понеделник, 1 май 2017 г.

Япония: Харуки Мураками - "Хроника на птицата с пружина".

Преди около 55 години на бял свят се появява "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджес, по която десетилетие по-късно великият Стенли Кубрик прави своя най-голям филмов шедьовър. Като го споменах, се сетих за онази сцена, в която героят на Малкълм Макдауъл си тананикаше "Singing in the rain" и риташе топките на клетника, в чиято къща бе нахлул. Абсурдна сцена. Преди около двадесет години в Япония Харуки Мураками изважда роман, който може да наречем препратка към произведението на Бърджес. Заглавията са идентични, а и в двете книги героите се превръщат в изкуствени обекти - портокал (или птица) с механизъм (или с пружина), т.е. отвън се опитват да изглеждат естествено, уви, отвътре всичко е изкуствено.



При Мураками концепцията се по-сложна, отколкото очаквах, защото за него съм чувал много противоречиви мнения, а той е или недолюбван, или обожаван от читателите. Както винаги от анотацията на задната корица всичко звучи твърде банално. Тридесетгодишният Тору Окада остава без работа, но решава да прекара няколко месеца на социални, докато жена му Кумико работи в списание и изкарва добри пари. Един ден котката им бяга от дома, а Тору тръгва да я търси. Оттук насетне повествованието придобива дървовиден характер, появяват се няколко допълнителни образа: братът на Кумико - Нобору, бившите военни Хонда и лейтенант Мамия. сестрите Малта и Крета Кано, както и ученичката Мая Касахара. Зад всеки от тези герои Мураками създава цяла вселена от истории, връща ни с тях в миналото и като същински Карл Юнг разкрива онези преживени травми, които постепенно са пречупили желанието им за живот.

Нобору Ватая е роден в сравнително заможно семейство, неговият баща е имал големи изисквания и възлагал големи надежди на него, непрекъснато му набивал в главата как да бъде безпощаден към хората, да ги гази за да може той да се издига. Този родителски нездравословен натиск донякъде сломява вътрешността на Набору, той се превръща в това безчувствена, жестока, студена, коварна и изкуствена птица с пружина. Извършва зловещи, извратени неща и той е генераторът на трагедията, която се разиграва в историята.
Друг такъв образ, чиято съдбата постепенно го превръща в фалшива птица е лейтенант Мамия. Той е участвал в десантите на японската армия в Китай и Монголия, бива заловен от бруталните и сурови монголци, и става свидетел на деяния, от които лично на мен ми настръхнаха косите. Мамия губи най-добрите си години, животът се превръща за него в  кошмар, сякаш цялата му същност, всички обикновени, невинни младежки мечти, планове и желания, които е имал като млад, са били  изтрити и заменени с механични органи, превърнала го е в ходещ човек с пружина. Образът на Мамия е един от най-трогателните, на които съм попадал, разкривайки как малкия човек може да попадна в масовата лудост на войните и без никаква вина да бъдат превърнат в неодушевени предмети.

Всички истории обаче се въртят като спътници около Тору Окада. Отново авторът ни връща към детството на героя. Тору е единствено дете в скромно семейство, загубило майка си, губи изцяло връзка с баща си след като той повторно се жени. Плах при взимане на решения, Тору винаги се съгласява със събеседника си. Всичко, което наистина има е съпругата му Кумико. Именно страхът да не я загуби и да остане сам открехва защитният му пружинен механизъм в съзнанието. Отказвайки да приеме реалността и ужасяващите неща, които е сторила любимата му, опитът му да ги изолира от съзнанието и да ги пренебрегне, отключва и създава този паралелен, имагинерен свят. Постепенно читателят започва да подозира, че някои от образите са нереални, те са проекция на съзнанието на Тору, проявили се вследствие на страховете пред действителността. Всъщност част от образите са копирани от истинските и трансферирани и скрити, а Тору се налага да слезе дълбоко в кладенеца на подсъзнанието си и да извади на повърхността скритата мъка и да се пребори с нея.

