неделя, 17 май 2015 г.

Себичният ген и значението на Ричард Докинс

Много хора ме питат напоследък с какво толкова е значим Ричард Докинс и каква е тази мания около неговата личност. Религиозните хора, най-вече по-консервативните от тях, гледат с ненавист британския професор, сякаш той застрашава идентичността им. И няма как да не е така, хора като Докинс създават подсъзнателен дискомфорт, и то само със силата на логиката. Неговите книги засягат проблеми и въпроси, които покрилите се с религиозното чувство за превъзходство и безкритичност люде твърдоглаво и арогантно не желаят да разбулят.

Тези хора няма как да бъдат разубедени, защото по самите закони на природата ние сме програмирани да мислим различно. Идеите и идеологиите, които ние приемаме зависят от средата в която ние израстваме. Затова искам да разгледам начина на мислене, мемите, които Ричард Докинс ще остави след себе си:


  • 1. Мим (мем или меме) 

"Mem" e един от най-значимите термини, който Докинс въвежда в съвременното общество. Той разглежда всички идеи, идеологии, културна и научна информация, модели на поведение и т.н., като единица (мем), подобна на генетичната информация, която всеки от нас съдържа в хромозомите си. В крайна сметка гените са репликатори, които копират генетична информация, най-вече чрез имитация. По същият начин ние копираме културна информация от околната среда, в която израстваме. Черпим вдъхновение от родители, учители, влияем се от телевизия, радио, съученици, научаваме различни умения, теглим информация от строго определена среда и се оформяме като личност.

Докинс дава за пример Джефри Чосър, познат като бащата на английската литература, който трудно би могъл да се разбере със съвременния англичанин, въпреки че са свързани с непрекъсната верига от около двадесет поколения англичани, всеки от които бе могъл да разговаря с непосредствените си съседи по тази верига. По този начин ставаме свидетели на друг вид еволюция - културна, езикова или да я обобщим като социална еволюция. Познанията ни за света, който ни заобикаля, непрекъснато "еволюират" във възходящ ред, като не е възможно да пропуснем даден стадий. Едва ли е било възможно да Винчи, колкото и да е бил велик, да изобрети компютъра. Защото всичко преминава през еволюционни етапи, също както и в природата.

Природата е създала огромно многообразие от различни гени, а по сходен начин и обществото ни е истински безкраен палет за идеи и идеологии. Не е възможно всички да мислим еднакво - идеология, независимо дали тя е религиозна, политическа или културна, която иска насилствено да наложи постулатите и догмите си, веднага се превръща в тоталитарна. За съжаление много религиозни последователи превръщат религиите си в тоталитарни отражения на страховете и комплексите си.

Друг пример, който нагледно обяснява важността на многообразието в обществото е печатната преса на Гутенберг, едно от най-значимите изобретения на човечеството. Гутенберг, е използвал като основа преса за вино, популярна за средиземноморските части на Европа, комбинирал я е с китайско изобретение - хартията, използвал добрата технологична (занаятчийска) среда, в която е попаднал, и по този начин чрез репликация и комбиниране е получил по-сложен инструмент, така както гените се репликират и комнбинират за да се получат все по-сложни организми.

Основната ми идея е, че Докинс далеч не е онзи фундаменталист, който религиозните обичат да представят. Той е достатъчно интелигентен да осъзнава, че не е възможно всички да са атеисти, или християни, или мюсюлмани. Едно такова общество с единна система може да бъде създадено само изкуствено, то е нестабилно, а единомислието няма да доведе до нищо освен застой. Докинс просто посочва значението на рационалното мислене, което е неразривно свързано с прогреса и просветлението. И че за да има прогрес идеите и науката не трябва да бъде ограничавана от древни религиозни догми и мними суеверия, датиращи от времена, в които повечето обикновени хора са смятали Земята за плоска.


  • 2. Религията/суеверията/псевдонауката обществото.

Един от големите проблеми в Африка е неконтролируемия растеж на населението, както и разпространението на СПИН. Религиозните институции никак не помагат, а задълбочават този проблем, тъй като католическата църква, както и мохамеданските духовници забраняват използването на контрацептиви и предпазни средства.

Креационистите агресивно искат да премахнат еволюцията от учебната програма, а на децата да им се преподава и набива идеята, че Земята е на цели 6000 години.  Ако погледнем картата на света и разглеждаме активните в момента военни сблъсъци, то всичките до един са на религиозна база.

Хомеопатичните компании произвеждат и продават захаросана вода, от която печелят стотици милиони без реално да продават нещо ефективно. Астролози и екстрасенси баламосват хората, а псевдонаучни/духовни лидери като Дийпак Чопра най-нагло  представят елементарните си словесни диарии като научно аргументирани.

Затова в епоха като тази се нуждаем от рационален подход и светска среда. Защото светски страни  са далеч по-приятни за живеене места, отколкото ултрарелигиозните. Защото светът се нуждае от повече хора като Докинс, отколкото от хора като Багдади.


...

петък, 17 април 2015 г.

