - Карл Май



Може би най-яркият пример как може да си докарате беля със само една сбъркана буква. За ваше сведение Минету е град в САЩ, с население 1659 души, така че не ме гледайте така :(.


------

Сами виждате, че всяка пуква, пардон, буква е важна :).
.

събота, 24 август 2013 г.

"Творците на памет" - Джефри Мур


Данните показват, че Алцхаймеровата болест поразява милиони хора след 65-та им годишнина, като до осемдесет и петата година болестта поразява почти половината население на тази  възраст.

Синестетите пък са хора, които обикновено асоциират едно възприятие с друго, като например свързват гласовете или прочетените думи с многоцветни форми. По този начин някои от тях успяват да запаметят огромни количества информация.

Джефри Мур обединява тези две странности в една книга. В две личности - майка и син. Стела Бурун страда от Алцхаймер и постепенно губи разсъдъка си, спомените си, а Ноел пък е синестет - умее да запаметява с най-големи подробности събития, книги, и не може да избяга от лошите спомени.  



"Творците на памет" е съставена почти изцяло от диалози между петимата главни герои, както и дневници, водени от всеки един от тях. По този начин авторът концентрира вниманието върху взаимоотношенията между отделните характери, тяхното възприятие към отделни  ситуации и промените, които настъпват в  състоянията им. От дневника на Стела например можем да забележим как постепенно възрастната жена губи паметта си, затруднява се, мъчително очаква неизбежното, докато накрая губи контрол. Съответно от дневника на Ноел забелязваме трудностите, които изпитват всеки човек, който живее с близък, страдащ от Алцхаймер. Майка му поръчва скъпи продукти по телефона, излиза и забравя къде е, а Ноел й поставя навсякъде бележки с напътствия, опитва се да върже двата края и да намери лек. На моменти ми напомни на суровия филм на Ханеке - "Amour", който също засяга подобна тема.

Освен Стела и основния Ноел, други твърде интересни герои са Норвал и Джей-Джей. Докато Норвал олицетворява рационалното мислене, то Джей-Джей е тъкмо обратното. Преследва алтернативата медицина, вярва в какви ли не щуротии, но въпреки това е симпатичен, макар и примитивен, изключително добродушен и изпълнен с неизчерпаем ентусиазъм. Съжителството между Ноел, Норвал и Джей-Джей показва как могат различни възгледи за света да се допълват и да работят заедно. 

Норвал сякаш се превърна в любим мой герой. Първоначално отблъскващ, описан като интелигентен сексист, привлекателен и неустоим хедонист, който употребява жените за една нощ, но постепенно започнах все повече да харесвам чисто рационалното му мислене, изключително научния му подход към темите:
"Психиатрията? Психиатрията е най-забележителната грешка в мисленето на двайсети век. Следва да бъде пратена, ако все още не е, в бездънния интелектуален нужник. Двайсет и първи век ще постави психиатрите до астролозите и маговете. Искаш ли да знаеш защо? Защото мозъчните увреждания са въпрос на химия. Човешкият мозък е просто парче месо с химически вещества, електрически заряди и превключватели. Чувства, мисли въображение - всичко това са видове обработка на информацията. Всички аспекти на духовния ни живот зависят изцяло от физиологически събития в мозъчните тъкани. Личността? Тя може да бъде дефинирана съобразно разстоянията между мозъчните клетки - синапсите, които са специфични при всеки индивид. "*
* Превод: Невена Дишлиева-Кръстева

Предполагам, че всеки би променил мнението си за Норвал, именно в края на книгата, когато цялата красота на характера му започва да се проявява.

Петият централен герой е Самира. Освен, че е с интересен арабско-еврейско-персийски произход, тя също е необичаен герой. Харесва по различен начин тримата мъже - Джей-Джей, Норвал и Ноел, опитва се и тя да заличи спомените от миналото, и да открие своето правилно бъдеще. От онзи тип жени, които вдъхновяват мъжете.

Чрез "Творците на памет" Джефри Мур се преклонява пред две неща - химията и приказките от "Хиляда и една нощ". С голяма любов описва чудесата на химията, които тя предлага, с което се преклонява пред рационализма на човек. От друга страна пък чрез "Хиляда и една нощ" и поезията на Байрон авторът се покланя на творческите способности, на необятното въображение на мозъка.

