събота, 19 ноември 2016 г.

Полша: Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"

През култовата 1994 г. двама поляци, Марчин Ивински и Михал Кичински, основават компанията CD Projekt S.A., разработчик на видеоигри. В началото те просто превеждали и интегрирали игрите за полския пазар, но почнали бавно да разработват и цели игри по поръчки на големите компании. Така се стига до възложения от Interplay Entertainment проект за играта "Baldur's Gate". Проектът се проваля, но Ивински и Кичински решават да използват сорс кода и да започнат създаването на нова игра. По това време популярността в Полша на поредицата "Вещерът", писана от техния сънародник Анджей Сапковски, била голяма, а и всички в компанията били нейни фенове. Така през 2007 г. се появява и компютърната игра "Вещерът". Огромното старание и желание на създателите, вложени в играта, дават резултат, като по този начин франчайзът става популярен в цял свят, а покрай тях и книгите на Сапковски получават по-широка аудитория. Трябва да се отбележи и нещо необичайно - компанията има съвсем различна философия, различаваща се от тези на големите компании. Хората от CD Projekt не слагащ защити за права и не възпрепятстват пиратстването на игрите. Те считат, че това подпомага за нарастването на популярността на играта и разчитат на лоялността на феновете. Разговаряйки с доста от тях се оказва, че това действително се оценява и днес "Вещерът" има огромна лоялна фен-база.



Но да се върнем към света на книгите. Популярността на поредицата не се дължи само на игрите. Сапковски създава интересен свят, базиран най-вече на славянската митология, но с примеси и от останалите световни митологии. Неговият герой, Гералт, много напомня на Филип Марлоу от романите на Реймънд Чандлър. В сборника от разкази "Последното желание" светът много наподобява на този от криминалните романи, само вместо детектив имаме вещер с изграден морален кодекс и магически способности. Останалите елементи са на лице - фатални жени, криминални деяния, извършени от митологични чудовища, заплетени ситуации, в които понятията за доброто и злото се размиват. Още един фактор, който трябва да се отбележи е, че в сборника някъде 70 % от текста са диалози между героите, което прави четенето някак по-неусетно и динамично.  За мен това е много добра формула с минимум описания и с наситени диалози.

Трябва да призная, че четенето на този сборник ми навяваше спомени за четенето на приказите от Ран Босилек и братя Грим. Харесва ми как Сапковски деликатно интегрира всеизвестни приказки като тези за Пепеляшка, Рапунцел, Снежанка, Спящата красавица, за змейове и самодиви, но всичките са извъртени и нагласени по начин, по който да паснат  на мрачната атмосфера в света на Вещерът. Те се носят като слухове, случки, намекващи, че по-късно ще се превърнат в идеализирани захаросани приказки.

Гералт е наистина интересен герой. Той не вярва в нито едно от божествата, скептичен е, реалист, приема нещата такива, каквито са. В "Последното желание" повечето от разказите остават тъжен привкус, някои от тях нямат този щастлив край, като на моменти читателят може да поиска завършекът да е съвсем различен от предложения. Но това е част от чара на поредицата, в която се преплитат интереси, желания, разочарования, омраза, мъст и цялата гама от усещания, които са присъщи на хората и чудовищата. А може би хората са чудовища, кой знае.







събота, 5 ноември 2016 г.

Алекс Фъргюсън - "Лидерът"

Първо, да подчертая, че съм фен на Ливърпул. Не знам как се получи. Никога не съм бил свидетел на тяхна титла. Може би понятието "Ливърпул" се е въртяло в пространството  и се е закачило в моето съзнание. Един ден гледах мач по кабелната и усетих титаничната атмосфера на Анфийлд, един от най-митичните стадиони.  На една от трибуните, т.нар. Коп, е закачена мачтата на  SS Great Eastern, един от първите железни кораби, а във всяка друга брънка от стадиона също има дълга история. Тогавашният отбор на Ливърпул беше млад, играеше атрактивен, но безмозъчен футбол, вкарваше много, но и получаваше много, и това ги прати в посредствеността. Сред младите играчи бяха симпатягите Роби Фаулър, Стив МакМанаман, Джейми Реднап, Дейвид Джеймс, Джейсън МакАтиър и т.н. Но така и нищо не се получи. Фаулър стана легенда, но загуби форма и шмъркаше линиите на терена, МакМанаман отиде в Реал Мадрид, Реднап бе постоянно контузен, а вратарят Джеймс бе толкова слаб, че съвсем заслужено си спечели прякора "Бедствието Джеймс".



В същото време един друг клуб, чийто стадион се намира на по-малко от 50 километра от Анфийлд, се превърна в истински маркетингов модел за успех, комерсиален и футболен. Един човек бе отговорен за този грандиозен успех и неговото име е сър Алекс Фъргюсън. За фен на Ливърпул да си купи книга на Фъргюсън е равносилно на това дяволът да се изкъпе във вана, пълна с тамян. Въпреки това, най-вече заради 50-процентното намаление, си затворих очите и посегнах към книгата, надявайки се, че нито един познат няма да ме види. Прочетох няколко абзаца и секунди по-късно вече си я бях купил.

"Лидерът" не е книга за лидерските качества на Фъргюсън, тя не е и автобиография. Тя буквално е енциклопедия за британския футбол, мениджмънт. Шотландецът излиза извън рамките на футбола. Точно паради тази педантичност, тази академичност, Фъргюсън се превърна в един от най-великите футболни деятели.  Попадали са ми множество автобиографии и книги на хора от същия бранш: Моуриньо, Венгер, Роналдо, Меси и т.н., но всичките бяха безинтересни, в тях имаше повече клюки, отколкото реални неща, поднесени с цифри и примери, както го е направил Съра.

В "Лидерът" Фъргюсън демонстрира огромни познания не само за футбола, а и въобще за мениджмънта. Футболът много се промени, почти се превърна в наука и въпреки че е традиционалист, шотландецът успява да намери перфектния баланс. Интересни са проучванията, които той прави. Споделя, че футболистите, родени в топли страни имат доста по-здрави стави от футболистите, родени в студени, и не страдат толкова рано ревматизъм. Местните момчета обаче имат чувство за принадлежност, те са биткаджии, макар и с по-посредствени качества. Фърги е успявал дълги години да намери този баланс. В неговата книга той е изредил редица аргументи, детайли и страшно много данни, показвайки, че той има академичен подход почти към всичко. Споделя колко е важна храната за футболистите, тренировките, работата със специалистите. Възнегодува срещу алчните агенти, които прибират тлъсти пачки и смята, че присъствието им във футбола е излишно. Фъргюсън е бил десетилетия мениджър и пред очите му тази игра се е трансформирала, таванът за заплати отпада, отпадна старата система на плащане за изиграни мачове и отбелязани голове, прие се правилото на Босман, футболистите вече играят със синтетични екипи, навлизат огромни пари, развива се мерчандайзинга и маркетинга, навлизат технологиите, наемат се съвременни диетолози и нутриционисти, екипи от медици  и с всичко трябва да си наясно.

