петък, 19 юни 2015 г.

Андерш да ла Моте - "Тръпката"

Идеята за свободния обмен на файлове и информация има дълбоки корени в Швеция, та това е страната, в която бе създаден един от най-известните и скандални торент тракери - The Pirate Bay.  През 2006 г. пак в Швеция бе основана и първата по рода си Пиратска партия, която започна да набира скорост, а в основата на тяхна политическа програма залегнаха именно проблемите с авторските права и защитата на лични данни. Може да се каже, че скандинавските страни точно по това отношение са доста чувствителни.

Именно поради тази причина трилогията на Андерш де ла Моте е доста актуална, тъй като шведския писател е един от малкото, които поставят под въпрос добронамерените цели на целия този поток от информация, както и от опасността той да започне да се контролира и да се насочва, да се моделира по желанието на крупни групировки.

Светът, в който живеем, е свят на дигиталната информация. Всеки публикува своите данни в социалните мрежи, включително и това какви филми, книги, музика, спорт и дейности харесва. Социалните мрежи вече станаха основно средство за извличане на данни.  Преди 2-3 години, когато се явявах на интервюта за работа, HR-ите определено бяха ровичкали  във Facebook, в блоговете ми и бяха вече изготвили доста обстоен профил. Тази информация е ценна за големите компании, тъй като по този начин те могат да планират своите маркетинг модели, направляват активи, моделират продукти, както и внимателно да подбират персонал. Но това е само малка част от възможностите, чрез този информационен поток може да се контролират не само корпоративни желания, но и политическите нагласи. В романа именно политическата част е една от основните теми, а на една от страниците бегло се споменава как именно интернет  изигра решаваща роля в срутването на дългогодишни системи в северноафриканските страни.



Затова ще цитирам няколко абзаца от втората част на трилогията "Game, Buzz, Bubble" книгата, които много ясно абсорбират основните идеи, нахвърлени дотук:

"- Интернет е абсолютно затънал в информация, която хората си пробутват едни на други. Любими телевизионни предавания, филми или книги, религиозни и политически възгледи, какви коледни подаръци са взели на децата или какво са сготвили за вечеря. И защо? Ами защото почти всички от нас вътрешно копнеят за едно-единствени нещо.
- Признание - измърмори НР.
- Именно! Ставаме все по-зависими от това други хора да потвърждават колко сме умни, красиви или способни. Какво прекрасно съществуване водим с хубавите си съпруги или съпрузи и прелестни деца, колко щастлив се е получил тъкмо нашият живот. За разлика от другите, онези, които имат грешния вид чувство за хумор, ядат грешната храна, носят грешните дрехи, живеят в грешните жилища, отглеждат децата си по грешен начин или просто имат грешни възгледи за живота".
...
С други думи, модерният свободолюбив човек, прегърнал идеята за поверителността на информацията, картографира сам себе си до най-малките лични подробности. Дори Джордж Оруел не би могъл да предвиди такъв сценарий.
...
Трийсет хиляди терабайта, знаеш ли колко е това?...Това означава трийсет милиона милиарда байта, толкова информация тече по интернет всеки час, поне според определени източници. Трийсет милиона миларда букви, цифри или други знаци. Три хиляди часа нови клипчета в Youtube, над 5 милиона блогпоста или туитвания. Всичко това за един незначителен час.
...
Но...когато клиентите получат подробни сведения за всички механизми в мрежата, ежедневни механизми, които имат пряко влияние върху крайната сума в отчета за доходите им, обикновено не минава дълго, преди да попитат за следващата стъпка..
-Контрол - вметна НР. "
След като изяснихме цялата идеология за втората част от трилогията, е редно с няколко думи да спомена някои неща и за историята, която продължава с Хенрик Петершон (познат като НР), сестра му Ребека и купищата проблеми и интриги, с които постоянно се забъркват.
След като едвам се измъква жив от Дубай, HP се връща в Швеция, където постъпва във IT фирма, чиято основна задача е именно контрол в интернет пространството. Създаване на профили-тролове, които да се опитат да влияят в социалните мрежи и блогове, във форуми и сайтове. Но старите духове от първата част започват да го преследват, животът на HP виси на косъм във всеки един момент.

Андерш де ла Моте умее да държи в напрежение читателя и да разлиства неусетно страница след страница, но пък в желанието си непрекъснато да изненадва и шокира, се е престарал с многобройните туистове в последната третина, където книгата започва да придобива малко повече вид на холивудски трилър, но не може да не се признае - затваряш последната страница с идеята веднага да започнеш третата част.



