петък, 1 юли 2016 г.

Армения: Нарине Абгарян - "Три ябълки паднаха от небето"

Моите баба и дядо от майчина страна са родени в малки села около Петрич. Тяхната история е интересна, тъй като дядо почти е отвлякъл баба, защото по-богатото й семейство не му давало ръката й.  Всяко лято отивам да ги посетя, а те винаги са на полето, живеят в спретната каравана, с телевизор, баня и всичко необходимо, и ежедневно се трудят в добре подредена градина, където отглеждат грозде, домати, праскови и какво ли още не. Макар и вече преминали 80-те още живеят с мисъл за работа и са в сравнително добро здраве, най-вече заради физическия труд, който полагат. Селото е Рупите, което постепенно запустява, в него живеят предимно стари хора, но има и няколко млади семейства.



Разказвам всичко това, защото през цялото време се сещах за този край, докато четях "Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян. Написана на руски език, Абгарян буквално успява да съживи малко арменско село, скрито някъде из високите планини и донякъде изолирано от  останалия свят. Героите са толкова добре изваяни от перото на писателката, толкова са ярки, че това ви кара да се чувствате сякаш сте били  свидетел на действията и просто си спомняте за тях.  Като стил и атмосфера веднага напомня за разказите на Елин Пелин и неговите обикновени герои, предимно селяни, опитващи се да оцелеят в тежките провинциални условия.

Жителите на арменското селце Маран са принудени да оцеляват и да превъзмогват свлачища, земетресения, ветрове, тежки зими, изтощителни лета, нападения на ята от комари и армии от плъхове, децата им не се връщат от войни, а голяма част са оцелели от гонения и убийствени гладове. Дори когато всичко изглежда помръкнало, отнякъде блясва искрица надежда.

Постепенно  Абгарян ни описва съдбите на героите, като за всеки от тях ни връща далеч  назад във времето и ни разкрива тяхното детство, историята на родителите им, а с това ние можем  пълноценно да проследим изграждането на характерите им и да добием представа за причините за поведението и действията им. Взаимоотношенията между героите са съвсем обикновени, но именно в тежките моменти малкото човещина прави  съществуването поносимо.

Прави впечатление  голямото суеверие, което витае около героите, на места текстът звучи като библейска притча с характерните предсказания и поличби. Това не е недостатък на книгата, напротив, суеверието е много характерно за подобни малки и бедни села. За пример отново ще посоча село Рупите и легендите около баба Ванга сред този район, в който съм чул още какви ли не мистериозни истории. Хората имат нужда да вярват в чудеса, животът им никак не е лек, на моменти е жесток, и те се нуждаят, уповават на тях. Така те си обясняват случките в ежедневието, независимо дали добри и лоши. С чудо е свързан и животът на Анатолия, която най-сетне намира своето щастие, макар и късно, след толкова много години на терзания и мъки...





Турция: Елиф Шафак "Копелето на Истанбул"


Турция се намира на кръстопът не само в географски смисъл, но и в политически, исторически, търговски, религиозен, обществен и културен такъв. Страната се клатушка като кораб и се опитва да намери своето място. Един от героите на Елиф Шафак от "Копелето на Истанбул" най-добре описва ситуацията на тази страна в няколко изречения:

" Заседнали сме. Заседнали сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост и другата половина от държавата. Какво остава за нас?" 


  
Почти навсякъде сочат темата за арменския геноцид като основна в книгата, но за мен "Копелето на Истанбул" е изцяло роман за мястото и проблемите на жената в модерния източен свят. Също като Елиф Шафак, главната героиня Ася израства в семейство без баща, заобиколена само от четирите си лели, една от които й е майка, но се обръща към нея също с "леля". Като добавим баба Гюлсюм и Маминка, двете стари жени в къщата, матриархатът става пълен.  Чрез лелите и бабите на Ася Шафак създава една пълна картина на доста шарения облик на жената в Турция. Макар и сестри, лелите на Ася коренно се различават една от друга. Зелиха е типична бунтарка, напълно разделена от религията, със силен и чепат характер, тя не се дава и устоява свободомислието си пред консервативното общество. Има студио за татуировки. Леля Джервийе пък е с по-патриархални възгледи, но все пак светска жена, винаги спретната, въздържана, тя е преподавателка по турска история.  Леля Фериде пък е пълна откачалка, гледа сериали, влияе се от модните течения и постоянно си мени прическите и цветовете на косата, които да са в тон с настроението й. Най-голямата от сестрите, леля Бану е по-религиозна, забрадена, изключително суеверна, вярва в джинове и духове, чете Корана. Всичките сестри обаче живеят под един покрив, обединява ги проклятието, което тегне над мъжете в семейството и всичките обгръщат със задушаваща любов подрастващата Ася. Така Шафак нагледно прави пълна дисекция на проблемите на жените в Турция и целия източен свят. 