Фъргюсън описва управлението на клуба като не по-различно от това на вестник или дадено производство. Има си рекламен отдел, отдел финанси, отдел персонал и т.н. Трябвало е да взима и нелеки решения, уволнявал е хора, продавал футболисти, опитвал се е да влияе на други за да дойдат в неговия клуб, развивал е цяла скаутска мрежа, въобще светът на футболния мениджмънт е доста сложен и интересен, а най-хубавото е, че Фъргюсън може би е правилния човек да разкаже това като истински професор. При това с известно чувство за хумор, шотландски.








петък, 4 ноември 2016 г.

Ричард Шикъл - "Разговори със Скорсезе"

Kиното все повече се превръща в религия, но с далеч по-високи приходи и по-успешни, или по скоро по-безопасни (евентуално) методи за опияняване на масите. Затова почти съм сигурен, че всеки който гледа филми боготвори поне един режисьор, когото усеща като негов духовен пастир. Аз нямам такъв, но един от най-уважаваните от мен и достоен за званието филмов крал е Мартин Скорсезе.


Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:

- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?

След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:

- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?

Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...

Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:


Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца.  В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество.

От другата страна (The Departed, 2006) 
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.

Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата",  показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение.

Добри момчета (Goodfellas, 1990) 
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.

Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002) 
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са проблеми и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.

Хюго (Hugo, 2011) 
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г.  Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда.

Злокобният остров (Shutter Island, 2010) 
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.
 
Часове по-късно (After Hours, 1985)
 Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход.  Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.

Разярения бик (Raging Bull, 1980)
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.

Авиаторът (Aviator, 2004) 
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.

Казино, (Casino, 1995) 
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.

Кундун (Kundun, 1997)
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва  влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.

Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988) 
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.

Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore, 1974) 
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.


------
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н.

Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите.  През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета".  В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.

Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския  неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.


неделя, 16 октомври 2016 г.

Книжно пътешествие около Европа


Пригответе си куфарите с книжките, защото след малко ще направим едно околокнижно пътешествие из Европа *Фанфари*.

Идеята е, от всяка страна в Европа да избера една популярна книга от съвременен писател. Подчертавам съвременен, защото Европа много се промени през последните 25 години. Затова реших в това начинание да попадат книги, писани  от 1990 година насам. От всяка страна ще избера по един писател и една негова книга. Също така като някакво правило, предимство имат книги, в които действието се развива в самата родина на писателя. И последно условие - книгата да е издадена на български.

*Сложил съм и линкове към пълните ревюта.

И така, стегнете си коланите, гащите и чорапите (освен ако не сте с чехли) и да почваме по азбучен ред:




Не знам защо, но си представих най-добрата реклама за Австрия. Тя би изглеждала така: Херман Майер - Херминатора се спуска по Алпите със ски, влачейки Арнолд Шварценегер в шейна, който пък пие Red Bull под мелодията на "Малка нощна музика" от Моцарт....а долу ги чака жена с брада...
В интерес на истината съвременните австрийски писатели не са от ранга на великани като Кафка, Цвайг или Рот, но книгата на Волф Хаас е малка и приятна. A и преследванията с линейки са винаги интересни.

---
  • Албания - Исмаил Кадаре: "Кьорферманът"

Както се досещате не открих кой знае колко съвременни албански книги, преведени на български. Вероятно е заради вицовете с албанските часовници и бойлери. Единствено Ариан Лека и "Змия закрилница", интересен писател, но не запомних кой знае колко книгата му. Легендата в албанската литература е Исмаил Кадаре, но единственото произведение, което му открих е "Кьорферманът", и то в читанка. Харесва ми, че Кадаре е анти-религиозен и критикува религиозността и всякакви автократични власти, а "Кьорферманът" е притча за безучастието и послушното изпълнение на заповеди, издадени от властта, колкото и странни да са те. 
---


Хората се шегуват с това, че на арменците им са големи носовете, защото въздухът е безплатен, но ако това е вярно, то тогава Абгарян има голямо сърце, защото романът ѝ е истинска камера от емоции. Положителни и отрицателни. Обикновени. Каква сполука, че още първият роман от арменски писател (макар излязъл на руски) се оказа толкова приличен.

---


Нобелов лауреат и има защо. В ревюто за книгата написах достатъчно за Беларус. Страна с кратка съвременна история, но вече със сериозни културни постижения. Въпреки всичко, продължавам да се сещам за трактори като чуя Беларус...
---



Знам, че мнозина смятат портативните романите на Нотомб за по-вятърничави и просто устроени и от старите фламандски мелници, но въпреки това израстналата в Япония френскоговоряща дама е изградила своя собствена ниша, с която печели милиони хора. Освен това "Антихриста" не е чак толкова прост роман.
"Белгийският лабиринт"  от Херт ван Истендал е добър опит да бъде анализирана Белгия (макар и малко сух).

---

Както вече споменах в ревюто за "Сараевско марлборо" не съм сигурен дали е политически коректно роденият в Сараево етнически хърватин да представя Босна и Херцеговина, но определено сборникът е великолепен и писан в разгара на войната съдържа разбираем емоционален заряд. Каквото и да намерите от Йергович е добро.
"Книга за Уна" от Фарук Шехич е друга книга, която заслужава внимание и е на същата тема.

---

Номинации:
Милен Русков - "Възвишение" 
Георги Господинов - "Естествен роман"

Представям си лицата на литературния елит (ако има такъв), след като видят твърдението, че автор на спортна публицистика е най-доброто измежду многото утвърдени имена. Но още в ревюто за "Кривата на щастието" обясних защо Иво Иванов прекрачва границите на спорта и дава съвсем ново измерение на публицистиката. Все още събирам и колекционирам думички в малката ми глава за да опиша новото допълнено издание на "Отвъд играта".

