събота, 30 януари 2016 г.

Малта: Миер Мейлак - "Когато изпратим деня"

Малтийският език е странен, а в него може да "прочетете", или по-точно да проследите, историята на Малта. Италианците се шегуват  и описват малката страна като купчина скали насред средиземноморието,  чиято собственост се е сменяла като носна кърпичка през вековете. Древни гърци, италианци, сицилианци (които пак са италианци, но малко по-мургави), араби, турци, британци, французи - тук е властвал кой ли не. Явно горките малтийци най-малко са имали контрол върху купчината ска...пардон, върху живописните две по-големи островчета. Затова малтийският език е толкова уникален, единственият официален семитски език за страна в Европа, той представлява странна кръстоска между арабски и италиански, с все по-чести включения на английски и по-рядко, на френски думи. И понеже Малта прилича на странноприемница, в която се събирали какви ли не типажи, в такива среди се раждат и големи разказвачи. Защото за мен Мейлак наистина е средизмноморски трубадур, способен да създаде атмосфера на приятна лятна нощ, в която да ви унесе с разкази и да ви създаде впечатлението, че лежите на хамак и се люшкате насред морето, с аромат на сардини.



"Когато изпратим деня" е сборник с чудесни разкази, обединени от един основен мотив: любовта, заедно с всички трудностите във взаимоотношенията които я следват, преодоляването на раздяла, изграждането на връзка и т.н. Любовта обаче е просто светъл розов фон, върху който ярко прозират и изпъкват останалите политически и социални елементи, тя е  една от сплавите от сложната амалгама, забъркана от Мейлак. Любовта може да бъде толкова красива и прекрасна, но в един момент да ви убоде като бодлите на красива роза, чийто братовчеди, глоговете, са от същото семейство розоцветни. Героите са от различни възрасти, поколения, етноси, социални положения, а разказите макар и обединени от една обща нишка, са също толкова различни.

Един от любимите ми разкази от книгата - "Държавен преврат", е ярък пример за красотата на този сборник. В него се разказва за неспособността на главния герой да преодолее раздяла след четиригодишна връзка, но в същото време Мейлак чудесно парадира със силата на социалните мрежи да подвеждат и да превръщат хората в заблудени последователи на фалшиви кумири, а и обръща внимание на ситуацията в Малави.
В един друг разказ, "Гарванът", който също се превърна във фаворит, символично, по хичкоковски,  е показана сложността на една наглед романтична и перфектна връзка, която е поставена под въпрос. Защото именно в трудните и стресови ситуации излиза наяве истинската същност и скритите черти на всеки човек.
В "Искам да извикам Самира", още един силен разказ, пък се набляга на културните и религиозните различия, които напълно се размиват и стават абсолютно ненужни пред любовта и смъртта.

Много силен сборник, който действително е подходящ за четене с чаша бяло вино, стига да внимавате да не ви избоде.




петък, 11 декември 2015 г.

Сърбия: Емир Кустурица - "Сто Яда"

За две неща се сещам, когато се споменават сърбите. И не, не са сливовица и турбо-фолк. Първото нещо, за което се сещам е, че сърбите обичат топки. Игрите с топки, де. Тенис, волейбол, баскетбол, хандбал, водна топка, футбол, всичко де е с топка, сърбите са добри, сред най-добрите дори. От Новак Джокович до Никола Гърбич.
Второто нещо, за което се сещам, е сръбското кино. Сърбите са тези, които успяха да изградят образа на балканското кино, да извадят филми, с които да насочат вниманието на целия свят към този регион и да създадат характерен стил. Е, сърбите умеят да заплитат нещата и в политически план, така че отново целият свят да заговори за тях.

 Кой не е чувал за филмите на Емир Костурица, босненец по рождение, сърбин по душа? "Ъндърграунд", "Черна котка, бял котарак", "Животът е чудо". Или този на Здравко Сотра - "Зона Земфирова"? Филмите от по-новата вълна като великолепния "Парад" и "Монтевидео: Божествено видение", и двата на Сърджан Драгойевич,  както и "Клопка", "Кръгове", които също са много сполучливи.
Сърбите успяват да предизвикат интереса на публика и критика дори с ужасяващи, брутални и шокиращи филми като "Сръбски филм" (забранен в редица страни) или "Клопка", които имат цел да хвърлят в нокдаун зрителя и да го оставят зашеметен за седмици напред. Да, сърбите умеят да творят и да правят кино.



