петък, 11 декември 2015 г.

Сърбия: Емир Кустурица - "Сто Яда"

За две неща се сещам, когато се споменават сърбите. И не, не са сливовица и турбо-фолк. Първото нещо, за което се сещам е, че сърбите обичат топки. Игрите с топки, де. Тенис, волейбол, баскетбол, хандбал, водна топка, футбол, всичко де е с топка, сърбите са добри, сред най-добрите дори. От Новак Джокович до Никола Гърбич.
Второто нещо, за което се сещам, е сръбското кино. Сърбите са тези, които успяха да изградят образа на балканското кино, да извадят филми, с които да насочат вниманието на целия свят към този регион и да създадат характерен стил. Е, сърбите умеят да заплитат нещата и в политически план, така че отново целият свят да заговори за тях.

 Кой не е чувал за филмите на Емир Костурица, босненец по рождение, сърбин по душа? "Ъндърграунд", "Черна котка, бял котарак", "Животът е чудо". Или този на Здравко Сотра - "Зона Земфирова"? Филмите от по-новата вълна като великолепния "Парад" и "Монтевидео: Божествено видение", и двата на Сърджан Драгойевич,  както и "Клопка", "Кръгове", които също са много сполучливи.
Сърбите успяват да предизвикат интереса на публика и критика дори с ужасяващи, брутални и шокиращи филми като "Сръбски филм" (забранен в редица страни) или "Клопка", които имат цел да хвърлят в нокдаун зрителя и да го оставят зашеметен за седмици напред. Да, сърбите умеят да творят и да правят кино.



Винаги съм се питал каква е тайната на западните ни съседи за успехите им в седмото изкуство. Емир Костурица дава отговора. Сърбите не се стремят да копират никого, много са твърдоглави и уверени в себе си. умеят да изразят своето мнение и най-важното  - умеят да разказват истории и да запазят своята идентичност. Точно за това избрах "Сто яда" за книга на Сърбия, въпреки че Костурица е роден в Босна (но се смята за сърбин и по-късно приема християнството) и е режисьор, а не писател. Сборникът с разкази на прословутия кинодеец ме впечатли в пъти повече дори и от най-тачените и известни сръбски писатели, които по една или друга причина не успяха да ме трогнат. Като почнем от писателската легенда Милорад Павич, чийто прекалено информативен стил ми дойде в повече, и стигнем до Пантич, който пък също не ми бе достатъчно интересен.

Шестте сърдечни разказа на Костурица са като малка детска метална кутийка, от онези, които всички имахме като малки, и в които събирахме любимите си предмети и играчки. Кутийка с безполезни дрънкулки се превръща в съкровищница за детски спомени години по-късно. "Сто яда" е като албум за снимки, запечатали незначителни, но скъпоценни моменти. В голямата си част от разказите, върху съдбите на героите витае тъмната зловеща сянка на войната. Тя не присъства пряко, но нейното влияние е осезаемо. Основно обаче са засегнати детските спомени, израстването, взаимоотношенията с родители, роднини и приятели, първи тревоги, грижи, любовни трепети, които се забиват в съзнанието и дирижират спомените. Съвсем обикновени истории, разказани по необикновен начин.

Безспорен мой фаворит в този сборник се превърна разказа "Прегръдката на змията". Разказ, който по-скоро звучи като приказка с митологични и библейски елементи, и който разказва за любовта, разкъсана в свят на омраза.

Костурица не е пропуснал и да намигне към читателя с няколко препратки към негови филми. Помните ли онази дама в кабарето от "Черна котка, бял котарак", която с дупе вадеше пирони? Тя присъства и тук. A дали си спомняте песента на Иги Поп и Горан Брегович "This is a Film", заедно и с култовия рефрен "The fish doesn't think, because the fish knows everything". И рибата присъства!

-----

Скрито бонус ревю: "Малки тайни" на Горан Маркович.



"Малки тайни" е скромна книжка, която си я взех с голямо намаление, и която вероятно щеше да събира прах дълго време, ако не бях се заел да прочета книги от всяка европейска държава. Горан Маркович ни запознава с историята на една театрална трупа, по-точно с историята за създаването един театър в бурните и несигурни времена около  втората световна война. Началото бе много силно, представят ни се няколко интересни образа, които богат интелектуалец и меценат събира за да създаде модерно течение и да разчупи шаблоните на тогавашното сценично изкуство. Романът проследява развитието и съдбите на членовете на трупата през една епоха на политическа нестабилност и крайни идеологии. Немска окупация, американски бомбардировки, за да дойдат накрая комунистите и да наложат потискаща за твореца среда. Това, което малко ме разочарова е, че някъде към средата романът на Маркович постепенно се превръщаше в документална хроника и набързо се разказваше за живота на отделните герои, като на моменти оставаш с чувството, че четеш биографична статия от Wikipedia. Щеше да ми хареса повече, ако сръбският автор бе вкарал малко повече артистичност и приказност в историята. Идеята ми хареса доста, т.е. представянето на творци, техните амбиции и желание просто да са част от велико изкуство, но техните мечти са потиснати от поредицата политически и идеологически терор. Сухото представяне е причината да избера "Сто яда" пред този роман. Ще завърша с цитат:

"... всички хора носят маски. Винаги се представят във фалшива светлина и много рядко показват истинските си чувства, и то само, когато не се контролират, в мигове на силна болка или голяма любов. През останалото време практически целия си живот те пропиляват, за да прикрият какви са и какво мислят. Но дали става дума за двуличие, или за лоши намерения? Не е ли това броня, с която се защитават от непоносимата действителност?".."Светът, в който живеем,  всъщност  царство на лицемерието и всичко, което ни обкръжава е съградено върху лъжата. Това е начинът, по който съществува нашата цивилизация. "


петък, 27 ноември 2015 г.

Великобритания: Ървин Уелш - "Трейнспотинг"

По-всяка вероятност много ще останат озадачени от избора ми на Трейнспотинг за книга на Великобритания. Та това е шотландска книга, писана от единбургски бивш (а и може би и все още) наркоман, от някакъв си шибан ъндърграунд чекиджия.

За мнозина това е най-долната и от най-долните книги. Писана за проблемите на измета на шибаната земя. За най-мизерните, отвратителни, сервилни и апатични боклуци, изсрани от цивилизацията.



Да, но това е и най-британската книга, която нечий британски ум е изсрал, макар и накиснат в екстази и опиати, от десетилетия насам. Британски черен хумор, шотландски акцент, алкохол, наркотици, бягство от реалността, футбол и хулиганство, религиозна обърканост и непоносимост, тенденциите в попкултурата, Иги поп и музикалната сцена на късните осемдесет, проблеми с расизъм, двуличието на милитаризма, дупките в социалната система, която позволява дори на безработни нехранимайковци да точат парите на работническата класа, женски проблеми и сексизъм, за които никой не иска да споменава, секс и СПИН, неориентираност и депресията на младежите, попаднали в разпадаща се семейна среда... Това са част от темите, разнищени по брутален, но много истински начин, в наглед несериозна книга, залята с цинизъм и шотландска арогантност.

Самото заглавие на книгата е красноречиво. "Трейнспотинг" е типично британска дума, с широк смисъл, но в случая е използвана като "наблюдател, любител на влакове". Влакът на живота профучава и много от нас остават само наблюдатели. Отначало адреналинът е висок, усещането на профучаващ с висока скорост влак близо до теб те кара да усетиш някаква силна тръпка, но след това идва момент в който гледаш вече отдалечения последен вагон и имаш усещането, че си пропуснал нещо.

Ървин Уелш разбива на пух и прах цялата британска литература, покрита с пуритански традиции, така както шотландски католик би разбил бутилка бира в главата ти, ако случайно го наречеш протестантски империалист. Използвайки местен диалект и разнищвайки проблеми, които други писатели не биха дори дръзнали да помислят да пишат, ограничени от стените на благоприличието и интелектуалните норми, Уелш създава един от най-култовите романи ма 90-те, един химн, негласен бунт на британската младеж, като актуалността на книгата не отслабва с годините, а напротив.

Първият път, когато прочетох "Трейнспотинг" преди повече от десетилетие, първоначално ми се стори, че това е роман с наредени откъслечни епизоди от живота на група от младежи, като всеки епизод е пречупен през погледа и мислите на един от тях, но едва в края на книгата успях да свържа всичко в едно цяло. Със сигурност филмът на Дани Бойл, също толкова успешен, колкото и книгата, е повлиял върху моята представа за героите - Рентбой, Франко, Спъд, Даян, Сикбой, Томи и останалите. В съзнанието за дълги години остават глуповати сцени, като онази със Спъд, вързан здраво за леглото, докато приятелката му намазва пишката с тигрова мас, вместо вазелин. Впоследствие пищящият Спъд с подскоци  бяга към банята, където се подхлъзва и разбива главата в тоалетната чиния. Сцената с лайната и чаршафите (пак със Спъд) я знаем от филма, но онази в която едно момиче от дружината, работеща като сервитьорка, потапя тампоните си, напоени след тежък менстрален период, в доматените супи на група кокнита (нарицателно за англичани), които са се гаврили с нея преди това, е нещо, което дълго се помни. Не се сещам за някой писател, който така да е описвал изпадането в "глад" и депресия по такъв въздействащ начин,  който те кара да се вцепениш. Още е по-мрачна и депресираща е главата "Лоша кръв", която се разказва от заразения от ХИВ герой. Понякога имаш чувството, че потъваш в пълната с лайна тоалетна, най-мръсната в Шотландия, заедно с героите.

С две думи. Култова книга.


неделя, 8 ноември 2015 г.

Полша: Славомир Мрожек - "Дупка в моста"

По традиция ще кажа няколко думи за страната, от която е авторът, в случая - Полша. Всеки път, когато чуя полска реч, се сещам за старата ютия на баба. Когато я включваха се чуваше едно "пшшшчекшшшчечекпшешеш шчееппшек". Години по-късно, когато чух полска реч, се замислих дали ютията не се е пробвала да ни говори на полски...Следващата ми среща с Полша бе, когато мернах знамето на тази страна в една илюстрирана енциклопедия. Тогава се запитах защо е трябвало такава голяма страна като Полша да открадне знамето на миниатюрна Малта. То и индонезийците са го откраднали, но поне са го обърнали наопаки...
Ако трябва да преминем на по-сериозен тон, Полша е първата държава в света, която представя образователна система и която създава първото министерство на образованието. Другото, което се сещам е, че това е страната дала на света  личности като Коперник, Станислав Лем, Фредерик Шопен, Кишловски, Робърт Левандовски и ... смразяващи неслушаеми групи като Behemoth. 