Лелите също имат и един брат, Мустафа. С неговия образ Шафак остро критикува онази ултра-патриархална гледна точка, в която бащата изисква да има син, инак сякаш няма потомство. Мустафа се ражда като четвърто дете след три дъщери за голяма радост на родителите му, които започват да го фаворизират и глезят, като в крайна сметка го превръщат в човек, неспособен да се интегрира нормално сред хората. Именно това ориенталско  пренебрежително отношение към жената е в основата на трагичната в книгата. 

Паралелно се развива и друга история на момиче от арменски произход, на хиляди километри от Истанбул, в САЩ. Семейството й бяга от Босфора, успява да избегне смъртта и се озовава в Америка. Своенравната Армануш решава да посети Истанбул и да потърси старата къща, в която е живяла баба й. Така се преплита историята на Армануш с тази на Ася и семейството й. Шафак обаче набляга на приликите между арменската и турската култура, най-вече изразяваща се в двете кухни, които са почти идентични. Опитва се да разграничи и османската империя от модерната турска държава. 

Турската писателка описва с разбиране болката и яростта на Армануш, но в крайна сметка тя не може да потърси вина в Ася и любвеобилните й лели. Вместо това Шафак се опитва да построи мост между двата народа, не само чрез близките им кухни, да постави всеки на мястото на другия, да преплете родствените връзки и тогава може би отношението между двете страни ще се промени. 

С голяма любов Шафак успява да създаде и пъстроцветния Истанбул, който действително представлява много различни градове, събрани накуп в един общ. 

Всъщност състезанието между Шафак и Памук се оказа доста оспорвано, но в крайна сметка, изненадващо Елиф излезе победител. 



.


неделя, 24 април 2016 г.

Швейцария: Алекс Капю - "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"

Когато си набавях и търсех книги от швейцарски писатели, се сблъсках със следния проблем. В анонсите на задните корици на поне четирима от тях пишеше, че е "най-четеният" съвременен швейцарски писател. Това твърдение срещнах за Алек Капю, Мартин Зутер, Силвио Блатер, както и за Кристиан Крахт. Явно е, че швейцарците винаги успяват да покажат своя банкерски нюх и да пласират услугите си с етикета "най". Най-точните часовници. Най-фините шоколади. Най-полезните джобни швейцарски ножчета. Най-добрите тенисисти. Най-добрият център за ядрени изследвания. Най-яките крави. Най-хубавите алпийски курорти. Най-стабилните банки. Сиренето с най-много дупки - швейцарското. И така нататък.

Затова избрах и най-швейцарския роман. Романът на Алекс Капю с лекота спечели съревнованието измежду швейцарските си колеги. Идеята на Кристиян Крахт в "Ще бъда тук сред слънчевата светлина и в сянката" да напише алтернативна история, в която Ленин никога не е напускал Швейцария и успял да наложи комунизъм там, е интригуваща, но самото изпълнение бе прекалено сухо и скучно. "Любовникът на мама" от Урс Видмер е написана в онзи стар разказвачески стил на О'Хенри например, но бе прекалено обикновена, даже невзрачна книга. С "Тъмната страна на луната", в която виждаме един съвременен вариант на Джекил и Хайд, Мартин Зутер също впечатлява с идеи, но също ми беше трудна за четене, с много ненужни и досадни пасажи. Силвио Блатер е добър писател, но отново нещо не ми тръгна с "Щастливо число", просто не е мой тип.



"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" е биографичен роман, в който са представени историите на три легендарни исторически фигури, свързани с Швейцария по един или друг начин. Това са биографиите на физика Феликс Блох, на неуспялата певица и впоследствие станала шпионка Лаура Д'Ориано, както и на Емил Жилиерон - баща, и младши, които възстановявали древни находки и произвеждали техни дубликати. На мен веднага ми направи впечатление подборът на тези три фигури, които нямат нищо общо един с друг. 

Първото, което се набива на очи са имената. Роденият в Цюрих Феликс Блох е немскоговорящ, макар и от еврейски произход. Лаура Д'Ориано, родена в Константинопол, е етническа италианка, чийто родители се установяват във Франция, а по-късно тя се жени за швейцарец и получава швейцарско гражданство. Емил Жилиерон е роден във френскоговорящото алпийско село Вилньов. По този начин Капю е подбрал три личности, които да представят трите (ако не броим и ретророманската) езикови общности на Швейцария. 

