петък, 31 октомври 2014 г.

Тери Пратчет - "Невиждани академици"

Само Наште! Само Наште!

Още преди много, много години всички очакваха тази книга да излезе. Тя бе въпрос на време. След като Пратчет с думи ни нарисува гротесков свят и ни поразходи из музикалния бизнес (Музика за душата), киното и телевизията (Подвижни картини), операта и театъра (Маскарад), пресата и медиите (Истината), сред пощите и телекомуникации (Пощоряване), монетарна система и банки (Опаричване), философия и религия (Малки богове), туризъм и пътувания (Вещици в чужбина),  всички се питаха кога Пратчет ще засегне и спорта, или по-точно един от най-забележимите социални феномени, не само във Великобритания, ами и в целия свят. Но най-вече във Великобритания. Дам. Футболът.



"Невиждани академици" е истинско завръщане към добрата стара форма на Тери Пратчет и се нарежда сред петте негови най-добри книги в моята листа.  Въобще не усетих как прелетяха тези 550 страници, които за няколко дни ме накараха да забравя тътренето на автобуса до бизнес парка и блъскащите се, вечно намръщени и сприхави, дърти гоблени.

Но какво е футбола?
"Нали това е само игра, като микадо, табла или туп?
"Не! По-скоро е война, но без присъщото милосърдие и човечност"

Както твърди мотото на книгата "Въпросът при футбола - същественият въпрос при футбола - е, че не става въпрос просто за футбол".

 Пратчет далеч е надскочил темата и е уловил цялата гама от фантастични светлини, които ни ги пречупва през света на диска, за да видим истинските цветове, които се отразяват в действителността.

В Анкх-Морпорк пристига ритнитопката. А с нея и публиката, или Мелето, което е обособено тяло без начало и край, и без особен интелект, поради което няма как да му се срита задника. За да получат обещано завещание, магьосниците трябва да изиграят един мач на ритнитопка. Лорд Ветинари, демократичният диктатор на града, вижда в ритнитопката необходим социален отдушник, който трябва да бъде вкаран в ред и направляван по своему. Започват да се измислят правилата, а Големия мач започва да се оформя, като той ще противопостави магьосниците от Невидимия университет срещу сборен отбор от уличните ритнитопковци (предимно асоциални грубияни и биячи).

Като всяка книга на Пратчет и в "Невиждани академици" има пъстри образи и няколко героя, които се открояват насред забавния хаос на щурата история. Най-напред изпъква Гленда, едричко момиче, което може да не е привлекателно, но пък притежава изключителни качества, и читателя би оценил чувството й за справедливост, огромната сила и притегателност, която тя притежава.  Хаху, симпатичният и изключително интелигентен орк, пък символизира незаслужените и арогантни стереотипи, които ние създаваме и лепим, а и вероятно образно изобразява анти-расистката позиция на автора. Ритнитопката дава възможност на Трев, бедно момче, отговорно за свещите в мазетата на Университета да стане звезда, а до него романтично се преплита съдбата на Джулиет, глупавичката жизнерадостна помощничка на Гленда, която пък за кратко време се превръща в модна икона. Всъщност една от темите е именно модата, ексцентричните откачалки, свързани с нея и младите момичета, които стават също звезди, които намират своите половинки на звездния небосклон.
Отразен е и хулиганизма в  лицето на социопата Анди.

Въобще това е една от топ-книгите на Пратчет, за които щастливо ще си спомняm за забавните моменти в автобуса, докато пътувам на работа, тогава, когато бабичките са заели всички места и няма място да седна, и да чета книжка. А сега ви оставям на мъдростта на великия Лорд Ветинари:


"Вървях покрай брега на река, когато видях една видра с малките й. Много затрогваща гледка, ще се съгласите с мен. И докато гледах, видрата се гмурна във водата и изплува с едра сьомга. Завлече я с борба до един полупотънал дънер. Докато я ядеше - още жива, естествено, коремът се разкъса и си спомням до ден-днешен бледорозовия й хайвер. Той се изсипа за голяма наслада на малките видрички...Едно от чудесата на природата - майка с деца, похапващи майка с деца. Тогава за пръв път си дадох сметка за злото. То е вградено в самата тъкан на вселената. Всеки свят минава през болка. Ако има някакво върховно същество, казах си аз, от всички нас зависи да станем негов морален наставник...".


ПС." Един е Макарона,няма друг като Макарона, един е Макароооооона!"

.

вторник, 21 октомври 2014 г.

Реза Аслан - "Зилот"

Едно от нещата, които винаги ме е дразнело са двойните стандарти, които много хора проявяват, когато правят анализи, а още по-наглото е, че започват да изфабрикуват и изкривяват аргументи, само и само за да защитят своите рехави и алогични тези.