петък, 5 юни 2015 г.

Андерш де ла Моте - "Играта"

На световния книжен пазар е пълно с трилъри-еднодневки. Цяла редица автори, продаващи десетки милиони копия, създадоха доста противоречив имидж на този жанр. Честно казано, когато видя поредния нашумял трилър с крещящо наплясканите клишета на предната корица от сорта на "сензационен дебют",  "бестселър  №1 на Ню Йорк Таймс" ми става лошо.  Защото когато обърна книжката за да проверя за какво иде реч, резюмето на задната корица ни запознава с втръсналите до болка  смели ФБР и ЦРУ агенти, полицаи, археолози в стил Индиана Джоунс, руски/съветски шпиони, арабски терористи, психопати убийци, както и за събития, свързани с някакви теории на конспирациите или свръхестествени земни явления/древни реликви...
Всички знаем Джеймс Патерсън и Нелсън Демил, Джак дьо Брул,  Клайв Къслър, Джеймс Ролинс, Дан Браун, Пол Кристофър, Анди Макдермът, Том Кланси, Лий Чайлд, Александър Бушков, и всичките им псевдонаучни технотрилъри и спец-полицаи/супер-агенти/гениални археолози.

За разлика от тях скандинавската литература, която също се прочу с предимно криминални трилъри, непрекъснато представя нови автори и доста по-разчупени сюжети. Сюжети, навързани със съвременните социални феномени и явления, а не с остаряла седемдесетарска агентурна митология.



В "Играта" Андерш де ла Моте се заиграва с модерния човек и неговите привички, появили се заедно с мрежата, която промени цели поколения, която създаде цяла нова епоха. Едва ли има човек, който да не е превърнал Facebook, Twitter, Youtube, Linkedin, Tumblr, блогове и социални мрежи в част от неговия живот. Вероятно на всеки му е направило впечатление онази мания, която обхваща всички нас (да, без изключение): да стане център на внимание, да бълва "мъдри" афоризми и "оригинални" мисли, с които да събере дузини лайкове и шервания. Да публикува гмуркането си на Балеарските острови или крачетата си плаж насред Егейско море, да публикува снимки и клипчета на купони и концерти, на бизнес събирания и партита - всичко, с едничката цел да покаже, че живее активен и щастлив живот, че е на върха на "вайб-а", на гребена на вълната.

Героят в романа Хенрик Петершон (или HP) е сред онези отчуждени хора, продукт на семейства с проблемни взаимоотношения, които живеят ден за ден от социални помощи и дребни измами, а неговия социален отдушник се оказват филмите, игрите, порното и други характерни културни залежи из мрежата. Един ден той попада на телефон и получава възможност да се изяви, да стане център на вселената, новата звезда на мрежите за споделяне. Да се почувства като бунтар срещу окапалата система, като значима част от историята, като перфектния изпълнител на възложените му мисии.

Една от положителните черти на книгата е, че всеки един от героите не е някакъв супер-агент или свръх-интелигентен морален защитник, напротив, всеки един от тях е съвсем обикновен член на обществото, с всичките си комплекси, слабости и човешки нужди. НР разбира, че е просто една пионка, умело дирижирана кукла на конци. Един глупак, който може да бъде използван, направлявайки егото и страховете му.

В "Играта" има страшно много културни препратки към филми, музика и политически фигури, както и типични термини, нашумели покрай социалните мрежи, както и вкарани чатове, но преводачът Л.Гиздов е свършил страхотна работа с бележките и обясненията.

"Играта" е първа част от трилогията на шведския писател, а всички сравнения с "Боен клуб" на Чък Поланик са съвсем резонни. Още повече, че това е роман, в който буквално с последния ред се обръща целия ход на събитията и те кара с нетърпение да почнеш втората част.

Аз вече я почнах.

.

събота, 30 май 2015 г.

"Българ" на Неделчо Богданов и Робърт Блонд: ревю-игра

Епизод 1




Това е ревю на книга-игра, като ти ще си главния герой (героиня) в ревюто. Целта на това ревю не е да ти представи книгата, а да откриеш скритото съкровище в Ламотските блогови острови, на един от които се намира град Несебър (ама той е като американските Бостън и Ню Йорк, кръстени на английските Бостън и Йорк).
В това пътешествие няколко души от Несебър се съгласяват да ти помогнат, за да получат част от съкровището, с което да спасят града от злодейска корпоративна компания, която иска да срине града и да построи петзвездни хотели и луксозни места за препичане на чуждоземни задници. Участниците в това вълнуващо морско пътешествие са:  Българ, Унуфри, Аспарух, Пешо "Слепия", Миша, Дебелия престъпник, Билко Бибитков и още няколко души, като целият отряд е известен като "Авейнджърс". Качвате се на кораба и "продължавате напред!".