Винаги съм се питал каква е тайната на западните ни съседи за успехите им в седмото изкуство. Емир Костурица дава отговора. Сърбите не се стремят да копират никого, много са твърдоглави и уверени в себе си. умеят да изразят своето мнение и най-важното  - умеят да разказват истории и да запазят своята идентичност. Точно за това избрах "Сто яда" за книга на Сърбия, въпреки че Костурица е роден в Босна (но се смята за сърбин и по-късно приема християнството) и е режисьор, а не писател. Сборникът с разкази на прословутия кинодеец ме впечатли в пъти повече дори и от най-тачените и известни сръбски писатели, които по една или друга причина не успяха да ме трогнат. Като почнем от писателската легенда Милорад Павич, чийто прекалено информативен стил ми дойде в повече, и стигнем до Пантич, който пък също не ми бе достатъчно интересен.

Шестте сърдечни разказа на Костурица са като малка детска метална кутийка, от онези, които всички имахме като малки, и в които събирахме любимите си предмети и играчки. Кутийка с безполезни дрънкулки се превръща в съкровищница за детски спомени години по-късно. "Сто яда" е като албум за снимки, запечатали незначителни, но скъпоценни моменти. В голямата си част от разказите, върху съдбите на героите витае тъмната зловеща сянка на войната. Тя не присъства пряко, но нейното влияние е осезаемо. Основно обаче са засегнати детските спомени, израстването, взаимоотношенията с родители, роднини и приятели, първи тревоги, грижи, любовни трепети, които се забиват в съзнанието и дирижират спомените. Съвсем обикновени истории, разказани по необикновен начин.

Безспорен мой фаворит в този сборник се превърна разказа "Прегръдката на змията". Разказ, който по-скоро звучи като приказка с митологични и библейски елементи, и който разказва за любовта, разкъсана в свят на омраза.

Костурица не е пропуснал и да намигне към читателя с няколко препратки към негови филми. Помните ли онази дама в кабарето от "Черна котка, бял котарак", която с дупе вадеше пирони? Тя присъства и тук. A дали си спомняте песента на Иги Поп и Горан Брегович "This is a Film", заедно и с култовия рефрен "The fish doesn't think, because the fish knows everything". И рибата присъства!

-----

Скрито бонус ревю: "Малки тайни" на Горан Маркович.



"Малки тайни" е скромна книжка, която си я взех с голямо намаление, и която вероятно щеше да събира прах дълго време, ако не бях се заел да прочета книги от всяка европейска държава. Горан Маркович ни запознава с историята на една театрална трупа, по-точно с историята за създаването един театър в бурните и несигурни времена около  втората световна война. Началото бе много силно, представят ни се няколко интересни образа, които богат интелектуалец и меценат събира за да създаде модерно течение и да разчупи шаблоните на тогавашното сценично изкуство. Романът проследява развитието и съдбите на членовете на трупата през една епоха на политическа нестабилност и крайни идеологии. Немска окупация, американски бомбардировки, за да дойдат накрая комунистите и да наложат потискаща за твореца среда. Това, което малко ме разочарова е, че някъде към средата романът на Маркович постепенно се превръщаше в документална хроника и набързо се разказваше за живота на отделните герои, като на моменти оставаш с чувството, че четеш биографична статия от Wikipedia. Щеше да ми хареса повече, ако сръбският автор бе вкарал малко повече артистичност и приказност в историята. Идеята ми хареса доста, т.е. представянето на творци, техните амбиции и желание просто да са част от велико изкуство, но техните мечти са потиснати от поредицата политически и идеологически терор. Сухото представяне е причината да избера "Сто яда" пред този роман. Ще завърша с цитат:

"... всички хора носят маски. Винаги се представят във фалшива светлина и много рядко показват истинските си чувства, и то само, когато не се контролират, в мигове на силна болка или голяма любов. През останалото време практически целия си живот те пропиляват, за да прикрият какви са и какво мислят. Но дали става дума за двуличие, или за лоши намерения? Не е ли това броня, с която се защитават от непоносимата действителност?".."Светът, в който живеем,  всъщност  царство на лицемерието и всичко, което ни обкръжава е съградено върху лъжата. Това е начинът, по който съществува нашата цивилизация. "


петък, 27 ноември 2015 г.