Тимур Вермеш - "Той е пак тук"

Едно от важните качества на един писател е да улови духа на времето, да усети накъде ще задуха вятъра, чиято посока винаги зависи и от обществения ландшафт.
Ако си припомним предните избори за Европарламента, ще забележим една интересна тенденция. Успехите на крайната десница и Мари Льо Пен във Франция, на популистката десница и Найджъл Фараж във Великобритания, както и надигането на ПЕГИДА в Германия, а като добавим успехите на евроскептиците из цяла Европа, и на крайнолявите сили в Гърция, всичко това показва че на Стария континент витаят крайни настроения. В началото всички гледаха на субекти като Льо Пен и Фараж с насмешка, а днес подкрепата за тях е значителна. Като добавим и крайните религиозни фракции, които доминират в Близкия изток и Африка, картината става все по-тревожна. Борбата за ресурси, както циничните и лицемерни политическа вихрушки постепенно придават на Европа мрачен оттенък и тя вече постепенно взeма да наподобява онази от епохата на първата половина на миналия век.



Той е пак тук.

Вермеш не само изважда на преден план Хитлер като личност, а и като начин на мислене. Идеята да възродиш Фюрера и да го поставиш в съвременното общество е чудесен начин да го стреснеш и разтърсиш до основи. Хитлер се събужда в една градинка в Берлин през 2011 и съвсем бързо бива забелязан от телевизионери, които веднага виждат ораторския талант на бившия кайзер, както и потенциалния комерсиален успех. И докато всички възприемат Хитлер като гениален хуморист и сатирик, като човек, който разнищва и прави за смях лицемерните политици, възроденият фюрер взима всичко на сериозно и продължава да крои планове за издигането на Германия над всички. За него абортите са недопустими, защото това означава три дивизии по-малко в битката с Изтока, пластичните операции са опозоряване на расата. Хитлер вижда дори в графитите скрити послания на болшевиките, и се радва, че има толкова много поляци, турци, румънци работещи като "роби" в Германия. "Ако знаех, че поляците са толкова евтини, въобще нямаше да ги нападам", казва той.

Хитлер изразява политическата си неприязън към руснаците и еврейските капиталисти, като начинът му на мислене доста напомня на съвременните големи играчи на политическата сцена, само че без преструвките и лицемерните лъжи.

"...понеже тази Земя не расте. За разлика от броя на хората на нея. И когато естествените ресурси почнат да не им достигат, коя раса ще се домогне тогава до тези ресурси? Най-симпатичната? Не, най-силната"... 

"Той пак е тук" е не толкова политическа, отколкото социална сатира. Хитлер веднага се превръща в сензация в Youtube, а клюкарската медия "Билд" го погва с измислени любовни авантюри и пиянски скандали. Мустакатият лидер не им остава длъжен и брутално ги размазва с техните си оръжия. Тимур Вермеш по великолепен начин иронизира празното, глуповато хай-лайф общество в Германия, като започнем от женкаря Лотар Матеус до глуповатите манекенки, кълчещи се пред фотообективите. Особено силен е моментът с Октобърфеста в Мюнхен, където Хитлер остава шокиран от повръщащите пияни немци.

Вермеш осмива и политическите партии в Германия, които след като виждат успехите на Хитлер се надпреварват да го привлекат на своя страна с различни агитации. Хитлер бива заливан с телевизионни и артистични награди, а той все още си живее в неговата си предвоенна Германия и приема всичко като политически победи.

Книгата на Тимур е и истинска енциклопедия по история, като по много непринуден и лек начин са вкарани доста имена и събития (в края на книгата преводачът Любомир Илиев е добавил много полезни бележки и разяснения), но също така е и съвременен пътеводител на германската поп-културна, социална и политическа сцена.

Накратко, "Той е пак тук" е една от най-добрите, да не кажа най-добрата, съвременна сатира, която съм чел напоследък и определено обяснява защо е търговски хит в Германия.

петък, 3 април 2015 г.

Юнас Юнасон - "Неграмотното момиче, което можеше да смята"

Дори да не знаех, че "Неграмотното момиче, което можеше да смята" е на Юнас Юнасон, той със сигурност щеше да е в листата на заподозрените. Заглавието е малко по-кратко от дебютния роман на шведа, "Стогодишният старец, който скочи от прозореца и изчезна", но е в същия стил.

Не само заглавието, но и съдържанието много напомня за "Стогодишният старец". Юнасон отново ни разказва история за (не)обикновен герой, пречупена през политическите събития, които оставят сериозен отпечатък върху живота му.



Прави впечатление, че Номбеко е изцяло реципрочен образ на Алан Карлсон, героят от първия роман. Алан е бял швед, старец, напуснал Швеция като младеж и обиколил света. Номбеко е пълната му противоположност: чернокожо момиче, родено в другия край на планетата - ЮАР, но впоследствие се озовава в Швеция. Може да са различни, но си приличат в едно - винаги успяват да попаднат на най-неподходящото място.