Първи въпрос:
Кой ви е любимият книжен блогър?

Ламот - отиди на епизод 2
Някой друг - отиди на епизод 3

----

Епизод 2
Евала. Запиши  в графата "Сладолед", че си имаш да взимаш 3 килограма сладолед като подарък от Ламот и продължи на епизод 3.

----

Епизод 3
Минавате покрай Острова на музиката, като в далечината виждате две табелки: "Чалга музика", чиято стрелка сочи на изток, и "Друга музика", чиято пък стрелка сочи на запад. Коя стрелка ще избереш?

Чалга - премини на епизод 4
Друга музика - премини на епизод 5

---

Епизод 4
Минавате покрай плажната ивица на морски бар, в който виждате полуголи хора с първобитни физиономии да слушат ужасяваща музика, докато си кълчат различни части от тялото, в някакъв гротесков опит за танци. Решавате да спрете и да гаврътнете по няколко питиета, въпреки че трябва да изтърпите ужасяващи парчета като "Da go napravim trimata", "Izpii me cqlata" или "Obi4am te, syrce moe, ama sa ne moe bez salata i rakija". След няколко чашки разреден алкохол, музиката вече не ти се струва толкова лоша (вероятно защото вече текстът и музиката се размиват и размътяват в мозъка), но Аспарух не издържа на целия ужас, както и на гледката как неговата Миша се друса на пилона с някакъв потен културист. Виждаш как Аспарух позеленява и става грамаден, разкъсвайки своите дрехи. Леле, Аспарух е бил ХЪЛК! Той започва да размята чалгарите наляво надясно, а отнякъде прозвучава драматична музика, с характерно китарно соло. Аспарух (ака Хълк) разбива целия бар и започва да налага сваляча на Миша, разрушавайки всички накацали кораби наоколо. Така вие оставате на острова без никакво превозно средство и ще чакате там, докато не дойде друг кораб. Върни се на Епизод 1 и започни отначало.

---

Епизод 5
Минавате покрай плажна ивица, а оттам тече як купон. Решавате да спрете и да починете, да гаврътнете няколко коктейла и да продължите на спокойствие. Отнякъде се появява корабче с пиян селянин, който с грапав глас пее "Da go napravim trimataааааа", от което Аспарух получава нервна криза, позеленява, става грамаден и си разкъсва дрехите, след което преплува до селянина, тегли му здрав пердах и се връща на остров успокоен и казва "Продължаваме напред!" .

Ако слушаш Криско, отиди на епизод 6
Ако не слушаш Криско, отиди на епизод 7

---

Епизод 6
По време на пътуването решаваш да си пуснеш най-новата mp3-ка на Криско. Морето наоколо става неспокойно, а небето потъмнява. От дълбините излиза огромен разярен октопод, който ви разбива кораба, а след това отнякъде изниква и бял кит, който ви изяжда. И двата звяра изглежда имат непоносимост към Криско. Започни пак от епизод 1.

---

Епизод 7 
Най-сетне стигате и до Острова на филмите. Отново виждате две табели. Едната гласи "Бързи и яростни", а другата "Лудия Макс - пътят на яростта".

Ако смяташ, че "Бързи и яростни 7" е по-як от "Лудия Макс", отиди на епизод 9.
Ако смяташ, че "Лудия Макс" е по-як от "Бързи и яростни", отиди на епизод 8.

---

Епизод 8 
От Острова на филмите се вдига огромен облак от прах и пясък. В далечината виждате Лудия Макс, каращ цистерна, подгонена от 15-20 странни движещи се джаджи.  На една от тях е застанал китарист, който забива яко на ритъм-китара. Какво ще направите?

Ще помогнете на лудия Макс - отиди на епизод 10
Няма да помогнете на лудия Мака и "ще продължите напред!" - отиди на епизод 9.

---

Епизод 9 
От Острова на филмите се появява Вин Дизел, който мята кука, улавя кораба ви и ви притегля към плажа. След което ви казва, че му трябва кораба за да направи упражнения за трицепс, тъй като в последния филм е изглеждал твърде жалко. Всичко обаче се оказва просто реклама за бира "Корона". Изглежда корабът ви е бил пожертван за някакви шибана реклама. На всичкото отгоре получавате покана за посещение на Абу Даби (това е малко село до Несебър), за да изпробвате новия Додж. Но и това се оказва просто реклама на ваш гръб, а след заснемането й пристигат хеликоптери и изнасят Вин Дизел и антуража му от елитни манекенки (с вид на проститутки), и всичките  те отлитат пред смаяните ви погледи. Май останахте с пръст в .... гъз. Започни пак от епизод 1.