Великобритания: Ървин Уелш - "Трейнспотинг"

По-всяка вероятност много ще останат озадачени от избора ми на Трейнспотинг за книга на Великобритания. Та това е шотландска книга, писана от единбургски бивш (а и може би и все още) наркоман, от някакъв си шибан ъндърграунд чекиджия.

За мнозина това е най-долната и от най-долните книги. Писана за проблемите на измета на шибаната земя. За най-мизерните, отвратителни, сервилни и апатични боклуци, изсрани от цивилизацията.



Да, но това е и най-британската книга, която нечий британски ум е изсрал, макар и накиснат в екстази и опиати, от десетилетия насам. Британски черен хумор, шотландски акцент, алкохол, наркотици, бягство от реалността, футбол и хулиганство, религиозна обърканост и непоносимост, тенденциите в попкултурата, Иги поп и музикалната сцена на късните осемдесет, проблеми с расизъм, двуличието на милитаризма, дупките в социалната система, която позволява дори на безработни нехранимайковци да точат парите на работническата класа, женски проблеми и сексизъм, за които никой не иска да споменава, секс и СПИН, неориентираност и депресията на младежите, попаднали в разпадаща се семейна среда... Това са част от темите, разнищени по брутален, но много истински начин, в наглед несериозна книга, залята с цинизъм и шотландска арогантност.

Самото заглавие на книгата е красноречиво. "Трейнспотинг" е типично британска дума, с широк смисъл, но в случая е използвана като "наблюдател, любител на влакове". Влакът на живота профучава и много от нас остават само наблюдатели. Отначало адреналинът е висок, усещането на профучаващ с висока скорост влак близо до теб те кара да усетиш някаква силна тръпка, но след това идва момент в който гледаш вече отдалечения последен вагон и имаш усещането, че си пропуснал нещо.

Ървин Уелш разбива на пух и прах цялата британска литература, покрита с пуритански традиции, така както шотландски католик би разбил бутилка бира в главата ти, ако случайно го наречеш протестантски империалист. Използвайки местен диалект и разнищвайки проблеми, които други писатели не биха дори дръзнали да помислят да пишат, ограничени от стените на благоприличието и интелектуалните норми, Уелш създава един от най-култовите романи ма 90-те, един химн, негласен бунт на британската младеж, като актуалността на книгата не отслабва с годините, а напротив.

Първият път, когато прочетох "Трейнспотинг" преди повече от десетилетие, първоначално ми се стори, че това е роман с наредени откъслечни епизоди от живота на група от младежи, като всеки епизод е пречупен през погледа и мислите на един от тях, но едва в края на книгата успях да свържа всичко в едно цяло. Със сигурност филмът на Дани Бойл, също толкова успешен, колкото и книгата, е повлиял върху моята представа за героите - Рентбой, Франко, Спъд, Даян, Сикбой, Томи и останалите. В съзнанието за дълги години остават глуповати сцени, като онази със Спъд, вързан здраво за леглото, докато приятелката му намазва пишката с тигрова мас, вместо вазелин. Впоследствие пищящият Спъд с подскоци  бяга към банята, където се подхлъзва и разбива главата в тоалетната чиния. Сцената с лайната и чаршафите (пак със Спъд) я знаем от филма, но онази в която едно момиче от дружината, работеща като сервитьорка, потапя тампоните си, напоени след тежък менстрален период, в доматените супи на група кокнита (нарицателно за англичани), които са се гаврили с нея преди това, е нещо, което дълго се помни. Не се сещам за някой писател, който така да е описвал изпадането в "глад" и депресия по такъв въздействащ начин,  който те кара да се вцепениш. Още е по-мрачна и депресираща е главата "Лоша кръв", която се разказва от заразения от ХИВ герой. Понякога имаш чувството, че потъваш в пълната с лайна тоалетна, най-мръсната в Шотландия, заедно с героите.

С две думи. Култова книга.


неделя, 8 ноември 2015 г.

