петък, 25 юли 2014 г.

Иво Иванов - Кривата на щастието

Много, много отдавна, на един зеленист остров се появили бардовете. Полумитични същества, които имали една дарба - да превръщат историите в легенди. Когато бард запеел, времето спирало, хората забравяли за тревогите и се заслушвали в техните магнетични песни. Никой не помнел имената на бардовете, но историите им оставали. Тези истории надживявали всички и пътували във времето и пространството, и се превръщали в легенди.  

Вероятно в гените си Иво Иванов има спирали, изтъкани от песни на бардове. В една от статиите си Иво изразява възхищението си от художниците. Художниците са хора, които виждат нещата по друг начин, за тях всяко парче камък или дърво може да е вдъхновение. Всяка история за Иво е вдъхновение, а статиите му са картини, изваяни с много богата палитра от химични, физични, биологични, литературни, квантово-механични боички. В неговите словесни картини може да преобладава спортната (най-вече баскетболна) тематика, но Иво успява да свърже всяка история/точка с кривата на живота. Защото всяка крива е съставена от различни точки: футболни, баскетболни, политически, икономически, житейски точки/истории,  но в крайна сметка всички са част от тази крива, рожба на една формула. От която може да направим множество заключения за това в какъв свят живеем.



Кривата на щастието е част от тази на живота, Иво я е построил с предимно спортни истории, и като всяка крива тя си има своите възхитителни максимуми и тъжни минимуми. Както и така интересните инфлексни точки, които ги свързват.

Може да кажете, че прекалявам с метафорите, но вероятно ще ме разберете, ако прочетете статията "Крадецът на стихове". Когато почнах да я чета в един момент наистина спря времето, то се разтвори и ме прати в паралелен свят, в който бях близък свидетел на драмите в американското училището "Санди Хук", преплетено със събитията в шотландското градче Стърлинг, където един до друг са били сгушени бъдещета тенис звезда Анди Мъри и неговия брат. Когато отново се върнах в настоящето, бях с просълзени очи. Никога не съм попадал на така добре аргументирана и трогателна статия, насочена против притежанието на оръжия и огромния оръжеен бизнес, около който алчни деградирали социопати градят империи. Темата ме интересуваше още, когато прочетох "Гняв" на Стивън Кинг.

Но това не бе единствената статия, която предизвика пожари в мен. Какво да кажем за Мануте Бол, баскетболист, който можеше да е милионер, но добродушният дългуч предпочете да жертва парите и здравето си за брутално тероризираните му сънародници в изстрадалата и разпокъсана от войни родина, управлявана от радикални ислямисти? Или статията за Билкис Абдул Кадир, наречена "Болни сърца", в която нагледно ни се описва грубото и отвратително отношение към жените в безумна държава, каквато е Саудитска Арабия (тема, която срещнах в книгата на Кармен).

Няма как да не ме развълнуват историите за уникални личности като скромната, красива и работлива (и девствена на 29) Лоло Джоунс, или тази за дзен-мастъра Фил Джаксън, или пък за невероятния борец Рулон Гарднър, горкичкия прецакан добряк Дирк Новицки, или за симпатяги като Кърт Уорнър.

Иво умее също така да пише разтърсващи критически текстове, които разкриват както и красотата на личността, така и бърка в тъмните социални бърлоги на обществото - хероинът, който отне живота на канарата Демайо, темите за затлъстяването, отвратителната синтетична храна и ужасяващото отношение към животните, лицемерието, неистовата алчност на корпорациите, жаждата за кръв и улични боеве в стил Шед Смит... Срещаме се и с личности като Джек Молинас, чийто талант се клатушка между гениалността и покварата.

Книгата е истинско удоволствие и от друга гледна точка: всеобхватната личност на Иво Иванов има широк  спектър от познания, които биха направили дори статия за потни чорапи интересна. В книгата може да се срещнат и велики автори като Маркез, Паланюк и на мен така любимия стенд-ъп комедиант Джордж Карлин.

Често обичам да сравнявам библиотеката си с футболен отбор. Е, тази година "Кривата на щастието" е моят трансферен удар, новата звезда сред скромните ми рафтове. Ако трябва да ползвам баскетболна терминология - тази книга е номер едно в драфта този сезон.

:)



неделя, 20 юли 2014 г.