Юнасон не случайно е избрал момиче от Южна Африка, страна, за която светът си е затварял очите, и чиято история добре изобразява цялото политическо лицемерие на световната сцена. Може някой да каже, че Номбеко е героиня на абсурда, но историята африканското момче Уилиям Камквамба, който израства в пълна нищета и въпреки всичко успява да построи генератор за електричество, показва че никога не трябва да създаваме грешни представи, водени от грешни стереотипи. Номбеко може от малка да помпа и чисти лайна за да оцелява, да израснала в едно от най-позорните предградия на Йоханесбург, Совето, но момичето е гений и се бори срещу всичко, само и само за да води достоен живот. Като споменах Совето, това е същото предградие, което вдъхновява Нийл Бломкамп да режисира култовия District 9, който е заснет в същия район.

Странно е как светът е гледал безучастно на събитията в ЮАР, която до 1990-а е била на практика фашистка държава, наложила апартейд като система на управление, а британците и американците намали нищо против тези правителства, тъй като те им били верни. В същото време съветския съюз финансирал също така брутални крайнолеви правителства в други държави...

За разлика от предишната книга на Юнасон, тук политическите включвания бяха прекалено малко, но достатъчни да те накарат да се замислиш. По-голямо внимание е отделено на Номбеко, двама шведски близнаци (С имена Холгер I и Холгер II) и една вечна бунтарка. Номбеко се влюбва в по-сериозния и умен брат, а бунтарката Селестин си пасва идеално с другия близнак, който също като нея е пълен идиот и загубеняк.

Съвсем леко съм разочарован от прекалено провлачената история с атомната бомба, както и от втората двойка в романа, бунтарите, Селестин и Холгер I, които бяха направени прекалено глупави. На ясно съм, че с тези образи Юнасон се е подиграл на вечно мрънкащите и недоволни бунтари, които превръщат политиката в темата на техния живот, но твърде много обем заемат техните изцепки.

Въпреки това "Неграмотното момиче, което можеше да смята" заслужава да се прочете, макар и да е с една идея по-слаба от "Стогодишният старец, който скочи от прозореца и избяга".

.

събота, 14 март 2015 г.

Когато незадоволени мами пишат Young Adult литература

Сред най-популярните и най-продавани романи по света са книгите от т.нар. YA (Young Adult) жанр, т.е. романи за тинейджъри, или, ако използваме социалистически термин - детско-юношеската литература.
Te не само се продават най-бързо и най-лесно, но Холивуд моментално усети силата им и започна да ги екранизира.  Само за 2014 г. третият филм за "Игрите на глада" събра $752 милиона, "Дивиргенти"- $340 милиона, Лабиринтът - 289 млн. и т.н. Тази година безспорен лидер в бокс-офисите в целия свят е "Петдесет нюанса сиво", който дотук е събрал $530 милиона. Фетишисткият сив роман е продал над 450 милиона бройки, изпреварвайки предишните лидери при поредиците - Сюзан Колинс с "Игрите на глада", "Здрач" на Стефани Майър и Дж. Роулинг с "Хари Потър", а сравнително нови поредици като "Дивиргенти" на Вероника Рот, "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър или по-стари като "Дневниците на вампира" също продават с милиони.

Нишката, която обединява почти всички популярни YA романи е, че са писани от незадоволени и скучаещи жени, с наднормено тегло, вече прехвърлели 30-те и клонящи към 40-те. Дори много литератори започнаха да наричат този феномен "mom-/girl porn". Нямам нищо против тези жени да изкарват милиони, както и разбирам, че хормоните на тинейджърите кипят и те жадуват за цуни-буни филмчета и книжки, където да бленуват и да са обект на желание, но клишетата, които дразнещо се повтарят, празнотата на тези романи, вече почнаха да са пословично дебилни.

Разбира се, най-открояващо в цялото това течение е онзи фетиш на подмокрените лелките-писателки, в който те поставят главната героиня в центъра на любовен триъгълник. Сърцето на Героинята е разкъсано между двама млади мъжаги, а тя се превръща в обсесивен обект на тяхното желание (доста често са свръхестествени същества като вампир или върколак). Съвсем естествено е жените да искат да са център на внимание и желание, но цялата тази плява започна да прилича на досаден кич, който залива книжарниците и киносалоните. На всичкото отгоре самите тези самотни писателки превръщат всички тези женски образи в предвидими, безхарактерни кукумявки, които кляпат и пърхат мигли безизразно и влюбено.
А любовни комплекси започват да се проявяват в романите на тези автори, сякаш те болезнено възприемат остаряването си и неосъществените генг-бенг аспирации.

