понеделник, 27 юни 2011 г.

"Донесете ми главата на принца" - Зелазни и Шекли

Това е от онези книги, които веднага влизат в графата "незабравими от детството" или, ако сте я прочели в по-късен етап, отива в графата "незабравими, но по дяволите, остарях, а все още вярвам в демони и вещици!". Ако въображението в главите ни е ластик, то големи разказвачи като Зелазни и Шекли успяват да го хванат, да го разтеглят и да засвирят такава мелодия, каквато има само в приказките.



"Донесете ми главата на принца" е роман-приказка, пропит от черен хумор, черва и кръв. Демонът Аззи решава да се включи в състезанието между силите на доброто и злото, което се провежда всяко хилядолетие, и което определя съдбата на човечеството за следващите хиляда години - дали да бъде управлявано от добрите ангели или от злите демони. Аззи започва да проектира своя коварен план, а той е да пресъздаде приказката за Спящата красавица. Но няма да завърши толкова лигаво и романтично, а красавицата ще убие принца. Така Аззи започва да сглобява своя принц и принцеса, взема за основа главите на трагично загинала двойка влюбени, чийто страхлив мъжки представител е изоставил женския. Взема за помощник и гърбавия верен слуга Фрике, който послушно изкормва крака, ръце и глави, за да осигури необходимите части на господаря му Аззи.


Но накрая всичко се обърква....

Не знам как Шекли и Зелазни успяват да пресъздадат силите на злото по такъв начин, че въпреки делата им, накрая ти стават симпатични.  Всеки читател би бил съпричастен и би се усмихнал на несгодите и несполуките на Аззи, който накрая губи всичко. Присъстват и колоритни образи като прелъстителната вещица Илит, ангелът Бабриел, Безименен ужас и т.н.


С две думи - велика приказка :)

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Еманципирана магия - Тери Пратчет

Оригиналното заглавие на пратчетовото произведение е "Equal Rites", което всъщност е игра на думи от "Equal Rights",  буквално преведено "равни права". Това ни насочва и към основната тема в "Еманципирана магия" (между впрочем много оригинален превод, поздравления за Вл. Зарков).



Наследили сме герои и легенди от един древен, и леко примитивен свят, в който мъжете владеещи магическия занаят са обозначени с величествената дума "Магьосник", а жените практикуващи магии са проклети да носят грубото "вещица" и обикновено винаги са представени в негативна светлина. Тук Пратчет се заел да обори този стереотип и представя вещиците като грижовни, симпатично грозновати и еднакво умели в занаята колкото и магьосниците. За първи път в Света на диска се появява и великата Баба Вихронрав, със странните си привички.

Само Пратчет може да превърне една семпла история в едно от най-великите приключения. Преди да бъде погълнат от вечността, магьосникът Тъпан Пънски си търси негов наследник, който да наследи жезъла му. Затова се отправя към малкото селце Скапан Гъз, където осми син чака своя осми син. Тук има заигравка с фолклорните легенди за седмия син на седмия син (дори Iron Maiden имат и такъв албум), само че  Пратчет добавя още една бройка. И една пречка - осмият син на осмия син се оказва дъщеря...Ескарина. Вече е късно и силата е предадена. Ескарина се впуска да преследва съдбата си  и решава да отиде да овладее силата на магията в Невидимия университет в Анкх-Морпорк, където не се допускат жени (е, освен ако не са прислужнички, разбира се).

При Пратчет ценното не е историята, а това КАК тя е разказана. Прозата му е изключителна - колко са писателите, които могат да се изразят така:

Ескарина се движеше по панаира като подпалвач през поляна с купи сено или както неутрон подскача из реактор.
Но подобно на всички истински катализатори момичето изобщо не се въвличаше в процесите, на които даваше начало.

Няма как да не се засмееш на световете и героите, които Пратчет създава. Така например по време на приключението, Ескарина се среща с хора от племето на зуните, които въобще не умеят да лъжат, винаги казват истината и честността им е вбесяваща. Ако някой от тях обаче прояви някакъв талант към лъжата, зуните го издигат, дават му високи постове, титлата Лъжец, както и правото да преговаря с другите народи. Което всъщност доста дразни останалите, които смятат, че е по-правилно те да се наричат дипломати, специалисти по връзките с обществеността или политици.
Смях се и на гимнастическия салон в Невидимия университет. Той не е предназначен за физкултурни занятия, а просто е с непроницаеми стени и там магьосниците се упражняват с магии, като често по-непохватните от тях били събирани и изнасяни  в шишета.

Смешно ми беше и когато се появиха леки романтични искрици, които заподскачаха изпод десетките поли от прилепи на Баба Вихронрав и Архиканцлера на университета, хванал вещицата там където не трябва, докато летяли с метла.

Ех, Пратчет наистина е велик :)

Ревю на книгата и в Книголандия :)