Лейф Першон - Убийството на Линда

 Не знам дали знаете, но шведският език е сред 10-те най-превеждани в света, когато се отнася за съвременна литература. Никак нелош показател за страна с население малко над 9 милиона души. През последните години дори на ограничения български пазар сред най-продаваните автори са шведи: Стиг Ларшон с трилогията "Милениум", Юнас Юнасон  с политическото приключение "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна", Йон Арвиде Линдквист с вампирския "Покани ме да вляза" , както и криминалните романи на Камила Лекберг, Лиза Марклунд, Йенс Лапидус и класическия Хенинг Манкел. Ето ви един нагледен пример, който показва, че и страна с ограничен човешки ресурс/пазар може да бълва световни бестселъри.

Имах щастието това лято да бъда за 2 седмици в Швеция и да я разгледам в детайли. Почти перфектно устроена страна, с добре подредена икономика и красива, макар и сурова природа. Останах впечатлен от простичките решения, с които си решават проблемите шведите. Нещо като ИКЕА. Просто, лесно, но ефикасно. Добрият стандарт кара много чужденци да потърсят късмета си в страната на Астрид Линдгрен и Долф Лундгрен, а високите заплати позволяват на много шведи да пътуват до далечни дестинации, което обяснява широката им скроеност, толерантност и любопитство.  Срещнах много шведи и всички бяха много отзивчиви, интелигентни, и добре подготвени за всяка тема, която подхващах с тях. Забелязах, че някои от тях четяха "Истинската история за носа на Пинокио" от Лейф Першон, известен професор по криминология към шведската полиция, който се появява по телевизията, когато се разискват криминални случаи. Забавна и артистична личност, той е сред любимците на шведските читатели.

По някаква странна игра на съдбата, когато се върнах в София, съвсем прясно бе излязла една негова книга - "Убийството на Линда", първата преведена у нас, доколкото знам. Въобще не се колебах.








В повечето кримки главният герой е детектив/разследващ полицай, който блести с висока ценностна система, интелект, лоялност и предприемчивост, за да улови маниак-убиец.  В случая обаче централният образ, Еверт Бекстрьом, е всичко друго, но не и това. Той е елементарен, чревоугодник, използвач, сексист, расист, алкохолик, невъобразим мързел, който гледа всекиго с презрение. Не се притеснява да печели от положението си - като застаряващ ерген почти никога не пере дрехите си, но се възползва от хотелските услуги по време на командировки. Винаги взема със себе си 2 куфара с мръсни дрехи, дава ги на персонала за химическо чистене, а след това  вписва разходите към командировъчните. За да не го засекат, че плаща за нощните канали за възрастни от неговата сметка, той отива в стаята на негов отсъстващ колега в хотела и там зяпа порно (за сметка на колегата, разбира се) . Авторът ни разкрива мислите, които минават през главата на Еверт, на места доста цинични и просташки. Не че не се старае, но предпочита да пие бира. Или както казва той:

- Папата носи ли тюрбан? Комисар Бекстрьом работи ли като квартален? Доли Партън спи ли по корем?

Сюжетът е класически: убито и изнасилено е младо момиче във Векшо. Оттам насетне започва разследване, множество разпити, снемания на отпечатъци, ДНК анализи, предположения и т.н.

Бекстрьом е колоритен и хумористичен образ, но като всеки съвременен шведски автор, книгата на Першон представлява и съсичаща социална критика - насочена към нахалната преса и безочливите журналисти, прекалено либералната социална система, към немарливите и мързеливи полицаи, към търсещите сензации и мистични послания медийни "специалисти" и граждани.

Книгата има и отрицателни страни - шведските автори обичат да се разпростират нашироко и рядко книгите им са под 400-500 страници. Това прави темпото и развитието на самите действия малко по-мудно, по-бавни. Не знам дали с това Першон иска да ни накара да почувстваме бавните реакции и действия на разследващите, но поне според мен можеше да спести доста страници.

Като цяло обаче положителните черти преобладават.




неделя, 1 юни 2014 г.

Как ще изглеждат кориците на класиките, ако бяха писани днес

Комерсиализъм. Поп-култура. Маркетинг. Корици. Корици, които да привличат потребителите. И които определят пласмента. Кориците са важни. Те могат да променят всичко.

Представете си корица на религиозна книга, правена от Анди Уорхол. Или детска  книга без картинки и често бяла, академична корица. Корицата определя всичко. Да отидем назад във времето, да вземем няколко писателя и да се върнем после пак в настоящето. Да си ги представим, че книгите излизат днес. Вероятно кориците им ще изглеждат така:

1. "Железният Светилник" - Димитър Талев



2. "Тютюн" - Димитър Димов



3. "Престъпление и наказание" - Фьодор Достоевски


4. "Патиланско царство" - Ран Босилек


5. "Без дом" - Ектор Мало


6. "Приключенията на храбрия войник Швейк" - Ярослав Хашек






7. "Вино от глухарчта" - Рей Бредбъри




...