Накратко, страхотна книга, която обаче не бих препоръчал на всеки, особено на онези, които харесват динамичните действия и повече събития да се случват в дадено произведение. Тази книга е от друг тип. На някои може да се стори скучна, а на други (мен примерно) - за чудесна. Отново различни възгледи...:)

Ревю в Литературата Днес
.

петък, 19 юли 2013 г.

Как ще изглежда романът "Под игото", ако не беше писан от Иван Вазов?

Време за летни лигавщини.Взех рендъм изречение от романа "Под игото" на Иван Вазов и си представих как би изглиждало, ако бе родено от перото на други автори. Банално, но поне ми бе забавно :)

И тъй:

Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
— Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно...
 Иван Вазов (оригинал)

-------------
А сега:

Андроидите пуснаха по един сигнал и роботите си разотидоха доволни. Когато Огнянов-274 се приближи до Рада-347, тя му изпрати съобщение чрез телепатия:
- Благодаря за мрежата, 274!
Айзък Азимов

Вещиците за ужас на всички изпяха песен и народът се разбяга. Когато тролът Огнен кварц доближи тролката Родохрозитка, тя романтично стовари боздугана върху главата му и каза:
- Съкровище, благодаря за опалите...
и го прасна пак, а той щастливо се стовари върху отряд гноми.
Тери Пратчет

Ученичките премижаха от удоволствие, а доминаторът продължаваше да размахва камшика. Когато Огнян приближи голата Рада, за да й нанесе поредния удар по дупето, тя изохка:
- Благодаря ти, господарю!
Е.Л. Джеймс

Учениците въртяха сръчно пръчките си, а  квесторите ги наблюдаваха. Когато Хари Огнян се доближи до Радамаяни, тя го вдигна във въздуха и полетяха заедно:
- Благодаря ти за магиятаааа...
Дж. К. Роулинг 

Ученичките изпищяха и се разбягаха из селото, ала войниците ги пресрещнаха, брутално изнасилиха и заклаха. Когато Огняновил приближи Радазаел, за да я посече, тя му изкрещя:
- Благодаря, но не ми се умира днес...
И подло извади кама от ботущата си и я заби в гърдите на Огняновил.
Джордж Р.Р. Мартин

Танцьорките се развилняха на сцената в малкото кабаре. Когато детектив Огняноу доближи изящната Рада, за да й запали цигарето, пристигна уискито с лед. Тя пусна дим право в лицето му и каза:
- Благодаря, детектив Огняноу. Открихте ли следите?
Реймънд Чандлър

Ученичките заеха местата си в съдебната зала пред погледа на магистратите. Когато Огнянов доближи адвокат Рада, тя хладно му каза:
-Благодаря за показанията Ви, господин Огнянов. Нямам повече въпроси!
Дейвид Балдачи

Ученичките свободно търчаха с късите си полички, показвайки гащичките си на момчетата наоколо. Когато Огнянов доближи Рада, сграбчи я със силните си ръце, целуна я страстно, а тя му прошепна в ухото:
-Благодаря ти за вечерта, скъпи. Аз съм кучка.

Джаки Колинс

 Злото се бе вселило в душите на ученичките, а гражданите на Салем'с Лот живееха в страх и мрак. Когато Огняновър доближи Радиън, за да забие зъби в плътта й и да премахне семейната прокоба, тя треперейки от страх му каза:
-Благодаря за вечния живот...
Стивън Кинг

Ученичките следваха своите мечти, предначертани от вселената, която всевъзможно гледаше да им помогне. Огнянош доближи Раделе, за да се слеят пътищата им, а тя се загледа в звездите и му каза:
- Съдбите ни ще се разделят, но силата на любовта като магнит ще ги съедини отново...
Паулу Коелю

Ученичките си пафкаха хеш, поркаха, и си говориха за новите гей-стайл чанти. МакОгън се доближи до Радет, за да изшмъркат и последния плик кока, а тя му каза:
-Компир, копеле, махни си косматите ти ръце от мен. 
Ървин Уелш

Ученичките си извадиха въдиците и си наловиха няколко дървета. Когато Огнян доближи Рада, за да измие папагалите, тя му каза с цветен глас:
- Благодаря за синия пъпеш с картофи.
Борис Виан

Индианките от племето аравахи танцуваха около Прътът на дъжда, а старейшините пушеха лулата на мира. Огнената ръка приближи Миризливата Роза, зарови томахавката в ловното поле, а тя срамежливо му каза:
-Хау, нека луната блести в сърцето ти...
Карл Май 



------------

Кой бихте добавили и как ще прозвучи цитатът от неговото перо?
:)

.