---

Епизод 10
Решавате да помогнете на "Лудия Макс" и Българ си хвърля прави прашка и си изтрелва чорапите право в лицето на един от шофьорите, гонещи Макс. Шофьорът се задушава, изкашля и губи контрол над стийм-пънк машината, поради което се обръща и помита няколко от останалите превозни средства. Получава се верижна катастрофа. Всичко се губи в огромен пясъчен облак.
Макс ви посреща на плажа и ви запознава с дългокраки манекенки, наричани още "Майки". След което ви поисква още една услуга - да пренесете майките до Острова на книгите, за да се ограмотят малко, щото са тъпички като габровски галош. А и островът на книгите ви е на  път. В замяна той ще ви монтира турбо ускорители на кораба.

Ще приемете мисията - отиди на епизод 12
Няма да приемете мисията - отиди на епизод 11

---

Епизод 11

Не след дълго на хоризонта се появява призрачен кораб, пълен с жени, облечени в странни дрехи. Въпреки усилията не успявате да избягате и попадате в плен на Лейди Гага, която иска да ви използва в новия си клип, в който да ви лющи задниците до посиняване. Ако имаш 3 килограма сладолед, потопете задниците си в него и премини на епизод 13.
Ако нямаш сладолед, с подпухнал задник почни пак от епизод 1.

---

Епизод 12

Благодарение на турбо ускорителите, успявате да избягате от някакъв призрачен кораб, на който пише "Лейди Гага", а от каютата му се чуваха лющене на камшици и викане. Стори ти се, че видя пленници, които биват пляскани, но така или иначе сте извън обхвата на призрачния кораб и съвсем скоро стигате до Острова на книгите. Там виждате две стрелки, едната води до "50 нюанса сиво", а другата до "Други книги"

Ако харесвате и сте чели "50 нюанса сиво", отидете на епизод 14
Ако не харесвате "50 нюанса сиво" 15

---

Епизод 13

Ти и останалите членове на екипажа си намазвате подпухналите задници със сладолед, след което усещате разхладващото и успокояващо му действие. От някъде изниква Кобрата и казва "Продължаваме напред!" и скоро стигате до Острова на книгите. Там виждате две стрелки, едната води до "50 нюанса сиво", а другата до "Други книги"

Ако харесвате и сте чели "50 нюанса сиво", отидете на епизод 14
Ако не харесвате "50 нюанса сиво", минете на 15

---

Епизод 14

Стига бе, копеле! Как може да си чел/а "50 нюанса сиво"? Пращам те при Лейди Гага в епизод 11, където ще й заповядам да ви лющи задниците, на теб и целия екипаж, с двойни порции. Дори сладоледът няма да ти спаси задника, затова след като Гага ти нашари дупето,  почни от епизод 1.

---

Епизод 15 

Най-сетне пристигате на Острова на книгите. Хвърляте котва и се насочвате към централната библиотека. Оглеждате се наоколо и разбирате, че книгите са най-голямото съкровище на света. Взимате книжка и се попичате на плажа, пиейки джин с тоник, докато екзотичен масажист/ка в масажира кълките. Чувствате се в рая.

Вечерта се връщата в библиотеката и се оптитвате да вземете една подозрителна книга, на която пише "Ламот". Леко я подръпвате и чувате как се включва древен механизъм. Библиотеката с премества и открива вход към стълбище надолу. ѝлизате по него и откривате съкровището! Е, това са вероятно скритите авоари на КТБ, но на кого му пука? Несебър е спасен!

ЩАСТЛИВ КРАЙ!

.

неделя, 17 май 2015 г.

Себичният ген и значението на Ричард Докинс

Много хора ме питат напоследък с какво толкова е значим Ричард Докинс и каква е тази мания около неговата личност. Религиозните хора, най-вече по-консервативните от тях, гледат с ненавист британския професор, сякаш той застрашава идентичността им. И няма как да не е така, хора като Докинс създават подсъзнателен дискомфорт, и то само със силата на логиката. Неговите книги засягат проблеми и въпроси, които покрилите се с религиозното чувство за превъзходство и безкритичност люде твърдоглаво и арогантно не желаят да разбулят.