Кориците могат да скапят книгата.

.

събота, 31 май 2014 г.

Дидие ван Коелер - "Среща под знака на Х"

Понякога попадам на неизвестно заглавие, от неизвестен автор, на неизвестно издателство, събиращо прах в някоя книжарница и чакащо нечий ръце да го грабнат, и да го спасят от най-лошото за една книга - да не бъде прочетена. Такива книги те карат да се чувстваш като детектив в книгогробище, търсещ и най-малките улики, които да го насочат към "своята" книга.



Роман за 19-годишни порнозвезда и футболист може да се стори на всеки като поредната банална, и вече изтъркана история, но "Среща под знака Х" е много прецизно, забавно и интелигентно написана. Ван Коелер разглежда две огромни индустрии, тези на футбола и порното, като изважда на показ неособено лицеприятните им страни.

Талия е поредното момиче от източна Европа, което пристига в Париж, с надеждата да стане фотомодел. Остава излъгана и за да може да си плаща сметките, да оцелее в големия град, тя започва да снима адулт филми. Надеждите й да попадне в истинското кино, като всяка друга от бранша, угасват - на порнозвездите никой не гледа на сериозно. Участва в реклами, но само й се използва тялото.

Рой пък е футболист от Южна Африка, голям млад талант в страната си, при това белокож. Закупен е от европейски гранд (вероятно от ПСЖ), но само за да привлече интереса на зрителите на африканската страна и съответно - да се продадат телевизионните права за повече пари. Скоро след това Рой е натирен сред резервите и никой не му обръща внимание.

Рой и Талия се запознават на снимачната площадка. Безделникът Рой попада там абсолютно случайно, доведен от негов безработен приятел. Южноафриканецът ненадейно е накаран да замени титулярния актьор, на който Талия прилага специална техника за да го извади от строя - прекалено големия му член застрашава по-късното й участие в планирана реклама.

Между Рой и Талия прескачат искри, твърде вероятно заради това, че поделят една и съща съдба - тази на  експлоатирани тийнейджъри, останали без достойнство, а телата им служат за правене на пари. Оттук насетне се получават невероятни и нелепи случки. Предполагам е доста неловко да отидеш на романтична вечеря и половинката ти да каже, че няма да яде, защото на другия ден щяла да снима анална сцена...

Удивително е как ван Коелер засяга толкова много въпроси и теми в толкова малка книжка - като почнем от жестокостта към животните, расизма, изключителното лицемерие в "уж демократична"  страна, експлоатацията и беззащитността на младежи, излишното насилие, използването на наркотици и стимуланти, създаването на идоли и т.н. И всичко това под формата на хумористичен роман, в който се смях буквално на всяка страница, и в който главните млади герои ще се опитат да се измъкнат с чест от достойнство от дупката, в която са попаднали. А и като човек, който следи от доста години футбола като попкултурно явление, останах приятно впечатлен от дълбочината и познанията, с които борави писателят.

Накрая отварям една скоба - колко ли такива малки книжни бижута има по книжарниците? При тази смазваща англоезична литература, с която ни заливат, се надявам много издателства да погледнат и към съвременните европейски малки шедьоври/ 


.

неделя, 25 май 2014 г.

Четящите мъртви се събуждат на 24 май!

Е, вече е 25 май... и вече са ви ухапали!











ЧЕСТИТ 24 МАЙ, КНИЖНИ ЗОМБИТА!!! :P :D
.

петък, 2 май 2014 г.

Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Сега разбирам защо "Алексис Зорбас" се счита от гърците за най-значимата съвременна гръцка книга. Тя сякаш описва цялата история на Гърция, която някога е била пъпът на света, културен център на вселената. Алексис Зорбас е съвременният Одисей, той е пътешественик, ценител на живота, който кръстосва моретата, в търсене на неговия дом.



Не е лесно да се опише книгата, в нея не се случват много събития. Тя донякъде представлява приятелски разговори след тежък работен между Алексис Зорбас и наратора, насред приятния гръцки бриз, идващ от критското крайбрежие, който насища с уют обикновената селска атмосфера.

В романа на Никос Казндзакис начетен млад интелектуалец разказва за решението да напусне затворения си книжен живот и да се впусне в предприемаческа авентюра, в която да усети ежедневието на работническата класа, да усети капиталистическия дух, като инвестира в едно критско находище. Запознанството му със Зорбас е своеобразна среща между  новото и старото, между прочетеното и преживяното, между философията и народната, житейска мъдрост. Зорбас е опитен ветеран, научил нещата от живота не от книгите, а от опит, представител на по-старото поколение, носител на старите ценности. Младият интелектуалец пък изследва ренесансовия разцвет на мисълта от времената на Данте, модерните идеи на Ницше, навлезлите в Европа будистки идеи. 

