събота, 29 август 2015 г.

Румъния: Лучан Дан Теодорович - "Нашият цирк Ви представя"

През последните десетилетия Балканите са се превърнали в един безкраен и безвременен цирк на абсурда, а Румъния също е неизменна част от този цирк. Румънците са популярни по света с много неща, най-вече с легендите за граф Дракула. И тъкмо когато никой не е очаквал от тях да извадят по-ужасяващ човек от Дракула, румънците представят на света Чаушеску.  В книгата на Теодорович не става дума нито за първия, нито за втория. Главните герои са хора по най-ниските стъпала на обществото: самотен нехранимайковци, просяци, проститутки, железничари, духовници, пенсионери, и т.н.



Историята се разказва от самотен безделник, чието има така и не се споменава, и който от дълго време планира своето самоубийство. Но така и не се престрашава (или не показва достатъчен интелект) за да сведе до "успех" тези планове. Живее в кооперация с пенсионери, а единствените му по-скъпоценни вещи са телевизор и някои дребни принадлежности. Шляе безцелно, колкото да стане свидетел на някоя по-интересни случка, които да разнообразят сивото му депресиращо ежедневие, когато един ден по неволя спасява един негов "колега" самоубиец на гарата за влакове и оттам се забърква с проститутки, жепе служители и със странните си застаряващи съседи.  "Нашият цирк Ви представя" е наситен с онзи вид битов хумор, който може да звучи като виц, а може да е действителен случай, но в никакъв случай този хумор не е самоцелен, не присъства просто ей така. В една църква припада жена, вероятно с епилепсия, а попът в църквата започва да дава наставления никой да не се приближава, защото жената е обладана от зли демони, които се предават чрез допир. Смел гражданин обаче се намесва и въпреки протестите на божия служител успява да спаси жената...

Всъщност темите са типични за балканските ширини: засягат се взаимоотношенията между съседи, заяжданията между тях, безпаричието, депресията, пенсионерите, ромите в градския транспорт и т.н., но една от основните теми, макар и разгледана по-доста простолюден начин е вече досадния въпрос за "смисъла на живота". Но когато този въпрос е потопен в алкохолна мъгла, разговорите са доста по-интересни и оригинални. Направи ми впечатление, че много често Бог присъства в разговорите, което е съвсем нормално за румънското общество, което е сред най-религиозните в Европа. Да оставил книгата за момент настрана, румънското правителство реши да финансира скъпоструващ проект за построяване на Катедралата „Избавление на румънския род“, с която румънците искат да се представят пред света, и която ще бъде най-високия православен храм в света, издържащ на земетресения до 8.5 по Рихтер. Поради тази причина вероятно и Лучан Дан Теодорович е отделил немалко място за склонността на румънците към суеверие, към секти, пардон религии като Свидетелите на Йехова, най-вероятно от липса на какво друго да се осланят .

Лично на мен книгата ми бе наистина забавна, но финалът ми се стори незадоволителен, незавършен. Може и авторът нарочно да е спрял някъде около 150-та страница.


вторник, 25 август 2015 г.

Чехия: Иржи Кратохвил - "Лягай долу, звяр"

Чехите са доста опърничав народ. Може би още от времената на Ян Хус, чешкия национален герой, който се опълчил срещу германското духовенство и срещу папата, които си пълнили джобовете за сметка на бедния народ, но накрая този бунт завел Хус на клада, където духовниците го изпекли. Ала дори и там той не свел глава.
Чехите са може би първият народ, разбунтувал се в Източния блок, а историите за Пражката пролет се носят и до днес. На всичкото отгоре чехите са и сред най-светските и нерелигиозно настроени поданици в Европа.



Това обяснява защо се появява и книга, като "Лягай долу, звяр". Налагането на идеология, независимо дали е религиозна или политическа, против волята на човек е тема, която е болезнена, особено за Източна Европа. Кратохвил я комбинира и с нещо още по-чудовищно. Манипулирането на деца. Децата са като мек пластилин, който може лесно да се моделира и да се превърне в опасно оръжие, в самоцелен и жесток инструмент. Доказват го много примери от средновековието, та чак до наши дни.
Още в началото на 13-и век, когато се организирал и детски кръстоносен поход, в който деца били баламосвани от църковни дейци и от папа Инокентий III, като били пратени да се бият срещу неверниците, превзели Свещения град. Повечето обаче така и не стигнали до Йерусалим, а били или продадени в робство, или загинали по време на тежкото пътуване. По-късно Османската империя е използвала еничари, които били отвличани и обучавани още от малки, а по-късно били превръщани в безмилостни убийци. Днес пък в радикални ислямски училища (мадарес) в Саудитска арабия, Пакистан, Афганистан и др, се люпят терористи, чийто мозъци от малки се промиват с обещания за девици и блаженство, ако изпълнят поредната самоубийствена акция.

Историята е за 13-годишно момче, с прякор Спартак, което е отвлечено заедно с още 30 деца, а тогавашният комунистически режим е искал да ги използва в самоубийствен проект, целящ идеологическа пропаганда. Децата са затворени в сграда , която наподобява манастир. Там те систематично са малтретирани, като идеята е да пречупят волята им и да ги превърнат в предани послушници и изпълнители на задачата. Експериментът се оказва неуспешен, но нанася непоправима вреда на невръстните дечица, които преживяват низ от ужаси, само да открият, че никога повече няма да могат да се интегрират в обществото и да забравят или преживеят спохождащите ги кошмари. Разбитата психика на едно дете оставя дълбок отпечатък завинаги.

Въпреки тежката тема книгата е разказана по един много лек начин, Кратохвил определено умее да задържа вниманието и не се разпилява с излишни описания, затова и "Лягай долу, звяр" е само 150 страници. Важна книга, която трябва да прати послание на всички онези, които смятат, че децата трябва да бъдат накърнявани насила и против волята им с техни идеологии, които смятат за съвършени.

....

събота, 22 август 2015 г.

Холандия: Херман Кох - "Вечерята"

Когато се потопих в атмосферата на книгата, се сетих за няколко филма. Първият е онзи вечен черно-бял шедьовър от 1957-а на Сидни Лъмет - "12 разгневени мъже", чието развитие се извършва почти изцяло в една заседателна зала. Уникалните диалози държат в напрежение през цялото време, а изпълнението на Хенри Фонда е незабравимо. Подобна е и техниката, която ползва Херман Кох във "Вечерята", където действието е с продължителност една вечер и почти изцяло протича в един изискан ресторант. На тази вечеря присъства две семейни двойки - разказващият Паул Ломан се събира с неговия брат Серж, който е важна клечка и най-вероятен бъдещ премиер, придружени от техните очарователни съпруги. Двете двойки са представители на съвсем различни прослойки на холандското общество, докато Паул е обикновен учител, то Серж е популярна медийна фигура, богат и преуспял човек. Кох по много интересен начин противопоставя тези прослойки, както и взаимоотношенията помежду им.



Вторият филм, за който се сетих, е наскоро излезлия аржентински хит "Диви истории", в който режисьорът, който е повлиян именно от романа на Кох, в една от историите е разгледал подобна тема. Син на богаташ е сгазил бременна жена и избягал от местопрестъплението. Богатите му и известни родители се опитват да прикрият всички следи и да хвърлят вината върху бедния слуга... Във "Вечерята" синовете на двете двойки, Рик и Мишел, също са извършили чудовищно престъпление, което шокира цялата холандска общественост, и което може да отбележи както и края на политическата кариера на Серж, така и да срути бъдещето на децата, а с това и всички очаквания и надежди на техните родители. Дилемата не е само емоционална, но те кара да се поставиш на тяхно място и да се запиташ "Аз как бих постъпил?", след което да се замислиш за въпроси от типа на "До каква степен родителите са виновни и отговорни за възпитанието на децата", "В каква среда израстват децата", "Кой трябва да понесе наказанието".

Книгата е доста приятна за четене, като диалозите обхващат различни теми, а и с това изникват и много въпроси. Дори чрез разговорите за филми или музика усещаш духовната нищета на политическата класа, сякаш Кох ни пита "Какви хора, по дяволите, попадат в политиката и как?". Засягат се теми и за литература като например защо холандците нямат нито един известен писател, а по света знаят само художниците им. Дори дребни на пръв поглед теми като ресторантьорството в Холандия и безбожните цени там са достатъчно показателни, а много българи, посещавали страни като Ниската земя и Швеция, знаят че там цените в ресторантите често надскачат 7-8 пъти цените на същите стоки в супермаркетите.

Черният хумор на Кох е доста сполучлив, а постепенното разкриване на психическото разстройство на наратора също е нещо, с което може да се отличи. Определено има защо това да е най-превеждания холандски роман, а и не се учудвам, че Холивуд също го е набелязал за екранизация.

-

петък, 21 август 2015 г.

Мишел Уелбек - "Подчинение"

"Подчинение"-то на Мишел Уелбек предизвика истинска вълна от противоречиви мнения, дискусии, полемики, най-вече защото книгата излезе от печат в същия ден, в който бе извършен атентата в редакцията на Шарли Ебдо. Какъв тайминг само! Някой би казал, че съдбата умее да използва иронията.



Лайтмотивът в никакъв случай не е уникален в литературата. Попадането на Франция и Европа под ислямски режим е основна тема на излязлата у нас "Джамията Парижката Света Богородица 2048" на Елена Чудинова, а като се върнах назад и си прочетох собственото ревю, си дадох сметка колко много неща казани там бих ги казал и тук. Страхът от навлизането на чужда, крайна и опасна идеология определено започна да витае из Стария континент, а много писатели ще подхващат и в бъдеще тази пиперлива тема. Честно казано останах раздвоен по отношение на това какво е искал Уелбек да каже с "Подчинение". Дали е разочарован от отдалечаването на Европа от духовното (разбирай религиозното, християнско) начало и запътването към светското, атеистично, технологично съществуване, което всъщност става първопричина за издигането на по-агресивна теологично-политическа система? Или пък е разочарован от безличната, безформена маса на политическия елит, на традиционните сили във Франция, социалисти и демократи, които дотолкова са започнали да си приличат по комерсиалните и чисто популистките си идеологии, че френското общество губи вяра в тях, в цялата политическа система, изпада в политическа летаргия, което освобождава полето за действие на по-устремените, твърди и крайни религиозни формации? Аз лично се надявам все пак да е второто. Както стана на въпрос Уелбек не уточнява, а произведението му лъха на дълбок песимизъм. 

Главният герой Франсоа е професор по литература в Сорбоната, специалист по творчеството на Жорис-Карл Юисманс. Нямам представа защо толкова много е отделено внимание именно на Юисманс, но всички тези пасажи, в които се описваха и анализираха творбите му, бяха безкрайно скучни и досадни. Наложи се да потърся информация за този френски писател от 19-и век, вероятно именно в биографията му може да открием посланието на Уелбек.  Юисманс е израснал в светска среда, отделил се е от християнството, ранните му творби откровено са били натуралистични, като в една от първите му, "Marthe, histoire d'une fille" историята е за проститутка. По-късно Юисманс се отклонява от натурализма и се превръща в един от пионерите на декадентското движение, творбите му стават мрачни, песимистични и нихилистични. В тях твърдо се изразява безсмислието на живота, на човешкото съществуване. В късните си години Юисманс става дълбоко религиозен, написва "Катедралата", която му носи огромен търговски успех и благодарение на която Юисманс се оттегля и заживява спокойно до края на дните си. Историята на Юисманс до голяма степен застига и тази на главния герой на Уелбек, който живее безгрижно докато е млад, но без да усети вече е на 44 години, неженен, изпада в дълбока депресия, която в крайна сметка го принуждава да се "подчини" на една идеология, в която може да имаш 4 жени, които да са на не повече от 14-15 години,  и които да ти оставят удоволствие и да се грижат за семейството. А безкрайните петродолари да ти осигурят безгрижно изживяване на живота. 

Уелбек е смел писател, той умее да обхваща без да се притеснява болезнени теми, които другите смятат за безкрайно неприлично или некоректно да се пише. Централна тема е страха. Страховете. Страхът от остаряването, от разпадането на плътта, загубата на ерекция. Страхът от това да останеш съвсем сам-самотен, без приятели и роднини. Страхът от загубата на работата, свободата, постиженията, от жаждата за живот. Страхът от това да бъдеш подчинен, да попаднеш в свят, в който да усещаш че мястото не ти е там. Уелбек разнищва и един сериозен проблем - разпадът  на семейството в Европа, където хората започват все по-късно да създават семейства, много често без брак, а и все по-малко деца да отглеждат. В такава атмосфера е много лесно на политическия ислям да си пробие път и да възвърне патриархалните норми, а с това и ограниченията над нежния пол. Зачеква и друг проблем. Приятелката на Франсоа, Мириам, е еврейка, която е принудена да избяга с родителите си в Израел. Което е доста точно отбелязано, тъй като след терористичните нападения в централата на Шарли Ебдо, бяха убити и няколко души в магазин за кошер, което накара много политици от Израел да приканят френските евреи да дойдат при тях. 

"Подчинение" се занимава много малко с исляма като цяло. Това е по-скоро роман-критика срещу прогнилата политическа реалност, за провала на политическите партии, за духовния разпад в европейското общество, за страховете и свободата да ги изразиш. Тук отново се двоумя за крайна оценка. Ако идеята на Уелбек е да покаже как безсилието в културно и политическо отношение може да изведе на преден план религията в политиката, тогава бих застанал на страната на Уелбек. Но ако французинът изразява носталгия по католицизма и християнството, като ги посочва като надежда, тогава определено не сме на една и съща мъгла.

Основната ми критика обаче е, че "Подчинение" е малко суховат роман, с прекалено много опити за интелектуалнечене  и съвсем излишно заплесване в разговори за Юисманс. Затова оценката ми по-скоро е средна. 


Финландия: "Никога преди залез" - Йохана Синисало

Всяка страна си има свое лице в литературата, което вероятно отговаря на географски, политически и исторически характеристики. Финландия стои някъде там в единия ъгъл на Европа, с нейния суров климат, прекрасна природа и народ, който хем е на скандинавския полуостров, хем граничи с Русия, част от Европа е, но винаги се стреми към строга индивидуалност.

Ако се върнем към литературата, независимо дали ще посегнете към добре познатите приказни истории на Туве Янсон,  или към романите на класика Арто Паасалина, или към съвременните странни птици Йохана Синисало и Лена Крун, вероятно с една дума може да опишете чувството от тази среща. На английски тази дума е точно "weird", което на български може да го преведем като странен, смахнат, а може би най-добре ще звучи "изчанчен". Финландците с това са известни - с weird fiction-a си, или с изчанчената си литература, която може да ви притесни, шокира, хареса, отврати, разочарова, но със сигурност ще ви накара да я отличавате от всичко останало, което сте чели.



"Никога преди залез" е толкова финландска книга. В нея са преплетени в едно митология и урбанистичен реализъм - подход, подчертаващ темите-табу, които всеки се притеснява да зачопли, поради една или друга причина. Главният герой Микаел, представен още като Ангела, намира трол, тероризиран от младежи, и го прибира у дома. Микаел е също така и хомосексуалист, което не пречи да е талантлив професионалист с чудесни чисто човешки качества. Йохана Синисало вкарва още един комплексен образ - този на филипинката Паломита. Ако сте посещавали скандинавските страни, вероятно ще забележите доста югоизточни азиатки, женени за шведи, финландци и т.н. Това е един интересен феномен, което може да се дължи или на прекалената еманципираност на европейската жена и отказа й да се превъплати в домакиня и детегледачка, или на по-тъмни черти от мъжката природа. Синисало е избрала да засегне по-притеснителното: Паломита е непълнолетно момиче, продадена от семейството си като секс-кукла на невротичен социопат, който я превръща в затворничка.

В един момент имаш чувството, че Паломита и Микаел са митологични същества, и те също като малкото тролче са пренебрегнати от обществото, сякаш са просто мит, който не съществува, а заедно с тях - и проблемите не съществуват. От Микаел се възползват много хора, както и в професионален, така и в личен план. За да оцелее Микаел явно трябва да избяга от реалността...или пък да покаже тролски нрав.

Интересна е и структурата на романа. Синисало представя историята от гледната точка на всеки един от главните герои, показвайки начинът им на мислене. Както споменах, Синисало е типичен представител на weird-литературата. Книгите й или ще ви накарат да се погнусите, или ще ви заинтригуват по свой начин

петък, 14 август 2015 г.

Андерш де ла Моте - "Измамата"

Финалът на трилогията се оказа разочароващ, най-вече заради провала на де ла Моте да представи нещо ново, иновативно или поне нещо запомнящо се. Първата част "Играта" започна отлично, засегната бе интересна тема, а авторът елегантно се надсмива над модерния интерактивен свят, в който всеки бленува да стане популярен в социалните мрежи и да събере най-много "лайкове", гледания, прочитания и т.н. Представени са интересни герои с всичките им недостатъци и страхове. Във втората част "Тръпката" се разглеждат теми като значението на споделената в интернет лична информация, дирижирането и управлението на тази информация, както и манипулирането на мнения и възгледи. След двете обещаващи книги с нетърпение очаквах третата, но в нито един момент тя не достигна нивото на "Играта" и "Тръпката".



В "Измамата" не е разгледан в дълбочина нито една тема, няма социална критика, няма и водещ мотив  като в предните две части. Фокусирано е предимно върху събитията, които бурно се вихрят около главните герои, Хенрик и сестра му Ребека, като това донякъде принизява последната трета книга до криминален роман, който с нищо не се отличава от останалите на пазара и тъне в посредственост. Оставам с усещането, че Андерш де ла Моте предварително е събрал материали за построяването на три къщи, но разточването в първите две довежда до това, че последната къщичка се е наложило да бъде построена с кал и клонки. Дори непрестанните обрати и туистове, с които авторът се опитва да държи в напрежение, тук вече не работят, тъй като читателят вече е подготвен и знае какво да очаква. Постоянният терор, на който е поставен Хенрик, или НР,  започва да става досаден. Любовната нишка, която се оплита около Хенрик, е може би една от малкото положителни страни на книгата.

Като цяло трилогията обаче много ми хареса, Андерш де ла Моте е успял да разчупи стереотипите на трилъра, издигайки го в съвсем други измерения. Ето и че чрез екшън-трилър един автор може да направи дисекция на обществото, което все повече се превръща в зависимо от мрежата.


четвъртък, 16 юли 2015 г.

Пиърс Браун - "Червен изгрев"

Не съм от хората, които се влияят от масовите предпочитания, но и на мен ми стана интересно да прочета една от най-харесваните в Goodreads дебютни книги.

Често обичам да извеждам литературни формули и ако го направя сега то параметрите ще ни се сторят повече от познати. Браун (за щастие не е Дан) вероятно е анализирал ситуацията на пазара и е направил компилация от най-харесваните компоненти в жанра, с цел да изгради един актуален и завършен роман. В книгата се усеща онази брутална макиавелианска атмосфера, в която Джордж Мартин ни потапя в "Игра на тронове" или пък Джо Абъркромби ни хвърля в неговите светове. Героите са подрастващи деца и по това се проявява влиянието на книги като "Игрите на глада" или по-стари класики като "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг. Разиграваните стратегии пък напомнят на тези в "Играта на Ендър", а пък прозвището на главния герой - "Жътваря", вероятно е препратка към "Малазианската книга на мъртвите" на Ериксън, и по-точно към "Вихърът на жътваря". Класовото разделение на червени, златни, бронзови и т.н. директно насочват към друг антиутопичен роман - "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. Най-сериозно обаче е намигването към романите Илион/Олимп на Дан Симънс - използването на гръцката митология, на покровители и наблюдаващи от небесата "богове". Може да открием редица препратки към страшно много други класически фантастики и нашумели напоследък YA романи.

Рискът при такъв литературен микс е голям, защото резултатът може да е плачевен художествен буламач, но в "Червен изгрев" всичко е изпипано и дозирано много добре и се е получил обещаващ продукт, с възможност да се изгради поредния многомилионен франчайз. Планираната трилогия вече привлече погледите на Холивуд и първата част ще бъде режисирана от Марк Форстър, който се справи чудесно с адаптацията на друга голяма книга, "Ловецът на хвърчила" от Халед Хосейни.



Дори историята е стандартна и до болка позната - Дароу е момче, родено в най-бедната прослойка в йератрхията на Марс. Той работи в мините под нечовешки условия и жестока диктатура. Губи своята любима, но по чудо оцелява и е готов за отмъщение. Лидерът на бунтовническа група инвестира в Дароу за да го направи "златен" и да го внедри във висшето общество. Дароу трябва да премине редица тежки изпити и да израсне и оцелее в един брутален, лицемерен свят.

Пиърс Браун умее да изгражда много колоритни, интересни образи, които търпят прогресивно и регресивно развитие. Авторът умее и да поставя героите в отчайващо, почти необратимо и безнадеждно положение. Текстът е жив, наситен с много действия и обрати, държи читателя в непрестанно очакване и напрежение. Характерният романс, който обикновено присъства в подобни романи е доста непринуден, срещат се много различни и силни характери, което прави развитието на тази връзка в следващите части много любопитен. Харесаха ми и доста от вижданията на писателя, според мен той е прогресивно мислещ човек:

"Златните структурират всичко така, че да улеснят собствения си живот. Те поръчват зрелищни продукции, които да забавляват и умиротворяват масите. Раздават парични суми и подаяния на седмия ден от всеки пореден Земен месец, за да държат поколенията в зависимост. създават стоки, за да ни осигурят подобие на свобода. Ако насилието е спортът на Златните, то манипулацията е тяхната форма на изкуството. "
Хм, и като се замислиш...

"Червен изгрев" е чудесен летен роман, който да вземеш със себе си през отпуската, а и в същото време е и многообещаващо начало на трилогия, която се надявам да бъде развита във възходящ ред от Пиърс Браун.Понякога дори от сбирането на много клишета се получава нещо достатъчно приятно, че да си заслужава времето, което да заделиш (особено през прохладните летни отпускарски нощи, в които усещаш горещината, извираща от напечения ти гръб... или гъз, ако сте се пекли на нудистки плаж :P )
...