събота, 14 март 2015 г.

Когато незадоволени мами пишат Young Adult литература

Сред най-популярните и най-продавани романи по света са книгите от т.нар. YA (Young Adult) жанр, т.е. романи за тинейджъри, или, ако използваме социалистически термин - детско-юношеската литература.
Te не само се продават най-бързо и най-лесно, но Холивуд моментално усети силата им и започна да ги екранизира.  Само за 2014 г. третият филм за "Игрите на глада" събра $752 милиона, "Дивиргенти"- $340 милиона, Лабиринтът - 289 млн. и т.н. Тази година безспорен лидер в бокс-офисите в целия свят е "Петдесет нюанса сиво", който дотук е събрал $530 милиона. Фетишисткият сив роман е продал над 450 милиона бройки, изпреварвайки предишните лидери при поредиците - Сюзан Колинс с "Игрите на глада", "Здрач" на Стефани Майър и Дж. Роулинг с "Хари Потър", а сравнително нови поредици като "Дивиргенти" на Вероника Рот, "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър или по-стари като "Дневниците на вампира" също продават с милиони.

Нишката, която обединява почти всички популярни YA романи е, че са писани от незадоволени и скучаещи жени, с наднормено тегло, вече прехвърлели 30-те и клонящи към 40-те. Дори много литератори започнаха да наричат този феномен "mom-/girl porn". Нямам нищо против тези жени да изкарват милиони, както и разбирам, че хормоните на тинейджърите кипят и те жадуват за цуни-буни филмчета и книжки, където да бленуват и да са обект на желание, но клишетата, които дразнещо се повтарят, празнотата на тези романи, вече почнаха да са пословично дебилни.

Разбира се, най-открояващо в цялото това течение е онзи фетиш на подмокрените лелките-писателки, в който те поставят главната героиня в центъра на любовен триъгълник. Сърцето на Героинята е разкъсано между двама млади мъжаги, а тя се превръща в обсесивен обект на тяхното желание (доста често са свръхестествени същества като вампир или върколак). Съвсем естествено е жените да искат да са център на внимание и желание, но цялата тази плява започна да прилича на досаден кич, който залива книжарниците и киносалоните. На всичкото отгоре самите тези самотни писателки превръщат всички тези женски образи в предвидими, безхарактерни кукумявки, които кляпат и пърхат мигли безизразно и влюбено.
А любовни комплекси започват да се проявяват в романите на тези автори, сякаш те болезнено възприемат остаряването си и неосъществените генг-бенг аспирации.

Любовните триъгълници са толкова предвидими, и толкова еднообразни, че понякога се чудя как тази тълпа от разгонени писателки не може да измисли нищо друго. Обикновено обектът на желание бива ухажван от един нежен, романтичен емо путьо от една страна, а от другата се появява екзотичен мъжкар. Както е в "култовия" Здрач - Бела до последно се чуди с кого да се изпраска и да загуби девствеността си - с екзотичния екземпляр Джейкъб, или с меланхоличния емо Едуард. С доброто (Стефан) или лошото момче (Деймън), както е в "Дневниците на вампира". В "Игрите на глада" имаме също изкопиран любовен триъгълник - Катнис се лута между страдащия романтик Пийта и  момчето-мъжкар Гейл.
Не е по-различен и фен-фикшънът на "Здрач", който чупи всички рекорди по продажби - легендарният вече "Петдесет нюанса сиво", в който отново девственица се захваща с лошото момче, който хем е красив, хем е и милиардер, а на всичкото отгоре обича да шляпа с колан дупето й. За сметка на това екзотичния, но беден Хосе няма особен шанс в този триъгълник.
Триъгълници има в почти всеки Young Adult роман, като започнем от "Реликвите на смъртните" от Касандра Клеър (Клеъри се колебае между Джейс и Саймън, но първият има вероятност да й е брат), и стигнем до новото "гениално" творение на Стефани Майър - "Скитница", където любовният триъгълник е развит до фигура с повече страни.  Любовните триъгълниците са станали толкова досадни, че дори думата "клише" вече е слабо определение.

Сами сте наясно, че не съм чел тези книги. Пробвах се с "Игрите на глада", както и с "Петдесет нюанса сиво" (от чист научен интерес), и с няколко други, но така и не успявах да прочета повече от 50 страници. Просто не е моята чаша чай, както биха казали аристократичните англичани.  Повечето впечатления събрах от екранизациите на книгите. Някой може да изреве и да каже "ама книгите са много по-добри"... Еъъмм, не, не са по-добре. Много са зле и затова крайният продукт е плачевен. Един бърз преглед на най-продаваните романи разкрива още повече любовни триъгълници: "Пепел" на Илса Бик (там има и зомби включено), както и "Нощна сянка" на Андреа Креймър, която пък е отново копие на "Здрач" с алфа вълци (каквото и да означава това).

Преди време вече покойният Тери Пратчет остро разкритикува поредицата за Хари Потър, което бе прието от много кифли и понички като израз на завист, но с всички уважения тази поредица може и да е интригуваща по детски, но е толкова плоска и наивна, образите са толкова черни и бели, че лично аз спрях да я чета още след втората книга. А, да. И там има любовни триъгълници. Не един, а даже два: Хърмаяни, Виктор Крум и Рон. Отново доброто момче срещу екзотичния българин. Другият включва Снейп, Лили и Джеймс.

Другото изтъркано и постоянно експлоатирано клише е сетингът на книгите, а именно: анти-утопия. Явно пишещите брит- и юес-мами смятат, че е доста изтънчено да се правиш на Джордж Оруел или Джон Уиндъм. Всъщност "Игрите на глада", както и "Дивиргенти" много напомнят на два от романите на Стивън Кинг: "Бягащият мъж" и "Дългата разходка". Ако не е същинска анти-утопия, то романът ще е пълен със свръхестествени герои с магически способности или приказен произход (вампири, върколаци, нимфоманки, караконджули). Дори самите антиутопични сетинги са толкова наивни и нескопосано направени, че по-скоро предизвикват недоумение, отколкото размисъл.  Обикновено се разказва за възбудени младежи-жертви, които са включени в някакви игри/експерименти, а те ще се опитат да свалят тази прогнила и корумпирана власт (на възрастните по традиция). Ако не е така, друг вариант е сюжетът да се цикли около племенните разправии за обмяна на любовни лиги между върколаци и вампири.

Поне по това отношение "Петдесет нюанса..." си е направо олд-скуул, там няма антиутопия. Явно Е.Л. Джеймс е чела розовите камари от хартия на Джаки Колинс и Елизабет Гейдж преди да премине към "Здрач" и се е получил интересен хибрид.

Вярно е, че всеки има право да чете и да пише каквото си иска. но също така е вярно, че еротичните кичове и наивните клишета продават. Затова е толкова популярна чалгата. А YA литературата по нищо не се различава от нея.

...


"Бягащият човек" и бакмановият период на Стивън Кинг

Неведнъж съм казвал, че четирите ранни романа на Стивън Кинг, излезли под псевдонима Ричард Бакман - "Бягащият мъж", "Гняв", "Дългата разходка" и "Пътна мрежа", са сред моите най-любими произведения на Краля. Той си е позволил да си направи експеримент, целящ да противопостави таланта срещу популярността. Резултатът е повече от интересен - като за пример може да вземем романа "Проклятието", който продава 28 000 бройки, когато излиза от печат с марка Ричард Бакман, но по-късно се продават десет пъти повече копия, когато става ясно, че Бакман всъщност е Стивън Кинг.

 Новото издание на "Бягащият човек" ме накара да прочета книгата в по-красив формат и определено по-добър превод. Четирите споменати книги имат култов статус сред почитателите на Стивън Кинг, а само като погледнем успехите на цели поредици като "Игрите на глада", "Лабиринтът", "Дивиргенти", които, с всичките ми уважения, са просто тинейджърски копия на "Дългата разходка" и "Бягащият мъж". Не само това, но и стойността им през годините все повече нараства, а като доказателство може да вземем романа "Гняв", който бе изтеглен от продажба по настояване на автора, поради последвалия наплив на убийства в американските училища, като поне за едно от тях се твърди, че е било повлияно от тази книга на Кинг.  Според мен вина тук писателят няма, но за съжаление неговите пророчески виждания постепенно са се прехвърлили и в реалния свят. Впрочем, след събитията в Ню Йорк от 11-и септември, Кинг е обмислял да изтегли временно и "Бягащият човек".

В това ревю искам да разгледам не само въпросната книга, а характерните черти на целия бакманов период на Краля. Бих поставил акцент върху три точки:

Обикновен човек в необикновена история. 
Кинг често е казвал, че предпочита да пише книги за обикновени хора в необикновени истории, отколкото това да пише за необикновени хора в обикновени истории. Във всичките книги, излезли с марката Бакман, героят е поставен в стресова, смъртоносна ситуация, в която  по всичко изглежда ще завърши с фатален край. В "Пътна мрежа" героят се бе барикадирал в собствената си къща, отказвайки да я напусне за да бъде разрушена като част от общински план, бе заложил експлозиви и отчаяно стреляше по дошлите полицаи. В сходната и така любима "Гняв" ученик бе застрелял учител и бе взел за заложници всички свои съученици, а училището бе също обкръжено. От другата страна са "Дългата разходка" и "Бягащият човек". И в двете събитията протичат в анти-утопична среда, и двете главните герои участват в игри на смъртта, в които се опитват да оцелеят, а шансовете им клонят към нулата. Във всичките романи главните герои са от по-нисшите слоеве на обществото, което кара читателя да им симпатизира и да държи на тях. В "Бягащият човек" Бен Ричардс губи работата си, дъщеричката му е сериозно болна, което кара съпругата му да проституира за да купуват лекарства. Бен е готов на всичко, за да заживее достоен живот и се включва в смъртоносна телевизонна игра.

Динамика от начало до край.
В тези книги Кинг ни въвежда във вихъра на събитията още в самото начало. В "Гняв" учителят е убит, в "Дългата разходка" избраните момчета започват състезанието, а в "Бягащият човек" - Ричард почти веднага се е включил в кастинга за телевизионното шоу. Всички детайли, бекграунд и черти на героите и т.н., се изясняват по-нататък, с течение на времето, като информацията се дава незабележимо на малки порции. Така не се губи от динамиката на романа, героят е в постоянно напрежение, а с него и читателите. Всички досадни описания, биографии, причини и поведение, се описват постепенно.

Опростена композиция, социална ангажираност. 
В гореспоменатите романи излишни философии няма, те са директни, няма ги класическите "екзистенциализми". Затова на много хора те се струват наивни. Но времето доказа обратното. Вижданията на автора се потвърждават.  В "Бягащият мъж" основната критика е насочена към медиите и  телевизиите. Тяхната власт над умовете на хората. Тя ги превръща в  маса, чието мнение се контролира чрез монтажи и подбрана информация. Медиите насъскват зрителите срещу участника, тя го превръща в масов убиец, а тълпата сляпо вярва и жадно гледа, искайки кърваво зрелище. Забравяйки за истинските проблеми на обществото.

Рядко гледам телевизия, но винаги когато хвърлям по някой поглед, забелязвам доминацията на тези "Риалити" шоута, в които група хора се правят на шутове. Дори бледо си спомня за едно от тези телевизионни състезания, май беше за някакви музикални "идоли" или таланти. Една от участничките бе едно леко пълно момиче, вокални умения бяха впечатляващи, но пред погледа на всички зрители, нейният "ПиАр" екип я съветваше как да отслабне и да яде само салати, за да се хареса на "гласуващите". Представям си как се е почувствала пред камерите, тя гледаше с чувство за вина. А и как ли се отразява тези гласувания и елиминации на деца от такива състезания? С течение на времето тези риалитита стават все по-скандални и жестоки. Нищо чудно романът на Кинг отново да стане реалност. Всъщност краят на книгата е достатъчно красноречив, доста болезнено напомня една катастрофа, която се случи преди десетилетие.

Жалко, че Кинг в последните години страшно много се комерсиализира, а и сякаш донякъде се изчерпа. Много ще се радвам, ако тъмната му половина - Бакман, пак се появи с такива романи по 200-300 страници.



.

четвъртък, 12 март 2015 г.

Наследството на Пратчет


Това е килим.
За много хора това е просто един шибан, прашен килим.
За хората, чели Пратчет, това не е просто шибан, прашен килим. Това е цяла империя. Цяла вселена.
Империя с толкова много различни шарки, колкото са различни и хората, заедно с всички техни вярвания, стремежи и надежди. Има острови, има джунгли, езера, подземия. Виждате ли ги? Населението на килима се размножава, особено когато не се почиства. Nа юг, където килимът граничи с камината, и където климатът е по-горещ, килимените хора боготворят Бога на огъня. На север пък, където е прозореца, може да завият ветрове.

Как се нарича вашия килим? Аз моя го нарекох Европратчет и бе истинско копие на Европа. Е, източната му част бе малко мръсна, щото изтървах една филия с лютеница (която както винаги падна наопаки), но избягвах да го почиствам, за да запази автентичността си.

Както и да е. Благодарение на великия бард сър Тери Пратчет, очевидно килимите никога няма да са просто килими.



Но всички ще помним Пратчет с невероятния свят, който бе изграден от неговото всеобхватно и весело въображение.

RIP (28 Април 1948 – 12 Март 2015)


  • 10 интересни факта за Тери Пратчет:


10. Преди да стане известен, Пратчет е работил като пресаташе в ядрена електроцентрала.

9. Пратчет е обожавал орангутани, неслучайно един от най-обичаните негови герои е Библиотекаря, който е бивш магьосник, превърнат чрез магия в орангутан. Пратчет е бил и попечител на фондация за орангутани

8. Тери Пратчет също така е харесвал страшно много природни науки, и поради тази причина е притежавал оранжерия с хищни растения, а на негово име е бил кръстен и фосил на морска костенурка, намерен в Нова Зеландия - Psephophorus terrypratchetti

7. През 2009 г. Тери Пратчет получава пълно рицарско звание и титлата "сър", като с това получава и право на герб. На герба е написано на латински следното: “Noli Timere Messorem” ("Не се страхувай от Жътваря" ), понеже Пратчет е бил голям почитател на групата Blue Oyster Cult и особено на песента "Don't Fear the Reaper"

6. Дъщерята на Пратчет, Риана, е автор на сценарии за компютърни игри, сред които и скорошния reboot на "Tomb Raider"

5. Пратчет е поддържал много топла връзка с почитателите и щедро раздавал автографи, дори някои от най-големите му фенове са се шегували, че неподписаните бройки на негови книги са станали библиографска рядкост и са били по-ценни.

4. През 2007-а Пратчет получава диагноза, че е болен от рядка разновидност на Алцхаймер. Две години по-късно той дарява $500 000 в помощ на проучванията за болестта.

3. Във фейсбук страницата Пратчет, България е на пето място по брой последователи на писателя. Едно от нещата, с които може да се гордеем.

2. Пратчет е голям почитател на астрономията, самият той като малък е мечтаел да стане астроном. Мечът, с който е бил посветен в рицарство, е изработен от парчета метеоерити.

1.Книгите са му преведени на над 37 езика и са продадени над 85 милиона екземпляра. 


----


петък, 27 февруари 2015 г.

Ислямска държава - Лорета Наполеони


Едва ли има по-отвратителна организация, която някога се е появявала. Всички сме гледали шокиращи видео клипове, показващи действията на тази групировка: обезглавявания, пребивания с камъни, разпъвания на кръстове, хвърляне на хора от високи сгради, ампутации, взривявания, експлозии, показни убийства, обесвания, изнасилвания, разрушаване на културни паметници, горене на книги... Дори в най-жестоките филми на ужасите никой не си е представял появата на такова явление.

Веднага изникват въпросите, които всеки си задава: защо, как, къде, поради какви причини, докога, какви са целите им, накъде върви света, кой ги финансира, кой печели, кой седи зад всичко това?



Моите уважения към Лорета Наполеони, но тя съвсем плахо се е опитала да засегне темата, към която всички са насочили погледи. Книгата е писана от човек, който не е живял в региона, няма роднини, не познава културата и историята, дори не е бил напълно честен, а просто е събирал информация от интернет и от "избрани" интервюта. Въпреки това, в книгата има и точна информация, макар и с нагласени изводи.  Поради това ще добавя много неща, за които Лорета просто я е била страх да каже.

Началото. Създаването на Ал-Каида в Ирак.
Предшественикът на Ислямска държава се появява незабавно след нахлуването на САЩ в Ирак. Основава се клон на Ал-Каида, а неин лидер е Ал-Заркауи. Според Наполеони причината за тази поява е, че иракските сунити се вдигнали срещу свалянето на сунитския диктатор Саддам Хюсеин, които след неговото падане били потиснати от шиитите. Но е забравила да спомене, че диктатурата на Саддам бе светска, а идеологията на Ал-Каида е по-скоро уахабитска и много по-близка до тази на Саудитска Арабия. "Забравя" да спомене, че 2/3 от населението на Ирак са шиити, и съвсем логично бе, че след свалянето на Саддам по естествен път шиитите ще се доберат до властта.

В Ирак след падането на Саддам бяха извършени стотици атентати. В страната загинаха над 1 милион души, а това е цифра, която дори няколко саддамовци не биха постигнали. В Ирак се завърна шиитският лидер - аятолах Мухаммад Бакр ал-Хаким, който бе абсолютен фаворит за спечелването на изборите в страната. Разбира се, че аятолахът бе приближен на шиитския Иран. Точно това бе трън в гащите на американската политика - шиитското мнозинство щяха да качат аятолаха на власт, а Ирак щеше да се приближи до Иран, въпреки милиардите, хвърлени от американските корпорации за да се доберат до иракския петрол. И тогава хоп... изневиделица се появява организация, която започва да извършва терористични актове срещу всеки, който не е удобен на американската политика. Аятолах Ал-Хаким бе убит след кървав атентат, както и множество шиитски лидери, а в страната откровено започнаха да се появяват огромни пукнатини между кюрди, сунити и шиити. Християните? Над 1 милион християни изчезнаха от картата на Ирак. Вече почти няма християни там.

След като Ал-Заркауи организира атентата срещу Ал-Хаким, а на шиитие им бяха издърпани ушите, САЩ поемат юздите, а Ал-Каида в Ирак някъде към 2006 изчезва. Разбира се, "благодарение" на САЩ.

Ренесанс на Ал-Каида в Ирак. Появата на ИДИЛ. 
През 2010 г. Иран, Ирак и Сирия ( с участието и на Египет) подписват споразумение, което се подготвя година по-рано, и чрез което трите страни целяха да построят газопроводи за да изнасят газ и петрол за Европа, Китай и Индия. В същото време този ход прекъсва целите на Саудитска Арабия и Катар, чиито сухоземен достъп до Турция и Европа е отрязан. Това разбира се би довело до по-голяма зависимост на Европа от руския газ, за сметка на катарския. Какво мислите се случва тогава? Хоп! През същата тази 2010 г. се появява  ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Левант), възродена изневиделица от пепелта, от останките на Ал-Каида в Ирак. Начело застава вече печално известният Ал-Багдади. Същият този ислямски халифат приема идеологията на уахабитско-салфитските движения в Саудитска Арабия и Катар. Малко е подозрително, нали? Публична тайна е, че именно тези страни финансират ислямистките бунтовници в Сирия и Ирак.

Ако погледнем картата на Близкия Изток ще установим, че ИДИЛ просто прекъсва и разрязва връзката между Сирия и Ирак/Иран, като в същото време отваря сухоземна такава между Саудитска арабия и Турция. Колкото по-продължителна е войната в Сирия, толкова по-удобна ще става тя за споменатото трио Турция-Катар-С.Арабия.

Както Наполеони, така и европейските и американските медии, всичките те обичат да хвърлят вината върху шиитите и шиитските режими в Сирия и Ирак за появата на Ислямска държава, която гледа на себе си като "защитник" на сунитите в региона. Интересно защо не са се появили такива от другите религиозни групи срещу тези "режими". Това разбира се е твърде удобно за медиите, но едва ли Башар Асад е виновен за появата на Боко Харам в Нигерия, на талибаните в Афганистан, на Ансар Ал-Дин в Мали, Ислямски Магреб в Алжир и Либия, Ал-Шабаб в Сомалия, или на Ал-Каида, чиито идеологии по принцип по нищо не се различават от тези на Саудитска Арабия и Катар:


Открийте разликите

Всъщност самият американски вицепрезидент Джо Бидън призна, че коалиционните партньори на САЩ - Турция, С. Арабия, Кувейт и Катар са финансирали ИДИЛ. Но само ден след това Бидън започна трогателно и настоятелно да се  извинява (линкът е към страница на CNN) на тези страни. Преди това пък Джон МакКейн обърка бунтовниците с ИДИЛ, твърдейки че ги познава, да не говорим за негови снимки с главатари на Ислямски групировки. Явно от време на време американските политици се изпускат за очевадното.

Едно от нещата, които постоянно ме питат, и които разбира се Наполеони не знае, е: "Кое е правилното название на тази организация?" ИДИС (Ислямска държава в Ирак и Сирия), ИД (Ислямска държава), ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Левант) или дори Ислямски фронт?
Правилното е ИДИЛ (или ДААШ на арабски), тъй като последното Ш седи за Шам, район познат на европейците като Левант, обхващащ териториите на Сирия, Ливан, Йордания, Палестина и Израел. Бойците сами се наричат даашиюн, а както сами забелязвате, ислямистките бунтовници отдавна са престанали да наричат Сирия с познатото наименование, тъй като то произлиза от "сириани", а сирианите (или асирийци/арамейци) са християните в този район. Поради тази причина нито една бунтовническа група не носи наименованието Сирия, а я заменят с Шам (Левант), включително и ИДИЛ. Примери: Ахрар ал-Шам, Аджнад ал-Шам, Филак ал-Шам, Харакат Шам ал-Ислам, Ансар ал-Шам и др.

Напоследък се ползва ИД (Ислямска държава), което е по-кратко, а лидерът ал-Багдади сам започна да ползва това наименование, давайки знак, че ще действа не само в Ирак и Левант.

Кой финансира ИДИЛ и каква е тяхната цел?
В своя анализ Наполеони обяснява, че ИДИЛ предимно се самофинансира, като основно е обирала банки в Ирак, обирала е населението, крадяла е петрол и го е продавала. Доста алогично обяснение, като всеки разсъждаващ човек би задал следните въпроси: "С иракски пари ли е купувала оръжие? От кого са купували оръжие? На кого продават петрола? Как от някаква банда и шайка се получава толкова добре организирана престъпна група?  Как така в тази група има предимно натовско и американско оръжие? Как така лидерите на тази организация са обучавани предимно в С.Арабия, Катар или Йордания (Багдади е бил обучен в Йордания)?

Разбира се, има някакви бледи обяснения от сорта, ама видите ли, американците даваха оръжие на бунтовниците да се бият срещу бруталния диктатор, но всички попаднаха в ръцете на терористите. Включително и бойците, които също преминаха там. Много несериозно обяснение.

Нещо, което също така прави отвратително впечатление, е, че Наполеони не спомена нищо, ама абсолютно нищо за християните в Сирия. Споменава всички групи, алауити, кюрди, сунити, но не и християни. Това изглежда е тема табу за корпоративните медии. Явно се обажда гузната съвест и ярко се прикрива, че тези "ислямисти" тероризират предимно християни и алауитите в Сирия, както и всички останали малцинства. Фактите показват, че НИТО едно населено с християни място,  не е оцеляло в териториите, владени от Сирийската свободна армия, Ал-Нусра, ИДИЛ или Ислямски фронт (които са съвсем различна групировка). Нито дума и за арменците в Сирия, и това, че арменският президент първи поздрави Асад за победата му на изборите преди година.

Повече от ясно е, че основните финансисти на ИДИЛ, както и на всички бунтовници в Сирия, са Саудитска арабия и Катар, както и техните съюзници от Турция, Кувейт и Йордания, и най-вече чрез тяхното отроче Мюсюлмански братя. Не случайно след падането на Мюсюлманските братя в Египет, турският президент възнегодуваше, а катарския посланик в Египет бе изгонен. Резултатът? 21 заклани египетски копти (християни) в Либия.

Факт е за всички, че откакто т.нар. "коалиция срещу ИДИЛ", включваща "демократичните" С.Арабия, Катар, Турция и подобните,  бомбардира тази организация, тя се увеличила 3 пъти. Факт е, че ИДИЛ буквално копира идеологията на С.Арабия и частично на Катар. Факт е, че всичките й лидери са обучавани в саудитски "мадарес" (религиозни училища). Факт е, че основният източник на тази идеология е С.Арабия, където християнството е забранено и практикуването му се наказва (често и със смърт), където жени и мъже се пребиват с камшик, с камъни или обезглавяват за престъпления като богохулство, атеизъм, вещерство, обида към властта, прелюбодейство или просто показване на лицето без абая.

Но най-противният факт от всички бе как медии като CNN, BBC  и подобните, се скъсаха да величаят саудитския крал, който почина наскоро. Наричаха го "модернизатор", "покровител на жените", "реформатор", "демократ". Твърде похвално за брутален диктатор, който до късни години се женеше за 14-15 годишни момичета, а съпругите му са над 30. И където жените нямат права. И за човек, който брутално потиска шиитите в страната, в която наскоро публично изтезават (и още ще изтезават) младо момче за показаните светски възгледи. Или за страна, в която е забранено киното, съвременната наука (ако е в разрез с религията), и общо взето не е дала абсолютно нищо на света. Е, разбира се, когато нищо не произвеждаш, а купуваш стока предимно от американски компании, всичко това ти е простено. И от урод се превръщаш в герой. Медиите умеят това.

Бъдеща заплаха/Заключение.
Битката за ресурси между Русия и САЩ може да направи и двете страни губещи. Използването на радикалния ислям може да е удобно в момента, но в дъгосрочен план това може да създаде огромен проблем, най-вече за Европа. Саудитска Арабия и Катар знаят, че природните ресурси се изчерпват и след време ще са безгласна единица в международен план. Но и много добре разбират, че има 1,5 млрд. мюсюлмани, като голяма част живеят в Европа. Знаят, че ако настроят европейците срещу мюсюлманите, то последните няма да се идентифицират с европейската култура, напротив, ще застанат срещу нея.  А ако саудитци яхнат социалното недоволство на мюсюлманите в такава враждебна изкуствено създадена (чрез атентати) среда, то мюсюлманите ще се радикализират и ще се идентифицират с крайната им идеология. Затова точно саудитските училища бълват такива крайни идеологии, точно кралската им фамилия финансира тези атентати в Европа, които поляризират обществото и създават крайни политически формации. Колкото повече проблеми създават, толкова повече поляризирани ще са двете страни. Ще са и по-лесно контролируеми. Засега Европа мълчи, защото е зависима. САЩ и Русия си играят с огъня, няколко пъти се опариха, но за тях корпорациите и олигарсите са по-важни. В такава среда се появяват тези франкенщайновски създания като ИДИЛ.

ПС Доста ме шокира Наполеони с твърдението, че ИДИЛ напомня на Израел - идеята за създаването на еврейска/сунитска държава , както и предположението, че някой ден може да не приемаме ИДИЛ като терористична, а като политическа формация...

Честно, не разбирам защо се издават книги на журналисти, които нямат представа за какво говорят, а основните им източници са wikipedia и манипулираната преса.

...

събота, 14 февруари 2015 г.

Какво би се случило, ако писателите пишеха романите си в деня на св. Валентин

Ето защо никой не трябва да пише нищо на 14 февруари. Защото цялата литература щеше да се скапе. На този ден се правят други неща!


  • Джордж Оруел - " 1984 пъти" 




  • Харпър Ли - "Да се влюбиш в присмехулник"





  • Джон Стайнбек - "Гроздовете на греха"




  • Джоузеф Хелър - "Параграф 69"



Лев Толстой - Ана Каренина



Джон Ъпдайк - "Заека се развихря"


;
.

четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Джеръм Селинджър - "Спасителят в ръжта"

Винаги съм се чудил какво толкова скандално има в "Спасителят в ръжта". Обявена за една от най-противоречивите книги в историята на литературата, за която още се дискутира дали трябва да се изучава в училищата или не, единственият излязъл роман на Селинджър изглежда твърде невинен от днешна гледна точка. Представете си какъв пандемониум би предизвикал например единбургският химикал Ървин Уелш с "Трейнспотинг" или "Порно". Вероятно тогавашното далеч по-консервативно общество щеше да изгори клетия му шотландски задник на клада.

Снимката е от тук

Но е факт, че "Спасителят в ръжта" е една от най-влиятелните книги на своето време, и без нея вероятно Уелш и подобните щяха да се появят далеч по-късно. Това е реалистичната , депресарска версия на "Алиса в страната на чудесата", където отново се засяга темата за трудният преход между безгрижното детство към коварния, стресиращ свят на възрастните. Затова главният герой иска да бъде спасител в ръжта, който да спасява играещите наоколо деца от скритата пропаст, пропастта на възрастните, където сякаш амбициозността и лицемерието  поглъщат цялата детска безобидност, невинност и неопетненост.

Още в началото разбираме що за човек е Холдън - момче, изритано от поредното училище за слаби резултати, а на всичкото отгоре, е и звездата на отбора по фехтовка, но всичките от отбора сега го гледат с неприязън, след като забравя екипите им на някоя от спирките. След като се скарва и с неговите съквартиранти, Холдън решава да напусне училището по-рано от планираното и да се отдаде на живот, наемайки хотелска стая преди да се прибере при родителите си. Последователно се среща с три тридесетгодишни жени в един бар, наема си проститутка, говори с монахини, среща се с детската си любов, посещава любимия си учител.

Книгата е обект на много критики от страна на пуританите. Някои я определят като богохулна. Предполагам най-вече заради твърдението на Холдън, че си пада малко "безбожник": "Нямам нищо против Христос и всичко това, но останалите работи в Библията не са ми по вкуса". Неудоволетворението на Холдън е насочено към апостолите, които тук вероятно символизират вярващите, които сляпо и погрешно възприемат ученията на учителя, и въобще ролята на религията. "Басирам се на хиляда долара, че Исус никога не е изпращал Юда в Ада. Сигурен съм, че който и да е от апостолите, би го изпратил в ада - хем на бърза ръка, но се басирам на всичко, че Исус не го е направил".

Други я определят за скандална заради наличието на вероятно непълнолетна проститутка. Това е един доста интересен момент в книгата, самата Сани като че е преминала твърде рано в света на възрастните, на амбициите и парите, и сякаш се притеснява да завърже заговор с неин връстник. Обърканият и депресиран Холдън я гледа като индивид, личност, а не като обект, а това сякаш я разгневява.

Любимият образ на Холдън Колфийлд от "Ромео и Жулиета" е Меркуцио. Онзи остроумен, забавен и импулсивен герой, който бива убит, и то не по негова вина. Това разгневява младия Колфийлд още повече, съдбата, която отреждаме на такива като Меркуцио. Общо взето Холдън трудно успява да се впише в реалността, в света на отговорностите и на учителските, родителските очаквания, на изискванията на обществото. Затова иска да заживее сам, но малката му сестра го сваля на земята, връща го в реалността. Той е отново щастлив виждайки я как се вози на въртележката.  Щастието е доста по-просто, отколкото обществото се опитва да го дефинира.

Не знам доколко тази книга е все още актуална за днешното поколение. Предполагам и то страда от отчуждаване, изолация, стрес, натиск от големите очаквания, липса на внимание. затова много от тях прибягват към наркотици, ексцентрично поведение или агресия. Предполагам, че то си има собствени проблеми, герои, модели за поведение и мотиви.

---

Понеже моето издание е от 1978 (не съм бил роден, дори планиран тогава), докато четях у мен се роди някаква носталгия към старите книги. Всички тези симпатични илюстрации, дебели корици, анализ на романа в началото или в края на произведението. Това изчезна от българското книгоиздаване. За голямо съжаление днес голямата цел на книгоиздателите е да се продаде продукт, лишен от всякаква обич. Няма анализ, няма илюстрации, рядко са с дебели корици, всичко е бизнес и е насочено към рекламата, и колко бляскава да е тя. Никой не иска дори да си помръдне пръста, да напише 2-3 страници за романа. Щото би загубил няколко часа, които да прекара пред социалните мрежи или телевизия. И аз като Холдън се натъжих.

петък, 6 февруари 2015 г.

Джордж Оруел - "1984"

Преди няколко седмици попаднах на една статия в BBC  (http://www.bbc.com/news/business-30875633 ), в която имаше статистика, показваща как 1% от населението на Земята притежава над 50% от активите ѝ. Това ме подсети за 2-та процента от Партядрото в прословутата "1984" на Оруел, която четох преди 10-на години. Тогава я намирах за ужасно скучна, зле написана и трудно я прочетох. Разбира се едва ли схващах идеята зад голямата картина, а просто с досада разглеждах отделните ѝ фрагменти.

Тази статия в BBC ме накара пак да прочета книгата отново. Този път с далеч по-голям опит и познания от преди. Потърсих и горе-долу статистика за световното благосъстояние и намерих такава в Credit Suisse Global Wealth, която много, много напомня на политическото разпределение в "1984":


Свободата е робство

Според "1984" през цялата човешка история е имало три групи хора - висши, средни и низши. Колкото и революции да са правени, колкото и различни имена да са имали идеологиите, винаги се е възстановявал този модел. Целите на тези групи са напълно несъвместими. Така винаги се е повтаряла една и съща борба. Целта на висшите е да останат там, където са. Целта на средните е да заемат мястото на висшите, а низшите, които трудно намират време да мислят за каквото и да е било, тяхната цел е да унищожат всички различия и да създадат общество, в което всички са равни (утопия).
През продължителни периоди висшите са като че ли непоклатими, но рано или късно неизменно настъпва мигът, когато те или изгубват вяра в себе си, или способността да управляват компетентно, или и двете. Тогава те биват свалени от средните, които привличат на своя страна низшите, като пред тях се представят за борци за свобода и справедливост. Веднага щом осъществят целта си, средните тласкат низшите обратно в старото им състояние на подчинение, а самите те стават висши. Не след дълго от една от двете групи или от двете заедно се обособява нова средна група и борбата започва отново.
 Изследвайки историята, Оруел се е опитал да състави алгоритъм, по който действат различните идеологии. В тях той намира едно сходство. Всъщност "Големият брат" може да бъде интерпретиран по различни начини, в зависимост от гледните точки. Някои виждат в него действията на тоталитарните режими, където "Големият вожд" е безпогрешния, вечен лидер на партията. Той сякаш е безсмъртен. Или както пише Оруел "Смята се, че всеки успех, всяко постижение, всяка победа, всяко научно откритие, всички знания, всичката мъдрост, всичкото щастие, всичката добродетел са постигнати единствено под неговото ръководство и са вдъхновени от него. Никой никога не е виждал Големия брат." .
Той също добавя следното: Големия брат е образът, който партията си е избрала, за да се представи пред света. Неговата функция е да бъде фокус за любовта, страха и преклонението — чувства, които по-лесно се насочват към отделна личност, отколкото към организация.

Действително това е доста точно описание на тоталитарните идеологии, които са разкъсвали Европа през ХХ-ти век, но също толкова е вярна и за религиозните доктрини. БОГ Е ВЛАСТ, както пише Уинстън в края на романа. Тук партпериферията са религиозните институции. Други виждат в "Големият брат" корпоративния модел на управление. Партпериферията е представена от множество компании, които поставят в зависимост пролите. Интерпретации много, но моделът остава един и същ.

Невежеството е сила

Изобретяването на печатарската машина обаче улесни манипулирането на общественото мнение, а киното и радиото задълбочиха този процес. Появата на телевизията и техническият напредък, който позволи едновременно да се предава и приема през един и същ апарат, поставиха край на личния живот. Всеки гражданин, или поне всеки достатъчно важен, за да си струва да бъде наблюдаван гражданин, е денонощно пред очите на полицията, освен това в ушите му денонощно се набива официалната пропаганда, като всички останали канали за съобщение са прекъснати.

Струва ми се, че дори Оруел би се шокирал от влиянието на медиите в днешни времена. За разлика отпреди, когато информацията се криеше, в епохата на интернет се получи обратното - заливани сме с информация. С толкова много информация, че вече се чудиш кое е вярно и кое - не е.  В САЩ има шест компании, които владеят всички медии и определят публичното мнение, в Русия пък от страх забраниха чужди компании да инвестират в медиите. Ако не бъдат използвани коректно модерните GPS технологии могат да ни доближат още по-максимално до един Оруелски свят.

Войната е мир

Още преди повече от 6 десетилетия Оруел е осъзнал, как войната се превръща в бизнес. Непрекъснато избухват нови войни и винаги с тях двете воюващи страни искат и обещават свобода и справедливост. "В наши дни те изобщо не се сражават една с друга. Всяка управляваща групировка води война срещу собствените си поданици и нейната цел е не да се завземе или да се предотврати завземането на територия, а да се запази непокътната структурата на обществото."
Чрез "1984" Оруел описва огромното си разочарование спрямо съществуващите и до днес идеологии. Тя е предимно критика към сталинистка Русия, чиято уродлива система е породил страха на Оруел да не би светът да се превърне в нейно подобие. Това всъщност е съзирането, че идеологиите на практика са продукти на човешките слабости. Всяка една от тях обещава огромни блага на последователите си и демонизира своя голям противник. А ако го няма си създава такъв, с който да плаши масите. Затова Войната означава Мир. Нито една не осъзнава, че за да има демокрация, трябва да съществува избор, многообразие.

"1984" е трудна за четене заради мрачната атмосфера и наситените с анализи страници и определено не е от онези книги, които човек може да прочете за удоволствие. Както споменах, романът на Оруел е написан така, че да е обект на много интерпретации.