"Дупка в моста" е сборник с кратки разкази, есета и хумористични очерци на Мрожек, като темите са различни, най-често са с политически и социални конюнктури. Такива кратки разкази не се пишат лесно, в тях не се развиват образи и кой знае какви действия, затова оригиналността и идеите на автора са от най-голямо значение. 

Някои от разказите доста ме впечатлиха, затова буквално ще ги разкажа.  Един от тях е "Развитие". В него разказващият наблюдава хлебарките, които пъплят в дома и изведнъж забелязва, че са се наредили като "Мона Лиза" на Леонардо да Винчи. В следващия момент се пренареждат като "Закуска на тревата" на Мане, явно преминали към импресионизма. След това се подреждат с картини от кубизма, сюреализма, а домакинът ги гледа и взима спрей-отрова, с който иска да фиксира някоя от "картините". Хлебарките преминават към модерните течения, Уорхол, а разказвачът ги оставя за да види настоящето и бъдещето. Но се оказва, че не успява да различи нищо, перцепцията му изневерява. Това е интересен начин да изразиш кичозността на съвремието и все по-неразбираемото и стремящо да шокира изкуство. 

Мрожек в много от разказите остро критикува "прогресивните" либерали, левичарската толерантност, което по ирония на съдбата съвпадна с безумията, които извършват напоследък толерастите от Българския хелзински комитет. В разказа, наречен "В средата на транспортното средство", до младеж застава почти стогодишна старица, която го гледа с надеждата именно той да стане. Всички го гледат с презрение, защото е с тенис ракета и спортно облекло, т.е. в цветущо здраве и именно от него очакват всички да направи място на старицата. В този кратък разказ Мрожек изследва гневът на тълпата и нуждата тя да намери изкупителна жертва. В края на краищата никой не става да направи място, а разказващият...се оказва реклама закрепена за седалката...

В друг от разказите Капитализмът пише извинително писмо до "Социализма", в което се извинява за греховете си. Разбира се писмото е повече от саркастично. В "Новият шахмат" пък един шахматист ядосан от развитието на партията, зашива един плесник на опонента си. Така се заражда нова игра, в която шахматистите имат право да се псуват и пердашат. Шахматът достига невиждани нива на популярност, а и започват все по-екстравагантни играчи да се появяват... и в крайна сметка се организира шахматен мач между мечка и човек. Разказ, в който Мрожек сатиризира жаждата за насилие и кич на публиката. Книгата излиза през 1991 г., а представете си какво ли би казал сега полякът, ако бе жив и бе гледал телевизия в ерата на непрестанни риалити състезания и риалити шоута. В разказа "Джуджето" авторът развенчава доста често празните надежди на полските имигранти, търсещи работа в Европа. 

В "Поздрави от" се натъкнах на един доста актуален цитат:

"..убеждението, че идеологията - тази или онази, бихме искали да кажем, но не става, защото винаги е реч за една само идеология, която избираме за своя - автоматично тя осигурява умността на лицето, избрало си я. А всички те, разните идеологии, са сбрани в две отделни групи. наречени "лява" и "дясна". Днес вече не можеш да отвориш вестник или да пуснеш радиото и телевизора, за да чуеш какво приказват и казват, нито пък да разговаряш с някого, дори със самия себе си, бе да се натъкнеш на интерпретацията на всичко, ама наистина всичко, като "ляво" или "дясно". Никой не се интересува умно ли е нещо или глупаво, почтено или не, високо ли е или ниско, голямо или малко, отворено или затворено...право, криво, ухае, тича, живее, пукнало е... Боже мой, толкова въпроси можем да питаме до безкрайност, защото светът е безкрайно богат! Да, но не - въпросът е само един: "Прогресивно или не". "Ляво или дясно." Толкоз.
Това обедняване, опростяване, тази пустиня и смърт на човешката интелигентност и чувствителност се родиха най-напред там, където се раждат идеологиите, после се разпълзяха по целия свят бавно, но сигурно." 
 Кратките хумористични, донякъде сюреалистични разкази на Мрожек, чиято дължина най-често са 1-2 странички, могат да останат неразбрани, те са абсурдно политически некоректни, т.е. честни, затова го избрах сред многото полски книги, на които попадах в моя своеобразен книжен кастинг.











петък, 30 октомври 2015 г.

Унгария: Вилмош Кондор - "Budapest Noir"

Голяма част от източноевропейската литература засяга вече станалите банални теми за безкрайни преходи, комунизъм, икономически и социално-битови кризи. Еднообразието започва да замества жанровото богатство, както в киното, така и в литературата. Вилмош Кондор е жанров автор, а такива все по-малко пробиват в Източна Европа.



За разлика от множеството негови сънародници, на чийто книги попадах, Кондор е заложил на  на един позабравен жанр - хард-бойл детективските романи, които впоследствие зараждат онази вълна от красиви черно-бели криминални филми, доминиращи в киното през 40-те и 50-те години на ХХ-и век, и които днес ги знаем като ноар. В тях се набляга не на действието, а на психологията, взаимоотношенията и реакциите на героите. 

"Budapest Noir" не се отличава особено от останалите кримки, историята е съвсем семпла, дори банална - еврейско момиче е убито, а разследващ журналист случайно попада на следите на това криминално деяние, случаят започва да се превръща във все по-опасно начинание, застрашаващо живота на журналиста, а замесените се оказват влиятелни господа.

Идеята на Кондор не е била просто да напише ноар от носталгия към жанра, той го обогатява и вплита реални исторически личности и събития, като по този начин пресъздава буйните предвоенни години, през един много интересен период за Унгария, когато страната се оказала притисната като в менгеме от две крайни идеологии - фашизъм и комунизъм. Съвсем небрежно се вмъкват тези исторически препратки в криминалното разследване на главния герой Жигмонд Гордон.

Струва ми се, че трябваше да има повече исторически бележки от страна на редактора, тъй като споменатите имена имаха и своето символично значение. Като например вмъкнатия  легендарен унгарски боксьор Имре Харанги, който печели олимпийската титла през 1936 г., и то с драматична победа срещу Николай Степулов, етнически естонец ... и отявлен комунист. Споменават се често и имената на тогавашния министър председател Гюла Гьомбьош, който е и от германски произход, и съответно присъединява Унгария към германската сфера на влияние. Дори един от големите площади е кръстен на Хитлер. Кондор е успял да пресъздаде това приятно усещане за носталгия и да те гмурне в една отминала епоха, непозната, но безкрайно интересна. Ароматът на ноар витае във всяка брънка от книгата. История, включваща загадъчно убийство, мадам с нейните проститутки, властни господа, боксови мачове, наемници, Budapest Noir е всъщност първата от пет прозведения в този цикъл, като всички те разказват за приключенията на разследващия журналист Жигмонд Гордон, а в същото време представя действителни събития от унгарската история.

Ето ви един интересен подход,с който да представиш не само интересни исторически събития, но и възродиш жанровата литература, Стабилен хард-бойлд роман.


петък, 23 октомври 2015 г.

Исландия: Сьоун - "Сказание за лисицата"

Когато някой заговори за Исландия, хората се сещат за гейзери, Бьорк и херинга. Много херинга. Исландците вероятно правят дори тортите за рождени дни от херинга. В Исландия всеки 10-ти е писател, което е впечатляващо. Вероятно там има повече писатели, отколкото читатели, но би трябвало да приемем това с разбиране - ежедневното ловуване и ядене на херинга със сигурност не е много забавно и на хората им е нужно нещо за разтоварване. Примерно писане за рибарски приключения или за мрачни еротични саги. Най-известният у нас исландски писател е Сьоун, не само защото е писал текстовете на всеизвестната нордическа звезда Бьорк, но най-вече защото си е избрал кратък прякор, който за разлика от останалите исландски имена може да се изговаря лесно. Опитайте да изговорите Сигурьоун Биргир Сигурдсон (истинското име на Сьоун) или Офейгур Сигурдсон (окей, явно Сигурдсон е нещо като Иванов у нас), Храпън Гунльойсон или Снуре Стурлусон.



 Шегата на страна, но "Сказание за лисицата" е толкова странно произведение, че дори и Ларс фон Триер би изглеждал нормален в сравнение с него..., а това определено би притеснило повечето хора. Всъщност книгата на Сьоун е само 100 страници и представлява нещо като пъзел, от който са предоставени само някои части, а останалите трябва да бъдат възстановени и сглобени от въображението на читателя.

Историята започва с разказ за свещеник, който гони една лисица. И приключва, оставяйки читателя да се чуди сам насред откритите снежни преспи. Следва история за едно момиче, намерено в изоставен кораб. По-късно се разбира, че това момиче страда от синдрома на Даун. Следват като кратки епизоди различни фрагменти от историята, които едва в последните две страници се дава ключа, с който да я сглобиш. В даден момент границите между реалност и измислица изчезват, а свещеникът и лисицата започват да говоря за ... електричеството.

Въпреки всичко "Сказание за лисицата" е наистина чудесен пример за минимализъм, за поетично, приказно писане, за вмъкване на традиционни исландски/скандинавски елементи, и в същото време се разнищват сериозни и тежки проблеми.

..

and what does the fox say? :)

.

събота, 17 октомври 2015 г.

Грузия: Ака Морчиладзе - "Яна, пътуване до Карабах"

Задкавказието е сложен геополитически регион, в който е такава каша, че е трудно дори да се опише. В самата Грузия от години се водят спорове за Абхазия, Южна Осетия и Аджара. Не е по-различно и в съседните Армения и Азербайджан, които окървавиха района в спорове за Нагорни Карабах, територия в състава на азерската държава, но в която мнозинство (над 80%) са арменци. Като добавим в цялата тази дандания и претенциите на чеченци, черкези, дагестанци, кюрди, ингуши и картината става като някоя мацаница на Кандински.