Полша: Славомир Мрожек - "Дупка в моста"

По традиция ще кажа няколко думи за страната, от която е авторът, в случая - Полша. Всеки път, когато чуя полска реч, се сещам за старата ютия на баба. Когато я включваха се чуваше едно "пшшшчекшшшчечекпшешеш шчееппшек". Години по-късно, когато чух полска реч, се замислих дали ютията не се е пробвала да ни говори на полски...Следващата ми среща с Полша бе, когато мернах знамето на тази страна в една илюстрирана енциклопедия. Тогава се запитах защо е трябвало такава голяма страна като Полша да открадне знамето на миниатюрна Малта. То и индонезийците са го откраднали, но поне са го обърнали наопаки...
Ако трябва да преминем на по-сериозен тон, Полша е първата държава в света, която представя образователна система и която създава първото министерство на образованието. Другото, което се сещам е, че това е страната дала на света  личности като Коперник, Станислав Лем, Фредерик Шопен, Кишловски, Робърт Левандовски и ... смразяващи неслушаеми групи като Behemoth. 



"Дупка в моста" е сборник с кратки разкази, есета и хумористични очерци на Мрожек, като темите са различни, най-често са с политически и социални конюнктури. Такива кратки разкази не се пишат лесно, в тях не се развиват образи и кой знае какви действия, затова оригиналността и идеите на автора са от най-голямо значение. 

Някои от разказите доста ме впечатлиха, затова буквално ще ги разкажа.  Един от тях е "Развитие". В него разказващият наблюдава хлебарките, които пъплят в дома и изведнъж забелязва, че са се наредили като "Мона Лиза" на Леонардо да Винчи. В следващия момент се пренареждат като "Закуска на тревата" на Мане, явно преминали към импресионизма. След това се подреждат с картини от кубизма, сюреализма, а домакинът ги гледа и взима спрей-отрова, с който иска да фиксира някоя от "картините". Хлебарките преминават към модерните течения, Уорхол, а разказвачът ги оставя за да види настоящето и бъдещето. Но се оказва, че не успява да различи нищо, перцепцията му изневерява. Това е интересен начин да изразиш кичозността на съвремието и все по-неразбираемото и стремящо да шокира изкуство. 

Мрожек в много от разказите остро критикува "прогресивните" либерали, левичарската толерантност, което по ирония на съдбата съвпадна с безумията, които извършват напоследък толерастите от Българския хелзински комитет. В разказа, наречен "В средата на транспортното средство", до младеж застава почти стогодишна старица, която го гледа с надеждата именно той да стане. Всички го гледат с презрение, защото е с тенис ракета и спортно облекло, т.е. в цветущо здраве и именно от него очакват всички да направи място на старицата. В този кратък разказ Мрожек изследва гневът на тълпата и нуждата тя да намери изкупителна жертва. В края на краищата никой не става да направи място, а разказващият...се оказва реклама закрепена за седалката...

В друг от разказите Капитализмът пише извинително писмо до "Социализма", в което се извинява за греховете си. Разбира се писмото е повече от саркастично. В "Новият шахмат" пък един шахматист ядосан от развитието на партията, зашива един плесник на опонента си. Така се заражда нова игра, в която шахматистите имат право да се псуват и пердашат. Шахматът достига невиждани нива на популярност, а и започват все по-екстравагантни играчи да се появяват... и в крайна сметка се организира шахматен мач между мечка и човек. Разказ, в който Мрожек сатиризира жаждата за насилие и кич на публиката. Книгата излиза през 1991 г., а представете си какво ли би казал сега полякът, ако бе жив и бе гледал телевизия в ерата на непрестанни риалити състезания и риалити шоута. В разказа "Джуджето" авторът развенчава доста често празните надежди на полските имигранти, търсещи работа в Европа. 

В "Поздрави от" се натъкнах на един доста актуален цитат:

"..убеждението, че идеологията - тази или онази, бихме искали да кажем, но не става, защото винаги е реч за една само идеология, която избираме за своя - автоматично тя осигурява умността на лицето, избрало си я. А всички те, разните идеологии, са сбрани в две отделни групи. наречени "лява" и "дясна". Днес вече не можеш да отвориш вестник или да пуснеш радиото и телевизора, за да чуеш какво приказват и казват, нито пък да разговаряш с някого, дори със самия себе си, бе да се натъкнеш на интерпретацията на всичко, ама наистина всичко, като "ляво" или "дясно". Никой не се интересува умно ли е нещо или глупаво, почтено или не, високо ли е или ниско, голямо или малко, отворено или затворено...право, криво, ухае, тича, живее, пукнало е... Боже мой, толкова въпроси можем да питаме до безкрайност, защото светът е безкрайно богат! Да, но не - въпросът е само един: "Прогресивно или не". "Ляво или дясно." Толкоз.
Това обедняване, опростяване, тази пустиня и смърт на човешката интелигентност и чувствителност се родиха най-напред там, където се раждат идеологиите, после се разпълзяха по целия свят бавно, но сигурно." 
 Кратките хумористични, донякъде сюреалистични разкази на Мрожек, чиято дължина най-често са 1-2 странички, могат да останат неразбрани, те са абсурдно политически некоректни, т.е. честни, затова го избрах сред многото полски книги, на които попадах в моя своеобразен книжен кастинг.