Както във всеки роман на Мураками и тук присъстват така характерните му за всяка негова книга котки, описание на уши, мистериозна жена, готвене, джаз музика, паралелни светове, изминали исторически събития, затруднение на младини, злодей без лице и т.н., но въпреки всичко не може да се отрече лекотата, с която успява да плени и завлече читателя.



 Ясно е, че много хора могат да не харесат сюрреалистичните нюанси на Мураками, а дори да обвинят японеца в твърде елитарна претенциозност, но за други това ще се окаже абсолютен шедьовър. Аз определено съм от вторите и поне засега смятам "Хроника на птицата с пружина" за една от наистина добрите книги.



неделя, 23 април 2017 г.

Ю.Корея: Ким Йонг-ха - "Империя на светлината"

Така се случи, че в същата седмица, през която четях книгата, изгледах и "Liberation Day"- филм, посветен на посещението на словенската индъстриъл група "Лайбах" в Северна Корея. Те са първата западна група, посещавала тази страна. Филмът е наистина любопитен и показва една нация, управлявана чрез друга система, и в която всичко изглежда ужасно сюрреалистично, а стремежът към социалистическа утопия буквално извира от всяко ъгълче на Пхенян. Всичко е стегнато, добре подредено, организирано и ... доста изкуствено, неестествено, плашещо. Членовете на "Лайбах" трябваше да настроят цялата си апаратура към севернокорейската техника, която наподобява тази на Европа от 60-те години. Самата словенска група се е родила по време на комунизма в бивша Югославия, затова на членовете й всичко в азиатската страната изглеждаше познато. А както и те признават, изпълнението на севернокорейците е значително по-добро и по-прецизно от това на югославяните - "комунизмът, за който ние мечтаехме". Музикантите от "Лайбах" трябваше да се изправят срещу добрите и лошите страни (най-вече непоклатимата цензура) на една странна държава, която сякаш е от друга реалност.



Когато четях книгата на южнокорееца Ким Йонг-ха, най-трудното за мен бе да запомня и науча имената на героите - всички ми звучаха еднакво. В "Империята на светлината" главният герой е Ки-Йонг, мъж на средна възраст, роден в Северна Корея, обучаван и пратен на юг за да извършва шпионаж. Неговите директни началници биват освободени и по този начин проектът е провален, а Ки-Йонг остава забравен в южнокорейската столица Сеул. Той обаче намира начин да се впише в "капиталистическата" култура, да се ожени и да създаде семейство с нищо неподозиращата Ма-ри. Но в един съдбовен ден получава съобщение-призовка, подканяща го да се върне в Пхенян. Ки-Йонг изпада в паника, той е свикнал със семейството си, с дъщеря си, със спокойния живот на юг, където за разлика от север може да се взимат собствени решения.

Макар и писана като шпионски криминален роман, на фона на който се развива семейна драма, "Империята на светлината" има по-скоро символичен характер. В него главните герои са попили всички негативи на корейците, като Ким Йонг-ха далеч не се е спрял удобно да критикува само северните си братовчеди, но е разкостил и южната част на полуострова. В образа на Ки-Йонг виждаме отражението на това, да си роден под тоталитарна система. Ки-Йонг е загубил част от сетивата, най-вече онези, с които се изразяват чувства. Не него му е трудно да изразява любов, приятелство, загриженост, макар и да ги изпитва, той дълбоко ги е скрил. Живее под постоянен страх, преследва го чувство на вина. Той е израснал в политическа матрица, в която е забранено да се взимат индивидуални решения, индивидуалността и поривите са изтрити, всичко се решава колективно, приемат се само групови заключения и заповеди. И колкото и да е странно, авторът Ким не спестява критиките и към Южна Корея, чийто слабости са вписани в Ма-ри. Тя е кариеристка, преследва своето издигане нагоре, семейството го е оставила на втори план, отдала се е на удоволствия и разврат. Въпреки че южната и северната части на Корея са на двете противоположни страни на политическата скала, разделени от граници и фронтови линии, проблемите на корейците не се различават. Ким е изразил усещането, че и едната, и другата страна са отишли твърде далеч в крайностите, а семейните ценности драматично се разпадат, по една или друга причина децата започват да израстват в нездрави и нестабилни семейства.