неделя, 14 юли 2013 г.

"Белият Тигър" - Аравинд Адига

Бангалор!
Третият по големина град в Индия, в който се намира всеки трети офис в страната. Градът, в който никнат като гъби масивни сгради, представящи най-големите компании в света - Dell, HP, IBM, Siemens, General Electric и т.н. Много индийци се стичат в Банглаор за да работят през късните часове до ранна утрин в кол-центрове, в т.нар. аутсорсинг бизнес -  приемат обаждания и изпълняват поръчки на техните работодатели, намиращи се на хиляди километри, от двете страни на Атлантика.


Но пътуването до Бангалор е дълго.  "Белият тигър" е история за онзи трънлив път от крайно бедните градчета като Лаксмангар, през Делхи, до процъфтяващите индустриални центрове като Бангалор. Това е Историята на едно момче, което мизерства и гладува, и което извършва престъпление, за да избяга от задушаващата жестока клетка на кастова система, в която е затворен.

Това е историята на съвременна Индия - страната на чудесата, която е разделена на две - на страната на Мрака и страната на Светлината. Страната на крайностите, в която част от населението мизерства, гладува и слугува, а друга - върти милиони, подкупва политици, служители, полицаи и... управлява.

Аравинд Адига ни представя една огромна култура с всичките ѝ тъмни и светли нюанси. Индия оживява пред нас, благодарение на страхотните описания и метафори, на динамичния, хумористичен и лек текст, които са без типичните за индийските филми фалшове, протакания и драми. Сравнението на бедните касти с това на ограден курник, препълнен с пиленца, настъпващи се и акащи едно върху друго е смразяваща, но удивително точна. На моменти имах усещането, че съм там, в Индия, в калта и мръсотията, задръстванията, сред рикши, мръсен въздух, бедни деца, продаващи фигурки на Кришна и Буда, а шофьорите навсякъде дъвчат и плюят паан - червена гадост, която е популярна сред бедното население.

"Белият тигър" е написан в псевдо-епистоларна форма, т.е. главният герой праща серия от писма до китайския премиер, в продължение на една седмица. Тук се акцентира върху пародийната демокрация в Индия, в която гласовете на бедните се манипулират и котнролират, бандити и групировки държат бизнеса с природни ресурси, с проституцията, а полицаите си прикриват очите, когато някоя богаташка двойка прегази дете на улицата.

Адига в 250-на неусетни страници разкрива характеристиките и особеностите на индийската социална стълбица, взаимоотношенията между отделните касти и религии, пародира със самите религии и милионите богове, а и поставя въпроси, които се разпростират и извън рамките на местната култура, в един по-общочовешки мащаб. Показва несъвършенствата, лицемерието и несправедливостта на нашия свят, в който ненаказано хора заобикалят законите и безскрупулно трупат богатства. Дори краят е истински и съответно несправедлив. Но за да се измъкнеш от Курника е нужно да стъпчеш някого. И да се превърнеш в бял тигър.

Категорично едно от най-добрите неща, които съм чел напоследък.




Други ревюта:

Зори
ЕлеНикИндия
Блог за книги
Хелън

събота, 6 юли 2013 г.

"Панталеон и посетителките" - Марио Варгас Льоса

Колумбийците се гордеят с Габриел Гарсия Маркес. Аржентинците си имат Хорхе Борхес, а мексиканците - Карлос Фуентес. Бразилците пък се хвалят с Паулу Коелю...добре де, добре, исках да кажа Жоржи Амаду. А чилийците се гордеят с Пабло Неруда. E, както може да се досетите, писателски герой за перуанците е Марио Варгас Льоса.