Любовните триъгълници са толкова предвидими, и толкова еднообразни, че понякога се чудя как тази тълпа от разгонени писателки не може да измисли нищо друго. Обикновено обектът на желание бива ухажван от един нежен, романтичен емо путьо от една страна, а от другата се появява екзотичен мъжкар. Както е в "култовия" Здрач - Бела до последно се чуди с кого да се изпраска и да загуби девствеността си - с екзотичния екземпляр Джейкъб, или с меланхоличния емо Едуард. С доброто (Стефан) или лошото момче (Деймън), както е в "Дневниците на вампира". В "Игрите на глада" имаме също изкопиран любовен триъгълник - Катнис се лута между страдащия романтик Пийта и  момчето-мъжкар Гейл.
Не е по-различен и фен-фикшънът на "Здрач", който чупи всички рекорди по продажби - легендарният вече "Петдесет нюанса сиво", в който отново девственица се захваща с лошото момче, който хем е красив, хем е и милиардер, а на всичкото отгоре обича да шляпа с колан дупето й. За сметка на това екзотичния, но беден Хосе няма особен шанс в този триъгълник.
Триъгълници има в почти всеки Young Adult роман, като започнем от "Реликвите на смъртните" от Касандра Клеър (Клеъри се колебае между Джейс и Саймън, но първият има вероятност да й е брат), и стигнем до новото "гениално" творение на Стефани Майър - "Скитница", където любовният триъгълник е развит до фигура с повече страни.  Любовните триъгълниците са станали толкова досадни, че дори думата "клише" вече е слабо определение.

Сами сте наясно, че не съм чел тези книги. Пробвах се с "Игрите на глада", както и с "Петдесет нюанса сиво" (от чист научен интерес), и с няколко други, но така и не успявах да прочета повече от 50 страници. Просто не е моята чаша чай, както биха казали аристократичните англичани.  Повечето впечатления събрах от екранизациите на книгите. Някой може да изреве и да каже "ама книгите са много по-добри"... Еъъмм, не, не са по-добре. Много са зле и затова крайният продукт е плачевен. Един бърз преглед на най-продаваните романи разкрива още повече любовни триъгълници: "Пепел" на Илса Бик (там има и зомби включено), както и "Нощна сянка" на Андреа Креймър, която пък е отново копие на "Здрач" с алфа вълци (каквото и да означава това).

Преди време вече покойният Тери Пратчет остро разкритикува поредицата за Хари Потър, което бе прието от много кифли и понички като израз на завист, но с всички уважения тази поредица може и да е интригуваща по детски, но е толкова плоска и наивна, образите са толкова черни и бели, че лично аз спрях да я чета още след втората книга. А, да. И там има любовни триъгълници. Не един, а даже два: Хърмаяни, Виктор Крум и Рон. Отново доброто момче срещу екзотичния българин. Другият включва Снейп, Лили и Джеймс.

Другото изтъркано и постоянно експлоатирано клише е сетингът на книгите, а именно: анти-утопия. Явно пишещите брит- и юес-мами смятат, че е доста изтънчено да се правиш на Джордж Оруел или Джон Уиндъм. Всъщност "Игрите на глада", както и "Дивиргенти" много напомнят на два от романите на Стивън Кинг: "Бягащият мъж" и "Дългата разходка". Ако не е същинска анти-утопия, то романът ще е пълен със свръхестествени герои с магически способности или приказен произход (вампири, върколаци, нимфоманки, караконджули). Дори самите антиутопични сетинги са толкова наивни и нескопосано направени, че по-скоро предизвикват недоумение, отколкото размисъл.  Обикновено се разказва за възбудени младежи-жертви, които са включени в някакви игри/експерименти, а те ще се опитат да свалят тази прогнила и корумпирана власт (на възрастните по традиция). Ако не е така, друг вариант е сюжетът да се цикли около племенните разправии за обмяна на любовни лиги между върколаци и вампири.

Поне по това отношение "Петдесет нюанса..." си е направо олд-скуул, там няма антиутопия. Явно Е.Л. Джеймс е чела розовите камари от хартия на Джаки Колинс и Елизабет Гейдж преди да премине към "Здрач" и се е получил интересен хибрид.

Вярно е, че всеки има право да чете и да пише каквото си иска. но също така е вярно, че еротичните кичове и наивните клишета продават. Затова е толкова популярна чалгата. А YA литературата по нищо не се различава от нея.

...


"Бягащият човек" и бакмановият период на Стивън Кинг

Неведнъж съм казвал, че четирите ранни романа на Стивън Кинг, излезли под псевдонима Ричард Бакман - "Бягащият мъж", "Гняв", "Дългата разходка" и "Пътна мрежа", са сред моите най-любими произведения на Краля. Той си е позволил да си направи експеримент, целящ да противопостави таланта срещу популярността. Резултатът е повече от интересен - като за пример може да вземем романа "Проклятието", който продава 28 000 бройки, когато излиза от печат с марка Ричард Бакман, но по-късно се продават десет пъти повече копия, когато става ясно, че Бакман всъщност е Стивън Кинг.