От южната страна се развива едно презадоволено консуматорско общество,  което започва да губи същинските си корени и да копира твърде елементарно Запада. То е сексуално освободено, без граници, отдало се на множество пороци. А от другата страна, на север, пък е тотално погазена личността и свободата на избор, на усещания, а в последствие и желанието да се развива, да се твори.

но все пак има надежда, тя е в следващте генерации. В образа на дъщеричката на Ма-ри и Ки-Йонг е изобразено вероятно бъдещето на Корея, с пожеланието тя да бъде обединена. Именно в децата е надеждата на автора, те могат да накарат родителите да превъзмогнат различията си, да преглътнат грешките и слабостите, и заедно да отгледат децата си в стабилни семейства.

Надявам се българските издателства да погледнат и да изкарат малко повече съвременни книги от Корея, Япония, Китай, а защо не от Филипините и Малайзия, тъй като тази част на света прогресивно се развива напред, там хората имат по-различен начин на мислене, от който можем само да научим много.












събота, 14 януари 2017 г.

Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта"

"Странна случка с куче през нощта" е една от най-обичаните книги в Англия. По-странното е, че в България не се харесва особено, или поне от това, което видях като оценки в goodreads сред българските читатели.  Озадачен съм.



Книгата е писана по нетрадиционен начин, излиза от рамките на конвенционалното разказване, от стандартните правила на писане. Има схеми, рисунки, задачи, графики, картини, директно вкарани в повествованието. Защото Марк Хадън се е постарал да ни пресъздаде един коренно различен начин на възприемане. Той е работил като социален работник за хора с увреждания и със сигурност не му е било лесно, а животът с деца и възрастни, страдащи от аутизъм, също е сложен и изисква страшно много компромиси и жертви. Авторът разкрива реалностите, такива каквито са.

Историята започва като в криминален роман - момче на име Кристофър, страдащо от Синдрома на Аспергер, намира съседското куче мъртво, със забита вила в тялото. Оттам нататък то решава да направи разследване и да открие кой е убил клетата животинка. Води дневник, който всъщност ние на практика четем. Тук се проявява силата на Хадън, който съвсем реалистично е представил страховете, мечтите, начините по които възприема света, положителните и отрицателните страни на момче с умствено увреждане. Не са идеализирани нито родителите, нито хората около Кристофър. Родителите му са обикновени човеци и в много моменти се разчупват, нервите им не издържат, колкото и да се стараят. Получават се разриви във взаимоотношенията, психологически сривове съпътстват и двамата, но въпреки всичко те правят всичко възможно за най-доброто за техния син. Хадън успява да накара читателя да погледне света през невинните детски очи на аутист и от него може да научим страшно много неща. Този поглед е полезен.

Децата-аутисти могат да развият нестандартни качества, с които да са пълноценни за обществото, ако им се предостави шанс. Не е лесно, но затова сме хора. Кристофър например, е блестящ математик. Обожава да гледа на света чрез подредени факти, цифри, цветове и формули.

Донякъде книгата на Хадън ми напомня на "Размишления в катраненото буре" от Джак Харт и трябва да призная,  двете влизат в графата "много любими".





Тери Пратчет - "Под пара"

През 1671 г. сър Исак Нютон  прекарал светлинен лъч през стъклена призма и светлината се отразила в различни цветови ивици. Така светът прозрял спектъра на светлината и вече нищо не било същото. Няколко века по-късно сър Тери Пратчет измислил света на диска и прекарал целия реален свят през него, лъчите пак се пречупили и се зародила фантастична светлина. Свят, отражение на нашия реален, но всички невидими цветови гами вече се виждали и откроявали,  всичко било вече много по-пъстро и разбираемо, по-забавно и лесно за възприемане. Появили се вещици, гноми, тролове, гоблини, зомбита, джуджета, вампири, върколаци, магьосници, хора от различни географски величини и от различни гилдии, и всички се опитват да живеят и да намерят някакъв баланс, в който да не се разпадне всичко.

