неделя, 24 април 2016 г.

Швейцария: Алекс Капю - "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"

Когато си набавях и търсех книги от швейцарски писатели, се сблъсках със следния проблем. В анонсите на задните корици на поне четирима от тях пишеше, че е "най-четеният" съвременен швейцарски писател. Това твърдение срещнах за Алек Капю, Мартин Зутер, Силвио Блатер, както и за Кристиан Крахт. Явно е, че швейцарците винаги успяват да покажат своя банкерски нюх и да пласират услугите си с етикета "най". Най-точните часовници. Най-фините шоколади. Най-полезните джобни швейцарски ножчета. Най-добрите тенисисти. Най-добрият център за ядрени изследвания. Най-яките крави. Най-хубавите алпийски курорти. Най-стабилните банки. Сиренето с най-много дупки - швейцарското. И така нататък.

Затова избрах и най-швейцарския роман. Романът на Алекс Капю с лекота спечели съревнованието измежду швейцарските си колеги. Идеята на Кристиян Крахт в "Ще бъда тук сред слънчевата светлина и в сянката" да напише алтернативна история, в която Ленин никога не е напускал Швейцария и успял да наложи комунизъм там, е интригуваща, но самото изпълнение бе прекалено сухо и скучно. "Любовникът на мама" от Урс Видмер е написана в онзи стар разказвачески стил на О'Хенри например, но бе прекалено обикновена, даже невзрачна книга. С "Тъмната страна на луната", в която виждаме един съвременен вариант на Джекил и Хайд, Мартин Зутер също впечатлява с идеи, но също ми беше трудна за четене, с много ненужни и досадни пасажи. Силвио Блатер е добър писател, но отново нещо не ми тръгна с "Щастливо число", просто не е мой тип.



"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" е биографичен роман, в който са представени историите на три легендарни исторически фигури, свързани с Швейцария по един или друг начин. Това са биографиите на физика Феликс Блох, на неуспялата певица и впоследствие станала шпионка Лаура Д'Ориано, както и на Емил Жилиерон - баща, и младши, които възстановявали древни находки и произвеждали техни дубликати. На мен веднага ми направи впечатление подборът на тези три фигури, които нямат нищо общо един с друг. 

Първото, което се набива на очи са имената. Роденият в Цюрих Феликс Блох е немскоговорящ, макар и от еврейски произход. Лаура Д'Ориано, родена в Константинопол, е етническа италианка, чийто родители се установяват във Франция, а по-късно тя се жени за швейцарец и получава швейцарско гражданство. Емил Жилиерон е роден във френскоговорящото алпийско село Вилньов. По този начин Капю е подбрал три личности, които да представят трите (ако не броим и ретророманската) езикови общности на Швейцария. 

Вторият важен елемент е дейността, която всеки от тях е извършвал. Феликс Блох постепенно израства като един от най-изтъкнатите ядрени физици на своето време. Блох е от Цюрих, същият град, в който Айнщайн, в един кабинет на тамошния технически университет, е съчинил своята Обща теория на относителността. На един хвърлей разстояние до него, Ервин Шрьодингер изследвал защо електроните имат едновременно свойства и на частици, и на вълни. Пак в Цюрих Херман Вайл предоставил математически доказателства за теорията на относителността, а Петер Дебай (всеизвестните дебайграми), доказал експериментално хаотичното движение на частиците. В Цюрих по приятелски Блох се подвизавал и дружил с Хайзенберг, Шерер, Хайтлер, Лондон, Телер, Нилс Бор  - всички светила на физиката в момент, в който ядрената физика се превърнала в символ на бъдещето, а надпреварата за изработването на атомна бомба между воюващите страни по време на Втората световна война достигнала своята кулминация. Именно надигането на нацистите отвежда заклетия пацифист-евреин Феликс Блох до свръхсекретния проект в бившия пансион за деца Аламо, където ще участва дейно в изработването на атомната бомба. Но ще напусне проекта, след като разбира, че неговият германски приятел Хайзенберг е далеч от изработването й...