 Новото издание на "Бягащият човек" ме накара да прочета книгата в по-красив формат и определено по-добър превод. Четирите споменати книги имат култов статус сред почитателите на Стивън Кинг, а само като погледнем успехите на цели поредици като "Игрите на глада", "Лабиринтът", "Дивиргенти", които, с всичките ми уважения, са просто тинейджърски копия на "Дългата разходка" и "Бягащият мъж". Не само това, но и стойността им през годините все повече нараства, а като доказателство може да вземем романа "Гняв", който бе изтеглен от продажба по настояване на автора, поради последвалия наплив на убийства в американските училища, като поне за едно от тях се твърди, че е било повлияно от тази книга на Кинг.  Според мен вина тук писателят няма, но за съжаление неговите пророчески виждания постепенно са се прехвърлили и в реалния свят. Впрочем, след събитията в Ню Йорк от 11-и септември, Кинг е обмислял да изтегли временно и "Бягащият човек".

В това ревю искам да разгледам не само въпросната книга, а характерните черти на целия бакманов период на Краля. Бих поставил акцент върху три точки:

Обикновен човек в необикновена история. 
Кинг често е казвал, че предпочита да пише книги за обикновени хора в необикновени истории, отколкото това да пише за необикновени хора в обикновени истории. Във всичките книги, излезли с марката Бакман, героят е поставен в стресова, смъртоносна ситуация, в която  по всичко изглежда ще завърши с фатален край. В "Пътна мрежа" героят се бе барикадирал в собствената си къща, отказвайки да я напусне за да бъде разрушена като част от общински план, бе заложил експлозиви и отчаяно стреляше по дошлите полицаи. В сходната и така любима "Гняв" ученик бе застрелял учител и бе взел за заложници всички свои съученици, а училището бе също обкръжено. От другата страна са "Дългата разходка" и "Бягащият човек". И в двете събитията протичат в анти-утопична среда, и двете главните герои участват в игри на смъртта, в които се опитват да оцелеят, а шансовете им клонят към нулата. Във всичките романи главните герои са от по-нисшите слоеве на обществото, което кара читателя да им симпатизира и да държи на тях. В "Бягащият човек" Бен Ричардс губи работата си, дъщеричката му е сериозно болна, което кара съпругата му да проституира за да купуват лекарства. Бен е готов на всичко, за да заживее достоен живот и се включва в смъртоносна телевизонна игра.

Динамика от начало до край.
В тези книги Кинг ни въвежда във вихъра на събитията още в самото начало. В "Гняв" учителят е убит, в "Дългата разходка" избраните момчета започват състезанието, а в "Бягащият човек" - Ричард почти веднага се е включил в кастинга за телевизионното шоу. Всички детайли, бекграунд и черти на героите и т.н., се изясняват по-нататък, с течение на времето, като информацията се дава незабележимо на малки порции. Така не се губи от динамиката на романа, героят е в постоянно напрежение, а с него и читателите. Всички досадни описания, биографии, причини и поведение, се описват постепенно.

Опростена композиция, социална ангажираност. 
В гореспоменатите романи излишни философии няма, те са директни, няма ги класическите "екзистенциализми". Затова на много хора те се струват наивни. Но времето доказа обратното. Вижданията на автора се потвърждават.  В "Бягащият мъж" основната критика е насочена към медиите и  телевизиите. Тяхната власт над умовете на хората. Тя ги превръща в  маса, чието мнение се контролира чрез монтажи и подбрана информация. Медиите насъскват зрителите срещу участника, тя го превръща в масов убиец, а тълпата сляпо вярва и жадно гледа, искайки кърваво зрелище. Забравяйки за истинските проблеми на обществото.

Рядко гледам телевизия, но винаги когато хвърлям по някой поглед, забелязвам доминацията на тези "Риалити" шоута, в които група хора се правят на шутове. Дори бледо си спомня за едно от тези телевизионни състезания, май беше за някакви музикални "идоли" или таланти. Една от участничките бе едно леко пълно момиче, вокални умения бяха впечатляващи, но пред погледа на всички зрители, нейният "ПиАр" екип я съветваше как да отслабне и да яде само салати, за да се хареса на "гласуващите". Представям си как се е почувствала пред камерите, тя гледаше с чувство за вина. А и как ли се отразява тези гласувания и елиминации на деца от такива състезания? С течение на времето тези риалитита стават все по-скандални и жестоки. Нищо чудно романът на Кинг отново да стане реалност. Всъщност краят на книгата е достатъчно красноречив, доста болезнено напомня една катастрофа, която се случи преди десетилетие.

Жалко, че Кинг в последните години страшно много се комерсиализира, а и сякаш донякъде се изчерпа. Много ще се радвам, ако тъмната му половина - Бакман, пак се появи с такива романи по 200-300 страници.



.

четвъртък, 12 март 2015 г.

Наследството на Пратчет


Това е килим.
За много хора това е просто един шибан, прашен килим.
За хората, чели Пратчет, това не е просто шибан, прашен килим. Това е цяла империя. Цяла вселена.
Империя с толкова много различни шарки, колкото са различни и хората, заедно с всички техни вярвания, стремежи и надежди. Има острови, има джунгли, езера, подземия. Виждате ли ги? Населението на килима се размножава, особено когато не се почиства. Nа юг, където килимът граничи с камината, и където климатът е по-горещ, килимените хора боготворят Бога на огъня. На север пък, където е прозореца, може да завият ветрове.