Тези хора няма как да бъдат разубедени, защото по самите закони на природата ние сме програмирани да мислим различно. Идеите и идеологиите, които ние приемаме зависят от средата в която ние израстваме. Затова искам да разгледам начина на мислене, мемите, които Ричард Докинс ще остави след себе си:


  • 1. Мим (мем или меме) 

"Mem" e един от най-значимите термини, който Докинс въвежда в съвременното общество. Той разглежда всички идеи, идеологии, културна и научна информация, модели на поведение и т.н., като единица (мем), подобна на генетичната информация, която всеки от нас съдържа в хромозомите си. В крайна сметка гените са репликатори, които копират генетична информация, най-вече чрез имитация. По същият начин ние копираме културна информация от околната среда, в която израстваме. Черпим вдъхновение от родители, учители, влияем се от телевизия, радио, съученици, научаваме различни умения, теглим информация от строго определена среда и се оформяме като личност.

Докинс дава за пример Джефри Чосър, познат като бащата на английската литература, който трудно би могъл да се разбере със съвременния англичанин, въпреки че са свързани с непрекъсната верига от около двадесет поколения англичани, всеки от които бе могъл да разговаря с непосредствените си съседи по тази верига. По този начин ставаме свидетели на друг вид еволюция - културна, езикова или да я обобщим като социална еволюция. Познанията ни за света, който ни заобикаля, непрекъснато "еволюират" във възходящ ред, като не е възможно да пропуснем даден стадий. Едва ли е било възможно да Винчи, колкото и да е бил велик, да изобрети компютъра. Защото всичко преминава през еволюционни етапи, също както и в природата.

Природата е създала огромно многообразие от различни гени, а по сходен начин и обществото ни е истински безкраен палет за идеи и идеологии. Не е възможно всички да мислим еднакво - идеология, независимо дали тя е религиозна, политическа или културна, която иска насилствено да наложи постулатите и догмите си, веднага се превръща в тоталитарна. За съжаление много религиозни последователи превръщат религиите си в тоталитарни отражения на страховете и комплексите си.

Друг пример, който нагледно обяснява важността на многообразието в обществото е печатната преса на Гутенберг, едно от най-значимите изобретения на човечеството. Гутенберг, е използвал като основа преса за вино, популярна за средиземноморските части на Европа, комбинирал я е с китайско изобретение - хартията, използвал добрата технологична (занаятчийска) среда, в която е попаднал, и по този начин чрез репликация и комбиниране е получил по-сложен инструмент, така както гените се репликират и комнбинират за да се получат все по-сложни организми.

Основната ми идея е, че Докинс далеч не е онзи фундаменталист, който религиозните обичат да представят. Той е достатъчно интелигентен да осъзнава, че не е възможно всички да са атеисти, или християни, или мюсюлмани. Едно такова общество с единна система може да бъде създадено само изкуствено, то е нестабилно, а единомислието няма да доведе до нищо освен застой. Докинс просто посочва значението на рационалното мислене, което е неразривно свързано с прогреса и просветлението. И че за да има прогрес идеите и науката не трябва да бъде ограничавана от древни религиозни догми и мними суеверия, датиращи от времена, в които повечето обикновени хора са смятали Земята за плоска.


  • 2. Религията/суеверията/псевдонауката обществото.

Един от големите проблеми в Африка е неконтролируемия растеж на населението, както и разпространението на СПИН. Религиозните институции никак не помагат, а задълбочават този проблем, тъй като католическата църква, както и мохамеданските духовници забраняват използването на контрацептиви и предпазни средства.

Креационистите агресивно искат да премахнат еволюцията от учебната програма, а на децата да им се преподава и набива идеята, че Земята е на цели 6000 години.  Ако погледнем картата на света и разглеждаме активните в момента военни сблъсъци, то всичките до един са на религиозна база.

Хомеопатичните компании произвеждат и продават захаросана вода, от която печелят стотици милиони без реално да продават нещо ефективно. Астролози и екстрасенси баламосват хората, а псевдонаучни/духовни лидери като Дийпак Чопра най-нагло  представят елементарните си словесни диарии като научно аргументирани.

Затова в епоха като тази се нуждаем от рационален подход и светска среда. Защото светски страни  са далеч по-приятни за живеене места, отколкото ултрарелигиозните. Защото светът се нуждае от повече хора като Докинс, отколкото от хора като Багдади.


...

петък, 17 април 2015 г.