Тери Пратчет вече напусна нашия свят, но зад себе си ни остави друг, с който винаги ще напомня за себе си и ние ще има с какво да го помним. За много фенове, включително и моя милост, именно "Под пара" ще бъде възприета като лебедовата песен на създателя на този изумителен свят. Макар и бидейки предпоследната му творба. В библиографско отношение книгата е от т.нар, "индустриална поредица", в която Пратчет въвежда различни индустрии в света на Диска, и в която влизат още "Пощоряване", "Истината", "Опаричване", "Подвижни образи". Но в "Под Пара" се споменават и почти всички познати централни герои от предишните 39 книги, включително Стражата, начело с Вим Ваймс, Фред Колон, Ноби Нобс, огромния Детритус и капитан Ангуа, бегло се споменава и професор Ринсуинд, Пондър Стибънс, Архиканцлер Ридкъли и останалите магьосници. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото се появява за да продава захаросани лекове (пародия относно хомеопатията), споменават се още Лу Цзе, Скапания Тъпанар Джонсън, лейди Морголота, лорд Ветинари, кралят на джуджетата, Диамантеният крал на троловете и т.н. Единствено липсват познатите ни героини от вещиците, но се усеща, че Пратчет е направил малка прощална ретроспекция на знаковите герои в Диска. 



В "Под пара" се появява самоук гений, Чеп Щолен, който изобретява Железницата. За да я развие той се свързва с местния мултимилионер, краля на лайната, или по-точно на битово-фекалната индустрия, предприемача Хари Кинг. В проекта се намесва и лорд Ветинари, който наема добре познатия ни симпатичен мошеник Мокр фон Ментебрад. Но в същото време назрява бунт сред джуджетата, чийто духовници насъскват младите срещу нововъведенията, срещу всичко, което не е джуджешко. По този начин Пратчет оформя двете основни теми на книгата: навлизането и развиването на модерни технологии, както и появата на фундаментални, радикални течения в обществото. Това са теми, които повече от десетилетие разбунват духовете в съвременния свят. Особено тази за терора и терористичните атаки, станали плашещо емблематични през последните години.

По отношение на технологиите, Пратчет откровено ни разкрива как те променят живота на Диска. Появата на Железницата дава възможност да се отворят нови работни места, развиват се цели отделни възли като металургията и въгледобива,  свързват се различни култури, разширява се туризма и продажбата на артикули, коренно се променя транспорта на стоки и храни до различни кътчета. Когато се отвори гара на малко забравено населено място, то моментално процъфтява. Не всичко е безопасно, с технологиите трябва да се внимава, в неправилни ръце те стават опасни и това е отбелязано. 

По другата линия, тази за религиозните фундаменталисти и като цяло радикалите, Пратчет е подходил много деликатно. Въплътил ги в образите на други брадати същества - джуджетата. Джуджетата само се карат помежду си и е характерно за тях, че ако се съберат три джуджета на едно място, то те ще имат четири мнения по даден въпрос.
Някои от тях, по-радикалните и глупавите, се влияят от проповедите на техните мрачни духовници - грагове. Тези грагове са решени да държат джуджешката общност в света на мрака и някак успяват да втълпят на вярващите, че всяка промяна/прогрес е кощунство, и то просто кощунство само по себе си. (Освен това взривяваха щракалките в "цивилизования" Анкх-Морпорк).

В крайна сметка усилията на Ветинари, Хари Кинг, Мокр, Чеп Щолен и цялата и дружина се изправят срещу малка част, останали в миналото с начина си на мислене същества. Като надеждата е, че и в нашия свят този тип идеология ще бъде отнесен и заклеймен от времето.

.  

събота, 19 ноември 2016 г.

Полша: Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"