Съвсем наскоро изгледах един прекрасен грузинско-естонски филм -"Мандарини", в който се разглеждат тези безкрайни етническо-религиозни конфликти в региона. Във филма на грузинския режисьор Заза Урушадзе, се разказва за един от малкото останали в кавказието естонци, който се неволно се озовава в сърцето на грузинско-абхазкия конфликт в средата на 90-те. Темата не е нова, нито в киното, нито в литературата, но винаги е била актуална. Само участниците са различни.

В книгата  "Пътуване до Карабах" на Морчиладзе, който както се досещате е грузинец (само грузинските фамилии завършват на "адзе" или "швили"). основната тема е тази за предразсъдъците. Предразсъдъците както в грузинското общество, така и в целия район. Исторически, религиозни, етнически, политически, икономически предразсъдъци, които сякаш отравят цялата атмосфера и превръщат хората в зверове, които съсипват и опропастяват собствените си животи в глупави и ненужни разправии. Книгата излиза през 1992 г,, но и до днес тя си остава все още толкова актуална, колкото е била преди повече от 20 години.

Главният повествовател е Джио, младо момче на 24 години, което живее в стария апартамент на богатия си баща, и който все още не може да намери насока в живота.  По стечение на обстоятелствата той се влюбва в проститутката Яна, която всъщност е обикновено мило момиче, но и то със злощастна съдба. Бащата на Джио, паравоенен богаташ, забранява да се срещат и насилствено изгонва момичето. Джио е съкрушен, изпада в депресия, затова решава да замине с негов приятел до азербайджанския град Ганджа (о, какво име на град само), където да купят дрога и да я продадат. Калните и неясни пътища обаче отвеждат Джио и неговия приятел право в Карабах, център на размирици и териториален спор между арменци и азери. Всъщност почти навсякъде в романа азерите бяха нарични турци, което не знам дали е нещо изгубено в превода (те са тюрки) или просто така грузинци и арменци презрително наричат азерите, което само показва наличието на вековни предразсъдъци.

Джио и неговия съратник се озовават в плен на азерите, където биват бити и заключени в килер, заедно с един арменец.  След което, макар и да не бива третиран зле от арменците, се налага да бяга отново, при което е посрещнат като герой от азерите. След много перипетии Джио успява да се върне в Тбилиси.

В романа са разказани няколко малки истории, така между другото, касаещи отново хора станали жертва на предразсъдъци и омраза. Представя съвсем честно и двете страни на конфликта, през погледа на един грузинец, а и също така разглежда проблемите в грузинското общество. "Яна, Пътуване до Карабах" е широкобхватна книга, която съвсем заслужено е една от най-четените книги от този район.

.

Хърватия: Анте Томич - "Чудото в Поскокова драга"

Писането на Анте Томич е като синтез от балкански елементи, събрани в една колба, а вследствие от буйната реакция се вдига многоцветен пушек, одимяващ всичко наоколо. Образите са колоритни и напомнят на онези герои на Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, които учехме в училище, но и също така, по време на четенето автоматично в главата ти започват да звучат мелодиите на Горан Брегович от филмите на Емир Костурица. Знам, че е крайно некоректно да сравнявам книга на хърватин с филмите на босненец със сръбско самосъзнание, а и също съм наясно какво най-вероятно пише във всеки туристически справочник за Хърватия - може да повтаряте думата "курац" колкото желаете, да наричате хърватите както си поискате, но само избягвайте да ги наричате сърби. Въпреки всичко, Анте Томич наистина успява да катализира всички онези балкански привички и потайности в една книга, в която старомодното, дълбоко патриархално начало се сблъсква с широко либералния, матриархален модернизъм.



"Чудото в Подскокова драга" Томич ни запознава с Йозо, селянин от дълбоките провинциални пустеещи райони на Хърватия, който живее с четирима си синове. Необръснати, вечно мърляви, ядосани и недохранени, те водят спокоен и скучен живот, до момента, в който се появят хора от електроенергията, за да ги таксуват. Тогава Поскоковци вадят пушкалата, останали им от войните, и гонят клетите и ужасени служители на държавата. Грубите и недодялани синове на Йоцо обаче усещат, че нещо им липсва. Липсва им топлина, любов, уют. Тогава най-големият син тръгва за големия град, в случая Сплит, за да си търси късмета. Там се въвлича в щури събития, преследвайки голямата си любов, симпатична, но странна сервитьорка. Събития, които отразяват и съвременната, динамична действителност на Хърватия, в която се сблъскват старото мислене с новите течения (традиционната бира срещу коктейл, който прилича на веро), старите рани от войните още не са отшумели, ветераните непрестанно пародират с тяхната значимост, а опитите за интеграция в модерно общество често са комични и гротески. Лъсват типичните за балканите злоупотреби с властта. И всичко това е представено по толкова лек, хумористичен и топъл начин.

Жените определено променят братята Поскоковци. Както се казва, всяка тенджера си има похлупак, а съответно и всеки от братята си намира своята любов, която се появява в различни форми. Големият брат се задомява, средните братя близнаци се запознават с две луди за връзване моми, а най-малкият брат - е, неговата любов е по-либерална. А старият Йозо трябва да напусне затворения му изолиран свят и да прекрачи в съвременния такъв, ако не иска да бъде гръмнат от собствените му синове...

Томич умее чудесно да разказва, да забавлява, да грабва вниманието и да те потопя в балканиадата, в която всички живеем и до болка познаваме, но за да я променим е хубаво да я надсмеем.

.

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Словения: Драго Янчар - "Тази нощ я видях"

Втората световна война. Мрачно събитие, разпокъсало и нанесло множество рани по тялото на Европа, чиито белези не са напълно изчезнали и до днес. Особено болезнена е била тази война за словенците, които столетия наред са били под нечие управление, като почнем от Римската империя, минем през династията на Хабсбургите и стигнем до Югославия.  Преди Втората световна война Словения е била индустриално най-напредналата страна в рамките на Кралство Югославия, като производителността е била 4 пъти по-висока от тази на Сърбия и около 22 пъти от тази на Македония. През войната обаче словенците преживяли истински кошмар, а територията им била разпределена между немските нацисти, италианските фашисти, унгарците и хърватите, като всеки един от тях се е стремял да изтрие словенската идентичност. Дали пък и образът и съдбата на Вероника в книгата на Драго Янчар не е някаква частична алегория на самата Словения, която била буквално изнасилена и тормозена от няколко страни... В крайна сметка юго-партизаните изгонили нацистите, но и те не пропуснали да малтретират част от словенското население...


"Тази нощ я видях" обаче войната и историческите събития са на заден фон. Това е книга за любовта. Любовта в условията на всеобща лудост и омраза. Любовта на една харизматична личност като Вероника, една жизнерадостна светулка в тъмно езеро, която озарява със светлина околните. В книгата на Янчар петима души разказват за Вероника, жена, която ги променя завинаги, дори да витае само споменът за нея. Пет различни прояви на любовта. Тя променя суров и изпълнителен военен, който скоро разбира безсмислието и ужаса на войната, в която несправедливо се жертват дори прекрасни коне. В която губиш приятели и всичките си мечти за бъдещето. Тя разкъсва от мъка и майчиното сърце. Тя променя немски лекар, който разбира защо животът на жаба е по-ценен от просто мъртва размазана пихтия. Любовта като приятелство и разбирателство. Любовта като признание и възхищение.

За съжаление Вероника е родена в ера, в която няма място за крехки създания като нея. Войната наранява най-невинните, най-беззащитните, отнема всичко, заради което си заслужава да се живее и оставя само тъжни спомени.

Книгата на Драго Янчар не е лесна за четене.  Някъде по средата на книгата става мудна и тежка, но не случайно това е най-известният съвременен словенски писател. Защото умее да болезнено да ти напомни колко е важно да има повече хора като Вероника.

петък, 18 септември 2015 г.

Русия: Сергей Минаев - "Духлес"

Все повече и повече млади хора биват наемани в колцентрове и аутсорсинг компании, като всички тези младежи биват превръщани в съвременни копрпоративни роби, затворени в красиви стъклени сгради, тези лъскави цитадели на корпоративния ужас, които създават фалшивата илюзия за успешна кариера и че си част от нещо голямо.



Умствено ограничавани от хитро измислените бизнес-етикети и бизнес-правила, подчинявани от зависимостта и желанието за охолство, всеки служител постепенно се превръща в безволев наемник, в сервилен и изпълнителен подлизурко, готов на всичко за да направи впечатление на по-висшестоящите от него бивши "изпълнителни и сервилни" служители и да се изкачи с тях по бизнес стълбичката чрез вече една покварена схема. Разбира се, сервилността и подчинението се представят като "професионализъм", а копрпоративната експлоатация над горките плебеи - като "възможности за развитие".

 "Духлес" може да бъде разбрана от все по-разрастващия в Източна Европа аутсорсинг контингент, а след няколкото години, които съм в Бизнес-парка, книгата на Минаев ми се стори толкова позната, че сякаш я бях писал аз. Описанията а му брутални, неприлично цинични, но затова пък те карат да усетиш справедливия и неприкрит гняв на неговия герой. Повечето от нас се събуждат и сутрин се тътрят бавно, заедно с останалото пълчище от зомбита, задръстило улици и метро, като всички са се насочили към "кулите на Мордор".

Минаев  показва празнотата на цяло едно поколение, както и опитите на това поколение да запълни тази празнота с консуматорски играчки и дрехи, с жалки претенции за мода и стил, с алкохол, кокаин и трева, чрез които сякаш искат да избягат от реалността и да си създадат своя илюзорна, ръководена от първичната сексуална поквара и нихилистичен материализъм. Така се създава лицемерна обвивка на пространството, в което живеят мумии, което определя и лицемерните взаимоотношения между тези мумии.