петък, 30 октомври 2015 г.

Унгария: Вилмош Кондор - "Budapest Noir"

Голяма част от източноевропейската литература засяга вече станалите банални теми за безкрайни преходи, комунизъм, икономически и социално-битови кризи. Еднообразието започва да замества жанровото богатство, както в киното, така и в литературата. Вилмош Кондор е жанров автор, а такива все по-малко пробиват в Източна Европа.



За разлика от множеството негови сънародници, на чийто книги попадах, Кондор е заложил на  на един позабравен жанр - хард-бойл детективските романи, които впоследствие зараждат онази вълна от красиви черно-бели криминални филми, доминиращи в киното през 40-те и 50-те години на ХХ-и век, и които днес ги знаем като ноар. В тях се набляга не на действието, а на психологията, взаимоотношенията и реакциите на героите. 

"Budapest Noir" не се отличава особено от останалите кримки, историята е съвсем семпла, дори банална - еврейско момиче е убито, а разследващ журналист случайно попада на следите на това криминално деяние, случаят започва да се превръща във все по-опасно начинание, застрашаващо живота на журналиста, а замесените се оказват влиятелни господа.

Идеята на Кондор не е била просто да напише ноар от носталгия към жанра, той го обогатява и вплита реални исторически личности и събития, като по този начин пресъздава буйните предвоенни години, през един много интересен период за Унгария, когато страната се оказала притисната като в менгеме от две крайни идеологии - фашизъм и комунизъм. Съвсем небрежно се вмъкват тези исторически препратки в криминалното разследване на главния герой Жигмонд Гордон.

Струва ми се, че трябваше да има повече исторически бележки от страна на редактора, тъй като споменатите имена имаха и своето символично значение. Като например вмъкнатия  легендарен унгарски боксьор Имре Харанги, който печели олимпийската титла през 1936 г., и то с драматична победа срещу Николай Степулов, етнически естонец ... и отявлен комунист. Споменават се често и имената на тогавашния министър председател Гюла Гьомбьош, който е и от германски произход, и съответно присъединява Унгария към германската сфера на влияние. Дори един от големите площади е кръстен на Хитлер. Кондор е успял да пресъздаде това приятно усещане за носталгия и да те гмурне в една отминала епоха, непозната, но безкрайно интересна. Ароматът на ноар витае във всяка брънка от книгата. История, включваща загадъчно убийство, мадам с нейните проститутки, властни господа, боксови мачове, наемници, Budapest Noir е всъщност първата от пет прозведения в този цикъл, като всички те разказват за приключенията на разследващия журналист Жигмонд Гордон, а в същото време представя действителни събития от унгарската история.

Ето ви един интересен подход,с който да представиш не само интересни исторически събития, но и възродиш жанровата литература, Стабилен хард-бойлд роман.


петък, 23 октомври 2015 г.

Исландия: Сьоун - "Сказание за лисицата"

Когато някой заговори за Исландия, хората се сещат за гейзери, Бьорк и херинга. Много херинга. Исландците вероятно правят дори тортите за рождени дни от херинга. В Исландия всеки 10-ти е писател, което е впечатляващо. Вероятно там има повече писатели, отколкото читатели, но би трябвало да приемем това с разбиране - ежедневното ловуване и ядене на херинга със сигурност не е много забавно и на хората им е нужно нещо за разтоварване. Примерно писане за рибарски приключения или за мрачни еротични саги. Най-известният у нас исландски писател е Сьоун, не само защото е писал текстовете на всеизвестната нордическа звезда Бьорк, но най-вече защото си е избрал кратък прякор, който за разлика от останалите исландски имена може да се изговаря лесно. Опитайте да изговорите Сигурьоун Биргир Сигурдсон (истинското име на Сьоун) или Офейгур Сигурдсон (окей, явно Сигурдсон е нещо като Иванов у нас), Храпън Гунльойсон или Снуре Стурлусон.