Как се нарича вашия килим? Аз моя го нарекох Европратчет и бе истинско копие на Европа. Е, източната му част бе малко мръсна, щото изтървах една филия с лютеница (която както винаги падна наопаки), но избягвах да го почиствам, за да запази автентичността си.

Както и да е. Благодарение на великия бард сър Тери Пратчет, очевидно килимите никога няма да са просто килими.



Но всички ще помним Пратчет с невероятния свят, който бе изграден от неговото всеобхватно и весело въображение.

RIP (28 Април 1948 – 12 Март 2015)


  • 10 интересни факта за Тери Пратчет:


10. Преди да стане известен, Пратчет е работил като пресаташе в ядрена електроцентрала.

9. Пратчет е обожавал орангутани, неслучайно един от най-обичаните негови герои е Библиотекаря, който е бивш магьосник, превърнат чрез магия в орангутан. Пратчет е бил и попечител на фондация за орангутани

8. Тери Пратчет също така е харесвал страшно много природни науки, и поради тази причина е притежавал оранжерия с хищни растения, а на негово име е бил кръстен и фосил на морска костенурка, намерен в Нова Зеландия - Psephophorus terrypratchetti

7. През 2009 г. Тери Пратчет получава пълно рицарско звание и титлата "сър", като с това получава и право на герб. На герба е написано на латински следното: “Noli Timere Messorem” ("Не се страхувай от Жътваря" ), понеже Пратчет е бил голям почитател на групата Blue Oyster Cult и особено на песента "Don't Fear the Reaper"

6. Дъщерята на Пратчет, Риана, е автор на сценарии за компютърни игри, сред които и скорошния reboot на "Tomb Raider"

5. Пратчет е поддържал много топла връзка с почитателите и щедро раздавал автографи, дори някои от най-големите му фенове са се шегували, че неподписаните бройки на негови книги са станали библиографска рядкост и са били по-ценни.

4. През 2007-а Пратчет получава диагноза, че е болен от рядка разновидност на Алцхаймер. Две години по-късно той дарява $500 000 в помощ на проучванията за болестта.

3. Във фейсбук страницата Пратчет, България е на пето място по брой последователи на писателя. Едно от нещата, с които може да се гордеем.

2. Пратчет е голям почитател на астрономията, самият той като малък е мечтаел да стане астроном. Мечът, с който е бил посветен в рицарство, е изработен от парчета метеоерити.

1.Книгите са му преведени на над 37 езика и са продадени над 85 милиона екземпляра. 


----


петък, 27 февруари 2015 г.

Ислямска държава - Лорета Наполеони


Едва ли има по-отвратителна организация, която някога се е появявала. Всички сме гледали шокиращи видео клипове, показващи действията на тази групировка: обезглавявания, пребивания с камъни, разпъвания на кръстове, хвърляне на хора от високи сгради, ампутации, взривявания, експлозии, показни убийства, обесвания, изнасилвания, разрушаване на културни паметници, горене на книги... Дори в най-жестоките филми на ужасите никой не си е представял появата на такова явление.

Веднага изникват въпросите, които всеки си задава: защо, как, къде, поради какви причини, докога, какви са целите им, накъде върви света, кой ги финансира, кой печели, кой седи зад всичко това?



Моите уважения към Лорета Наполеони, но тя съвсем плахо се е опитала да засегне темата, към която всички са насочили погледи. Книгата е писана от човек, който не е живял в региона, няма роднини, не познава културата и историята, дори не е бил напълно честен, а просто е събирал информация от интернет и от "избрани" интервюта. Въпреки това, в книгата има и точна информация, макар и с нагласени изводи.  Поради това ще добавя много неща, за които Лорета просто я е била страх да каже.

Началото. Създаването на Ал-Каида в Ирак.
Предшественикът на Ислямска държава се появява незабавно след нахлуването на САЩ в Ирак. Основава се клон на Ал-Каида, а неин лидер е Ал-Заркауи. Според Наполеони причината за тази поява е, че иракските сунити се вдигнали срещу свалянето на сунитския диктатор Саддам Хюсеин, които след неговото падане били потиснати от шиитите. Но е забравила да спомене, че диктатурата на Саддам бе светска, а идеологията на Ал-Каида е по-скоро уахабитска и много по-близка до тази на Саудитска Арабия. "Забравя" да спомене, че 2/3 от населението на Ирак са шиити, и съвсем логично бе, че след свалянето на Саддам по естествен път шиитите ще се доберат до властта.

В Ирак след падането на Саддам бяха извършени стотици атентати. В страната загинаха над 1 милион души, а това е цифра, която дори няколко саддамовци не биха постигнали. В Ирак се завърна шиитският лидер - аятолах Мухаммад Бакр ал-Хаким, който бе абсолютен фаворит за спечелването на изборите в страната. Разбира се, че аятолахът бе приближен на шиитския Иран. Точно това бе трън в гащите на американската политика - шиитското мнозинство щяха да качат аятолаха на власт, а Ирак щеше да се приближи до Иран, въпреки милиардите, хвърлени от американските корпорации за да се доберат до иракския петрол. И тогава хоп... изневиделица се появява организация, която започва да извършва терористични актове срещу всеки, който не е удобен на американската политика. Аятолах Ал-Хаким бе убит след кървав атентат, както и множество шиитски лидери, а в страната откровено започнаха да се появяват огромни пукнатини между кюрди, сунити и шиити. Християните? Над 1 милион християни изчезнаха от картата на Ирак. Вече почти няма християни там.