В "Духлес" под ударите на острия език попадат всички: представителите на "пролетариата", чиновници, таксиметрови шофьори, които дори да ти изтича кръвта, биха обиколили по най-дългия път, след което ще ти вземат от джоба парите и да те захвърлят на посоченото място.  На псевдо-интелектуалците от контракултурната вълна, на контра-революционерите, които са в първите редици на "ревюлюцията", но когато получат облага и материално се обезпечат, забравят за своите идеали.  Под критиката попадат и спуснатите чужбински "специалисти", представени от застаряващи алкохолизирани и наркоманизирани "лидери", заемащи високи постове в корпорациите не заради своите личностни качества, а за да създават илюзията, че компанията е интернационална и да създават усещането на местните служители, че не се управляват от местните хаймани. Всичко това е смесено с пост-съветската травма, нанесена от тоталитарната система, за да може да бъде пресъздадена една пълнокръвна картина на нашето съвремие, такова, каквото всички ги виждаме днес и у нас.

 Втората част на книгата е малко по-мудна и по-тежка за четене, в нея главният героя отива в Санкт Петербург, или Питер, както го наричат руснаците. Дали заради коката или заради стреса и празнотата, героят започва да губи не само единствения си приятел, както и единствената си любов, а и постепенно губи и представа за действителност, реалното и имагинерното постепенно се сливат, оставяйки го да шляе безцелно.


събота, 12 септември 2015 г.

Естония: Андрус Кивиряхк - "Синият вагон"

Не си спомням кога за последен път съм чел пиеса. А аз наистина харесвам театъра и нямам търпение театралният сезон след почивните летни месеци да започне отново. Имам късмет да живея близо до магическо-артистичен район - наблизо са ми моя любим малък градски театър "Зад канала", срещу него са масивният театър София, заедно с театралната работилница "Сфумато", заобиколени от Модерен театър и Кукления театър. Малко по-нататък са Младежки театър, Музикалния театър и Операта.

Последният път изгледах именно скандинавска пиеса, "Шведска защита", която много ми хареса и особено е актуална в днешния динамичен живот, в който всеки изявява стремеж към по-високоплатена работа, ходи на интервюта, стреми се към промоции и т.н.

В Северна Европа литературните прояви определено бележат разцвет, а Естония, наричана шеговито "Малката Финландия", и която е една от най-прогресивно развиващите се икономики на Стария континент, не е изключение. Не че имаше особено голям избор за естонски книги в България, но се радвам, че успях да намеря "Синият вагон".



Книгата съдържа две пиеси, "Погребение по естонски" и "Синият вагон", като определено първата е по-добра и доста силна. Кивиряхк (изкълчих си пръстите за да го натракам с клавиатурата) е написал произведение, чрез което само в 50-на страници ви потапя в естонския бит, култура и история. Героите са от три различни поколения, като сблъсъкът между тях е доста осезаем и показателен. Андрес е младеж, който се изтърсва на погребението на дядо си, заедно с момиче на име Лее, с което се е оженил набързо, без да предупреди родителите си. Разговорите между различните герои приемат комичен оттенък, поради коренно различните им виждания за живота, като същевременно се връщат и спомените от миналото. Селският тежък работнически живот срещу забързания съвременен градски такъв. Призраците на миналото все още преследващи съзнанието на съвременните естонци. Интересно е как в един период през втората световна война част от естонците са били мобилизирани от руснаците, а друга - от немците и се е случвало роднини да се бият един срещу друг. Всичко е споменато само в няколко реда, но Кивиряхк е подбрал правилните реплики.

И в двете пиеси героите обилно се заливат с водка, но във втората, "Синият вагон", героите просто се разбиват от пиене. В нея четирима застаряващи приятели се наливат с водка, празнувайки  рождения ден на единия от тях, Индрек. Постепенно започват да си припомнят миналото - негативните и позитивните страни по съветско време (разбира се негативните са повече). Към тях се присъединява и далеч по-младата приятелка на Индрек, Сирц, както и един съсед. Отново се получава сблъсък между поколенията, а образът на Брежнев, комунистическите вицове изскачат от спомените на естонците.

И така, малка книжка с малки пиеси, за малка страна, малък народ, който е преживял големи събития и големи промени.

петък, 4 септември 2015 г.

Ирландия: Джак Харт - "Размишления в катраненото буре"

Удивително колко много световноизвестни писатели са ирландци. Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Джонатан Суифт, Брам Стокър, Уилям Йейтс, Самюъл Бекет, Нийл Джордан, Джон Конъли и т.н. Подозирам, че нещо витае във въздуха на  малкия зелен остров, може би леприконска пръдня, която кара хората да бъдат малко по-поетични, или пък може би уискито им развързва езиците и кара всеки ирландец да излее душата си ?
Шегата настрана, защото "Размишления в катраненото буре" на Джак Харт е една от най-добрите книги, които съм чел някога. Всъщност толкова е добра, че вероятно следващите пет книги, независимо колко стойностни и да са те, ще ми се сторят посредствени.



Младо момче, Лофти, живеещо в малко село нейде из ирландската провинция, започва да разказва своята история. Постепенно разбираме, че това момче страда от остра форма на аутизъм, станала причина да бъде обект на подигравки в училище, като дори самата му майка се дистанцира от него. Причинената болка е остра, а Лофти се чувства безпомощен, изолиран, като вода, затворена в мътно катранено буре. Само допреди няколко десетилетия на аутистите се е гледало като на умствено изостанали, като на идиоти.

 За щастие, Лофти среща Стивън Ханлън, който му разказва за пералните. Веднъж видял домакиня да използва пералнята като шкаф, просто защото са ѝ дали погрешното ръководство и тя не знаела как да я включи. Такива са и училищата, те третират всички като еднакви перални, набиват една и съща програма. Обществото също. Именно Стивън помага на Лофти да намери правилното "ръководство" и да превключи "пералнята". Пред нас се разкрива вече съвсем нова вселена, съвсем различен начин на мислене. Лофти забелязва малки детайли, които ние никога не виждаме. Изказва съвсем неконвенционалните си виждания за света, хората, Бог и религия, за взаимоотношенията, за боготворенето на Богинята майка и на жените, които ни дават съвсем нова перспектива.

Съдбата пресича пътищата на Лофти и другият много силен образ - Мишел, която е наивно момиче, избягало от Източна Европа във Франция, само за да се окаже в плен на сутеньори и мафиоти. Двамата с Лофти са пълни противоположности, но докато грозотата и умствената "изостаналост" на ирландското момче се оказва препятствието, което пречи на водата да избяга от бурето, то красотата и обаянието пък навличат всички проклятия на Мишел.  Джак Харт има дарбата на онези стари разказвачи, като О'Хенри и Стайнбек, които те карат да загубиш представа за времето и те унасят в историите. Тук вече в по-съвременен оттенък, Харт хвърля камъчето в средата на бурето, което предизвиква у нас вълнички, които се сблъскват със стените на съда и моментално се връщат в съзнанието ни.

Рядко хваля дадено издание, но то си заслужава - с гланцова хартия, добър превод и интересна корица.

събота, 29 август 2015 г.

Румъния: Лучан Дан Теодорович - "Нашият цирк Ви представя"

През последните десетилетия Балканите са се превърнали в един безкраен и безвременен цирк на абсурда, а Румъния също е неизменна част от този цирк. Румънците са популярни по света с много неща, най-вече с легендите за граф Дракула. И тъкмо когато никой не е очаквал от тях да извадят по-ужасяващ човек от Дракула, румънците представят на света Чаушеску.  В книгата на Теодорович не става дума нито за първия, нито за втория. Главните герои са хора по най-ниските стъпала на обществото: самотен нехранимайковци, просяци, проститутки, железничари, духовници, пенсионери, и т.н.



Историята се разказва от самотен безделник, чието има така и не се споменава, и който от дълго време планира своето самоубийство. Но така и не се престрашава (или не показва достатъчен интелект) за да сведе до "успех" тези планове. Живее в кооперация с пенсионери, а единствените му по-скъпоценни вещи са телевизор и някои дребни принадлежности. Шляе безцелно, колкото да стане свидетел на някоя по-интересни случка, които да разнообразят сивото му депресиращо ежедневие, когато един ден по неволя спасява един негов "колега" самоубиец на гарата за влакове и оттам се забърква с проститутки, жепе служители и със странните си застаряващи съседи.  "Нашият цирк Ви представя" е наситен с онзи вид битов хумор, който може да звучи като виц, а може да е действителен случай, но в никакъв случай този хумор не е самоцелен, не присъства просто ей така. В една църква припада жена, вероятно с епилепсия, а попът в църквата започва да дава наставления никой да не се приближава, защото жената е обладана от зли демони, които се предават чрез допир. Смел гражданин обаче се намесва и въпреки протестите на божия служител успява да спаси жената...

Всъщност темите са типични за балканските ширини: засягат се взаимоотношенията между съседи, заяжданията между тях, безпаричието, депресията, пенсионерите, ромите в градския транспорт и т.н., но една от основните теми, макар и разгледана по-доста простолюден начин е вече досадния въпрос за "смисъла на живота". Но когато този въпрос е потопен в алкохолна мъгла, разговорите са доста по-интересни и оригинални. Направи ми впечатление, че много често Бог присъства в разговорите, което е съвсем нормално за румънското общество, което е сред най-религиозните в Европа. Да оставил книгата за момент настрана, румънското правителство реши да финансира скъпоструващ проект за построяване на Катедралата „Избавление на румънския род“, с която румънците искат да се представят пред света, и която ще бъде най-високия православен храм в света, издържащ на земетресения до 8.5 по Рихтер. Поради тази причина вероятно и Лучан Дан Теодорович е отделил немалко място за склонността на румънците към суеверие, към секти, пардон религии като Свидетелите на Йехова, най-вероятно от липса на какво друго да се осланят .

Лично на мен книгата ми бе наистина забавна, но финалът ми се стори незадоволителен, незавършен. Може и авторът нарочно да е спрял някъде около 150-та страница.


вторник, 25 август 2015 г.

Чехия: Иржи Кратохвил - "Лягай долу, звяр"

Чехите са доста опърничав народ. Може би още от времената на Ян Хус, чешкия национален герой, който се опълчил срещу германското духовенство и срещу папата, които си пълнили джобовете за сметка на бедния народ, но накрая този бунт завел Хус на клада, където духовниците го изпекли. Ала дори и там той не свел глава.
Чехите са може би първият народ, разбунтувал се в Източния блок, а историите за Пражката пролет се носят и до днес. На всичкото отгоре чехите са и сред най-светските и нерелигиозно настроени поданици в Европа.