През култовата 1994 г. двама поляци, Марчин Ивински и Михал Кичински, основават компанията CD Projekt S.A., разработчик на видеоигри. В началото те просто превеждали и интегрирали игрите за полския пазар, но почнали бавно да разработват и цели игри по поръчки на големите компании. Така се стига до възложения от Interplay Entertainment проект за играта "Baldur's Gate". Проектът се проваля, но Ивински и Кичински решават да използват сорс кода и да започнат създаването на нова игра. По това време популярността в Полша на поредицата "Вещерът", писана от техния сънародник Анджей Сапковски, била голяма, а и всички в компанията били нейни фенове. Така през 2007 г. се появява и компютърната игра "Вещерът". Огромното старание и желание на създателите, вложени в играта, дават резултат, като по този начин франчайзът става популярен в цял свят, а покрай тях и книгите на Сапковски получават по-широка аудитория. Трябва да се отбележи и нещо необичайно - компанията има съвсем различна философия, различаваща се от тези на големите компании. Хората от CD Projekt не слагащ защити за права и не възпрепятстват пиратстването на игрите. Те считат, че това подпомага за нарастването на популярността на играта и разчитат на лоялността на феновете. Разговаряйки с доста от тях се оказва, че това действително се оценява и днес "Вещерът" има огромна лоялна фен-база.



Но да се върнем към света на книгите. Популярността на поредицата не се дължи само на игрите. Сапковски създава интересен свят, базиран най-вече на славянската митология, но с примеси и от останалите световни митологии. Неговият герой, Гералт, много напомня на Филип Марлоу от романите на Реймънд Чандлър. В сборника от разкази "Последното желание" светът много наподобява на този от криминалните романи, само вместо детектив имаме вещер с изграден морален кодекс и магически способности. Останалите елементи са на лице - фатални жени, криминални деяния, извършени от митологични чудовища, заплетени ситуации, в които понятията за доброто и злото се размиват. Още един фактор, който трябва да се отбележи е, че в сборника някъде 70 % от текста са диалози между героите, което прави четенето някак по-неусетно и динамично.  За мен това е много добра формула с минимум описания и с наситени диалози.

Трябва да призная, че четенето на този сборник ми навяваше спомени за четенето на приказите от Ран Босилек и братя Грим. Харесва ми как Сапковски деликатно интегрира всеизвестни приказки като тези за Пепеляшка, Рапунцел, Снежанка, Спящата красавица, за змейове и самодиви, но всичките са извъртени и нагласени по начин, по който да паснат  на мрачната атмосфера в света на Вещерът. Те се носят като слухове, случки, намекващи, че по-късно ще се превърнат в идеализирани захаросани приказки.

Гералт е наистина интересен герой. Той не вярва в нито едно от божествата, скептичен е, реалист, приема нещата такива, каквито са. В "Последното желание" повечето от разказите остават тъжен привкус, някои от тях нямат този щастлив край, като на моменти читателят може да поиска завършекът да е съвсем различен от предложения. Но това е част от чара на поредицата, в която се преплитат интереси, желания, разочарования, омраза, мъст и цялата гама от усещания, които са присъщи на хората и чудовищата. А може би хората са чудовища, кой знае.







събота, 5 ноември 2016 г.

Алекс Фъргюсън - "Лидерът"

Първо, да подчертая, че съм фен на Ливърпул. Не знам как се получи. Никога не съм бил свидетел на тяхна титла. Може би понятието "Ливърпул" се е въртяло в пространството  и се е закачило в моето съзнание. Един ден гледах мач по кабелната и усетих титаничната атмосфера на Анфийлд, един от най-митичните стадиони.  На една от трибуните, т.нар. Коп, е закачена мачтата на  SS Great Eastern, един от първите железни кораби, а във всяка друга брънка от стадиона също има дълга история. Тогавашният отбор на Ливърпул беше млад, играеше атрактивен, но безмозъчен футбол, вкарваше много, но и получаваше много, и това ги прати в посредствеността. Сред младите играчи бяха симпатягите Роби Фаулър, Стив МакМанаман, Джейми Реднап, Дейвид Джеймс, Джейсън МакАтиър и т.н. Но така и нищо не се получи. Фаулър стана легенда, но загуби форма и шмъркаше линиите на терена, МакМанаман отиде в Реал Мадрид, Реднап бе постоянно контузен, а вратарят Джеймс бе толкова слаб, че съвсем заслужено си спечели прякора "Бедствието Джеймс".