След като Ал-Заркауи организира атентата срещу Ал-Хаким, а на шиитие им бяха издърпани ушите, САЩ поемат юздите, а Ал-Каида в Ирак някъде към 2006 изчезва. Разбира се, "благодарение" на САЩ.

Ренесанс на Ал-Каида в Ирак. Появата на ИДИЛ. 
През 2010 г. Иран, Ирак и Сирия ( с участието и на Египет) подписват споразумение, което се подготвя година по-рано, и чрез което трите страни целяха да построят газопроводи за да изнасят газ и петрол за Европа, Китай и Индия. В същото време този ход прекъсва целите на Саудитска Арабия и Катар, чиито сухоземен достъп до Турция и Европа е отрязан. Това разбира се би довело до по-голяма зависимост на Европа от руския газ, за сметка на катарския. Какво мислите се случва тогава? Хоп! През същата тази 2010 г. се появява  ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Левант), възродена изневиделица от пепелта, от останките на Ал-Каида в Ирак. Начело застава вече печално известният Ал-Багдади. Същият този ислямски халифат приема идеологията на уахабитско-салфитските движения в Саудитска Арабия и Катар. Малко е подозрително, нали? Публична тайна е, че именно тези страни финансират ислямистките бунтовници в Сирия и Ирак.

Ако погледнем картата на Близкия Изток ще установим, че ИДИЛ просто прекъсва и разрязва връзката между Сирия и Ирак/Иран, като в същото време отваря сухоземна такава между Саудитска арабия и Турция. Колкото по-продължителна е войната в Сирия, толкова по-удобна ще става тя за споменатото трио Турция-Катар-С.Арабия.

Както Наполеони, така и европейските и американските медии, всичките те обичат да хвърлят вината върху шиитите и шиитските режими в Сирия и Ирак за появата на Ислямска държава, която гледа на себе си като "защитник" на сунитите в региона. Интересно защо не са се появили такива от другите религиозни групи срещу тези "режими". Това разбира се е твърде удобно за медиите, но едва ли Башар Асад е виновен за появата на Боко Харам в Нигерия, на талибаните в Афганистан, на Ансар Ал-Дин в Мали, Ислямски Магреб в Алжир и Либия, Ал-Шабаб в Сомалия, или на Ал-Каида, чиито идеологии по принцип по нищо не се различават от тези на Саудитска Арабия и Катар:


Открийте разликите

Всъщност самият американски вицепрезидент Джо Бидън призна, че коалиционните партньори на САЩ - Турция, С. Арабия, Кувейт и Катар са финансирали ИДИЛ. Но само ден след това Бидън започна трогателно и настоятелно да се  извинява (линкът е към страница на CNN) на тези страни. Преди това пък Джон МакКейн обърка бунтовниците с ИДИЛ, твърдейки че ги познава, да не говорим за негови снимки с главатари на Ислямски групировки. Явно от време на време американските политици се изпускат за очевадното.

Едно от нещата, които постоянно ме питат, и които разбира се Наполеони не знае, е: "Кое е правилното название на тази организация?" ИДИС (Ислямска държава в Ирак и Сирия), ИД (Ислямска държава), ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Левант) или дори Ислямски фронт?
Правилното е ИДИЛ (или ДААШ на арабски), тъй като последното Ш седи за Шам, район познат на европейците като Левант, обхващащ териториите на Сирия, Ливан, Йордания, Палестина и Израел. Бойците сами се наричат даашиюн, а както сами забелязвате, ислямистките бунтовници отдавна са престанали да наричат Сирия с познатото наименование, тъй като то произлиза от "сириани", а сирианите (или асирийци/арамейци) са християните в този район. Поради тази причина нито една бунтовническа група не носи наименованието Сирия, а я заменят с Шам (Левант), включително и ИДИЛ. Примери: Ахрар ал-Шам, Аджнад ал-Шам, Филак ал-Шам, Харакат Шам ал-Ислам, Ансар ал-Шам и др.

Напоследък се ползва ИД (Ислямска държава), което е по-кратко, а лидерът ал-Багдади сам започна да ползва това наименование, давайки знак, че ще действа не само в Ирак и Левант.

Кой финансира ИДИЛ и каква е тяхната цел?
В своя анализ Наполеони обяснява, че ИДИЛ предимно се самофинансира, като основно е обирала банки в Ирак, обирала е населението, крадяла е петрол и го е продавала. Доста алогично обяснение, като всеки разсъждаващ човек би задал следните въпроси: "С иракски пари ли е купувала оръжие? От кого са купували оръжие? На кого продават петрола? Как от някаква банда и шайка се получава толкова добре организирана престъпна група?  Как така в тази група има предимно натовско и американско оръжие? Как така лидерите на тази организация са обучавани предимно в С.Арабия, Катар или Йордания (Багдади е бил обучен в Йордания)?