Това обяснява защо се появява и книга, като "Лягай долу, звяр". Налагането на идеология, независимо дали е религиозна или политическа, против волята на човек е тема, която е болезнена, особено за Източна Европа. Кратохвил я комбинира и с нещо още по-чудовищно. Манипулирането на деца. Децата са като мек пластилин, който може лесно да се моделира и да се превърне в опасно оръжие, в самоцелен и жесток инструмент. Доказват го много примери от средновековието, та чак до наши дни.
Още в началото на 13-и век, когато се организирал и детски кръстоносен поход, в който деца били баламосвани от църковни дейци и от папа Инокентий III, като били пратени да се бият срещу неверниците, превзели Свещения град. Повечето обаче така и не стигнали до Йерусалим, а били или продадени в робство, или загинали по време на тежкото пътуване. По-късно Османската империя е използвала еничари, които били отвличани и обучавани още от малки, а по-късно били превръщани в безмилостни убийци. Днес пък в радикални ислямски училища (мадарес) в Саудитска арабия, Пакистан, Афганистан и др, се люпят терористи, чийто мозъци от малки се промиват с обещания за девици и блаженство, ако изпълнят поредната самоубийствена акция.

Историята е за 13-годишно момче, с прякор Спартак, което е отвлечено заедно с още 30 деца, а тогавашният комунистически режим е искал да ги използва в самоубийствен проект, целящ идеологическа пропаганда. Децата са затворени в сграда , която наподобява манастир. Там те систематично са малтретирани, като идеята е да пречупят волята им и да ги превърнат в предани послушници и изпълнители на задачата. Експериментът се оказва неуспешен, но нанася непоправима вреда на невръстните дечица, които преживяват низ от ужаси, само да открият, че никога повече няма да могат да се интегрират в обществото и да забравят или преживеят спохождащите ги кошмари. Разбитата психика на едно дете оставя дълбок отпечатък завинаги.

Въпреки тежката тема книгата е разказана по един много лек начин, Кратохвил определено умее да задържа вниманието и не се разпилява с излишни описания, затова и "Лягай долу, звяр" е само 150 страници. Важна книга, която трябва да прати послание на всички онези, които смятат, че децата трябва да бъдат накърнявани насила и против волята им с техни идеологии, които смятат за съвършени.

....

събота, 22 август 2015 г.

Холандия: Херман Кох - "Вечерята"

Когато се потопих в атмосферата на книгата, се сетих за няколко филма. Първият е онзи вечен черно-бял шедьовър от 1957-а на Сидни Лъмет - "12 разгневени мъже", чието развитие се извършва почти изцяло в една заседателна зала. Уникалните диалози държат в напрежение през цялото време, а изпълнението на Хенри Фонда е незабравимо. Подобна е и техниката, която ползва Херман Кох във "Вечерята", където действието е с продължителност една вечер и почти изцяло протича в един изискан ресторант. На тази вечеря присъства две семейни двойки - разказващият Паул Ломан се събира с неговия брат Серж, който е важна клечка и най-вероятен бъдещ премиер, придружени от техните очарователни съпруги. Двете двойки са представители на съвсем различни прослойки на холандското общество, докато Паул е обикновен учител, то Серж е популярна медийна фигура, богат и преуспял човек. Кох по много интересен начин противопоставя тези прослойки, както и взаимоотношенията помежду им.



Вторият филм, за който се сетих, е наскоро излезлия аржентински хит "Диви истории", в който режисьорът, който е повлиян именно от романа на Кох, в една от историите е разгледал подобна тема. Син на богаташ е сгазил бременна жена и избягал от местопрестъплението. Богатите му и известни родители се опитват да прикрият всички следи и да хвърлят вината върху бедния слуга... Във "Вечерята" синовете на двете двойки, Рик и Мишел, също са извършили чудовищно престъпление, което шокира цялата холандска общественост, и което може да отбележи както и края на политическата кариера на Серж, така и да срути бъдещето на децата, а с това и всички очаквания и надежди на техните родители. Дилемата не е само емоционална, но те кара да се поставиш на тяхно място и да се запиташ "Аз как бих постъпил?", след което да се замислиш за въпроси от типа на "До каква степен родителите са виновни и отговорни за възпитанието на децата", "В каква среда израстват децата", "Кой трябва да понесе наказанието".

Книгата е доста приятна за четене, като диалозите обхващат различни теми, а и с това изникват и много въпроси. Дори чрез разговорите за филми или музика усещаш духовната нищета на политическата класа, сякаш Кох ни пита "Какви хора, по дяволите, попадат в политиката и как?". Засягат се теми и за литература като например защо холандците нямат нито един известен писател, а по света знаят само художниците им. Дори дребни на пръв поглед теми като ресторантьорството в Холандия и безбожните цени там са достатъчно показателни, а много българи, посещавали страни като Ниската земя и Швеция, знаят че там цените в ресторантите често надскачат 7-8 пъти цените на същите стоки в супермаркетите.

Черният хумор на Кох е доста сполучлив, а постепенното разкриване на психическото разстройство на наратора също е нещо, с което може да се отличи. Определено има защо това да е най-превеждания холандски роман, а и не се учудвам, че Холивуд също го е набелязал за екранизация.

-

петък, 21 август 2015 г.

Мишел Уелбек - "Подчинение"

"Подчинение"-то на Мишел Уелбек предизвика истинска вълна от противоречиви мнения, дискусии, полемики, най-вече защото книгата излезе от печат в същия ден, в който бе извършен атентата в редакцията на Шарли Ебдо. Какъв тайминг само! Някой би казал, че съдбата умее да използва иронията.



Лайтмотивът в никакъв случай не е уникален в литературата. Попадането на Франция и Европа под ислямски режим е основна тема на излязлата у нас "Джамията Парижката Света Богородица 2048" на Елена Чудинова, а като се върнах назад и си прочетох собственото ревю, си дадох сметка колко много неща казани там бих ги казал и тук. Страхът от навлизането на чужда, крайна и опасна идеология определено започна да витае из Стария континент, а много писатели ще подхващат и в бъдеще тази пиперлива тема. Честно казано останах раздвоен по отношение на това какво е искал Уелбек да каже с "Подчинение". Дали е разочарован от отдалечаването на Европа от духовното (разбирай религиозното, християнско) начало и запътването към светското, атеистично, технологично съществуване, което всъщност става първопричина за издигането на по-агресивна теологично-политическа система? Или пък е разочарован от безличната, безформена маса на политическия елит, на традиционните сили във Франция, социалисти и демократи, които дотолкова са започнали да си приличат по комерсиалните и чисто популистките си идеологии, че френското общество губи вяра в тях, в цялата политическа система, изпада в политическа летаргия, което освобождава полето за действие на по-устремените, твърди и крайни религиозни формации? Аз лично се надявам все пак да е второто. Както стана на въпрос Уелбек не уточнява, а произведението му лъха на дълбок песимизъм. 

Главният герой Франсоа е професор по литература в Сорбоната, специалист по творчеството на Жорис-Карл Юисманс. Нямам представа защо толкова много е отделено внимание именно на Юисманс, но всички тези пасажи, в които се описваха и анализираха творбите му, бяха безкрайно скучни и досадни. Наложи се да потърся информация за този френски писател от 19-и век, вероятно именно в биографията му може да открием посланието на Уелбек.  Юисманс е израснал в светска среда, отделил се е от християнството, ранните му творби откровено са били натуралистични, като в една от първите му, "Marthe, histoire d'une fille" историята е за проститутка. По-късно Юисманс се отклонява от натурализма и се превръща в един от пионерите на декадентското движение, творбите му стават мрачни, песимистични и нихилистични. В тях твърдо се изразява безсмислието на живота, на човешкото съществуване. В късните си години Юисманс става дълбоко религиозен, написва "Катедралата", която му носи огромен търговски успех и благодарение на която Юисманс се оттегля и заживява спокойно до края на дните си. Историята на Юисманс до голяма степен застига и тази на главния герой на Уелбек, който живее безгрижно докато е млад, но без да усети вече е на 44 години, неженен, изпада в дълбока депресия, която в крайна сметка го принуждава да се "подчини" на една идеология, в която може да имаш 4 жени, които да са на не повече от 14-15 години,  и които да ти оставят удоволствие и да се грижат за семейството. А безкрайните петродолари да ти осигурят безгрижно изживяване на живота. 

Уелбек е смел писател, той умее да обхваща без да се притеснява болезнени теми, които другите смятат за безкрайно неприлично или некоректно да се пише. Централна тема е страха. Страховете. Страхът от остаряването, от разпадането на плътта, загубата на ерекция. Страхът от това да останеш съвсем сам-самотен, без приятели и роднини. Страхът от загубата на работата, свободата, постиженията, от жаждата за живот. Страхът от това да бъдеш подчинен, да попаднеш в свят, в който да усещаш че мястото не ти е там. Уелбек разнищва и един сериозен проблем - разпадът  на семейството в Европа, където хората започват все по-късно да създават семейства, много често без брак, а и все по-малко деца да отглеждат. В такава атмосфера е много лесно на политическия ислям да си пробие път и да възвърне патриархалните норми, а с това и ограниченията над нежния пол. Зачеква и друг проблем. Приятелката на Франсоа, Мириам, е еврейка, която е принудена да избяга с родителите си в Израел. Което е доста точно отбелязано, тъй като след терористичните нападения в централата на Шарли Ебдо, бяха убити и няколко души в магазин за кошер, което накара много политици от Израел да приканят френските евреи да дойдат при тях. 

"Подчинение" се занимава много малко с исляма като цяло. Това е по-скоро роман-критика срещу прогнилата политическа реалност, за провала на политическите партии, за духовния разпад в европейското общество, за страховете и свободата да ги изразиш. Тук отново се двоумя за крайна оценка. Ако идеята на Уелбек е да покаже как безсилието в културно и политическо отношение може да изведе на преден план религията в политиката, тогава бих застанал на страната на Уелбек. Но ако французинът изразява носталгия по католицизма и християнството, като ги посочва като надежда, тогава определено не сме на една и съща мъгла.