"Възвишение" на Милен Русков може да бъде определен като най-български съвременен роман.
---



Номинации:
2. Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта"
3. Кейт Аткисън - "Зад кулисите на музея"
4. Дейвид Мичъл - "Облакът Атлас"
5. Хилари Мантел - "Вълци"
---
1. Нийл Геймън - "Книга за гробището"
2. Тери Пратчет - "Шовинист'/"Истината"
3. Чайна Миевил - "Морелси" и "Градът и Градът"
4. Джо Абъркромби - "Отмъщението на Монца"
5. Дж. Роулинг - "Хари Потър"

От Обединеното кралство (тук добавям + С. Ирландия) имам толкова много любими книги, че бих могъл да добавя още няколко списъка с номинации.  И от всички да избера шотландски простак за номер едно, заради което някой англичанин би ме пребил с голяма чаша за бира. Но какво да кажа за останалите? "Странна случка с куче през нощта" е толкова английска и толкова култова, че също заслужава ламотска награда.
Островитяните са и кралете на фентъзито. С рицари като Геймън, Пратчет, Абъркромби, Миевил и Роулинг кралството им е в добри ръце.

---


Номинации:
2. Давид Зафир и "Кофти карма"
3. Даниел Келман и "Аз и Камински"
4. Владимир Каминер и "Аз не съм берлинчанин"

Както навсякъде може да прочетете, германците ги мразят, защото винаги печелят на дузпи (особено, когато играят футбол срещу Англия), а и мачкат във военни битки (особено срещу француля). Но всички големи философи са шпрехали на немски, което е доказателство за доминацията им и на литературен терен. "Той е пак тук" е  една от най-добрите политически сатири, а и в нея участва Хитлер, фигура, допринасяща за немските комплекси, които Вермеш най-сетне вади на показ. "Кофти карма" също ми е много любима.
---

Не е кой знае колко голям избора за книги от грузински писатели в България, като изключим интригуващите съчинения на Сталин, но затова пък книгата на Ака Морчиладзе (звучно име дори за грузинските стандарти) се оказа истинско откритие. Макар и писана преди малко повече от две десетилетия, все още се усеща как напрежението вибрира  в целия район.

---
  • Гърция - Манос Вуракис "Фадър наш"

Гърците побесняват за малко неща. Никога, ама никога не споделяйте пред грък, че най-известният съвременен грък е всъщност Кемал Ататюрк (роден е в Солун).  Шегите на страна, но гърците са известни с древните си философи, остров Лесбос, както и с Никос Казандзакис. Десетилетия след Казандзакис, Манос Вуракис също написва книга за Исус, макар и не по начина, по който религиозните гърци биха предпочели...

Нарочно съм поставил корицата на друга книга - на "Мидълсекс" от Джефри Юдженидис, роден в САЩ, от гръцки произход, а епичният му роман лично на мен дойде малко тежък. 
---

Йенс Грьондал е за по-сериозна аудитория, харесваща книги за самотата и депресията, Юси Адлер-Улсен пък е писател за крими-фенове. А аз, като истински книжен археолог, който се рови по прашните рафтове, към които никой не посяга, попада и на такива малки по обем и претенции, но големи като заряд романи. "Смъртта кара Ауди" ще потвърди, че наистина има нещо гнило в Дания.
---

Ха! Ето ви изненада, малко носталгично отклонение към Ено Рауд и неговите красиви книги за Маншон, които навяват топли детски спомени. Да, авторът е естонец. Това е само за отклонение на вниманието, инак книгата от Естония е "Синият вагон", а в нея са включени две чудесни пиеси, които много добре представят прибалтийската република...обляна с водка. 
---

Номинации:

2. Ема Донахю - "Стая"
3. Бенджамин Блек (Джон Банвил) - „Чернооката блондинка“

Има нещо харизматично в ирландците. Имат зелена кръв, наливат се с Гинес (не случайно наричат столицата им Пъблин, вместо Дъблин), пушат детелини и танцуват степ с леприкони на зелени хълмове. Джак Харт се превърна в един от любимите ми писатели само с "Размишления в катраненото буре" и "След багера".

Донахю със "Стая" е дамското предложение за Ирландия, а ако харесвате ноар, тогава може да посегнете- Джон Банвил (с прякора Блек).

---


Номинации
2. Антони Казас Рос - Енигма
3.  Едуардо Мендоса - "Ни вест от Гурб"

 Усещам всички погледи, защото Сафон е първото име, което всеки би дал, когато се спомене испанска съвременна литература, и когато не става дума за Ел Класико, или за Палма де Майорка. Така и не намерих нещо, което е по-добро от готическо-историческия романс-трилър на каталунския писател, който пише на испански и е от малкото, които не би ви зашлевил с тортиля през лицето, ако кажете, че Каталуния е част от Испания. Обожавам поредицата „Гробището на забравените книги“, както и самостоятелния роман "Марина".
Ако искате нещо в стил Алмодовар, тогава Казас Рос е вашия човек.

---
Стигаме до Исландия, островчето, на което има повече гейзери, отколкото хора, и на което няма чалга клубове, поради което всеки десети е писател. Останалите се занимават с риболов или банкерство. Или с двете. Две книги ми привлякоха вниманието - "Между Рая и Ада" на Йон Калман Стефансон и гореспоменатата на Сьоун, или както е известен -текстописеца на Бьорк. Стеафансон спечели престижното второ място, а лекотата, с която те праща в транс Сьоун му донася първото.
---


Номинации:
2.Алесандро Барико - "City"или "Океан море"
3.Паоло Джордано - Самотата на простите числа
4. Алберто Анджела: Imperium: Пътешествието на една монета из Римската империя

Ще ви дам предложение, което не може да откажете. Никога да не си поръчвате пица с банани в нея. В днешно време италианците слагат какво ли не в пиците. Добре де, да преминем към книжното. Дуетът Джеда-Анбари е излял на хартия истинска доза болка и историята трябва да бъде прочетена. А ако искате нещо конкретно за Италия, то Барико и страхотното "City" e второто нещо, което бих предложил от Ботуша.
---
  • Кипър -Емилиос Солому - "Брадва в ръката ти"
Да си призная не харесах книгата на Солому. Сложих я, защото не намерих нищо друго. Всъщност "Господарят Батистас и останалото" на Костас Монтис е далеч по-приемлива, но е писана преди 1990г., което нарушава правилата.

----
  • Литва - Херкус Кунчус и Христоматия на пияницата
 Измъквам се по терлици от Литва, защото така и не намерих нещо друго оттам, а и пък искрено се надявам да не забележите, че Латвия въобще липсва. Литовците поне са в класацията, което може, признавам, да доведе до дипломатически скандал и напрежение между двете прибалтийски страни.
Кунчус обаче също не ми хареса. Но кориците на книгите са му хубави. Дано издадат нещо по-читаво от тези страни.
---

Прочетох няколко книги на македонски писатели, сред тях бе например "Посмъртна венчавка" на Паскал Гилевски, но Лидия Димковска бе с класа над всички. С епичен размах македонката би могла да завладее по-големи територии (поне книжни) и от Александър Македонски. Македонски е достигнал до Япония, а японците оттогава са взели идеята от македонското знаме и до днес е изобразено слънцето на него. Или така казват македонците...
---



Разказите на Мейлак са наистина много приятни и точно колкото и чаша бяло вино в лятна нощ, а Малта, макар да е съставена от две големи скали насред средиземноморието, могат да извадят и таланти наред шайката потомци на пирати. 
---



Първо искам да подчертая, че съм голям фен на Ю Несбьо, и то не заради криминалните му романи, а заради детската поредица за доктор Проктор, особено онази част с Пръц-праха. Ето така се пишат детски книги. Иначе за Норвегия има толкова много изявени писатели в областта на трилърите, като почнем от Егеланд (това пък е норвежкия Дан Браун), Карин Фосум, Хагерюп, Рой Якобсен (знам, че "Вледенен" има страшно много фенове, а и има защо) и т.н. Но ако има задължителна книга, то тя ще Светът на Софи.

---

Номинации:
2) Павел Хюле - "Мерцедес-Бенц"
3) Януш Вишневски - "Самота в мрежата"

Да си призная нищо не може да надмине Станислав Лем и "Звездни дневници" с Ийон Тихи. Но са писани преди много, много време. Знам, че Сапковски има огромни тълпи почитатели, особено след като излезе и компютърната игра по "Вещерът", но се опитах да избягвам фентъзита. Има и малки романи, с приятна атмосфера, не кой знае какви, но винаги ги има. Като "Мерцедес-Бенц". Но от всички срещнати Мрожек ми най-допадна като начин на мислене.
Още не съм чел обаче Олга Токарчук, което трябва да се поправи.
---
  • *Португалия - Жозе Сарамаго - "Слепота"

Номинации:
2) Жозе Родригеш душ Сантуш - "Божият гняв"
3) Антонио Табуки - "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру"

Имах възможността да говоря с  Жозе Родригеш душ Сантуш (последният да затвори вратата), който се оказа изключително приятен и ерудиран човек, бях впечатлен от начетеността и познанията му за Близкия изток. В "Божият гняв" може да се научат много неща, вярно е, че той се води като португалската версия на Дан Браун, но от книгите му могат да се научат доста неща. Ако говорим за чисто португалска книга като атмосфера, то най-близо до това определение достига Антони Табуки, който обаче е ... италианец. На чисто интелектуално равнище Сарамаго си остава недостижим, макар и книгите му далеч да не са комерсиални и разбираеми.  Пробвах се и с романа "Моето опяване" на португалката Дулсе Мария Кардозо, в който тя не използва нито един препинателен знак и произведението представлява едно гигантско изречение. Но не успях да го харесам.

---

Номинации:
2. Дан Лунгу и "Кокошият рай"
3. Йоана Първулеску и "Животът започва в Петък"

Романът на Теодорович за симпатичния загубеняк и провален самоубиец изпревари останалите претенденти, а и Балканите наистина са голям цирк. Между нас казано - винаги като срещна румънци им казвам, че искам да си намеря трудовете на Чаушеску и после наблюдавам реакцията им.
---



Номинации:
2. Дмитрий Глуховски и "Метро 33"
3. Георгий Зотов - "Еликсир в Ада" / "Епидемия в Рая"
4. Борис Акунин - "Смърт на Брудершафт"
5. Сергей Лукяненко - "Чернова"

Битката за Русия както винаги е изключително оспорвана и дискусионна, но това е земя, на която винаги са се водили революции и перестройки. Забележете, че съм посочил Сергей Минаев за победител, но съм поставил обложката на Метро 2033 от Глуховски, а победители можеха да бъдат както Лукяненко (особено със страхотната Чернова), така и Зотов (приятел ми е във Фейсбук), или Акунин. Чакам някой от тях да плати под масата, но засега реализмът и бруталната критика на съвременното общество в книгите на Минаев вземат връх.
---
  • Словакия - Антон Балаш - "Лагерът на леките жени"
Не съм особено доволен от находките за Словакия, явно ще трябва да издирвам по-внимателно. Пробвах с "Кафене Хиена" от Яна Беньова, както и с "Светият Демон" от Петер Били, но с нищо не ме спечелиха. Антон Балаш с "Лагерът на леките жени" също не е нивото, което ми се иска, но остава начело за Словакия.
---



Понякога намираш само една книга от дадена страна и тя се оказва достатъчно добра. Такъв е случаят с Драго Янчар и "Тази нощ я видях", роман, с който точно можеш да се запознаеш със словенската мрачна история. След което да отидеш на ски там. 
---

Ще се опитам да пиша нещо за Сърбия без нито веднъж да кажа "Пуши курац" (упс, вече го казах и се провалих :( ). Аз съм голям фен на сръбското кино и съвсем естествено избрах Емир Костурица, макар и той далеч да не е известен с писателския си талант. Някой от разказите  обаче направо ме съкрушиха. При все, че има утвърдени като Петрович или Албахари, както млади сръбски писатели (Шайтинац), "Сто Яда" най-много ми допадна. 
---


Борбата за Истанбул беше между Шафак и всеизвестния нобелов лауреат Орхан Памук с "Името ми е червен". Чудех се кой от двамата ще е по-неприятен за Ердоган - жена, незабрадена като Шафак, или дисидент като Памук. Все пак Шафак ми бе по-приятно да я чета, признавам, доста съм я подценявал преди. 

---


Никак не ми се искаше авторът за Украйна да се казва точно "Крим", имайки предвид, че полуостровът вече практически не е много украински, но "Тръбата" е толкова актуална и точна, а хуморът направо срязва като флекс. "Дванайсетте обръча" и името на Юрий Андрухович може и да е най-популярно, но нищо не може да се сравни с бягащи политици в тръба. 
---


Пробвах се с няколко унгарски писатели, но комбинацията на Вилмош Кондор от ноар и историческа фикция спечели и то с голяма преднина. Със сигурност ще е доста дълго време на първо място в маджарската ми класация, поне докато Анита Блонд или Виктор Орбан не издадат книги. 

---


Номинации:
2. Софи Оксанен - Когато изчезнаха гълъбите
2. Роса Ликсом - Купе № 6

Интересно е, че в класацията ми са само жени, а ако добавя и доста странния "Тенарон" на Лена Крун, финландският матриархат става пълен. Все още не съм прочел "Където някога вървяхме" на Шел Вестьо, но Йохана Синисало, участвала и в писането на сценария за "Железни небеса" засега печели първенството. А и накъде финландски роман без тролове?

--
Номинации:
2. Бернар Вербер - трилогията за "Мравките"
3. Дидие ван Коелер - "Среща под знака на Х"
4. Фредерик Бегбеде - "9.99"
5. Жан Тьоле - "Магазин за самоубийци"
-. Катрин Панкол и "Бавният валс на костенурките"


Франция - страна, от която имам изненадващо повече любими книги, отколкото видове сирене с вино, или кроасани с кафе. Огромен фен съм на Мравките и Вербер, обожавам типичните малки и забавни френски романи от сорта на "Среща под знака Х" или "Магазин за самоубийци", които толкова много напомнят за черния хумор на друг боготворен от мен француля от близкото минало (не чак толкова близко, де) - Борис Виан. Въпреки това избрах най-трудно смилаемата и шокираща, най-зашеметяващата. Уелбек, звезда на френската литературна сцена и нападател на ФК Арсенал (шегувам се, ве).
---

Все още не мога да си обясня масовата почит към оранжевия цвят в Холандия и обоготворяването му, а съм доскоро смятах, че страната е арена на неофициална корпоративна война между бирената индустрия и търговията с марихуана, но понеже повечето холандци се напушват, докато пият, изходът от войната е равенство. Няма равенство между Херман Кох и останалите съвременни писатели, на които попаднах - "Вечерята" и "Вила с басейн" са брутални, може би единствено Арнон Грюнберг се доближава, но все още не съм чел "Тирза". 
---

Анте Томич също се превърна в любимец с двете си книги, "Чудото в Поскокова драга" и "Какво е мъж без мустаци", макар в кастинга да участваше и Дубравка Угрешич (не, не е турбо-фолк звезда), а и още няколко хърватски писатели.

---
  • Черна гора - Огнен Спахич - "Глава, пълна с радост"
Единствената книга от съвременен писател от Черна гора, която открих, но все пак аз съм по-стар от тази новоизлюпена държава. Не че ми допадна, сборникът е посредствен, съдържа два-три разказа, които ми привлякоха вниманието, но има потенциал.
---

Чехите са дали толкова много ключови писатели като Чапек, Кундера (все още активен, но новите му книги не ми допадат) и Хашек. Въпреки това са по-известни с бирариите и бардаците в Прага, един от най-красивите градове в Европа. Кратохвил е също писател на високо ниво, макар и да не е лесен за четене, а трите му издадени книги в България заслужават повече внимание.   

---

В ревюто за книгата съм обяснил ясно защо съм избрал романа на Алекс Капю пред останалите, а също и пред няколко шоколада, така че ще бъда кратък и точен. Е, не толкова точен колкото швейцарски часовник, но поне кратък.
---



Номинации:
2. Юнас Юнасон и "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна"
3. Андерш де ла Моте и трилогията "Играта, Тръпката, Измамата"
4. Йон Айвиде Линдквист и "Покани ме да вляза"
5. Юнас Карлсон - "Фактурата"

Хората, които ме познават знаят, че Швеция ми е любимата страна по редица причини и една от тях е литературата. Населението на Швеция е малко над 9 милиона, но за сметка на това е в топ 10 на най-превежданите езици в световното книгоиздаване. Има толкова много забележителни автори от тази страна, в която карат СААБ, слушат АББА и четат Фредрик Бакман, Трилогията на Андерш де ла Моте също е много важна и донякъде носи духа на времето, това на социалните мрежи в което живеем.
---------

И за десерт цялата карта, като предварително се извинявам на правителствата на Лихтенщайн, Сан Марино, Андора, Люксембург, Молдова, Латвия, Косово и Фарьорски острови (дано не съм пропуснал някоя миниатюрна страна):


С това европътешествието въобще не е приключило. Ще продължавам да ъпдейтвам (добре, де, обновявам) страницата периодично, защото съм сигурен, че ще излизат все по-добри романи, особено в по-малко популярните страни.

В момента обмислям няколко нови предизвикателства:
1) Книжно пътешествие в Южна Америка. Избор на знакова книга и писател от всяка държава.
2) Книжно пътешествие из 20-и век, т.е. избор на 3 ключови /знакови/ книги от всяко десетилетие на миналия век, книги, които най-добре улавят духа на епохата.
3) Прочитане на всичко от един писател, примерно Джон Стайнбек.


.

неделя, 2 октомври 2016 г.

Белгия: "Антихриста" и книгите на Амели Нотомб

За Белгия обикновено никой нищо не знае. Дори самите белгийци не знаят нищо за нея. Може ли да изброите поне един известен белгиец? Отнема доста време за да се сетите за поне един. Как по дяволите е възможно най-известният белгиец да е комиксовият герой Тинтин?   Шибаният Тинтин! Единственото нещо, с което белгийците са известни, е това, че половината от тях говорят много лош холандски (фламандски) език, а другата половина пък говори отвратителен френски (валонски). Това което обединява двете половини са...гофретите. Сещаме се за скромните белгийчета единствено, когато ядем гофрети с шоколад. Гофретите са белгийско изобретение. Друго нямат.

Но пък си имат Амели Нотомб. Онази симпатична писателка, която пише приятни, на пръв поглед неангажиращи, малки романи, обикновено от около 100-120 страници.  Нотомб има малка тайна рецепта, с която пленява милиони читатели по света. Тя работи много усилено и пише часове наред ежедневно, за да достигне до максимално синтезирана история, с която да захапе читателя. Така, израсналата в Япония белгийка, ни пуска по книжната пързалка и неусетно през цялото време се спускаме и се питаме  "какво ще се случи по нататък, мамка му" и не пускаме книгата докрай. Книгите й се четат за няколко часа, чудесни за някоя зимна студена вечер, която да прекарате с книжка под завивките и горещ чай, или за вечерно дълго пътуване с влак, а на плажа или басейна върви с коктейл.Умението й да задържа вниманието на читателя с прости, но майсторски заплетени истории, е удивително. Амели не се опитва да влезе в рамките на някой жанр. Тя има своя запазена марка.



В "Антихриста" се срещаме с две момичета - Христа и Бланш. Христа е нахакана, популярна сред всички в университета, лесно влиза под кожата на хората, умее да манипулира и да постига своето. Бланш пък е срамежлива, асоциална, интелигентна,но предпочита да се затваря в себе си и не е особено популярна. В началото Христа и Бланш се сприятеляват, но впоследствие започва истинска психологическа война между тях. Нотомб неусетно влиза в зоната на женските проблеми и комплекси в тази крехка възраст и те ярко контрастират в образите на двете момичета. И двете се опитват да се преборят с комплексите си, нуждаят се една от друга и се стремят да постигнат своето. Играта е започната от лукавата, хитрата и изключително коварната Христа, която оплита в мрежите си невинната, чувствителна и наивна Бланш, нуждаеща се от внимание и приятели. Впоследствие Бланш започва постепенно да узрява, впуска се в един непознат свят, в който трябва да оцелее и защити достойнството си. В края не се знае кой е победител и кой е губещ, като Нотомб оставя на читателя да реши.

В "Кралска воля" Нотомб дава втори шанс на своя герой, втори живот, който е далеч по-вихрен, опасен и емоционален, който да го накара да забрави за сивотата на предишния. Експеримент със своя собствен герой, с който белгийката иска да изследва поведението му. В "Изумление и трепет" Нотомб представя японската култура както никой друг и кара всеки да се влюби в странностите й. Друг роман, който може да предизвика трепет е "Атентат", една мрачна серенада за любовта.

Така или иначе, която и книга да вземете на Нотомб ще усетите запазената й марка, с която литературата ще я запомни. Кратки, за мнозина повърхностни, за други достатъчно задълбочени, но със сигурност завладяващи истории.

събота, 10 септември 2016 г.

Македония: Лидия Димковска - "Резервен живот"

За българите Македония е просто югозападна България. За албанците Македония скоро ще стане част от Велика Албания. За гърците Македония е древногръцко царство и район от северна Гърция. За сърбите Македония ще си остане южна Сърбия. За македонците Македония е най-великата империя и светът трябва да й възстанови границите до Индия от времето на Александър Македонски.



Обикновено така се шегуваме с македонците. Те обаче успяха да извадят голям европейски роман. Защото "Резервен живот" на Лидия Димковска е именно такъв. Бях си взел няколко книги на македонски писатели, но повечето страдаха от същия синдром като българските - бяха безлични, безинтересни и повечето задълбаваха с пустия балкански преход. Подходите на повечето бяха да опишат досадни битови драми с изтъркани съседски и пиянски хуморизми, както и със скучни клишета, с които да се подчертаят  социално-политическите небивалици. Нямаше нищо оригинално, с което човек да се захване.
 Лидия Димковска обаче е намерила оригинална история, около която да изгради и възстанови цялата атмосфера на бивша Югославия, с музиката и изпълнителите, с филмите и актьорите, с телевизионните и радио предаванията, с продуктите от магазините, с начина на живот, с особеностите и привичките в дребните детайли на тогавашното юго-население. С мечтите и желанията на хората.
"Резервен живот" е не само политическа и социална, но и културна антология на Македония преди обявяването й за независима държава, както и след това. Тя не само разкрива политическата "смяна на платната", но и промяната в културните нагласи на македонското общество, особено по отношение на западното влияние, което постепенно навлиза в страната, както и постепенните етнически разриви, които неизменно се получават при такива големи разпадания на държави.
Но освен всичко романът на Димковска е и една дълбока психологическа драма, един социален тест в среда на бурни промени.  Злата и Сребра са близначки, сраснати в областта на слепоочието и делящи една и съща вена. Те се раждат различни в малко по-консервативно общество, в по-бедните провинции на бивша Югославия и съответно тези две иначе нормални момичета, с съвсем естествени нужди и мечти, идеали и амбиции, със същите раними и крехки чувства като всички останали момичета на тяхна възраст, остават изолирани, пренебрегнати дори от собствените им родители. Въпреки те търсят приятелства и се дълбоко се връзват с всеки, който им даде възможност за това. Така се появява дружбата им с Роза, както и с друго изолирано дете-сираче, Богдан. В началото на книгата виждаме ежедневието на тези деца, всички техни обществени и интимни въжделения, постепенното израстване в тревожно променящата се обстановка.

През цялото време имах чувството, че това срастване на главите донякъде е алюзия на бивша Югославия - от една страна неестествено сплотяване на различни организми с иначе еднаква генетика, но причиняващи неудобства за всички, и в същото време за тази раздяла бе платена твърде голяма цена и бе пролята твърде много кръв. А всички толкова много сме еднакви и си приличаме.

Димковска също така успява да излезе и от пределите на Македония и навлиза в тези на Европа, като тя далеч не е перфектна. Операцията е в Лондон, а медиите там не чакат дълго за да се възползват от тази история и да извлекат политически дивиденти. След което писателката връща топката в Македония и назряващия етнически конфликт, който си седи като буре с барут и чака да се разпали. Но всичко това е на заден план, защото важната фигура е Злата, нейните чувства и опитите й да се впише в живота и да намери своето място.

"Резервен живот" е същинска антология на македонската история и Лидия Димковска заслужава само похвали за подходът, с който е успяла да постигне и предаде идеите си.







петък, 9 септември 2016 г.

Дания: Кристиан Банг Фос - "Смъртта кара Ауди"

Нали сте чували за Дания, онази северна страна, която прилича на разбил се на пода кораб, направен от Лего, вследствие на което са се разхвърчали стотици тухлички?  Ако трябва да сме точни - в Дания има 406 островчета. За датския език казват, че той звучи като шведски, говорен от много пияни шведи, чийто думи едва се долавяли.



Взех си няколко книги от съвременни датски писатели: на Грьондал, на Адлер-Улсен, Петер Хьог, но за моя изненада най-много ми хареса най-малката книжка на най-непретенциозния автор. Самата корица с хипи-вана на фолксваген веднага навява усещането, че това е от онези пътнически, туристически романи, които всички си взимаме лятото за по път. Обикновено сме свикнали те да са лековати, с по-приключенски характер, без да претендират за стойност.
Кристиян Банг Фос обаче е типичен съвременен писател, който тръгва от една базова история, която да повлече читателя и без да натрупва с излишни изповедания, понякога дори само с описването на сетинга или беглото споменаване на наглед незначителни елементи, писателят изгражда доста солиден роман.

Асгер е главният образ в "Смъртта кара Ауди". Работи в областта на рекламата, този съвременен феномен, като миг невнимание, едно прибързано използване на снимка от интернет, довежда до политически скандал. Оттам всичко за него се сгромолясва като викингски чук върху римска каска: губи работата и репутацията си, разпада се семейството му, губи апартамента и бъдещето си. Неволята го кара да приеме невзрачна работа в краен квартал в Копенхаген. Стентофте като име е измислица, но Банг Фос го е изградил на базата на действителен квартал, в който е работил. В него атмосферата е почти анти-утопична, споменава се, че е пълен с бежанци, а оттам и очевидно се получават доста социални сблъсъци.

Асгер  се запознава с драматично-комичния Валдемар, трудно движещ се инвалид, болен от десетки неизлечими болести, живеещ на социални, като от тях намазват и родителите му.  Датският автор не се занимава с проблемите на бежанците и далаверите със социалните помощи, но само беглото им споменаване ясно ги сочи като сериозен социален и политически бодлив трън в Дания. Той също поставя на показ и проблемите със старите хора, с некачествената стока във веригите магазини, с пушенето на марихуана от болни, както и много други. Но всичкото стои като декор встрани. Самият Кристиян е и художник на комикси, което си личи.

Асгер и Валдемар решават да заминат за Мароко, където искат да срещнат мистичен и екзотичен лечител. С  всички усилия успяват да организират това пътуване и да минат през Германия, Франция и Испания, където срещат колоритни образи и стават свидетели на интересни малки събития. Кристиян Банг Фос оставя сами да преценим дали това спиритуално  пътуване е било успешно или не. Въпреки гротесковата аура на Валдемар и неговият странен характер, в края може би ще му се възхитим и ще го разберем. Действието винаги е за предпочитане, изживяването на мигове струва повече, отколкото чакането им.










Беларус: Светлана Алексиевич - "Време секънд хенд"

Малко е несериозно, но първото нещо, което се сещам за Беларус е онзи футболен тим с култовото име БАТЕ Борисов. Преди много години си спомням колко високомерно гледахме на този отбор, на тези "трактористи", "текезесари", и им се присмивахме. Днес, близо десетилетие по-късно, БАТЕ Борисов има вече 5 участия в Шампионска лига, построи един от най-красивите стадиони в Европа, който спечели и множество награди за дизайн. На тази олимпиада Беларус спечели девет медала, т.е. три пъти повече от нас. А на всичкото отгоре вече имат нобелов лауреат - Светлана Алексиевич.  Виждам как от нищото се появява в едно облаче малко човече и с писклив глас (като в "Минута е много") недвусмислено пита "Къде сме ние?".



Алексиевич е разследващ журналист, а "Време секънд хенд" е забележителен труд, в който родената в Украйна и живееща в Беларус жена, е събрала потресаващи истории, разказани от самите потърпевши или очевидци. Изисква се огромен талант за да накараш хора така да излеят пред диктофон или парче хартия цялата си житейска трагедия, да изкарат на повърхността този психически товар, който ги съпътства през целия им живот.  Светлана е интервюирала стотици хора, на базата на което е изградила събирателните образи в книгата.

Тези нейни герои, които срещаме в книгата са много показателни в няколко насоки. От една страна ние още чуваме остатъчния екот от зловещото тракане на комунистическата машина, която задушавала милиони хора в Съветския съюз. Особено онези, които не могли да синхронизират мисленето си със сивотата и монотонността на една провалена утопия, но от друга - виждаме пост-съветски хора, които трудно могат да се интегрират в новото време, попадат в различен, непознат консуматорски свят, лишен от чисто човешки ценности. Свят, който е много по-различен от това, което хората са мечтали. Криворазбрана демокрация, в която властват най-хищническите елементи на обществото, за сметка на обикновения човек и на интелигенцията. Оттук вече идва и загубата на идентичност и неуспешното търсене на такава, в което се изразява драмата на героите в романа. Хората просто искат да живеят добре, без страх.  И са готови да преследват утопии без да знаят как да достигнат до тях. Независимо дали са нови, или стари.

Алексиевич е успяла да извлече и покаже голяма част от икономическите, религиозни, етнически, чисто социални и идеологически сблъсъци в пост-съветското общество.
Запознаваме се с Маргарита, арменка, родена в Баку и женена за азер в навечерието на конфликта в Нагорни Карабах. Започва масово изтребване на арменци, гонения и зверства и от двете страни, а животът на Маргарита и нейния съпруг се превръща в сюреалистичен кошмар, в едно тотално объркване. Никое от двете страни на семействата не ги приема. Изведнъж всичко се озлобява и избива, като по сигнал, подаден от злокобна сила. Етническо-религиозни сблъсъци виждаме и в разказа на таджикистанката Гавхар Джураева, чрез която нагледно ни се разкриват огромните пропасти и (не)обяснимата мултиплицираща се омраза сред различните конфесии.
Но лично за мен най-потресаващата история бе тази за Людмила Маликова. Ако някой реши да прочете поне една история от книгата, то нека бъде тази. Отвратителна, но и толкова добре позната, характерна и за нашата действителност история. Тя е за момиче, което без никаква вина остава на улицата, изпъдено и обречено от собствените си алчни роднини, както и за борбите за оцеляване, които буквално тя и нейната майка водят.
Алксиевич има широк диапазон на действие сред обществената скала и нейни герои са още оцеляло момиче от атентат в руското метро, което нанася огромна травма, както на него, така и на родителите, живеещи под постоянен стрес и страх. Писателката от Беларус ни запознава и с онези хай-лайф жени и тяхното различно мислене, затворено в преследване на този висок стандарт на живот. Разкрива ни и пагубното влияние на войната и пропагандата върху войниците, както и последствията от тях.

"Време секънд хенд" наистина е огромен труд, в който много от нещата ще ни се сторят до болка познати, защото и нашата действителност е изградена от същото разпаднало се пост-социалистическо общество и имаме същите проблеми и комплекси.








петък, 1 юли 2016 г.

Армения: Нарине Абгарян - "Три ябълки паднаха от небето"

Моите баба и дядо от майчина страна са родени в малки села около Петрич. Тяхната история е интересна, тъй като дядо почти е отвлякъл баба, защото по-богатото й семейство не му давало ръката й.  Всяко лято отивам да ги посетя, а те винаги са на полето, живеят в спретната каравана, с телевизор, баня и всичко необходимо, и ежедневно се трудят в добре подредена градина, където отглеждат грозде, домати, праскови и какво ли още не. Макар и вече преминали 80-те още живеят с мисъл за работа и са в сравнително добро здраве, най-вече заради физическия труд, който полагат. Селото е Рупите, което постепенно запустява, в него живеят предимно стари хора, но има и няколко млади семейства.



Разказвам всичко това, защото през цялото време се сещах за този край, докато четях "Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян. Написана на руски език, Абгарян буквално успява да съживи малко арменско село, скрито някъде из високите планини и донякъде изолирано от  останалия свят. Героите са толкова добре изваяни от перото на писателката, толкова са ярки, че това ви кара да се чувствате сякаш сте били  свидетел на действията и просто си спомняте за тях.  Като стил и атмосфера веднага напомня за разказите на Елин Пелин и неговите обикновени герои, предимно селяни, опитващи се да оцелеят в тежките провинциални условия.