Разбира се, има някакви бледи обяснения от сорта, ама видите ли, американците даваха оръжие на бунтовниците да се бият срещу бруталния диктатор, но всички попаднаха в ръцете на терористите. Включително и бойците, които също преминаха там. Много несериозно обяснение.

Нещо, което също така прави отвратително впечатление, е, че Наполеони не спомена нищо, ама абсолютно нищо за християните в Сирия. Споменава всички групи, алауити, кюрди, сунити, но не и християни. Това изглежда е тема табу за корпоративните медии. Явно се обажда гузната съвест и ярко се прикрива, че тези "ислямисти" тероризират предимно християни и алауитите в Сирия, както и всички останали малцинства. Фактите показват, че НИТО едно населено с християни място,  не е оцеляло в териториите, владени от Сирийската свободна армия, Ал-Нусра, ИДИЛ или Ислямски фронт (които са съвсем различна групировка). Нито дума и за арменците в Сирия, и това, че арменският президент първи поздрави Асад за победата му на изборите преди година.

Повече от ясно е, че основните финансисти на ИДИЛ, както и на всички бунтовници в Сирия, са Саудитска арабия и Катар, както и техните съюзници от Турция, Кувейт и Йордания, и най-вече чрез тяхното отроче Мюсюлмански братя. Не случайно след падането на Мюсюлманските братя в Египет, турският президент възнегодуваше, а катарския посланик в Египет бе изгонен. Резултатът? 21 заклани египетски копти (християни) в Либия.

Факт е за всички, че откакто т.нар. "коалиция срещу ИДИЛ", включваща "демократичните" С.Арабия, Катар, Турция и подобните,  бомбардира тази организация, тя се увеличила 3 пъти. Факт е, че ИДИЛ буквално копира идеологията на С.Арабия и частично на Катар. Факт е, че всичките й лидери са обучавани в саудитски "мадарес" (религиозни училища). Факт е, че основният източник на тази идеология е С.Арабия, където християнството е забранено и практикуването му се наказва (често и със смърт), където жени и мъже се пребиват с камшик, с камъни или обезглавяват за престъпления като богохулство, атеизъм, вещерство, обида към властта, прелюбодейство или просто показване на лицето без абая.

Но най-противният факт от всички бе как медии като CNN, BBC  и подобните, се скъсаха да величаят саудитския крал, който почина наскоро. Наричаха го "модернизатор", "покровител на жените", "реформатор", "демократ". Твърде похвално за брутален диктатор, който до късни години се женеше за 14-15 годишни момичета, а съпругите му са над 30. И където жените нямат права. И за човек, който брутално потиска шиитите в страната, в която наскоро публично изтезават (и още ще изтезават) младо момче за показаните светски възгледи. Или за страна, в която е забранено киното, съвременната наука (ако е в разрез с религията), и общо взето не е дала абсолютно нищо на света. Е, разбира се, когато нищо не произвеждаш, а купуваш стока предимно от американски компании, всичко това ти е простено. И от урод се превръщаш в герой. Медиите умеят това.

Бъдеща заплаха/Заключение.
Битката за ресурси между Русия и САЩ може да направи и двете страни губещи. Използването на радикалния ислям може да е удобно в момента, но в дъгосрочен план това може да създаде огромен проблем, най-вече за Европа. Саудитска Арабия и Катар знаят, че природните ресурси се изчерпват и след време ще са безгласна единица в международен план. Но и много добре разбират, че има 1,5 млрд. мюсюлмани, като голяма част живеят в Европа. Знаят, че ако настроят европейците срещу мюсюлманите, то последните няма да се идентифицират с европейската култура, напротив, ще застанат срещу нея.  А ако саудитци яхнат социалното недоволство на мюсюлманите в такава враждебна изкуствено създадена (чрез атентати) среда, то мюсюлманите ще се радикализират и ще се идентифицират с крайната им идеология. Затова точно саудитските училища бълват такива крайни идеологии, точно кралската им фамилия финансира тези атентати в Европа, които поляризират обществото и създават крайни политически формации. Колкото повече проблеми създават, толкова повече поляризирани ще са двете страни. Ще са и по-лесно контролируеми. Засега Европа мълчи, защото е зависима. САЩ и Русия си играят с огъня, няколко пъти се опариха, но за тях корпорациите и олигарсите са по-важни. В такава среда се появяват тези франкенщайновски създания като ИДИЛ.

ПС Доста ме шокира Наполеони с твърдението, че ИДИЛ напомня на Израел - идеята за създаването на еврейска/сунитска държава , както и предположението, че някой ден може да не приемаме ИДИЛ като терористична, а като политическа формация...

Честно, не разбирам защо се издават книги на журналисти, които нямат представа за какво говорят, а основните им източници са wikipedia и манипулираната преса.

...