И ако Блох е представител на науката и на бъдещето, то Емил Жилиерон се е занимавал предимно с миналото. Талантлив художник, той станал дясната ръка и съветник по художествените и архитектурни въпроси на милионера Шлиман, който по онова време търсел  Троя. След смъртта на Шлиман, Емил се присъединил към екипа на Артър Евънс, с който открили и възстановили величието на двореца на цар Минос в Кносос. Така Жилиерон се превърнал в най-прочутия реставратор и илюстратор на артефакти по онова време, в което търсенето на древни цивилизации се превърнала в доходоносна мания. Стотици археолози и богати меценати са издирвали изчезнали легендарни градове, като кулминация са били именно Троя и долината на царете в Египет. Разбира се, Емил започнал да произвежда дубликати (съвсем легално), и бутан от своите благодетели бил принуден да прави исторически "компромиси".  да възстановява по свое усмотрение находки, като в същото време създал  и свой бизнес, който бил поет от неговия син, който наследил същия талант.  

За мен най-интересна бе биографията на Лаура Д'Ориано. Израснала в артистично семейство, което непрекъснато пътувало и влачело куфари, свикнала да гледа майка си под светлината на прожекторите, Лаура мечтаела да стане изискана и известна певица. След като се омъжила за чаровен швейцарец, неволите на току що избухналата война я закарало в забутано швейцарско село, където е трябвало да прекара живота си.  Лаура не се примирила с този факт, искала да усети пулса на живота и избягала отново в големия град, където да може да изпълни мечтата си за кариера. Знаейки пет езика моментално прави впечатление на тайните служби и те я вербуват за шпионка. Роля, с която тя се справяла блестящо. До трагичния й край...

 "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" представя три истории на личности, които са били принудени да пристъпят принципите си, но никога не са се предали да преследват мечтите си.

В художествено отношение романът не дава много, но със сигурност това е един от най-добрите чисто биографични романи, които съм чел. 












сряда, 16 март 2016 г.

Австрия: Волф Хаас - "Ела сладка смърт"

Както знаете почти всички известни композитори са родени в Австрия. Или са работили в Австрия. Или поне са пили кафе там, по дяволите!
Но най-голямото постижение на австрийците, както вероятно сте чували, е, че те са накарали света да повярва, че Хитлер е немец, а Бетховен - австриец.



Малко е странно, че за тази алпийска страна, в която са творили писатели като Кафка, Цвайг и Йозеф Рот,  съм избрал точно Волф Хаас като австрийски съвременен представител в моето евро-книго-пътуване. Но наистина Хаас ми хареса най-много от своеобразния книжен кастинг, който направих. Сред кандидатите бяха Арно Гайгер със "Старият крал и неговото изгнание", "Лекарство против северния вятър" на Даниел Глатауер, Петра Хартлиб и "Моята прекрасна книжарничка", както дори и скандалната Елфриде Йелинек с "Пианистката".

Книгата на Глатауер много ме разочарова и общо взето мога да я опиша като досаден чиклит, в който жена и мъж се запознават случайно по електронната поща, започват да си пишат, и в 230 страници все си уговарят срещи, които се разминават, а през това време си разказват незначителни битови досади. Романът на Арно Гайгер ми беше прекалено меланхоличен и скучен, а Йелинек - просто не е мой тип писатели. "Пианистката" малко напомня на по-интелигентна версия на "50 нюанса сиво". Петра Хартлиб с "Моята прекрасна книжарничка" беше основен опонент заради книжната тема, но после с течение на времето ми стана безразлична.

Заглавието "Ела сладка смърт" е взето директно от произведение на германския композитор Йохан Себастиян Бах,  а главният герой, Симон Бренер, бивш детектив и настоящ шофьор на линейка, постоянно си я тананикаше, което ме накара да си я пусна и аз, докато четях книгата (всъщност и сега я слушам, докато пиша това ревю - създава усещането, че съм в църква).

Волф Хаас е доста широко скроен и въобще не се притеснява да ползва расистки прякори като "Негрото" или "Черня", а в столовата названията на гозбите са от сорта на "Донорски дроб" или "Донорско сърце". Черният хумор съпътства в по-голямата част от романа, в който линейки се гонят и надпреварват из улиците на Виена, а вече споменатият Бренер се опитва да разплете няколко убийства, включително и тези на двама негови колеги. Сред заподозрените са и конкурентите от Съюза за спешна помощ.

Най-ценното обаче е, че "Ела сладка книга" е много австрийска книга, в края почти и аз се разхождах пиян на Донауинзелфест, известният фестивал на открито, който се провежда на Дунавския остров. Волф Хаас е засегнал на шега и някои социални теми, като например проблемът с общежитията (основна причина на главния герой да стане шофьор на линейка), без това да натежава и без въобще да задълбава. Дори няма да ги забележите, ако четете по-бързо.

След няколко прочетени книги от австрийци, Волф Хаас се оказа заслужен победител.

   

сряда, 17 февруари 2016 г.

Норвегия: Юстайн Гордер - "Светът на Софи"

Знаете ли кое винаги ме е учудвало, когато става на въпрос за Норвегия? Това е една от малкото страни в света, чиято икономика се крепи на добива на петрол, но въпреки това не се е превърнала във военно поле или в провалена радикална държава (като например Нигерия, С.Арабия, Ирак, Иран, Либия и много други).

Норвежците винаги са считали за миролюбиви и се известни с ултра-либералната си политика ( някои киноманиаци може да се спомнят фразата от култовият филм "Животът на Браян", в който създателите твърдят, че е толкова скандален, та дори и в Норвегия са го забранили), но въпреки това слушат най-бруталната музика на света, а именно суровия блек метъл.

Средностатистическия норвежец винаги съм си го представял като висок русоляво-рижав човек, който ходи на работа със ски, а след това се прибира вкъщи, където започва да стържи на китара и бясно да  ръмжи нейде из гаража, заедно с негови дружки. След което се събличат голи и започват да се гонят голи, карайки ски из гората, а на вън е -20 градуса.

Затова за контраст съм избрал точно книгата на Юстайн Гордер като представител на Норвегия, нищо че няма нищо общо с норвежките стереотипи.



"Светът на Софи" е уникално добре замислена книга, в която Гордер по много приятен начин ни представя всички по-големи философски течения и научни концепции, които са излязли изпод шапките на велики мислители, като почнем от тези в Древна Гърция, минем през Средновековието, Рененсанса, и стигнем до еволюционната теория на Дарвин и съвременните ни представи за Големия взрив. Софи е 14-годишно момиче, което започва да взима уроци от Алберто Кнокс, стар философ, като в същото време чете писмата, отправени към друго момиче, Хилде, и които мистериозно попадат при Софи.
Постепенно световете на Софи и Хилде се преплитат и читателят разбира накрая, че един от тези светове всъщност е измислен от бащата на едно от момичетата, за да може да го накара да се замисли върху смисъла на живота, да оформи свое собствено виждане и да бъде подготвена за бъдещето.

И тъй като действително ядях шоколад, докато четях книгата, ще публикувам част от размислите, които се гонеха и играеха на криеница в главата ми:

Шоколад на Сартр или Екзистенциален шоколад - шоколадът сам се определя какво е, а именно шоколад. Тоест, самите шоколади трябва да създадат и открият смисъла на своето съществуване. Шоколадът сам трябва да осъзнае, че е шоколад и че скоро ще бъде изяден, поради което у него се поражда страх и отчуждение. Мням, мням, муахахахха.
Шоколадът на Ницше е друга разновидност на екзистенциалния шоколад, при него "Казанът е мъртъв" и шоколадът се прави на машинна лента. Споделянето на шоколад е егоизъм, т.е. за да се покажеш, и не е алтруизъм.
Ню Ейдж шоколад - това е когато някой шибаняк ти предлага "алтернативен" шоколад, който лекува всичко, уж не се дебелее от него, но всъщност се опитва да ти пробута шибан марципан, забъркан от баба му с продукти с изтекла годност.
Шоколад на Дарвин - шоколадът произлиза от какаото. Шоколадът еволюира с времето, и се появяват все по-шикозни шоколади, докато най-сетне шоколадът се увил в лъскави хартийки, а после е завладял света.
Шоколад на Маркс - винаги увит в червен целофан. Идеята е всички материали за шоколада да бъдат достъпни и всички да правят шоколад, а после да се раздели по равно. Разбира се, някои ще взимат по-равни парчета от останалите, като повечето обикновено остават с пръст в гъза.
Шоколад на Киркегор - Има три вида киркегоровски шоколад. 1) Естетически шоколад, за хора които се стремят за наслади. 2) Екологичен (нравствен шоколад), за хора, които имат морални устои и им пука за екологията примерно, може и да е за холестерола. 3) Шоколад, осветен и пречистен от светата църква. Само за възвишени хора.
Шоколад на Хегел - Световният Шоколад може да е субективен, т.е. той е шоколад само за теб! Може да е и обективен шоколад - за семейството, за обществото. Но може да е и абсолютен шоколад - просто да си кретен и да мислиш за глупости, вместо просто да го изядеш frown emoticon
---
Е, поне признайте, можеше и да е по-зле - можеше да ям кюфтета с картофки. примерно, и да чета "Електростатично отблъскване между положително заредените ядра.


.

петък, 12 февруари 2016 г.

Босна и Херцеговина: Миленко Йергович - "Сараевско Марлборо"

Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е  вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити.  Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...



Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо  веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.

Както винаги се получава големите жертви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.

 Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой  за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.

събота, 30 януари 2016 г.

Малта: Пиер Мейлак - "Когато изпратим деня"

Малтийският език е странен, а в него може да "прочетете", или по-точно да проследите, историята на Малта. Италианците се шегуват  и описват малката страна като купчина скали насред средиземноморието,  чиято собственост се е сменяла като носна кърпичка през вековете. Древни гърци, италианци, сицилианци (които пак са италианци, но малко по-мургави), араби, турци, британци, французи - тук е властвал кой ли не. Явно горките малтийци най-малко са имали контрол върху купчината ска...пардон, върху живописните две по-големи островчета. Затова малтийският език е толкова уникален, единственият официален семитски език за страна в Европа, той представлява странна кръстоска между арабски и италиански, с все по-чести включения на английски и по-рядко, на френски думи. И понеже Малта прилича на странноприемница, в която се събирали какви ли не типажи, в такива среди се раждат и големи разказвачи. Защото за мен Мейлак наистина е средизмноморски трубадур, способен да създаде атмосфера на приятна лятна нощ, в която да ви унесе с разкази и да ви създаде впечатлението, че лежите на хамак и се люшкате насред морето, с аромат на сардини.



"Когато изпратим деня" е сборник с чудесни разкази, обединени от един основен мотив: любовта, заедно с всички трудностите във взаимоотношенията които я следват, преодоляването на раздяла, изграждането на връзка и т.н. Любовта обаче е просто светъл розов фон, върху който ярко прозират и изпъкват останалите политически и социални елементи, тя е  една от сплавите от сложната амалгама, забъркана от Мейлак. Любовта може да бъде толкова красива и прекрасна, но в един момент да ви убоде като бодлите на красива роза, чийто братовчеди, глоговете, са от същото семейство розоцветни. Героите са от различни възрасти, поколения, етноси, социални положения, а разказите макар и обединени от една обща нишка, са също толкова различни.

Един от любимите ми разкази от книгата - "Държавен преврат", е ярък пример за красотата на този сборник. В него се разказва за неспособността на главния герой да преодолее раздяла след четиригодишна връзка, но в същото време Мейлак чудесно парадира със силата на социалните мрежи да подвеждат и да превръщат хората в заблудени последователи на фалшиви кумири, а и обръща внимание на ситуацията в Малави.
В един друг разказ, "Гарванът", който също се превърна във фаворит, символично, по хичкоковски,  е показана сложността на една наглед романтична и перфектна връзка, която е поставена под въпрос. Защото именно в трудните и стресови ситуации излиза наяве истинската същност и скритите черти на всеки човек.
В "Искам да извикам Самира", още един силен разказ, пък се набляга на културните и религиозните различия, които напълно се размиват и стават абсолютно ненужни пред любовта и смъртта.

Много силен сборник, който действително е подходящ за четене с чаша бяло вино, стига да внимавате да не ви избоде.




петък, 11 декември 2015 г.

Сърбия: Емир Кустурица - "Сто Яда"

За две неща се сещам, когато се споменават сърбите. И не, не са сливовица и турбо-фолк. Първото нещо, за което се сещам е, че сърбите обичат топки. Игрите с топки, де. Тенис, волейбол, баскетбол, хандбал, водна топка, футбол, всичко де е с топка, сърбите са добри, сред най-добрите дори. От Новак Джокович до Никола Гърбич.
Второто нещо, за което се сещам, е сръбското кино. Сърбите са тези, които успяха да изградят образа на балканското кино, да извадят филми, с които да насочат вниманието на целия свят към този регион и да създадат характерен стил. Е, сърбите умеят да заплитат нещата и в политически план, така че отново целият свят да заговори за тях.

 Кой не е чувал за филмите на Емир Костурица, босненец по рождение, сърбин по душа? "Ъндърграунд", "Черна котка, бял котарак", "Животът е чудо". Или този на Здравко Сотра - "Зона Земфирова"? Филмите от по-новата вълна като великолепния "Парад" и "Монтевидео: Божествено видение", и двата на Сърджан Драгойевич,  както и "Клопка", "Кръгове", които също са много сполучливи.
Сърбите успяват да предизвикат интереса на публика и критика дори с ужасяващи, брутални и шокиращи филми като "Сръбски филм" (забранен в редица страни) или "Клопка", които имат цел да хвърлят в нокдаун зрителя и да го оставят зашеметен за седмици напред. Да, сърбите умеят да творят и да правят кино.



Винаги съм се питал каква е тайната на западните ни съседи за успехите им в седмото изкуство. Емир Костурица дава отговора. Сърбите не се стремят да копират никого, много са твърдоглави и уверени в себе си. умеят да изразят своето мнение и най-важното  - умеят да разказват истории и да запазят своята идентичност. Точно за това избрах "Сто яда" за книга на Сърбия, въпреки че Костурица е роден в Босна (но се смята за сърбин и по-късно приема християнството) и е режисьор, а не писател. Сборникът с разкази на прословутия кинодеец ме впечатли в пъти повече дори и от най-тачените и известни сръбски писатели, които по една или друга причина не успяха да ме трогнат. Като почнем от писателската легенда Милорад Павич, чийто прекалено информативен стил ми дойде в повече, и стигнем до Пантич, който пък също не ми бе достатъчно интересен.

Шестте сърдечни разказа на Костурица са като малка детска метална кутийка, от онези, които всички имахме като малки, и в които събирахме любимите си предмети и играчки. Кутийка с безполезни дрънкулки се превръща в съкровищница за детски спомени години по-късно. "Сто яда" е като албум за снимки, запечатали незначителни, но скъпоценни моменти. В голямата си част от разказите, върху съдбите на героите витае тъмната зловеща сянка на войната. Тя не присъства пряко, но нейното влияние е осезаемо. Основно обаче са засегнати детските спомени, израстването, взаимоотношенията с родители, роднини и приятели, първи тревоги, грижи, любовни трепети, които се забиват в съзнанието и дирижират спомените. Съвсем обикновени истории, разказани по необикновен начин.

Безспорен мой фаворит в този сборник се превърна разказа "Прегръдката на змията". Разказ, който по-скоро звучи като приказка с митологични и библейски елементи, и който разказва за любовта, разкъсана в свят на омраза.

Костурица не е пропуснал и да намигне към читателя с няколко препратки към негови филми. Помните ли онази дама в кабарето от "Черна котка, бял котарак", която с дупе вадеше пирони? Тя присъства и тук. A дали си спомняте песента на Иги Поп и Горан Брегович "This is a Film", заедно и с култовия рефрен "The fish doesn't think, because the fish knows everything". И рибата присъства!

-----

Скрито бонус ревю: "Малки тайни" на Горан Маркович.



"Малки тайни" е скромна книжка, която си я взех с голямо намаление, и която вероятно щеше да събира прах дълго време, ако не бях се заел да прочета книги от всяка европейска държава. Горан Маркович ни запознава с историята на една театрална трупа, по-точно с историята за създаването един театър в бурните и несигурни времена около  втората световна война. Началото бе много силно, представят ни се няколко интересни образа, които богат интелектуалец и меценат събира за да създаде модерно течение и да разчупи шаблоните на тогавашното сценично изкуство. Романът проследява развитието и съдбите на членовете на трупата през една епоха на политическа нестабилност и крайни идеологии. Немска окупация, американски бомбардировки, за да дойдат накрая комунистите и да наложат потискаща за твореца среда. Това, което малко ме разочарова е, че някъде към средата романът на Маркович постепенно се превръщаше в документална хроника и набързо се разказваше за живота на отделните герои, като на моменти оставаш с чувството, че четеш биографична статия от Wikipedia. Щеше да ми хареса повече, ако сръбският автор бе вкарал малко повече артистичност и приказност в историята. Идеята ми хареса доста, т.е. представянето на творци, техните амбиции и желание просто да са част от велико изкуство, но техните мечти са потиснати от поредицата политически и идеологически терор. Сухото представяне е причината да избера "Сто яда" пред този роман. Ще завърша с цитат:

"... всички хора носят маски. Винаги се представят във фалшива светлина и много рядко показват истинските си чувства, и то само, когато не се контролират, в мигове на силна болка или голяма любов. През останалото време практически целия си живот те пропиляват, за да прикрият какви са и какво мислят. Но дали става дума за двуличие, или за лоши намерения? Не е ли това броня, с която се защитават от непоносимата действителност?".."Светът, в който живеем,  всъщност  царство на лицемерието и всичко, което ни обкръжава е съградено върху лъжата. Това е начинът, по който съществува нашата цивилизация. "


петък, 27 ноември 2015 г.

Великобритания: Ървин Уелш - "Трейнспотинг"

По-всяка вероятност много ще останат озадачени от избора ми на Трейнспотинг за книга на Великобритания. Та това е шотландска книга, писана от единбургски бивш (а и може би и все още) наркоман, от някакъв си шибан ъндърграунд чекиджия.

За мнозина това е най-долната и от най-долните книги. Писана за проблемите на измета на шибаната земя. За най-мизерните, отвратителни, сервилни и апатични боклуци, изсрани от цивилизацията.



Да, но това е и най-британската книга, която нечий британски ум е изсрал, макар и накиснат в екстази и опиати, от десетилетия насам. Британски черен хумор, шотландски акцент, алкохол, наркотици, бягство от реалността, футбол и хулиганство, религиозна обърканост и непоносимост, тенденциите в попкултурата, Иги поп и музикалната сцена на късните осемдесет, проблеми с расизъм, двуличието на милитаризма, дупките в социалната система, която позволява дори на безработни нехранимайковци да точат парите на работническата класа, женски проблеми и сексизъм, за които никой не иска да споменава, секс и СПИН, неориентираност и депресията на младежите, попаднали в разпадаща се семейна среда... Това са част от темите, разнищени по брутален, но много истински начин, в наглед несериозна книга, залята с цинизъм и шотландска арогантност.

Самото заглавие на книгата е красноречиво. "Трейнспотинг" е типично британска дума, с широк смисъл, но в случая е използвана като "наблюдател, любител на влакове". Влакът на живота профучава и много от нас остават само наблюдатели. Отначало адреналинът е висок, усещането на профучаващ с висока скорост влак близо до теб те кара да усетиш някаква силна тръпка, но след това идва момент в който гледаш вече отдалечения последен вагон и имаш усещането, че си пропуснал нещо.

Ървин Уелш разбива на пух и прах цялата британска литература, покрита с пуритански традиции, така както шотландски католик би разбил бутилка бира в главата ти, ако случайно го наречеш протестантски империалист. Използвайки местен диалект и разнищвайки проблеми, които други писатели не биха дори дръзнали да помислят да пишат, ограничени от стените на благоприличието и интелектуалните норми, Уелш създава един от най-култовите романи ма 90-те, един химн, негласен бунт на британската младеж, като актуалността на книгата не отслабва с годините, а напротив.

Първият път, когато прочетох "Трейнспотинг" преди повече от десетилетие, първоначално ми се стори, че това е роман с наредени откъслечни епизоди от живота на група от младежи, като всеки епизод е пречупен през погледа и мислите на един от тях, но едва в края на книгата успях да свържа всичко в едно цяло. Със сигурност филмът на Дани Бойл, също толкова успешен, колкото и книгата, е повлиял върху моята представа за героите - Рентбой, Франко, Спъд, Даян, Сикбой, Томи и останалите. В съзнанието за дълги години остават глуповати сцени, като онази със Спъд, вързан здраво за леглото, докато приятелката му намазва пишката с тигрова мас, вместо вазелин. Впоследствие пищящият Спъд с подскоци  бяга към банята, където се подхлъзва и разбива главата в тоалетната чиния. Сцената с лайната и чаршафите (пак със Спъд) я знаем от филма, но онази в която едно момиче от дружината, работеща като сервитьорка, потапя тампоните си, напоени след тежък менстрален период, в доматените супи на група кокнита (нарицателно за англичани), които са се гаврили с нея преди това, е нещо, което дълго се помни. Не се сещам за някой писател, който така да е описвал изпадането в "глад" и депресия по такъв въздействащ начин,  който те кара да се вцепениш. Още е по-мрачна и депресираща е главата "Лоша кръв", която се разказва от заразения от ХИВ герой. Понякога имаш чувството, че потъваш в пълната с лайна тоалетна, най-мръсната в Шотландия, заедно с героите.

С две думи. Култова книга.