понеделник, 1 май 2017 г.

Япония: Харуки Мураками - "Хроника на птицата с пружина".

Преди около 55 години на бял свят се появява "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджес, по която десетилетие по-късно великият Стенли Кубрик прави своя най-голям филмов шедьовър. Като го споменах, се сетих за онази сцена, в която героят на Малкълм Макдауъл си тананикаше "Singing in the rain" и риташе топките на клетника, в чиято къща бе нахлул. Абсурдна сцена. Преди около двадесет години в Япония Харуки Мураками изважда роман, който може да наречем препратка към произведението на Бърджес. Заглавията са идентични, а и в двете книги героите се превръщат в изкуствени обекти - портокал (или птица) с механизъм (или с пружина), т.е. отвън се опитват да изглеждат естествено, уви, отвътре всичко е изкуствено.



При Мураками концепцията се по-сложна, отколкото очаквах, защото за него съм чувал много противоречиви мнения, а той е или недолюбван, или обожаван от читателите. Както винаги от анотацията на задната корица всичко звучи твърде банално. Тридесетгодишният Тору Окада остава без работа, но решава да прекара няколко месеца на социални, докато жена му Кумико работи в списание и изкарва добри пари. Един ден котката им бяга от дома, а Тору тръгва да я търси. Оттук насетне повествованието придобива дървовиден характер, появяват се няколко допълнителни образа: братът на Кумико - Нобору, бившите военни Хонда и лейтенант Мамия. сестрите Малта и Крета Кано, както и ученичката Мая Касахара. Зад всеки от тези герои Мураками създава цяла вселена от истории, връща ни с тях в миналото и като същински Карл Юнг разкрива онези преживени травми, които постепенно са пречупили желанието им за живот.

Нобору Ватая е роден в сравнително заможно семейство, неговият баща е имал големи изисквания и възлагал големи надежди на него, непрекъснато му набивал в главата как да бъде безпощаден към хората, да ги гази за да може той да се издига. Този родителски нездравословен натиск донякъде сломява вътрешността на Набору, той се превръща в това безчувствена, жестока, студена, коварна и изкуствена птица с пружина. Извършва зловещи, извратени неща и той е генераторът на трагедията, която се разиграва в историята.
Друг такъв образ, чиято съдбата постепенно го превръща в фалшива птица е лейтенант Мамия. Той е участвал в десантите на японската армия в Китай и Монголия, бива заловен от бруталните и сурови монголци, и става свидетел на деяния, от които лично на мен ми настръхнаха косите. Мамия губи най-добрите си години, животът се превръща за него в  кошмар, сякаш цялата му същност, всички обикновени, невинни младежки мечти, планове и желания, които е имал като млад, са били  изтрити и заменени с механични органи, превърнала го е в ходещ човек с пружина. Образът на Мамия е един от най-трогателните, на които съм попадал, разкривайки как малкия човек може да попадна в масовата лудост на войните и без никаква вина да бъдат превърнат в неодушевени предмети.

Всички истории обаче се въртят като спътници около Тору Окада. Отново авторът ни връща към детството на героя. Тору е единствено дете в скромно семейство, загубило майка си, губи изцяло връзка с баща си след като той повторно се жени. Плах при взимане на решения, Тору винаги се съгласява със събеседника си. Всичко, което наистина има е съпругата му Кумико. Именно страхът да не я загуби и да остане сам открехва защитният му пружинен механизъм в съзнанието. Отказвайки да приеме реалността и ужасяващите неща, които е сторила любимата му, опитът му да ги изолира от съзнанието и да ги пренебрегне, отключва и създава този паралелен, имагинерен свят. Постепенно читателят започва да подозира, че някои от образите са нереални, те са проекция на съзнанието на Тору, проявили се вследствие на страховете пред действителността. Всъщност част от образите са копирани от истинските и трансферирани и скрити, а Тору се налага да слезе дълбоко в кладенеца на подсъзнанието си и да извади на повърхността скритата мъка и да се пребори с нея.

Както във всеки роман на Мураками и тук присъстват така характерните му за всяка негова книга котки, описание на уши, мистериозна жена, готвене, джаз музика, паралелни светове, изминали исторически събития, затруднение на младини, злодей без лице и т.н., но въпреки всичко не може да се отрече лекотата, с която успява да плени и завлече читателя.



 Ясно е, че много хора могат да не харесат сюрреалистичните нюанси на Мураками, а дори да обвинят японеца в твърде елитарна претенциозност, но за други това ще се окаже абсолютен шедьовър. Аз определено съм от вторите и поне засега смятам "Хроника на птицата с пружина" за една от наистина добрите книги.



Няма коментари:

Публикуване на коментар