Тимур Вермеш - "Той е пак тук"

Едно от важните качества на един писател е да улови духа на времето, да усети накъде ще задуха вятъра, чиято посока винаги зависи и от обществения ландшафт.
Ако си припомним предните избори за Европарламента, ще забележим една интересна тенденция. Успехите на крайната десница и Мари Льо Пен във Франция, на популистката десница и Найджъл Фараж във Великобритания, както и надигането на ПЕГИДА в Германия, а като добавим успехите на евроскептиците из цяла Европа, и на крайнолявите сили в Гърция, всичко това показва че на Стария континент витаят крайни настроения. В началото всички гледаха на субекти като Льо Пен и Фараж с насмешка, а днес подкрепата за тях е значителна. Като добавим и крайните религиозни фракции, които доминират в Близкия изток и Африка, картината става все по-тревожна. Борбата за ресурси, както циничните и лицемерни политическа вихрушки постепенно придават на Европа мрачен оттенък и тя вече постепенно взeма да наподобява онази от епохата на първата половина на миналия век.



Той е пак тук.

Вермеш не само изважда на преден план Хитлер като личност, а и като начин на мислене. Идеята да възродиш Фюрера и да го поставиш в съвременното общество е чудесен начин да го стреснеш и разтърсиш до основи. Хитлер се събужда в една градинка в Берлин през 2011 и съвсем бързо бива забелязан от телевизионери, които веднага виждат ораторския талант на бившия кайзер, както и потенциалния комерсиален успех. И докато всички възприемат Хитлер като гениален хуморист и сатирик, като човек, който разнищва и прави за смях лицемерните политици, възроденият фюрер взима всичко на сериозно и продължава да крои планове за издигането на Германия над всички. За него абортите са недопустими, защото това означава три дивизии по-малко в битката с Изтока, пластичните операции са опозоряване на расата. Хитлер вижда дори в графитите скрити послания на болшевиките, и се радва, че има толкова много поляци, турци, румънци работещи като "роби" в Германия. "Ако знаех, че поляците са толкова евтини, въобще нямаше да ги нападам", казва той.

Хитлер изразява политическата си неприязън към руснаците и еврейските капиталисти, като начинът му на мислене доста напомня на съвременните големи играчи на политическата сцена, само че без преструвките и лицемерните лъжи.

"...понеже тази Земя не расте. За разлика от броя на хората на нея. И когато естествените ресурси почнат да не им достигат, коя раса ще се домогне тогава до тези ресурси? Най-симпатичната? Не, най-силната"... 

"Той пак е тук" е не толкова политическа, отколкото социална сатира. Хитлер веднага се превръща в сензация в Youtube, а клюкарската медия "Билд" го погва с измислени любовни авантюри и пиянски скандали. Мустакатият лидер не им остава длъжен и брутално ги размазва с техните си оръжия. Тимур Вермеш по великолепен начин иронизира празното, глуповато хай-лайф общество в Германия, като започнем от женкаря Лотар Матеус до глуповатите манекенки, кълчещи се пред фотообективите. Особено силен е моментът с Октобърфеста в Мюнхен, където Хитлер остава шокиран от повръщащите пияни немци.

Вермеш осмива и политическите партии в Германия, които след като виждат успехите на Хитлер се надпреварват да го привлекат на своя страна с различни агитации. Хитлер бива заливан с телевизионни и артистични награди, а той все още си живее в неговата си предвоенна Германия и приема всичко като политически победи.

Книгата на Тимур е и истинска енциклопедия по история, като по много непринуден и лек начин са вкарани доста имена и събития (в края на книгата преводачът Любомир Илиев е добавил много полезни бележки и разяснения), но също така е и съвременен пътеводител на германската поп-културна, социална и политическа сцена.

Накратко, "Той е пак тук" е една от най-добрите, да не кажа най-добрата, съвременна сатира, която съм чел напоследък и определено обяснява защо е търговски хит в Германия.

петък, 3 април 2015 г.

Юнас Юнасон - "Неграмотното момиче, което можеше да смята"

Дори да не знаех, че "Неграмотното момиче, което можеше да смята" е на Юнас Юнасон, той със сигурност щеше да е в листата на заподозрените. Заглавието е малко по-кратко от дебютния роман на шведа, "Стогодишният старец, който скочи от прозореца и изчезна", но е в същия стил.

Не само заглавието, но и съдържанието много напомня за "Стогодишният старец". Юнасон отново ни разказва история за (не)обикновен герой, пречупена през политическите събития, които оставят сериозен отпечатък върху живота му.



Прави впечатление, че Номбеко е изцяло реципрочен образ на Алан Карлсон, героят от първия роман. Алан е бял швед, старец, напуснал Швеция като младеж и обиколил света. Номбеко е пълната му противоположност: чернокожо момиче, родено в другия край на планетата - ЮАР, но впоследствие се озовава в Швеция. Може да са различни, но си приличат в едно - винаги успяват да попаднат на най-неподходящото място.