"Панталеон и посетителките" излиза през 1973 г. и обхваща онези бурни и нестабилни времена в латиноамериканската история, в които насилието и силата са взимали връх. Льоса много елегантно пародира именно с онзи винаги груб и недодялан милитаризъм, към неговите дисциплинарни правила и първосигналното държание на военните.

Историята вероятно е позната на повечето от вас - капитан Панталеон Пантох, военен със стабилно семейство, неподкупен, изпълнителен и стриктен армейски водач, е пратен в перуанската част на Амазония на секретна мисия. Мисията е следната -  Пантоха има задачата да организира и основе нещо като публичен дом, чийто куртизанки да задоволяват войниците и техните офицери, като по този начин да спрат вълната от изнасилвания в региона.

Панталеон Пантоха се заема със задачата като типичен военен. Дава наставления на Посетителките (така биват наричани жените от публичния дом), създава им правила, нормативи (по колко души да обслужат дневно), даже им измисля и химн, който забавно напомня на патриотично-героичните пропагандни такива:

Да служим, да служим
на родната войска!
Да служим, да служим
със пламенни сърца!

Летете бързо чучупити!
Наш дълг е смелите войници
от сухопътните войски,
щастливи да направим ний.
...

В голямата си част книгата представлява серия от военни рапорти, заповеди и доклади и т.н. Чрез тази техника Льоса успява сполучливо да пародира милитаристките прийоми, но той не спира дотук. Той се присмива и на примитивизма на местното амазонско население , както и на религиозните течения (непрекъснато пренасящи в жертва клети животни), които намират чудесна среда за развитие.

Льоса със симпатия описва и т.нар. "посетителки", създава колоритни образи като Гърдата, Рошавата и Бразилката, която спечелва и сърцето на Панталеон. Сякаш не забравя и че те са живи същества, със свои чувства, надежди и мечти. Просто жени, попаднали на неправилното място, в неправилното време.

Лека полека комичното се трансформира в трагично, драмата се трупа постепенно и накрая взема своя дял. Лично за мен обаче последната третина е разочароваща, дори доскучава. Някак останах с впечатлението за незавършеност, сякаш Льоса зацикля и претупва края. Все пак "Панталеон и посетителките" си остава един от шедьоврите на латиноамериканската литература и интересуващите се от латиноамериканска култура задължително трябва да я прочетат.

Други ревюта:

Размищльотини
Книголандия
.

петък, 5 юли 2013 г.

"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон

Това е първата ми книжка, изцяло прочетена в градската транспортна мрежа. На отиване към работа: 5-10 странички, на връщане - пак толкова. За една седмица я прочетох. 

Това е и първият роман на Карлос Руис Сафон, който вероятно не е писан в барселонските автобуси, поне така предполагам. Освен ако в Барселона няма стари, лъскави превозни средства, навяващи носталгия по старите времена и... с разхождащи се духове из тях. 




Със сигурност "Принцът на мъглата" е по-сурова като изработка, особено ако трябва да я сравняваме с поредицата за Гробището на забравени книги, или с любимата ми "Марина", но на мен ми бе интересно да видя етапите през които Сафон преминава, докато се oшлайфа като световноизвестен писател. От "Принцът на мъглата" през "Марина", до "Сянката на вятъра". Разликата е голяма, ала още в дебюта си Карлос Руис се проявява като умел разказвач. 

Първият издаден роман на испанеца е за юноши, изпълнен е със свръхестествени елементи  и откровено се различава от по-късните му творби, които са далеч по-реалистични и рационални. От друга страна още в "Принцът..." се откроява онзи готически стил, който се превръща в запазена марка на автора. Сафон изгражда типична готическа атмосфера на страх и ужас с тайнствени образи, мрачни градини, гробища, морски фарове, каменни статуи на циркова трупа, черно-бели филми, които сякаш пронизват тъканта на времето и ни връщат десетилетия назад със спомените и тайните на своята епоха. 