В същото време един друг клуб, чийто стадион се намира на по-малко от 50 километра от Анфийлд, се превърна в истински маркетингов модел за успех, комерсиален и футболен. Един човек бе отговорен за този грандиозен успех и неговото име е сър Алекс Фъргюсън. За фен на Ливърпул да си купи книга на Фъргюсън е равносилно на това дяволът да се изкъпе във вана, пълна с тамян. Въпреки това, най-вече заради 50-процентното намаление, си затворих очите и посегнах към книгата, надявайки се, че нито един познат няма да ме види. Прочетох няколко абзаца и секунди по-късно вече си я бях купил.

"Лидерът" не е книга за лидерските качества на Фъргюсън, тя не е и автобиография. Тя буквално е енциклопедия за британския футбол, мениджмънт. Шотландецът излиза извън рамките на футбола. Точно паради тази педантичност, тази академичност, Фъргюсън се превърна в един от най-великите футболни деятели.  Попадали са ми множество автобиографии и книги на хора от същия бранш: Моуриньо, Венгер, Роналдо, Меси и т.н., но всичките бяха безинтересни, в тях имаше повече клюки, отколкото реални неща, поднесени с цифри и примери, както го е направил Съра.

В "Лидерът" Фъргюсън демонстрира огромни познания не само за футбола, а и въобще за мениджмънта. Футболът много се промени, почти се превърна в наука и въпреки че е традиционалист, шотландецът успява да намери перфектния баланс. Интересни са проучванията, които той прави. Споделя, че футболистите, родени в топли страни имат доста по-здрави стави от футболистите, родени в студени, и не страдат толкова рано ревматизъм. Местните момчета обаче имат чувство за принадлежност, те са биткаджии, макар и с по-посредствени качества. Фърги е успявал дълги години да намери този баланс. В неговата книга той е изредил редица аргументи, детайли и страшно много данни, показвайки, че той има академичен подход почти към всичко. Споделя колко е важна храната за футболистите, тренировките, работата със специалистите. Възнегодува срещу алчните агенти, които прибират тлъсти пачки и смята, че присъствието им във футбола е излишно. Фъргюсън е бил десетилетия мениджър и пред очите му тази игра се е трансформирала, таванът за заплати отпада, отпадна старата система на плащане за изиграни мачове и отбелязани голове, прие се правилото на Босман, футболистите вече играят със синтетични екипи, навлизат огромни пари, развива се мерчандайзинга и маркетинга, навлизат технологиите, наемат се съвременни диетолози и нутриционисти, екипи от медици  и с всичко трябва да си наясно.

Фъргюсън описва управлението на клуба като не по-различно от това на вестник или дадено производство. Има си рекламен отдел, отдел финанси, отдел персонал и т.н. Трябвало е да взима и нелеки решения, уволнявал е хора, продавал футболисти, опитвал се е да влияе на други за да дойдат в неговия клуб, развивал е цяла скаутска мрежа, въобще светът на футболния мениджмънт е доста сложен и интересен, а най-хубавото е, че Фъргюсън може би е правилния човек да разкаже това като истински професор. При това с известно чувство за хумор, шотландски.








петък, 4 ноември 2016 г.

Ричард Шикъл - "Разговори със Скорсезе"

Kиното все повече се превръща в религия, но с далеч по-високи приходи и по-успешни, или по скоро по-безопасни (евентуално) методи за опияняване на масите. Затова почти съм сигурен, че всеки който гледа филми боготвори поне един режисьор, когото усеща като негов духовен пастир. Аз нямам такъв, но един от най-уважаваните от мен и достоен за званието филмов крал е Мартин Скорсезе.


Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:

- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?

След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:

- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?

Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...

Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:


Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца.  В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество.

От другата страна (The Departed, 2006) 
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.

Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата",  показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение.

Добри момчета (Goodfellas, 1990) 
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.

Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002) 
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са проблеми и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.

Хюго (Hugo, 2011) 
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г.  Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда.

Злокобният остров (Shutter Island, 2010) 
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.
 
Часове по-късно (After Hours, 1985)
 Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход.  Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.

Разярения бик (Raging Bull, 1980)
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.

Авиаторът (Aviator, 2004) 
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.

Казино, (Casino, 1995) 
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.

Кундун (Kundun, 1997)
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва  влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.

Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988) 
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.

Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore, 1974) 
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.


------
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н.

Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите.  През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета".  В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.

Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския  неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.