Разговорите преливат от една тема към друга: религии, политика, социализъм и капитализъм, същност и природа на човека, старо и ново, радост и нещастие, за силата на историите, на разказването. Когато говори за магията на жените, Алексис Зорбас се превръща в друг човек. За него старата куртизанка мадам Ортанс, не е дърта съборетина, в нея вижда "целия женски род": Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита. 


— Не вярваш ли ти в човека?
— Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е — Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!
— Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено.
— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!
— Брей, че егоизъм! — казах аз язвително.
— Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря.
 Голяма книга, която няма да допадне на всеки, но всеки ще запомни Зорбас - един от най-ярките литературни герои, които съм срещал. 



сряда, 30 април 2014 г.

Анди Уеър - "Марсианецът"

Честно не се сещам някога да съм чел хумористична "твърда" фантастика, т.е. онази фантастика, в която преобладават чисто техническите детайли. А комбинацията хумор и наука винаги ми е била присърце.


"Марсианецът" на Анди Уеър нагледно ни показва борбата за оцеляване в свирепи условия, разчитайки както на главата си, така и на гъза си. Централна фигура в романа е Марк Уотни, който остава жив по чудо в поредната марсианска мисия на НАСА, но за негово нещастие бива изоставен сам самичък, сред червената пустош на неприветливата планета. Марк Уотни не се предава, а впряга брилянтния си ум, както и задника си, който му осигурява тор и благоприятни бактерии, с които да отглежда картофи и да си набавя необходимите калории.

Хареса ми опитът за максимално точно и близко до реалността описание на събитията, без излишни технологични "вълшебства". Е, на места прекалено детайлното техническо описание може да дотегне, но целта на Уеър е била точно такава - твърда фантастика. Неговият герой Марк Уотни е човешко същество, с огромни познания, които го спасяват, но не е лишен от слабости или застрахован от грешки. Той ще предизвика взривове, ще бърка, ще експериментира, ще се бори, ще проявява изобретателност, ще се тупа в гърдите ("аз съм най-добрия ботаник на планетата...факт!) .... и ще се забавлява. Представете си лицата на шефовете на НАСА, когато установяват връзка с Марк и му заявяват, че целият свят го гледа пряко и чака неговите текстови съобщения, а той им праща следното: Глей, глей! Цици! -> (.Y.)

Друга положителна страна е липсата на ненужни сантименти, които много читатели смятат за задължителни в изграждането на "дълбоки" или "сложни" образи. В "Марсианецът" определено царува рационалността и директни взаимоотношения без фалшове. Следният абзац е много показателен:
Мда, всяка пясъчна буря води след себе си неизбежното почистване на соларните панели. Древна традиция почитана от сърцати марсианци като моя милост. Напомня ми за Чикаго - там вечно рием снега с лопати. Едно трябва да призная на татко - никога не е твърдял, че риенето на сняг изгражда характера или учи децата на труд. Той казваше друго:
- Духалките за сняг са скъпи. А ти си ми без пари.*
Превод: Милена Илиева

Уеър се опитва да изтъкне значимостта и уникалността на живота. Особено трогателен е моментът, в който Марк открива, че бактериите, които са изложени на смъртоносни условия, в крайна сметка оцеляват и те, миличките, борейки се като него за живот.

Самата история около издаването на книгата също е интересна, а от нея може да извлечем и ценни поуки, най-вече относно това как може един автор да се ориентира в днешния виртуално-мрежов свят.  След като всички големи издателства му теглят по един хубав шут, Анди Уеър решава да публикува романа си в интернет. Там придобива огромна популярност, която кара Уеър да създаде за неговите почитатели киндъл версия,  предлагайки я за скромната сума от 0.99 цента. Така историята на самата книга повтаря тази на Пепляшка, а накрая холивудския принц идва и закупува правата. Предполагам, че когато се роди филмът, книгата ще се преиздаде, а за корица ще лепнат филмовия постер, заедно с актьорите. Ако позволят на Уеър да напище нещо на задната корица, то ще е нещо такова: "Холивуд сра и на моя роман, така че по-добре си купете книгата (не че не съм богат). А и да сложат шибано диско за саундтрак? Нещастници!"

Не че "Марсианецът" е перфектна, в нея има много монотонни моменти, но категорично се нарежда сред най-добрите фантастики, които съм чел.

.