 Шегата на страна, но "Сказание за лисицата" е толкова странно произведение, че дори и Ларс фон Триер би изглеждал нормален в сравнение с него..., а това определено би притеснило повечето хора. Всъщност книгата на Сьоун е само 100 страници и представлява нещо като пъзел, от който са предоставени само някои части, а останалите трябва да бъдат възстановени и сглобени от въображението на читателя.

Историята започва с разказ за свещеник, който гони една лисица. И приключва, оставяйки читателя да се чуди сам насред откритите снежни преспи. Следва история за едно момиче, намерено в изоставен кораб. По-късно се разбира, че това момиче страда от синдрома на Даун. Следват като кратки епизоди различни фрагменти от историята, които едва в последните две страници се дава ключа, с който да я сглобиш. В даден момент границите между реалност и измислица изчезват, а свещеникът и лисицата започват да говоря за ... електричеството.

Въпреки всичко "Сказание за лисицата" е наистина чудесен пример за минимализъм, за поетично, приказно писане, за вмъкване на традиционни исландски/скандинавски елементи, и в същото време се разнищват сериозни и тежки проблеми.

..

and what does the fox say? :)

.

събота, 17 октомври 2015 г.

Грузия: Ака Морчиладзе - "Яна, пътуване до Карабах"

Задкавказието е сложен геополитически регион, в който е такава каша, че е трудно дори да се опише. В самата Грузия от години се водят спорове за Абхазия, Южна Осетия и Аджара. Не е по-различно и в съседните Армения и Азербайджан, които окървавиха района в спорове за Нагорни Карабах, територия в състава на азерската държава, но в която мнозинство (над 80%) са арменци. Като добавим в цялата тази дандания и претенциите на чеченци, черкези, дагестанци, кюрди, ингуши и картината става като някоя мацаница на Кандински.



Съвсем наскоро изгледах един прекрасен грузинско-естонски филм -"Мандарини", в който се разглеждат тези безкрайни етническо-религиозни конфликти в региона. Във филма на грузинския режисьор Заза Урушадзе, се разказва за един от малкото останали в кавказието естонци, който се неволно се озовава в сърцето на грузинско-абхазкия конфликт в средата на 90-те. Темата не е нова, нито в киното, нито в литературата, но винаги е била актуална. Само участниците са различни.

В книгата  "Пътуване до Карабах" на Морчиладзе, който както се досещате е грузинец (само грузинските фамилии завършват на "адзе" или "швили"). основната тема е тази за предразсъдъците. Предразсъдъците както в грузинското общество, така и в целия район. Исторически, религиозни, етнически, политически, икономически предразсъдъци, които сякаш отравят цялата атмосфера и превръщат хората в зверове, които съсипват и опропастяват собствените си животи в глупави и ненужни разправии. Книгата излиза през 1992 г,, но и до днес тя си остава все още толкова актуална, колкото е била преди повече от 20 години.

Главният повествовател е Джио, младо момче на 24 години, което живее в стария апартамент на богатия си баща, и който все още не може да намери насока в живота.  По стечение на обстоятелствата той се влюбва в проститутката Яна, която всъщност е обикновено мило момиче, но и то със злощастна съдба. Бащата на Джио, паравоенен богаташ, забранява да се срещат и насилствено изгонва момичето. Джио е съкрушен, изпада в депресия, затова решава да замине с негов приятел до азербайджанския град Ганджа (о, какво име на град само), където да купят дрога и да я продадат. Калните и неясни пътища обаче отвеждат Джио и неговия приятел право в Карабах, център на размирици и териториален спор между арменци и азери. Всъщност почти навсякъде в романа азерите бяха нарични турци, което не знам дали е нещо изгубено в превода (те са тюрки) или просто така грузинци и арменци презрително наричат азерите, което само показва наличието на вековни предразсъдъци.

Джио и неговия съратник се озовават в плен на азерите, където биват бити и заключени в килер, заедно с един арменец.  След което, макар и да не бива третиран зле от арменците, се налага да бяга отново, при което е посрещнат като герой от азерите. След много перипетии Джио успява да се върне в Тбилиси.

В романа са разказани няколко малки истории, така между другото, касаещи отново хора станали жертва на предразсъдъци и омраза. Представя съвсем честно и двете страни на конфликта, през погледа на един грузинец, а и също така разглежда проблемите в грузинското общество. "Яна, Пътуване до Карабах" е широкобхватна книга, която съвсем заслужено е една от най-четените книги от този район.

.