Вторият важен елемент е дейността, която всеки от тях е извършвал. Феликс Блох постепенно израства като един от най-изтъкнатите ядрени физици на своето време. Блох е от Цюрих, същият град, в който Айнщайн, в един кабинет на тамошния технически университет, е съчинил своята Обща теория на относителността. На един хвърлей разстояние до него, Ервин Шрьодингер изследвал защо електроните имат едновременно свойства и на частици, и на вълни. Пак в Цюрих Херман Вайл предоставил математически доказателства за теорията на относителността, а Петер Дебай (всеизвестните дебайграми), доказал експериментално хаотичното движение на частиците. В Цюрих по приятелски Блох се подвизавал и дружил с Хайзенберг, Шерер, Хайтлер, Лондон, Телер, Нилс Бор  - всички светила на физиката в момент, в който ядрената физика се превърнала в символ на бъдещето, а надпреварата за изработването на атомна бомба между воюващите страни по време на Втората световна война достигнала своята кулминация. Именно надигането на нацистите отвежда заклетия пацифист-евреин Феликс Блох до свръхсекретния проект в бившия пансион за деца Аламо, където ще участва дейно в изработването на атомната бомба. Но ще напусне проекта, след като разбира, че неговият германски приятел Хайзенберг е далеч от изработването й...

И ако Блох е представител на науката и на бъдещето, то Емил Жилиерон се е занимавал предимно с миналото. Талантлив художник, той станал дясната ръка и съветник по художествените и архитектурни въпроси на милионера Шлиман, който по онова време търсел  Троя. След смъртта на Шлиман, Емил се присъединил към екипа на Артър Евънс, с който открили и възстановили величието на двореца на цар Минос в Кносос. Така Жилиерон се превърнал в най-прочутия реставратор и илюстратор на артефакти по онова време, в което търсенето на древни цивилизации се превърнала в доходоносна мания. Стотици археолози и богати меценати са издирвали изчезнали легендарни градове, като кулминация са били именно Троя и долината на царете в Египет. Разбира се, Емил започнал да произвежда дубликати (съвсем легално), и бутан от своите благодетели бил принуден да прави исторически "компромиси".  да възстановява по свое усмотрение находки, като в същото време създал  и свой бизнес, който бил поет от неговия син, който наследил същия талант.  

За мен най-интересна бе биографията на Лаура Д'Ориано. Израснала в артистично семейство, което непрекъснато пътувало и влачело куфари, свикнала да гледа майка си под светлината на прожекторите, Лаура мечтаела да стане изискана и известна певица. След като се омъжила за чаровен швейцарец, неволите на току що избухналата война я закарало в забутано швейцарско село, където е трябвало да прекара живота си.  Лаура не се примирила с този факт, искала да усети пулса на живота и избягала отново в големия град, където да може да изпълни мечтата си за кариера. Знаейки пет езика моментално прави впечатление на тайните служби и те я вербуват за шпионка. Роля, с която тя се справяла блестящо. До трагичния й край...

 "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" представя три истории на личности, които са били принудени да пристъпят принципите си, но никога не са се предали да преследват мечтите си.

В художествено отношение романът не дава много, но със сигурност това е един от най-добрите чисто биографични романи, които съм чел. 












сряда, 16 март 2016 г.

Австрия: Волф Хаас - "Ела сладка смърт"

Както знаете почти всички известни композитори са родени в Австрия. Или са работили в Австрия. Или поне са пили кафе там, по дяволите!
Но най-голямото постижение на австрийците, както вероятно сте чували, е, че те са накарали света да повярва, че Хитлер е немец, а Бетховен - австриец.



Малко е странно, че за тази алпийска страна, в която са творили писатели като Кафка, Цвайг и Йозеф Рот,  съм избрал точно Волф Хаас като австрийски съвременен представител в моето евро-книго-пътуване. Но наистина Хаас ми хареса най-много от своеобразния книжен кастинг, който направих. Сред кандидатите бяха Арно Гайгер със "Старият крал и неговото изгнание", "Лекарство против северния вятър" на Даниел Глатауер, Петра Хартлиб и "Моята прекрасна книжарничка", както дори и скандалната Елфриде Йелинек с "Пианистката".

Книгата на Глатауер много ме разочарова и общо взето мога да я опиша като досаден чиклит, в който жена и мъж се запознават случайно по електронната поща, започват да си пишат, и в 230 страници все си уговарят срещи, които се разминават, а през това време си разказват незначителни битови досади. Романът на Арно Гайгер ми беше прекалено меланхоличен и скучен, а Йелинек - просто не е мой тип писатели. "Пианистката" малко напомня на по-интелигентна версия на "50 нюанса сиво". Петра Хартлиб с "Моята прекрасна книжарничка" беше основен опонент заради книжната тема, но после с течение на времето ми стана безразлична.