Сафон изгражда и онази чиста първа любов, която е тема и в следващите му романи. Въобще "Принцът на мъглата" е олекотена основа, върху която по-нататък испанецът изгражда далеч по-комплексни и заплетени истории, с далеч по-сложни герои и характери. Тук малкият Макс, сестра му Алисия и странният Роланд ще се изправят пред коварен враг. И ще се научат да губят и да преглъщат загубите в сложния ни свят.

Любим цитат:

"...Човешкият живот в общи линии се дели на три периода. През първият въобще не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата ни младост, започва втория период - тогава човек осъзнава колко е крехък живота и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне към края на живота настъпва третия - този на приемането и следователно на примирението и  очакването.
Това е един от големите парадокси на вселената - за тази мъдрост узряваме едва тогава, когато вече е твърде късно.

Още ревюта:

Блажев
Бран
Весислава
Ташева
Преслав
Литературни ревюта





неделя, 23 юни 2013 г.

"Сянката" - Сибин Майналовски



За първи път срещнах заглавието "Сянката" в блога на Бран, след което от любопитство се разрових по интернет, за да открия информация за автора. Попаднах на много слухове и тайни истории, но успях да сглобя нещо:
Сибин Майналовски е роден през 1674г., но 3-4 десетилетия по-късно бива ухапан от разгонена вампирка, затова е жив и до днес. Говори се, че вампирката е от онова семейство, чийто членове дружно ухапали и Стивън Кинг. Майналовски се отървал от сексуално обсебената вампирка, едва след като му хрумнало да прави любов със сребърен презерватив (това са слухове, но все пак...) :р.

Кариерата си започва след като попада в плен на орда от върколаци-софисти, които го принуждават да пише разкази в местното сп. "Върколак". След което успява да избяга с помощта на извънземна раса, търсещи дублетни гени на Айзък Азимов. Сибин пише за тях в сп. "Зона F". 

Майналовски участва като статист-шофьор във филма "Камионите", правен по разказ на Кинг, но "по погрешка" сгазва режисьора. Някои подозират, че Майналовски не бил доволен от резултатите му. Говори се, че е бил био-дизйнер в градината на Шекли. Обича котки, но мрази пусита. 

Това е информацията, която събрах от различни (не)надеждни източници. 

Но сега да се върнем по-сериозно към сборника на Сибин - "Сянката". Той е съставен от 24 разказа, по 2 за всеки един от месеците на годината, като са обхванати различни литературни "сезони" - като почнем от хумористични фентъзита, примесени с ирония, минем през приключенска фантастика със саркастични елементи, и стигнем до чисти ужаси. 

Както често се случва при четенето на сборници с разнообразни разкази,  в зависимост от настройката на читателя, винаги се появяват любими. Лично на мен това са хумористичните "Стани герой" и "Купете си фантазия". В тях се засяга темата за комерсиалното писане, писането на килограм, липсата на подбор от страна на масовия читател, неоценяването на истинските таланти и преклонението пред чуждото. Всичко това разказано с герои като Ламята Спаска и окаяни просяци-разказвачи. Има и леки закачки с Дж. Р. Р. Толкин, Р. Джордан и Дж. Р. Р. Мартин, и тоновете фентъзи-хартия, които бълват. 

Литературни препратки може да намерим и в други разкази - "Роботът-комарджия", в който ще срещнем интересна утилизация на трите закона на роботите, познати ни от творчеството на Айзък Азимов, както и трансформирането на тези закони във фентъзи вселена, което авторът прави в разказа "Третият закон на Толкин" (с поредна закачка).

В типична стивън-кингова среда попадаме в "Накъде?" и "Клуб 13", където се срещаме с непослушен обсебен камион, водещ към Ада, както и с безскрупулен клуб от хора с проблеми...и странни методи да ги решават.

Разбира се в сборника има и по-мрачни разкази с по-социална насоченост. Като "Градът",  който става свидетел на ежедневни ужасии, или "Мракът и дъщеря ми", в която сякаш авторът разкрива свои душевни терзания, но пък може и да бъркам. 

Като цяло "Сянката" е интересен сборник, в който всеки може да хареса по нещо от разказите и да потърси за още, а може и да сбърчи нос на някои от тях - зависи вече от литературните акцептори. Но определено си заслужава да се даде шанс на този широкообхватен писател.

Други ревюта: