събота, 19 ноември 2016 г.

Полша: Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"

През култовата 1994 г. двама поляци, Марчин Ивински и Михал Кичински, основават компанията CD Projekt S.A., разработчик на видеоигри. В началото те просто превеждали и интегрирали игрите за полския пазар, но почнали бавно да разработват и цели игри по поръчки на големите компании. Така се стига до възложения от Interplay Entertainment проект за играта "Baldur's Gate". Проектът се проваля, но Ивински и Кичински решават да използват сорс кода и да започнат създаването на нова игра. По това време популярността в Полша на поредицата "Вещерът", писана от техния сънародник Анджей Сапковски, била голяма, а и всички в компанията били нейни фенове. Така през 2007 г. се появява и компютърната игра "Вещерът". Огромното старание и желание на създателите, вложени в играта, дават резултат, като по този начин франчайзът става популярен в цял свят, а покрай тях и книгите на Сапковски получават по-широка аудитория. Трябва да се отбележи и нещо необичайно - компанията има съвсем различна философия, различаваща се от тези на големите компании. Хората от CD Projekt не слагащ защити за права и не възпрепятстват пиратстването на игрите. Те считат, че това подпомага за нарастването на популярността на играта и разчитат на лоялността на феновете. Разговаряйки с доста от тях се оказва, че това действително се оценява и днес "Вещерът" има огромна лоялна фен-база.



Но да се върнем към света на книгите. Популярността на поредицата не се дължи само на игрите. Сапковски създава интересен свят, базиран най-вече на славянската митология, но с примеси и от останалите световни митологии. Неговият герой, Гералт, много напомня на Филип Марлоу от романите на Реймънд Чандлър. В сборника от разкази "Последното желание" светът много наподобява на този от криминалните романи, само вместо детектив имаме вещер с изграден морален кодекс и магически способности. Останалите елементи са на лице - фатални жени, криминални деяния, извършени от митологични чудовища, заплетени ситуации, в които понятията за доброто и злото се размиват. Още един фактор, който трябва да се отбележи е, че в сборника някъде 70 % от текста са диалози между героите, което прави четенето някак по-неусетно и динамично.  За мен това е много добра формула с минимум описания и с наситени диалози.

Трябва да призная, че четенето на този сборник ми навяваше спомени за четенето на приказите от Ран Босилек и братя Грим. Харесва ми как Сапковски деликатно интегрира всеизвестни приказки като тези за Пепеляшка, Рапунцел, Снежанка, Спящата красавица, за змейове и самодиви, но всичките са извъртени и нагласени по начин, по който да паснат  на мрачната атмосфера в света на Вещерът. Те се носят като слухове, случки, намекващи, че по-късно ще се превърнат в идеализирани захаросани приказки.

Гералт е наистина интересен герой. Той не вярва в нито едно от божествата, скептичен е, реалист, приема нещата такива, каквито са. В "Последното желание" повечето от разказите остават тъжен привкус, някои от тях нямат този щастлив край, като на моменти читателят може да поиска завършекът да е съвсем различен от предложения. Но това е част от чара на поредицата, в която се преплитат интереси, желания, разочарования, омраза, мъст и цялата гама от усещания, които са присъщи на хората и чудовищата. А може би хората са чудовища, кой знае.







събота, 5 ноември 2016 г.

Алекс Фъргюсън - "Лидерът"

Първо, да подчертая, че съм фен на Ливърпул. Не знам как се получи. Никога не съм бил свидетел на тяхна титла. Може би понятието "Ливърпул" се е въртяло в пространството  и се е закачило в моето съзнание. Един ден гледах мач по кабелната и усетих титаничната атмосфера на Анфийлд, един от най-митичните стадиони.  На една от трибуните, т.нар. Коп, е закачена мачтата на  SS Great Eastern, един от първите железни кораби, а във всяка друга брънка от стадиона също има дълга история. Тогавашният отбор на Ливърпул беше млад, играеше атрактивен, но безмозъчен футбол, вкарваше много, но и получаваше много, и това ги прати в посредствеността. Сред младите играчи бяха симпатягите Роби Фаулър, Стив МакМанаман, Джейми Реднап, Дейвид Джеймс, Джейсън МакАтиър и т.н. Но така и нищо не се получи. Фаулър стана легенда, но загуби форма и шмъркаше линиите на терена, МакМанаман отиде в Реал Мадрид, Реднап бе постоянно контузен, а вратарят Джеймс бе толкова слаб, че съвсем заслужено си спечели прякора "Бедствието Джеймс".