Заглавието "Ела сладка смърт" е взето директно от произведение на германския композитор Йохан Себастиян Бах,  а главният герой, Симон Бренер, бивш детектив и настоящ шофьор на линейка, постоянно си я тананикаше, което ме накара да си я пусна и аз, докато четях книгата (всъщност и сега я слушам, докато пиша това ревю - създава усещането, че съм в църква).

Волф Хаас е доста широко скроен и въобще не се притеснява да ползва расистки прякори като "Негрото" или "Черня", а в столовата названията на гозбите са от сорта на "Донорски дроб" или "Донорско сърце". Черният хумор съпътства в по-голямата част от романа, в който линейки се гонят и надпреварват из улиците на Виена, а вече споменатият Бренер се опитва да разплете няколко убийства, включително и тези на двама негови колеги. Сред заподозрените са и конкурентите от Съюза за спешна помощ.

Най-ценното обаче е, че "Ела сладка книга" е много австрийска книга, в края почти и аз се разхождах пиян на Донауинзелфест, известният фестивал на открито, който се провежда на Дунавския остров. Волф Хаас е засегнал на шега и някои социални теми, като например проблемът с общежитията (основна причина на главния герой да стане шофьор на линейка), без това да натежава и без въобще да задълбава. Дори няма да ги забележите, ако четете по-бързо.

След няколко прочетени книги от австрийци, Волф Хаас се оказа заслужен победител.

   

сряда, 17 февруари 2016 г.

Норвегия: Юстайн Гордер - "Светът на Софи"

Знаете ли кое винаги ме е учудвало, когато става на въпрос за Норвегия? Това е една от малкото страни в света, чиято икономика се крепи на добива на петрол, но въпреки това не се е превърнала във военно поле или в провалена радикална държава (като например Нигерия, С.Арабия, Ирак, Иран, Либия и много други).

Норвежците винаги са считали за миролюбиви и се известни с ултра-либералната си политика ( някои киноманиаци може да се спомнят фразата от култовият филм "Животът на Браян", в който създателите твърдят, че е толкова скандален, та дори и в Норвегия са го забранили), но въпреки това слушат най-бруталната музика на света, а именно суровия блек метъл.

Средностатистическия норвежец винаги съм си го представял като висок русоляво-рижав човек, който ходи на работа със ски, а след това се прибира вкъщи, където започва да стържи на китара и бясно да  ръмжи нейде из гаража, заедно с негови дружки. След което се събличат голи и започват да се гонят голи, карайки ски из гората, а на вън е -20 градуса.

Затова за контраст съм избрал точно книгата на Юстайн Гордер като представител на Норвегия, нищо че няма нищо общо с норвежките стереотипи.



"Светът на Софи" е уникално добре замислена книга, в която Гордер по много приятен начин ни представя всички по-големи философски течения и научни концепции, които са излязли изпод шапките на велики мислители, като почнем от тези в Древна Гърция, минем през Средновековието, Рененсанса, и стигнем до еволюционната теория на Дарвин и съвременните ни представи за Големия взрив. Софи е 14-годишно момиче, което започва да взима уроци от Алберто Кнокс, стар философ, като в същото време чете писмата, отправени към друго момиче, Хилде, и които мистериозно попадат при Софи.
Постепенно световете на Софи и Хилде се преплитат и читателят разбира накрая, че един от тези светове всъщност е измислен от бащата на едно от момичетата, за да може да го накара да се замисли върху смисъла на живота, да оформи свое собствено виждане и да бъде подготвена за бъдещето.

И тъй като действително ядях шоколад, докато четях книгата, ще публикувам част от размислите, които се гонеха и играеха на криеница в главата ми:

Шоколад на Сартр или Екзистенциален шоколад - шоколадът сам се определя какво е, а именно шоколад. Тоест, самите шоколади трябва да създадат и открият смисъла на своето съществуване. Шоколадът сам трябва да осъзнае, че е шоколад и че скоро ще бъде изяден, поради което у него се поражда страх и отчуждение. Мням, мням, муахахахха.
Шоколадът на Ницше е друга разновидност на екзистенциалния шоколад, при него "Казанът е мъртъв" и шоколадът се прави на машинна лента. Споделянето на шоколад е егоизъм, т.е. за да се покажеш, и не е алтруизъм.
Ню Ейдж шоколад - това е когато някой шибаняк ти предлага "алтернативен" шоколад, който лекува всичко, уж не се дебелее от него, но всъщност се опитва да ти пробута шибан марципан, забъркан от баба му с продукти с изтекла годност.
Шоколад на Дарвин - шоколадът произлиза от какаото. Шоколадът еволюира с времето, и се появяват все по-шикозни шоколади, докато най-сетне шоколадът се увил в лъскави хартийки, а после е завладял света.
Шоколад на Маркс - винаги увит в червен целофан. Идеята е всички материали за шоколада да бъдат достъпни и всички да правят шоколад, а после да се раздели по равно. Разбира се, някои ще взимат по-равни парчета от останалите, като повечето обикновено остават с пръст в гъза.
Шоколад на Киркегор - Има три вида киркегоровски шоколад. 1) Естетически шоколад, за хора които се стремят за наслади. 2) Екологичен (нравствен шоколад), за хора, които имат морални устои и им пука за екологията примерно, може и да е за холестерола. 3) Шоколад, осветен и пречистен от светата църква. Само за възвишени хора.
Шоколад на Хегел - Световният Шоколад може да е субективен, т.е. той е шоколад само за теб! Може да е и обективен шоколад - за семейството, за обществото. Но може да е и абсолютен шоколад - просто да си кретен и да мислиш за глупости, вместо просто да го изядеш frown emoticon
---
Е, поне признайте, можеше и да е по-зле - можеше да ям кюфтета с картофки. примерно, и да чета "Електростатично отблъскване между положително заредените ядра.


.

петък, 12 февруари 2016 г.

Босна и Херцеговина: Миленко Йергович - "Сараевско Марлборо"

Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е  вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити.  Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...



Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо  веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.

Както винаги се получава големите жертви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.

 Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой  за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.

събота, 30 януари 2016 г.

Малта: Пиер Мейлак - "Когато изпратим деня"

Малтийският език е странен, а в него може да "прочетете", или по-точно да проследите, историята на Малта. Италианците се шегуват  и описват малката страна като купчина скали насред средиземноморието,  чиято собственост се е сменяла като носна кърпичка през вековете. Древни гърци, италианци, сицилианци (които пак са италианци, но малко по-мургави), араби, турци, британци, французи - тук е властвал кой ли не. Явно горките малтийци най-малко са имали контрол върху купчината ска...пардон, върху живописните две по-големи островчета. Затова малтийският език е толкова уникален, единственият официален семитски език за страна в Европа, той представлява странна кръстоска между арабски и италиански, с все по-чести включения на английски и по-рядко, на френски думи. И понеже Малта прилича на странноприемница, в която се събирали какви ли не типажи, в такива среди се раждат и големи разказвачи. Защото за мен Мейлак наистина е средизмноморски трубадур, способен да създаде атмосфера на приятна лятна нощ, в която да ви унесе с разкази и да ви създаде впечатлението, че лежите на хамак и се люшкате насред морето, с аромат на сардини.



"Когато изпратим деня" е сборник с чудесни разкази, обединени от един основен мотив: любовта, заедно с всички трудностите във взаимоотношенията които я следват, преодоляването на раздяла, изграждането на връзка и т.н. Любовта обаче е просто светъл розов фон, върху който ярко прозират и изпъкват останалите политически и социални елементи, тя е  една от сплавите от сложната амалгама, забъркана от Мейлак. Любовта може да бъде толкова красива и прекрасна, но в един момент да ви убоде като бодлите на красива роза, чийто братовчеди, глоговете, са от същото семейство розоцветни. Героите са от различни възрасти, поколения, етноси, социални положения, а разказите макар и обединени от една обща нишка, са също толкова различни.

Един от любимите ми разкази от книгата - "Държавен преврат", е ярък пример за красотата на този сборник. В него се разказва за неспособността на главния герой да преодолее раздяла след четиригодишна връзка, но в същото време Мейлак чудесно парадира със силата на социалните мрежи да подвеждат и да превръщат хората в заблудени последователи на фалшиви кумири, а и обръща внимание на ситуацията в Малави.
В един друг разказ, "Гарванът", който също се превърна във фаворит, символично, по хичкоковски,  е показана сложността на една наглед романтична и перфектна връзка, която е поставена под въпрос. Защото именно в трудните и стресови ситуации излиза наяве истинската същност и скритите черти на всеки човек.
В "Искам да извикам Самира", още един силен разказ, пък се набляга на културните и религиозните различия, които напълно се размиват и стават абсолютно ненужни пред любовта и смъртта.

Много силен сборник, който действително е подходящ за четене с чаша бяло вино, стига да внимавате да не ви избоде.