Юнасон не случайно е избрал момиче от Южна Африка, страна, за която светът си е затварял очите, и чиято история добре изобразява цялото политическо лицемерие на световната сцена. Може някой да каже, че Номбеко е героиня на абсурда, но историята африканското момче Уилиям Камквамба, който израства в пълна нищета и въпреки всичко успява да построи генератор за електричество, показва че никога не трябва да създаваме грешни представи, водени от грешни стереотипи. Номбеко може от малка да помпа и чисти лайна за да оцелява, да израснала в едно от най-позорните предградия на Йоханесбург, Совето, но момичето е гений и се бори срещу всичко, само и само за да води достоен живот. Като споменах Совето, това е същото предградие, което вдъхновява Нийл Бломкамп да режисира култовия District 9, който е заснет в същия район.

Странно е как светът е гледал безучастно на събитията в ЮАР, която до 1990-а е била на практика фашистка държава, наложила апартейд като система на управление, а британците и американците намали нищо против тези правителства, тъй като те им били верни. В същото време съветския съюз финансирал също така брутални крайнолеви правителства в други държави...

За разлика от предишната книга на Юнасон, тук политическите включвания бяха прекалено малко, но достатъчни да те накарат да се замислиш. По-голямо внимание е отделено на Номбеко, двама шведски близнаци (С имена Холгер I и Холгер II) и една вечна бунтарка. Номбеко се влюбва в по-сериозния и умен брат, а бунтарката Селестин си пасва идеално с другия близнак, който също като нея е пълен идиот и загубеняк.

Съвсем леко съм разочарован от прекалено провлачената история с атомната бомба, както и от втората двойка в романа, бунтарите, Селестин и Холгер I, които бяха направени прекалено глупави. На ясно съм, че с тези образи Юнасон се е подиграл на вечно мрънкащите и недоволни бунтари, които превръщат политиката в темата на техния живот, но твърде много обем заемат техните изцепки.

Въпреки това "Неграмотното момиче, което можеше да смята" заслужава да се прочете, макар и да е с една идея по-слаба от "Стогодишният старец, който скочи от прозореца и избяга".

.

събота, 14 март 2015 г.

Когато незадоволени мами пишат Young Adult литература

Сред най-популярните и най-продавани романи по света са книгите от т.нар. YA (Young Adult) жанр, т.е. романи за тинейджъри, или, ако използваме социалистически термин - детско-юношеската литература.
Te не само се продават най-бързо и най-лесно, но Холивуд моментално усети силата им и започна да ги екранизира.  Само за 2014 г. третият филм за "Игрите на глада" събра $752 милиона, "Дивиргенти"- $340 милиона, Лабиринтът - 289 млн. и т.н. Тази година безспорен лидер в бокс-офисите в целия свят е "Петдесет нюанса сиво", който дотук е събрал $530 милиона. Фетишисткият сив роман е продал над 450 милиона бройки, изпреварвайки предишните лидери при поредиците - Сюзан Колинс с "Игрите на глада", "Здрач" на Стефани Майър и Дж. Роулинг с "Хари Потър", а сравнително нови поредици като "Дивиргенти" на Вероника Рот, "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър или по-стари като "Дневниците на вампира" също продават с милиони.

Нишката, която обединява почти всички популярни YA романи е, че са писани от незадоволени и скучаещи жени, с наднормено тегло, вече прехвърлели 30-те и клонящи към 40-те. Дори много литератори започнаха да наричат този феномен "mom-/girl porn". Нямам нищо против тези жени да изкарват милиони, както и разбирам, че хормоните на тинейджърите кипят и те жадуват за цуни-буни филмчета и книжки, където да бленуват и да са обект на желание, но клишетата, които дразнещо се повтарят, празнотата на тези романи, вече почнаха да са пословично дебилни.

Разбира се, най-открояващо в цялото това течение е онзи фетиш на подмокрените лелките-писателки, в който те поставят главната героиня в центъра на любовен триъгълник. Сърцето на Героинята е разкъсано между двама млади мъжаги, а тя се превръща в обсесивен обект на тяхното желание (доста често са свръхестествени същества като вампир или върколак). Съвсем естествено е жените да искат да са център на внимание и желание, но цялата тази плява започна да прилича на досаден кич, който залива книжарниците и киносалоните. На всичкото отгоре самите тези самотни писателки превръщат всички тези женски образи в предвидими, безхарактерни кукумявки, които кляпат и пърхат мигли безизразно и влюбено.
А любовни комплекси започват да се проявяват в романите на тези автори, сякаш те болезнено възприемат остаряването си и неосъществените генг-бенг аспирации.