Нямаше да съм толкова критичен към Реза Аслан, ако той от своя страна бе критичен към исляма поне толкова, колкото и към християнството. Но тук говорим за човек, който е написал  No god but God: The Origins, Evolution, and Future of Islam ("Не бог, а Бог: произход, еволюция и бъдеще на исляма"), където общо взето Реза се е наел да разяснява и адвокатства "красотата и сложността" на исляма, и как ние трябва да го възприемаме, а не да се страхуваме от него. Интересно ми е защо Реза Аслан не е толкова "прецизен" и критичен спрямо образа на Мохамед и писанията в Корана, но пък си отваря доста широко устата, когато критикува и анализира библейските писания. Но да се разграничим от това, че религиозните хора винаги гледат на всичко от своя собствен хълм.

Чисто в теологичен план Исус и Мохамед се различават по три основни неща. Първо, според корана Мохамед е беден и обикновен човек, а докато според библията Исус е Бог. Второ, Мохамед никога не възкръсвал от мъртвите, докато Исус е. И трето, Мохамед е водил битки, бил е воин и е убивал. Исус никога не е убивал, и никога не е водил битки.

Нямаше да имам нищо против позицията на Реза Аслан, но ми се струва, че той по-скоро се опитва да превърне Исус в Мохамед и неговата позиция се гради изцяло върху възгледите на исляма за Исус, а не спрямо тези на науката, както показват множеството спорове на Аслан с атеисти като Сам Харис и Ричард Докинс. Реза Аслан през цялото време оспорва именно тези три аспекта - той твърди, че Исус не възкръсвал (като Мохамед), че Исус е бил бунтовник, зелот, дошъл с оръжие в ръка и готов да се бие за националистична кауза (както Мохамед), и че е бил прост и обикновен човек (като Мохамед). Реза просто се възползва от рационалните възгледи на науката, но само тогава, когато му изнася на мюсюлманските.
"Иисус от Назарет е бил евреин и нищо повече. Като евреин, Иисус се е притеснявал изключително за съдбата на своите сънародници. Израел е единственото, което е имало значение за него."
"Когато среща езичници, той самият ги държи на разстояние и често ги лекува неохотно" 
 Ако горното е вярно, защо тогава Исус е проповядвал на западно-арамейски език, а не на староеврейски? В крайна сметка арамейският език е бил говорен предимно от населението, населявало римската провинция Сирия, сирийците говорили арамейски, асирийците говорили източно-арамейски, доста близък до западния, а еврейския арамейски е бил много по-различен както в правопис, така и граматически, както бихте прочели дори в статията за арамейски език в wikipedia (цитирам: However, Jewish Aramaic was different from the other forms both in lettering and grammar) и както бих потвърдил аз, човек с арамейски корени все пак. Защо Исус е проповядвал на практика на чужд език, на език, който да е достъпен на цялата палестинска и сирийска провинция, включително и на асирийци, които никога не са приемали юдаизма? Защо тогава първите, които приели християнството са неевреи? Дори и до днес асирийците приемат себе си като най-старите християни, а асирийската църква се счита най-старото отделно християнско вероизповедание. Да не говорим за египетските копти, които са също сред първите християни, а Дамаск ( а не Йеруасалим) в библейски времена е имало повече християни, от което и да е било друго място в света. (Damascus was one of the first regions to receive Christianity during the ministry of St Peter. There were more Christians in Damascus than anywhere else.). Св. Петър е бил сириец.

Тоест твърденията на Аслан, че Исус е бил еврейски бунтовник, проповядващ насилие, който мислел само за Израел и свободата на Израел, която да се постигне чрез насилие, се подкопават от простичкия факт, че Исус е проповядвал на западно-арамейски език, и не случайно евреите го считали за чуждоземец, странник, и никога не го приели. По-скоро тук прозира един мюсюлмански комплекс, който е следствие на това, че самият Мохамед е бил бунтовник с оръжие в ръка, за който горния цитат би бил  по-верен (като заменим евреин с арабин, разбира се).

Също така Аслан се през доста голяма част от книгата се опитва да ни обясни, че Исус е прибягвал до насилие, цитирайки един и същи цитат от Библията няколко пъти в книгата ( Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч"). Авторът поставя под един знаменател пророци, бандити, зилоти и обяснява, че всички " не се колебаят да прибягнат до насилие, за да се опитат да въдворят Божието управление на земята"). Аслан също счита, че Исус е бил благосклонен само към евреите, а неща като пацифистичните му послания като "обича своите врагове", "дава другата си буза" са били изфабрикувани (стр.155). Също така, обяснява, че за Исус "ближен" означава сънародник евреин (Обичай ближния си). Тоест Азлан през много голяма част се опитва да ни покаже Исус като воинстващ бунтовник, зилот, борещ се за каузата на великия Израел. Но както казах, по-скоро тук отново прозира онзи сериозен мюсюлмански комплекс за Мохамед и откровеното му описание като воин в Корана.

Както знаете, моето мнение е, че Исус е изфабрикуван герои, но ще отбележа, че основния "исторически" източник на Аслан е... "Библията", което е още една черна точка в моята графа. Иначе книгата му има и положителни аспекти, много добре е написана без да е скучна или монотонна, с интересни моменти, а и ако има нещо с което да се съглася, това е възкресението на Исус, но за разлика от Реза, моето "невярване" е вследствие на рационализъм, а не на ислямска доктрина.

В много от споровете в youtube на Аслан със Сам Харис, Докинс, Бил Маър, TheAmazingAtheist, също показват, че американецът с ирански корени има нелогична, нерационална позиция, в която прозира лицемерие, прикрито под псевдо-либерализъм.






събота, 18 октомври 2014 г.

Джеймс М. Кейн - "Двойна застраховка"

Запалих цигара, а димът се сля със сивите гъсти облаци на мрачното небе. Запътих се към запустялата книжарница по вече мокрите улици. Хвърлих цигарата в едно кошче, защото забравих, че не пуша и се запитах защо я запалих, и откъде по дяволите имам шибани цигари.

Отворих скърцащата врата на книжарницата, закачих си бомбето на закачалката и наперено закрачих напред. Нуждаех се от глътка уиски и хубава книжка. Посрещна ме погледът на момичето, което работеше в книжарницата, и което в момента си лакираше ноктите. То ме изгледа с изписано на лицето  досада. Поръчах на момичето да ми донесе уиски (разбира се на ум, защото не сме 1936 по дяволите, а и вече не продават уиски скришом в книжарниците) и се зазяпах по лавиците с книги. Трябваше ми нещо класическо, с по-малък калибър, но да е точно и лесно за четене. И тогава я видях. Тя седеше сама, срамежливо се усмихваше и ме наблюдаваше. Намигна ми. Посегнах към нея, погалих я и я обърнах. Имаше намаление! Струваше само пет лева и се казваше "Двойна застраховка", хубаво и тайнствено име, което ме грабна на момента.

Хвърлих няколко монети на книжарката, оставих й бакшиш и се запътих към изхода с новата компания - черно-бялата книга на Джеймс М. Кейн. И тогава чух хлипане зад гърба ми. Обърнах се и видях книжарката да плаче, а от красивите й очи се стичаха сълзи. Върнах се и подадох носната ми кърпа. Тя се обърса и зациври още по-силно. Приближих се да я успокоя, а тя ми зашлеви един звучен шамар, от който ченето ми завибрира. Оказа се че съм й дал не носната ми кърпа, а кърпата с която избърсах маслото от двигателя на Линкълна. След още няколко извинения, най-накрая момичето ми обясни, че ако не направи оборот от 5 златни ливъ, собственикът ще я пребие.

Е, купих си още няколко книжки, даже момичето успя да ми продаде полици за застраховка на книжки. Момичето седна в скута ми и започна да попълва полиците. Обясни ми, че ако блъсна злия собственик на книжарницата под трамвай номер 20, тя ще ми напише двойна полица и нарочно ще скъса книжките, за да стана богат. За нещастие през това време влезе самият собственик, който се оказа майката на момичето, а като ни видя тя почервеня от яд, и започна да ме налага с порядъчно тежката й чанта. Аз изпаднах в безсъзнание, а като се събудих, се оказа че съм бил сънувал - бях на леглото с книжката до мен. Взех книжката и продължих да чета. Вероятно уискито е било варено в нечие лайняно мазе.



А самата книжка ми разкри още по-заплетена история, с много по-хитра съпруга, която майсторски е запланувала убийството на своя съпруг, възползвайки се от слабостите на един застраховател и на заварената си дъщеря. Седнах и се унесох в четене. Къде е шибаното уиски?

.

Арто Паасалина - "Годината на дивия заек"

Финландия. Страната, в която има 188 хиляди езера, за които финландците съжаляват, че не са пълни с водка. Финландия е страната, за която останалите скандинавци се шегуват, че тя е толкова скандинавска, колкото Турция е европейска. Други пък я наричат Швеция 2.

Шведите имат Астрид Линдгрен, финландците отговарят с Туве Янсон (а шведите отбелязват, че тя е от шведското малцинство във Финландия). Шведите имат Ericsson, а финландците - Nokia. Финландия имат велик хокеист - Теему Селане, шведите отговарят с Даниел Алфредсон. Шведите имат ИКЕА, финландците пък правят игри като Angry Birds. В киното шведите извадиха Ингмар Бергман, а финландците - Аки Каурисмаки. И двете страни са сред лидерите в поп, рок и метъл музиката:  финландците се годеят с групи като Nightwish, Apocalyptica, HIM,  Amorphis, Korpiklaani, Sentenced, Sonata Arctica, Stratovarius...

Но да оставим Швеция настрана. Финландия през последните десетилетия претърпя сериозна индустриализация. Страната произвежда най-големите круизи в света, някои от най-големите производители на хартия и текстил са също там,  а добре развито e и производството на химикали и метали.



Тази тежка индустриализация на страната се сблъсква с естествените финландски корени на населението, които са свикнали да живеят сред суровата природа и хилядите езера. "Годината на заека" от Арто Паасалина е любима книжка на финландците, вероятно защото тя най-точно описва това бягство от стреса чрез бягство от градския живот. В този ред на мисли ми напомняше малко на Мураками.

Журналистът Ватанен с негов приятел блъскат скачащ див заек, а Ватанен кипва от непрекъснатата експлоатация и лицемерие на безкрайно амбициозните и лишени от чувства колеги и съпруга, и решава да се грижи за дивото зайче и излекува счупеното му краче.

Ватанен започва да живее ден за ден насред финландската природа, оцелява предимно чрез физически труд, сблъсква се със страшни животни, мечки, гарги, кучета, но най-страшни се оказват хората. Ватанен се разочарова от бюрокрацията, от полицията, журналистиката, от пропагандите им, от дребнавостта на хората, от жестокостта и псевдоаристократизма на богати лигльовци и разглезени дипломати. Но също така среща и страхотни хора, незначителни за историята, но истински герои. В това приключение Ватанен се сблъсква с много забавни, тъжни и стряскащи случки, всяка от които ни дава представа за начина на мислене в онези времена.

Книгата е приятна и лека за четене, с прости думи, без излишни философии Арто Паасалина ни оставя просто да прочетем историята, така както го прави Стайнбек. Не схванах символизма накрая и гонитбата на мечката, нито одобрявам убийството й, но в крайна Паасалина заслужава внимание.

..

петък, 17 октомври 2014 г.

Борис Акунин - "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце"

Доколкото схващам, Борис Акунин се е захванал с доста амбициозен проект, чиято идея е да пресъздаде 10 различни кино-жанра (комедия, мелодрама, трилър, приключенски и т.н.) в т. нар. "киноромани". Първите два от тези киноромани са "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце", обединени в една книга, в която авторът ни запознава с младока Алексей Романов.



Самото оформление и илюстрации към книгата успяват да пресъздадат онази атмосфера и уют на ранното "нямо" кино през бурните години преди Първата световна война.  Пред прага на военен конфликт, руското и немското разузнаване се впускат в шпионска игра, чиято вихрушка повлича и главния герой Альоша Романов.

Няма как да не направи впечатление, че тези първи две творби от предстоящата поредица на Акунин са намигване към творчеството и биографията на може би най-великия руски поет - Александър Пушкин.  Двата романа са написани така, както би ги написал и самият Пушкин - любовна драма, представена с голяма доза ирония, сатира и трагични обрати.

В "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце" присъстват много елементи свързани с живота на Пушкин. В историята е вкаран и дуел на честта, в която двама мъже, Aльоша Романов и един италиaнец, застават един срещу друг за любовта на една жена. Самият Пушкин е бил изключително чувствителен на тема чест, поради което е участвал в 29 дуела, в един от които бива ранен смъртоносно от неговия съперник Жорж д'Антес, който пък е бил обвинен в прелъстяването на Наталия Пушкина, съпругата на руския поет и писател. Голяма част от действията се развиват в Царское село, град, който днес носи името именно на Пушкин.

Присъстват и много емблематични препратки към тази епоха - музика, автомобили, оръжия, мода, политика. Акунин дори е иронизирал "Мачът на века", в който руснаци и немци се изправят един срещу друг във футболен сблъсък, като първите се опитват да измият срама от предишна загуба с 16:0 (всъщност Русия действително е загубила мач срещу германците с 16:0 на Олимпийските игри в Стокхолм през 1912 г.).

Историята на самите романи е свързана с младо момче, както разбрахте по-горе неговото име е Альоша, което се влюбва за първи път, а неговото честолюбие го завлича в шпионска гонитба с немски агент. Кражбата на информация е нещото, което всички големи сили се стремят да постигнат - подслушвания, шпиони, агенти, информатори, всички са заети да се подслушват и дебнат взаимно.

Най-забавното е, че Акунин въобще не превъзнася подвизите на своите герои, напротив - иронизира ги и им се присмива.  Теглил е една мощна майна на романтиката и сантименталните изблици, характерни за романите от този период, а в последните страници на всеки от кинороманите буквално преобръща цялата история с краката нагоре.

Единствената слабост е, че Акунин е досадно плодотворен автор и понякога прекалява - 10 киноромана са прекалено много. Но началото е страхотно, великолепно се забавлявах с тези бързотопящи се 350 страници, а и оформлението е чудесно.

.