Основната ми критика обаче е, че "Подчинение" е малко суховат роман, с прекалено много опити за интелектуалнечене  и съвсем излишно заплесване в разговори за Юисманс. Затова оценката ми по-скоро е средна. 


Финландия: "Никога преди залез" - Йохана Синисало

Всяка страна си има свое лице в литературата, което вероятно отговаря на географски, политически и исторически характеристики. Финландия стои някъде там в единия ъгъл на Европа, с нейния суров климат, прекрасна природа и народ, който хем е на скандинавския полуостров, хем граничи с Русия, част от Европа е, но винаги се стреми към строга индивидуалност.

Ако се върнем към литературата, независимо дали ще посегнете към добре познатите приказни истории на Туве Янсон,  или към романите на класика Арто Паасалина, или към съвременните странни птици Йохана Синисало и Лена Крун, вероятно с една дума може да опишете чувството от тази среща. На английски тази дума е точно "weird", което на български може да го преведем като странен, смахнат, а може би най-добре ще звучи "изчанчен". Финландците с това са известни - с weird fiction-a си, или с изчанчената си литература, която може да ви притесни, шокира, хареса, отврати, разочарова, но със сигурност ще ви накара да я отличавате от всичко останало, което сте чели.



"Никога преди залез" е толкова финландска книга. В нея са преплетени в едно митология и урбанистичен реализъм - подход, подчертаващ темите-табу, които всеки се притеснява да зачопли, поради една или друга причина. Главният герой Микаел, представен още като Ангела, намира трол, тероризиран от младежи, и го прибира у дома. Микаел е също така и хомосексуалист, което не пречи да е талантлив професионалист с чудесни чисто човешки качества. Йохана Синисало вкарва още един комплексен образ - този на филипинката Паломита. Ако сте посещавали скандинавските страни, вероятно ще забележите доста югоизточни азиатки, женени за шведи, финландци и т.н. Това е един интересен феномен, което може да се дължи или на прекалената еманципираност на европейската жена и отказа й да се превъплати в домакиня и детегледачка, или на по-тъмни черти от мъжката природа. Синисало е избрала да засегне по-притеснителното: Паломита е непълнолетно момиче, продадена от семейството си като секс-кукла на невротичен социопат, който я превръща в затворничка.

В един момент имаш чувството, че Паломита и Микаел са митологични същества, и те също като малкото тролче са пренебрегнати от обществото, сякаш са просто мит, който не съществува, а заедно с тях - и проблемите не съществуват. От Микаел се възползват много хора, както и в професионален, така и в личен план. За да оцелее Микаел явно трябва да избяга от реалността...или пък да покаже тролски нрав.

Интересна е и структурата на романа. Синисало представя историята от гледната точка на всеки един от главните герои, показвайки начинът им на мислене. Както споменах, Синисало е типичен представител на weird-литературата. Книгите й или ще ви накарат да се погнусите, или ще ви заинтригуват по свой начин

петък, 14 август 2015 г.

Андерш де ла Моте - "Измамата"

Финалът на трилогията се оказа разочароващ, най-вече заради провала на де ла Моте да представи нещо ново, иновативно или поне нещо запомнящо се. Първата част "Играта" започна отлично, засегната бе интересна тема, а авторът елегантно се надсмива над модерния интерактивен свят, в който всеки бленува да стане популярен в социалните мрежи и да събере най-много "лайкове", гледания, прочитания и т.н. Представени са интересни герои с всичките им недостатъци и страхове. Във втората част "Тръпката" се разглеждат теми като значението на споделената в интернет лична информация, дирижирането и управлението на тази информация, както и манипулирането на мнения и възгледи. След двете обещаващи книги с нетърпение очаквах третата, но в нито един момент тя не достигна нивото на "Играта" и "Тръпката".



В "Измамата" не е разгледан в дълбочина нито една тема, няма социална критика, няма и водещ мотив  като в предните две части. Фокусирано е предимно върху събитията, които бурно се вихрят около главните герои, Хенрик и сестра му Ребека, като това донякъде принизява последната трета книга до криминален роман, който с нищо не се отличава от останалите на пазара и тъне в посредственост. Оставам с усещането, че Андерш де ла Моте предварително е събрал материали за построяването на три къщи, но разточването в първите две довежда до това, че последната къщичка се е наложило да бъде построена с кал и клонки. Дори непрестанните обрати и туистове, с които авторът се опитва да държи в напрежение, тук вече не работят, тъй като читателят вече е подготвен и знае какво да очаква. Постоянният терор, на който е поставен Хенрик, или НР,  започва да става досаден. Любовната нишка, която се оплита около Хенрик, е може би една от малкото положителни страни на книгата.

Като цяло трилогията обаче много ми хареса, Андерш де ла Моте е успял да разчупи стереотипите на трилъра, издигайки го в съвсем други измерения. Ето и че чрез екшън-трилър един автор може да направи дисекция на обществото, което все повече се превръща в зависимо от мрежата.


четвъртък, 16 юли 2015 г.

Пиърс Браун - "Червен изгрев"

Не съм от хората, които се влияят от масовите предпочитания, но и на мен ми стана интересно да прочета една от най-харесваните в Goodreads дебютни книги.

Често обичам да извеждам литературни формули и ако го направя сега то параметрите ще ни се сторят повече от познати. Браун (за щастие не е Дан) вероятно е анализирал ситуацията на пазара и е направил компилация от най-харесваните компоненти в жанра, с цел да изгради един актуален и завършен роман. В книгата се усеща онази брутална макиавелианска атмосфера, в която Джордж Мартин ни потапя в "Игра на тронове" или пък Джо Абъркромби ни хвърля в неговите светове. Героите са подрастващи деца и по това се проявява влиянието на книги като "Игрите на глада" или по-стари класики като "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг. Разиграваните стратегии пък напомнят на тези в "Играта на Ендър", а пък прозвището на главния герой - "Жътваря", вероятно е препратка към "Малазианската книга на мъртвите" на Ериксън, и по-точно към "Вихърът на жътваря". Класовото разделение на червени, златни, бронзови и т.н. директно насочват към друг антиутопичен роман - "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. Най-сериозно обаче е намигването към романите Илион/Олимп на Дан Симънс - използването на гръцката митология, на покровители и наблюдаващи от небесата "богове". Може да открием редица препратки към страшно много други класически фантастики и нашумели напоследък YA романи.

Рискът при такъв литературен микс е голям, защото резултатът може да е плачевен художествен буламач, но в "Червен изгрев" всичко е изпипано и дозирано много добре и се е получил обещаващ продукт, с възможност да се изгради поредния многомилионен франчайз. Планираната трилогия вече привлече погледите на Холивуд и първата част ще бъде режисирана от Марк Форстър, който се справи чудесно с адаптацията на друга голяма книга, "Ловецът на хвърчила" от Халед Хосейни.



Дори историята е стандартна и до болка позната - Дароу е момче, родено в най-бедната прослойка в йератрхията на Марс. Той работи в мините под нечовешки условия и жестока диктатура. Губи своята любима, но по чудо оцелява и е готов за отмъщение. Лидерът на бунтовническа група инвестира в Дароу за да го направи "златен" и да го внедри във висшето общество. Дароу трябва да премине редица тежки изпити и да израсне и оцелее в един брутален, лицемерен свят.

Пиърс Браун умее да изгражда много колоритни, интересни образи, които търпят прогресивно и регресивно развитие. Авторът умее и да поставя героите в отчайващо, почти необратимо и безнадеждно положение. Текстът е жив, наситен с много действия и обрати, държи читателя в непрестанно очакване и напрежение. Характерният романс, който обикновено присъства в подобни романи е доста непринуден, срещат се много различни и силни характери, което прави развитието на тази връзка в следващите части много любопитен. Харесаха ми и доста от вижданията на писателя, според мен той е прогресивно мислещ човек:

"Златните структурират всичко така, че да улеснят собствения си живот. Те поръчват зрелищни продукции, които да забавляват и умиротворяват масите. Раздават парични суми и подаяния на седмия ден от всеки пореден Земен месец, за да държат поколенията в зависимост. създават стоки, за да ни осигурят подобие на свобода. Ако насилието е спортът на Златните, то манипулацията е тяхната форма на изкуството. "
Хм, и като се замислиш...

"Червен изгрев" е чудесен летен роман, който да вземеш със себе си през отпуската, а и в същото време е и многообещаващо начало на трилогия, която се надявам да бъде развита във възходящ ред от Пиърс Браун.Понякога дори от сбирането на много клишета се получава нещо достатъчно приятно, че да си заслужава времето, което да заделиш (особено през прохладните летни отпускарски нощи, в които усещаш горещината, извираща от напечения ти гръб... или гъз, ако сте се пекли на нудистки плаж :P )
...


вторник, 14 юли 2015 г.

Елизабет Колбърт - Шестото измиране

Добре дошли в антропоцена!

Вероятно сте чували, че днес живеем в холоцена - геоложка епоха, която е започнала преди около 12 000 години и продължава до днес.
Голяма част от учените обаче са съгласни, че по-подходящо би било да използваме термина антропоцена, т.е. епохата на човека, заради осезаемото му влияние, което неминуемо ще се запечати в стратиграфската история на Земята. Днес ние успяваме да "прочитаме" историята на планетата благодарение на различните пластове, които са оставили своите "текстове", а  след 100 000 милиона години, всичко, което смятаме за велики постижения на човечеството - скулптури, библиотеки, паметници, музеи, градове и фабрики, всичко също ще бъде сплескано в пласт утайки, не по-дебел от цигарена хартия.