Любовните триъгълници са толкова предвидими, и толкова еднообразни, че понякога се чудя как тази тълпа от разгонени писателки не може да измисли нищо друго. Обикновено обектът на желание бива ухажван от един нежен, романтичен емо путьо от една страна, а от другата се появява екзотичен мъжкар. Както е в "култовия" Здрач - Бела до последно се чуди с кого да се изпраска и да загуби девствеността си - с екзотичния екземпляр Джейкъб, или с меланхоличния емо Едуард. С доброто (Стефан) или лошото момче (Деймън), както е в "Дневниците на вампира". В "Игрите на глада" имаме също изкопиран любовен триъгълник - Катнис се лута между страдащия романтик Пийта и  момчето-мъжкар Гейл.
Не е по-различен и фен-фикшънът на "Здрач", който чупи всички рекорди по продажби - легендарният вече "Петдесет нюанса сиво", в който отново девственица се захваща с лошото момче, който хем е красив, хем е и милиардер, а на всичкото отгоре обича да шляпа с колан дупето й. За сметка на това екзотичния, но беден Хосе няма особен шанс в този триъгълник.
Триъгълници има в почти всеки Young Adult роман, като започнем от "Реликвите на смъртните" от Касандра Клеър (Клеъри се колебае между Джейс и Саймън, но първият има вероятност да й е брат), и стигнем до новото "гениално" творение на Стефани Майър - "Скитница", където любовният триъгълник е развит до фигура с повече страни.  Любовните триъгълниците са станали толкова досадни, че дори думата "клише" вече е слабо определение.

Сами сте наясно, че не съм чел тези книги. Пробвах се с "Игрите на глада", както и с "Петдесет нюанса сиво" (от чист научен интерес), и с няколко други, но така и не успявах да прочета повече от 50 страници. Просто не е моята чаша чай, както биха казали аристократичните англичани.  Повечето впечатления събрах от екранизациите на книгите. Някой може да изреве и да каже "ама книгите са много по-добри"... Еъъмм, не, не са по-добре. Много са зле и затова крайният продукт е плачевен. Един бърз преглед на най-продаваните романи разкрива още повече любовни триъгълници: "Пепел" на Илса Бик (там има и зомби включено), както и "Нощна сянка" на Андреа Креймър, която пък е отново копие на "Здрач" с алфа вълци (каквото и да означава това).

Преди време вече покойният Тери Пратчет остро разкритикува поредицата за Хари Потър, което бе прието от много кифли и понички като израз на завист, но с всички уважения тази поредица може и да е интригуваща по детски, но е толкова плоска и наивна, образите са толкова черни и бели, че лично аз спрях да я чета още след втората книга. А, да. И там има любовни триъгълници. Не един, а даже два: Хърмаяни, Виктор Крум и Рон. Отново доброто момче срещу екзотичния българин. Другият включва Снейп, Лили и Джеймс.

Другото изтъркано и постоянно експлоатирано клише е сетингът на книгите, а именно: анти-утопия. Явно пишещите брит- и юес-мами смятат, че е доста изтънчено да се правиш на Джордж Оруел или Джон Уиндъм. Всъщност "Игрите на глада", както и "Дивиргенти" много напомнят на два от романите на Стивън Кинг: "Бягащият мъж" и "Дългата разходка". Ако не е същинска анти-утопия, то романът ще е пълен със свръхестествени герои с магически способности или приказен произход (вампири, върколаци, нимфоманки, караконджули). Дори самите антиутопични сетинги са толкова наивни и нескопосано направени, че по-скоро предизвикват недоумение, отколкото размисъл.  Обикновено се разказва за възбудени младежи-жертви, които са включени в някакви игри/експерименти, а те ще се опитат да свалят тази прогнила и корумпирана власт (на възрастните по традиция). Ако не е така, друг вариант е сюжетът да се цикли около племенните разправии за обмяна на любовни лиги между върколаци и вампири.

Поне по това отношение "Петдесет нюанса..." си е направо олд-скуул, там няма антиутопия. Явно Е.Л. Джеймс е чела розовите камари от хартия на Джаки Колинс и Елизабет Гейдж преди да премине към "Здрач" и се е получил интересен хибрид.

Вярно е, че всеки има право да чете и да пише каквото си иска. но също така е вярно, че еротичните кичове и наивните клишета продават. Затова е толкова популярна чалгата. А YA литературата по нищо не се различава от нея.

...