В същото време един друг клуб, чийто стадион се намира на по-малко от 50 километра от Анфийлд, се превърна в истински маркетингов модел за успех, комерсиален и футболен. Един човек бе отговорен за този грандиозен успех и неговото име е сър Алекс Фъргюсън. За фен на Ливърпул да си купи книга на Фъргюсън е равносилно на това дяволът да се изкъпе във вана, пълна с тамян. Въпреки това, най-вече заради 50-процентното намаление, си затворих очите и посегнах към книгата, надявайки се, че нито един познат няма да ме види. Прочетох няколко абзаца и секунди по-късно вече си я бях купил.

"Лидерът" не е книга за лидерските качества на Фъргюсън, тя не е и автобиография. Тя буквално е енциклопедия за британския футбол, мениджмънт. Шотландецът излиза извън рамките на футбола. Точно паради тази педантичност, тази академичност, Фъргюсън се превърна в един от най-великите футболни деятели.  Попадали са ми множество автобиографии и книги на хора от същия бранш: Моуриньо, Венгер, Роналдо, Меси и т.н., но всичките бяха безинтересни, в тях имаше повече клюки, отколкото реални неща, поднесени с цифри и примери, както го е направил Съра.

В "Лидерът" Фъргюсън демонстрира огромни познания не само за футбола, а и въобще за мениджмънта. Футболът много се промени, почти се превърна в наука и въпреки че е традиционалист, шотландецът успява да намери перфектния баланс. Интересни са проучванията, които той прави. Споделя, че футболистите, родени в топли страни имат доста по-здрави стави от футболистите, родени в студени, и не страдат толкова рано ревматизъм. Местните момчета обаче имат чувство за принадлежност, те са биткаджии, макар и с по-посредствени качества. Фърги е успявал дълги години да намери този баланс. В неговата книга той е изредил редица аргументи, детайли и страшно много данни, показвайки, че той има академичен подход почти към всичко. Споделя колко е важна храната за футболистите, тренировките, работата със специалистите. Възнегодува срещу алчните агенти, които прибират тлъсти пачки и смята, че присъствието им във футбола е излишно. Фъргюсън е бил десетилетия мениджър и пред очите му тази игра се е трансформирала, таванът за заплати отпада, отпадна старата система на плащане за изиграни мачове и отбелязани голове, прие се правилото на Босман, футболистите вече играят със синтетични екипи, навлизат огромни пари, развива се мерчандайзинга и маркетинга, навлизат технологиите, наемат се съвременни диетолози и нутриционисти, екипи от медици  и с всичко трябва да си наясно.

Фъргюсън описва управлението на клуба като не по-различно от това на вестник или дадено производство. Има си рекламен отдел, отдел финанси, отдел персонал и т.н. Трябвало е да взима и нелеки решения, уволнявал е хора, продавал футболисти, опитвал се е да влияе на други за да дойдат в неговия клуб, развивал е цяла скаутска мрежа, въобще светът на футболния мениджмънт е доста сложен и интересен, а най-хубавото е, че Фъргюсън може би е правилния човек да разкаже това като истински професор. При това с известно чувство за хумор, шотландски.








петък, 4 ноември 2016 г.

Ричард Шикъл - "Разговори със Скорсезе"

Kиното все повече се превръща в религия, но с далеч по-високи приходи и по-успешни, или по скоро по-безопасни (евентуално) методи за опияняване на масите. Затова почти съм сигурен, че всеки който гледа филми боготвори поне един режисьор, когото усеща като негов духовен пастир. Аз нямам такъв, но един от най-уважаваните от мен и достоен за званието филмов крал е Мартин Скорсезе.


Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:

- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?

След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:

- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?

Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...

Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:


Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца.  В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество.

От другата страна (The Departed, 2006) 
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.

Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата",  показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение.

Добри момчета (Goodfellas, 1990) 
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.

Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002) 
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са проблеми и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.

Хюго (Hugo, 2011) 
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г.  Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда.

Злокобният остров (Shutter Island, 2010) 
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.
 
Часове по-късно (After Hours, 1985)
 Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход.  Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.

Разярения бик (Raging Bull, 1980)
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.

Авиаторът (Aviator, 2004) 
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.

Казино, (Casino, 1995) 
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.

Кундун (Kundun, 1997)
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва  влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.

Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988) 
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.

Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore, 1974) 
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.


------
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н.

Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите.  През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета".  В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.

Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския  неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.