Думата антропоцен е въведена от Пол Круцен, датски химик, който дели наградата за откриването на ефекта на намаляващите озона вещества. За да се аргументира, Круцен цитира следните промени с геоложки размер, причинени от хората:

- Човешката дейност е променила от около една третa до половината суша на планетата
- Повечето големи реки по света са били завирени или преместени.
- Наторяваните растения произвеждат повече азот, отколкото по естествен път се фиксира от всички екосистеми на Земята.
- Риболовът ликвидира повече от една трета от основната продукция на крайбрежните воси на океаните
- Хората са използвали повече от половината от леснодостъпната прясна вода в света.
- Хората са променили състава на атмосферата: концентрацията на въглероден диоксид във въздуха се е повишила с 40% през последните два века, а концентрацията на метан - още по-мощен парников газ - е нараснала над два пъти. Изхвърлянето на въглероден оксид в природата попада в океаните. През последните десетилетия нивото на рН се е понижил от 8.2 до 8.1, а скалата за киселинност е логаритмична. Намаляване с 0,1 означава, че океаните сега са с 30% по-киселинни, отколкото са били през 1800 г. До средата на настоящия век рН на океанската повърхност ще достигне до 8.0, а до края на века ще падне до 7.8. Колбърт описва множество симулации и експерименти, с цел да се установи колко от морските обитатели биха изчезнали при наличие на такава киселинност и резултатите са смущаващи. Така както и бързината с която кораловите рифове намаляват и изчезват, именно заради намаляването на рН във водата, а с това и загуба на цели екосистеми.


Елизабет Колбърт ни разхожда из стратиграфската история на планетата, на която вече са се случили пет грандиозни масови измирания, последният от които е в края на креда преди 65.5 милиона години, когато са изчезнали динозаврите. За последното измиране почти със сигурност знаем, че то не е дело на еволюцията, а е просто лошо стечение на обстоятелствата, което довело до насилствено изчезване на великите тиранозаври, мозазаври и птерозаври. В този глинест пласт, датиращ от 65.5 милиона години ние намираме нехарактерно огромни количества иридий, който е изключително рядък на земята, но много често срещан в метеоритите. Поради това учените започват да развиват теорията, че измирането в края на креда е в резултат на сблъсък с метеорит (болид). По-късно намираме и един белег - огромният кратер Чиксулуб до полуостров Юкатан, който се е получил след този сблъсък. Над континента се вдига огромен облак от пара и отпадъци, разширява се и с напредването си над сушата и изгаря всичко по пътя си. Сред първоначалния топлинен удар, светът преживял ударна зима, тъй като серните частици прах закривали слънчевата светлина, което е намалило температурата за години напред. Апокалиптичен спектакъл, довел до изчезването на три четвърти от видовете.

...

Всяко измиране е само по себе си и не можем да намерим някакъв общ признак или да извлечем някакво циклично правило. Всяко от предните пет масови измирания е имало съвсем различна история и съответно различни причини. За нас обаче най-важно е настоящето, като в момента се проявяват вече симптомите на масови измирания и започват да изчезват цели видове. Няма смисъл да се лъжем, причината в повечето случаи сме ние. Колбърт разказва трогателните истории на някои видове златните жаби и безкрилите гагарки, но в нея няма онази еко истерия, напротив, всичките истории са свързани с хора, които се опитват да върнат по генетичен път изчезнали видове, или с последни усилия да запазят последните екземпляри.

Дотогава може сами да си извадим изводите и да погледнем посланията, които ни оставя природата.





петък, 19 юни 2015 г.

Андерш да ла Моте - "Тръпката"

Идеята за свободния обмен на файлове и информация има дълбоки корени в Швеция, та това е страната, в която бе създаден един от най-известните и скандални торент тракери - The Pirate Bay.  През 2006 г. пак в Швеция бе основана и първата по рода си Пиратска партия, която започна да набира скорост, а в основата на тяхна политическа програма залегнаха именно проблемите с авторските права и защитата на лични данни. Може да се каже, че скандинавските страни точно по това отношение са доста чувствителни.

Именно поради тази причина трилогията на Андерш де ла Моте е доста актуална, тъй като шведския писател е един от малкото, които поставят под въпрос добронамерените цели на целия този поток от информация, както и от опасността той да започне да се контролира и да се насочва, да се моделира по желанието на крупни групировки.

Светът, в който живеем, е свят на дигиталната информация. Всеки публикува своите данни в социалните мрежи, включително и това какви филми, книги, музика, спорт и дейности харесва. Социалните мрежи вече станаха основно средство за извличане на данни.  Преди 2-3 години, когато се явявах на интервюта за работа, HR-ите определено бяха ровичкали  във Facebook, в блоговете ми и бяха вече изготвили доста обстоен профил. Тази информация е ценна за големите компании, тъй като по този начин те могат да планират своите маркетинг модели, направляват активи, моделират продукти, както и внимателно да подбират персонал. Но това е само малка част от възможностите, чрез този информационен поток може да се контролират не само корпоративни желания, но и политическите нагласи. В романа именно политическата част е една от основните теми, а на една от страниците бегло се споменава как именно интернет  изигра решаваща роля в срутването на дългогодишни системи в северноафриканските страни.



Затова ще цитирам няколко абзаца от втората част на трилогията "Game, Buzz, Bubble" книгата, които много ясно абсорбират основните идеи, нахвърлени дотук:

"- Интернет е абсолютно затънал в информация, която хората си пробутват едни на други. Любими телевизионни предавания, филми или книги, религиозни и политически възгледи, какви коледни подаръци са взели на децата или какво са сготвили за вечеря. И защо? Ами защото почти всички от нас вътрешно копнеят за едно-единствени нещо.
- Признание - измърмори НР.
- Именно! Ставаме все по-зависими от това други хора да потвърждават колко сме умни, красиви или способни. Какво прекрасно съществуване водим с хубавите си съпруги или съпрузи и прелестни деца, колко щастлив се е получил тъкмо нашият живот. За разлика от другите, онези, които имат грешния вид чувство за хумор, ядат грешната храна, носят грешните дрехи, живеят в грешните жилища, отглеждат децата си по грешен начин или просто имат грешни възгледи за живота".
...
С други думи, модерният свободолюбив човек, прегърнал идеята за поверителността на информацията, картографира сам себе си до най-малките лични подробности. Дори Джордж Оруел не би могъл да предвиди такъв сценарий.
...
Трийсет хиляди терабайта, знаеш ли колко е това?...Това означава трийсет милиона милиарда байта, толкова информация тече по интернет всеки час, поне според определени източници. Трийсет милиона миларда букви, цифри или други знаци. Три хиляди часа нови клипчета в Youtube, над 5 милиона блогпоста или туитвания. Всичко това за един незначителен час.
...
Но...когато клиентите получат подробни сведения за всички механизми в мрежата, ежедневни механизми, които имат пряко влияние върху крайната сума в отчета за доходите им, обикновено не минава дълго, преди да попитат за следващата стъпка..
-Контрол - вметна НР. "
След като изяснихме цялата идеология за втората част от трилогията, е редно с няколко думи да спомена някои неща и за историята, която продължава с Хенрик Петершон (познат като НР), сестра му Ребека и купищата проблеми и интриги, с които постоянно се забъркват.
След като едвам се измъква жив от Дубай, HP се връща в Швеция, където постъпва във IT фирма, чиято основна задача е именно контрол в интернет пространството. Създаване на профили-тролове, които да се опитат да влияят в социалните мрежи и блогове, във форуми и сайтове. Но старите духове от първата част започват да го преследват, животът на HP виси на косъм във всеки един момент.

Андерш де ла Моте умее да държи в напрежение читателя и да разлиства неусетно страница след страница, но пък в желанието си непрекъснато да изненадва и шокира, се е престарал с многобройните туистове в последната третина, където книгата започва да придобива малко повече вид на холивудски трилър, но не може да не се признае - затваряш последната страница с идеята веднага да започнеш третата част.



петък, 5 юни 2015 г.

Андерш де ла Моте - "Играта"

На световния книжен пазар е пълно с трилъри-еднодневки. Цяла редица автори, продаващи десетки милиони копия, създадоха доста противоречив имидж на този жанр. Честно казано, когато видя поредния нашумял трилър с крещящо наплясканите клишета на предната корица от сорта на "сензационен дебют",  "бестселър  №1 на Ню Йорк Таймс" ми става лошо.  Защото когато обърна книжката за да проверя за какво иде реч, резюмето на задната корица ни запознава с втръсналите до болка  смели ФБР и ЦРУ агенти, полицаи, археолози в стил Индиана Джоунс, руски/съветски шпиони, арабски терористи, психопати убийци, както и за събития, свързани с някакви теории на конспирациите или свръхестествени земни явления/древни реликви...
Всички знаем Джеймс Патерсън и Нелсън Демил, Джак дьо Брул,  Клайв Къслър, Джеймс Ролинс, Дан Браун, Пол Кристофър, Анди Макдермът, Том Кланси, Лий Чайлд, Александър Бушков, и всичките им псевдонаучни технотрилъри и спец-полицаи/супер-агенти/гениални археолози.

За разлика от тях скандинавската литература, която също се прочу с предимно криминални трилъри, непрекъснато представя нови автори и доста по-разчупени сюжети. Сюжети, навързани със съвременните социални феномени и явления, а не с остаряла седемдесетарска агентурна митология.



В "Играта" Андерш де ла Моте се заиграва с модерния човек и неговите привички, появили се заедно с мрежата, която промени цели поколения, която създаде цяла нова епоха. Едва ли има човек, който да не е превърнал Facebook, Twitter, Youtube, Linkedin, Tumblr, блогове и социални мрежи в част от неговия живот. Вероятно на всеки му е направило впечатление онази мания, която обхваща всички нас (да, без изключение): да стане център на внимание, да бълва "мъдри" афоризми и "оригинални" мисли, с които да събере дузини лайкове и шервания. Да публикува гмуркането си на Балеарските острови или крачетата си плаж насред Егейско море, да публикува снимки и клипчета на купони и концерти, на бизнес събирания и партита - всичко, с едничката цел да покаже, че живее активен и щастлив живот, че е на върха на "вайб-а", на гребена на вълната.

Героят в романа Хенрик Петершон (или HP) е сред онези отчуждени хора, продукт на семейства с проблемни взаимоотношения, които живеят ден за ден от социални помощи и дребни измами, а неговия социален отдушник се оказват филмите, игрите, порното и други характерни културни залежи из мрежата. Един ден той попада на телефон и получава възможност да се изяви, да стане център на вселената, новата звезда на мрежите за споделяне. Да се почувства като бунтар срещу окапалата система, като значима част от историята, като перфектния изпълнител на възложените му мисии.

Една от положителните черти на книгата е, че всеки един от героите не е някакъв супер-агент или свръх-интелигентен морален защитник, напротив, всеки един от тях е съвсем обикновен член на обществото, с всичките си комплекси, слабости и човешки нужди. НР разбира, че е просто една пионка, умело дирижирана кукла на конци. Един глупак, който може да бъде използван, направлявайки егото и страховете му.

В "Играта" има страшно много културни препратки към филми, музика и политически фигури, както и типични термини, нашумели покрай социалните мрежи, както и вкарани чатове, но преводачът Л.Гиздов е свършил страхотна работа с бележките и обясненията.

"Играта" е първа част от трилогията на шведския писател, а всички сравнения с "Боен клуб" на Чък Поланик са съвсем резонни. Още повече, че това е роман, в който буквално с последния ред се обръща целия ход на събитията и те кара с нетърпение да почнеш втората част.

Аз вече я почнах.

.

събота, 30 май 2015 г.

"Българ" на Неделчо Богданов и Робърт Блонд: ревю-игра

Епизод 1




Това е ревю на книга-игра, като ти ще си главния герой (героиня) в ревюто. Целта на това ревю не е да ти представи книгата, а да откриеш скритото съкровище в Ламотските блогови острови, на един от които се намира град Несебър (ама той е като американските Бостън и Ню Йорк, кръстени на английските Бостън и Йорк).
В това пътешествие няколко души от Несебър се съгласяват да ти помогнат, за да получат част от съкровището, с което да спасят града от злодейска корпоративна компания, която иска да срине града и да построи петзвездни хотели и луксозни места за препичане на чуждоземни задници. Участниците в това вълнуващо морско пътешествие са:  Българ, Унуфри, Аспарух, Пешо "Слепия", Миша, Дебелия престъпник, Билко Бибитков и още няколко души, като целият отряд е известен като "Авейнджърс". Качвате се на кораба и "продължавате напред!".

Първи въпрос:
Кой ви е любимият книжен блогър?

Ламот - отиди на епизод 2
Някой друг - отиди на епизод 3

----

Епизод 2
Евала. Запиши  в графата "Сладолед", че си имаш да взимаш 3 килограма сладолед като подарък от Ламот и продължи на епизод 3.

----

Епизод 3
Минавате покрай Острова на музиката, като в далечината виждате две табелки: "Чалга музика", чиято стрелка сочи на изток, и "Друга музика", чиято пък стрелка сочи на запад. Коя стрелка ще избереш?

Чалга - премини на епизод 4
Друга музика - премини на епизод 5

---

Епизод 4
Минавате покрай плажната ивица на морски бар, в който виждате полуголи хора с първобитни физиономии да слушат ужасяваща музика, докато си кълчат различни части от тялото, в някакъв гротесков опит за танци. Решавате да спрете и да гаврътнете по няколко питиета, въпреки че трябва да изтърпите ужасяващи парчета като "Da go napravim trimata", "Izpii me cqlata" или "Obi4am te, syrce moe, ama sa ne moe bez salata i rakija". След няколко чашки разреден алкохол, музиката вече не ти се струва толкова лоша (вероятно защото вече текстът и музиката се размиват и размътяват в мозъка), но Аспарух не издържа на целия ужас, както и на гледката как неговата Миша се друса на пилона с някакъв потен културист. Виждаш как Аспарух позеленява и става грамаден, разкъсвайки своите дрехи. Леле, Аспарух е бил ХЪЛК! Той започва да размята чалгарите наляво надясно, а отнякъде прозвучава драматична музика, с характерно китарно соло. Аспарух (ака Хълк) разбива целия бар и започва да налага сваляча на Миша, разрушавайки всички накацали кораби наоколо. Така вие оставате на острова без никакво превозно средство и ще чакате там, докато не дойде друг кораб. Върни се на Епизод 1 и започни отначало.

---

Епизод 5
Минавате покрай плажна ивица, а оттам тече як купон. Решавате да спрете и да починете, да гаврътнете няколко коктейла и да продължите на спокойствие. Отнякъде се появява корабче с пиян селянин, който с грапав глас пее "Da go napravim trimataааааа", от което Аспарух получава нервна криза, позеленява, става грамаден и си разкъсва дрехите, след което преплува до селянина, тегли му здрав пердах и се връща на остров успокоен и казва "Продължаваме напред!" .

Ако слушаш Криско, отиди на епизод 6
Ако не слушаш Криско, отиди на епизод 7

---

Епизод 6
По време на пътуването решаваш да си пуснеш най-новата mp3-ка на Криско. Морето наоколо става неспокойно, а небето потъмнява. От дълбините излиза огромен разярен октопод, който ви разбива кораба, а след това отнякъде изниква и бял кит, който ви изяжда. И двата звяра изглежда имат непоносимост към Криско. Започни пак от епизод 1.

---

Епизод 7 
Най-сетне стигате и до Острова на филмите. Отново виждате две табели. Едната гласи "Бързи и яростни", а другата "Лудия Макс - пътят на яростта".

Ако смяташ, че "Бързи и яростни 7" е по-як от "Лудия Макс", отиди на епизод 9.
Ако смяташ, че "Лудия Макс" е по-як от "Бързи и яростни", отиди на епизод 8.

---

Епизод 8 
От Острова на филмите се вдига огромен облак от прах и пясък. В далечината виждате Лудия Макс, каращ цистерна, подгонена от 15-20 странни движещи се джаджи.  На една от тях е застанал китарист, който забива яко на ритъм-китара. Какво ще направите?

Ще помогнете на лудия Макс - отиди на епизод 10
Няма да помогнете на лудия Мака и "ще продължите напред!" - отиди на епизод 9.

---

Епизод 9 
От Острова на филмите се появява Вин Дизел, който мята кука, улавя кораба ви и ви притегля към плажа. След което ви казва, че му трябва кораба за да направи упражнения за трицепс, тъй като в последния филм е изглеждал твърде жалко. Всичко обаче се оказва просто реклама за бира "Корона". Изглежда корабът ви е бил пожертван за някакви шибана реклама. На всичкото отгоре получавате покана за посещение на Абу Даби (това е малко село до Несебър), за да изпробвате новия Додж. Но и това се оказва просто реклама на ваш гръб, а след заснемането й пристигат хеликоптери и изнасят Вин Дизел и антуража му от елитни манекенки (с вид на проститутки), и всичките  те отлитат пред смаяните ви погледи. Май останахте с пръст в .... гъз. Започни пак от епизод 1.

---

Епизод 10
Решавате да помогнете на "Лудия Макс" и Българ си хвърля прави прашка и си изтрелва чорапите право в лицето на един от шофьорите, гонещи Макс. Шофьорът се задушава, изкашля и губи контрол над стийм-пънк машината, поради което се обръща и помита няколко от останалите превозни средства. Получава се верижна катастрофа. Всичко се губи в огромен пясъчен облак.
Макс ви посреща на плажа и ви запознава с дългокраки манекенки, наричани още "Майки". След което ви поисква още една услуга - да пренесете майките до Острова на книгите, за да се ограмотят малко, щото са тъпички като габровски галош. А и островът на книгите ви е на  път. В замяна той ще ви монтира турбо ускорители на кораба.

Ще приемете мисията - отиди на епизод 12
Няма да приемете мисията - отиди на епизод 11

---

Епизод 11

Не след дълго на хоризонта се появява призрачен кораб, пълен с жени, облечени в странни дрехи. Въпреки усилията не успявате да избягате и попадате в плен на Лейди Гага, която иска да ви използва в новия си клип, в който да ви лющи задниците до посиняване. Ако имаш 3 килограма сладолед, потопете задниците си в него и премини на епизод 13.
Ако нямаш сладолед, с подпухнал задник почни пак от епизод 1.

---

Епизод 12

Благодарение на турбо ускорителите, успявате да избягате от някакъв призрачен кораб, на който пише "Лейди Гага", а от каютата му се чуваха лющене на камшици и викане. Стори ти се, че видя пленници, които биват пляскани, но така или иначе сте извън обхвата на призрачния кораб и съвсем скоро стигате до Острова на книгите. Там виждате две стрелки, едната води до "50 нюанса сиво", а другата до "Други книги"

Ако харесвате и сте чели "50 нюанса сиво", отидете на епизод 14
Ако не харесвате "50 нюанса сиво" 15

---

Епизод 13

Ти и останалите членове на екипажа си намазвате подпухналите задници със сладолед, след което усещате разхладващото и успокояващо му действие. От някъде изниква Кобрата и казва "Продължаваме напред!" и скоро стигате до Острова на книгите. Там виждате две стрелки, едната води до "50 нюанса сиво", а другата до "Други книги"

Ако харесвате и сте чели "50 нюанса сиво", отидете на епизод 14
Ако не харесвате "50 нюанса сиво", минете на 15

---

Епизод 14

Стига бе, копеле! Как може да си чел/а "50 нюанса сиво"? Пращам те при Лейди Гага в епизод 11, където ще й заповядам да ви лющи задниците, на теб и целия екипаж, с двойни порции. Дори сладоледът няма да ти спаси задника, затова след като Гага ти нашари дупето,  почни от епизод 1.

---

Епизод 15 

Най-сетне пристигате на Острова на книгите. Хвърляте котва и се насочвате към централната библиотека. Оглеждате се наоколо и разбирате, че книгите са най-голямото съкровище на света. Взимате книжка и се попичате на плажа, пиейки джин с тоник, докато екзотичен масажист/ка в масажира кълките. Чувствате се в рая.

Вечерта се връщата в библиотеката и се оптитвате да вземете една подозрителна книга, на която пише "Ламот". Леко я подръпвате и чувате как се включва древен механизъм. Библиотеката с премества и открива вход към стълбище надолу. ѝлизате по него и откривате съкровището! Е, това са вероятно скритите авоари на КТБ, но на кого му пука? Несебър е спасен!

ЩАСТЛИВ КРАЙ!

.


Ozone