Жителите на арменското селце Маран са принудени да оцеляват и да превъзмогват свлачища, земетресения, ветрове, тежки зими, изтощителни лета, нападения на ята от комари и армии от плъхове, децата им не се връщат от войни, а голяма част са оцелели от гонения и убийствени гладове. Дори когато всичко изглежда помръкнало, отнякъде блясва искрица надежда.

Постепенно  Абгарян ни описва съдбите на героите, като за всеки от тях ни връща далеч  назад във времето и ни разкрива тяхното детство, историята на родителите им, а с това ние можем  пълноценно да проследим изграждането на характерите им и да добием представа за причините за поведението и действията им. Взаимоотношенията между героите са съвсем обикновени, но именно в тежките моменти малкото човещина прави  съществуването поносимо.

Прави впечатление  голямото суеверие, което витае около героите, на места текстът звучи като библейска притча с характерните предсказания и поличби. Това не е недостатък на книгата, напротив, суеверието е много характерно за подобни малки и бедни села. За пример отново ще посоча село Рупите и легендите около баба Ванга сред този район, в който съм чул още какви ли не мистериозни истории. Хората имат нужда да вярват в чудеса, животът им никак не е лек, на моменти е жесток, и те се нуждаят, уповават на тях. Така те си обясняват случките в ежедневието, независимо дали добри и лоши. С чудо е свързан и животът на Анатолия, която най-сетне намира своето щастие, макар и късно, след толкова много години на терзания и мъки...





Турция: Елиф Шафак "Копелето на Истанбул"


Турция се намира на кръстопът не само в географски смисъл, но и в политически, исторически, търговски, религиозен, обществен и културен такъв. Страната се клатушка като кораб и се опитва да намери своето място. Един от героите на Елиф Шафак от "Копелето на Истанбул" най-добре описва ситуацията на тази страна в няколко изречения:

" Заседнали сме. Заседнали сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост и другата половина от държавата. Какво остава за нас?" 


  
Почти навсякъде сочат темата за арменския геноцид като основна в книгата, но за мен "Копелето на Истанбул" е изцяло роман за мястото и проблемите на жената в модерния източен свят. Също като Елиф Шафак, главната героиня Ася израства в семейство без баща, заобиколена само от четирите си лели, една от които й е майка, но се обръща към нея също с "леля". Като добавим баба Гюлсюм и Маминка, двете стари жени в къщата, матриархатът става пълен.  Чрез лелите и бабите на Ася Шафак създава една пълна картина на доста шарения облик на жената в Турция. Макар и сестри, лелите на Ася коренно се различават една от друга. Зелиха е типична бунтарка, напълно разделена от религията, със силен и чепат характер, тя не се дава и устоява свободомислието си пред консервативното общество. Има студио за татуировки. Леля Джервийе пък е с по-патриархални възгледи, но все пак светска жена, винаги спретната, въздържана, тя е преподавателка по турска история.  Леля Фериде пък е пълна откачалка, гледа сериали, влияе се от модните течения и постоянно си мени прическите и цветовете на косата, които да са в тон с настроението й. Най-голямата от сестрите, леля Бану е по-религиозна, забрадена, изключително суеверна, вярва в джинове и духове, чете Корана. Всичките сестри обаче живеят под един покрив, обединява ги проклятието, което тегне над мъжете в семейството и всичките обгръщат със задушаваща любов подрастващата Ася. Така Шафак нагледно прави пълна дисекция на проблемите на жените в Турция и целия източен свят. 

Лелите също имат и един брат, Мустафа. С неговия образ Шафак остро критикува онази ултра-патриархална гледна точка, в която бащата изисква да има син, инак сякаш няма потомство. Мустафа се ражда като четвърто дете след три дъщери за голяма радост на родителите му, които започват да го фаворизират и глезят, като в крайна сметка го превръщат в човек, неспособен да се интегрира нормално сред хората. Именно това ориенталско  пренебрежително отношение към жената е в основата на трагичната в книгата. 

Паралелно се развива и друга история на момиче от арменски произход, на хиляди километри от Истанбул, в САЩ. Семейството й бяга от Босфора, успява да избегне смъртта и се озовава в Америка. Своенравната Армануш решава да посети Истанбул и да потърси старата къща, в която е живяла баба й. Така се преплита историята на Армануш с тази на Ася и семейството й. Шафак обаче набляга на приликите между арменската и турската култура, най-вече изразяваща се в двете кухни, които са почти идентични. Опитва се да разграничи и османската империя от модерната турска държава. 

Турската писателка описва с разбиране болката и яростта на Армануш, но в крайна сметка тя не може да потърси вина в Ася и любвеобилните й лели. Вместо това Шафак се опитва да построи мост между двата народа, не само чрез близките им кухни, да постави всеки на мястото на другия, да преплете родствените връзки и тогава може би отношението между двете страни ще се промени. 

С голяма любов Шафак успява да създаде и пъстроцветния Истанбул, който действително представлява много различни градове, събрани накуп в един общ. 

Всъщност състезанието между Шафак и Памук се оказа доста оспорвано, но в крайна сметка, изненадващо Елиф излезе победител. 



.


неделя, 24 април 2016 г.

Швейцария: Алекс Капю - "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"

Когато си набавях и търсех книги от швейцарски писатели, се сблъсках със следния проблем. В анонсите на задните корици на поне четирима от тях пишеше, че е "най-четеният" съвременен швейцарски писател. Това твърдение срещнах за Алек Капю, Мартин Зутер, Силвио Блатер, както и за Кристиан Крахт. Явно е, че швейцарците винаги успяват да покажат своя банкерски нюх и да пласират услугите си с етикета "най". Най-точните часовници. Най-фините шоколади. Най-полезните джобни швейцарски ножчета. Най-добрите тенисисти. Най-добрият център за ядрени изследвания. Най-яките крави. Най-хубавите алпийски курорти. Най-стабилните банки. Сиренето с най-много дупки - швейцарското. И така нататък.

Затова избрах и най-швейцарския роман. Романът на Алекс Капю с лекота спечели съревнованието измежду швейцарските си колеги. Идеята на Кристиян Крахт в "Ще бъда тук сред слънчевата светлина и в сянката" да напише алтернативна история, в която Ленин никога не е напускал Швейцария и успял да наложи комунизъм там, е интригуваща, но самото изпълнение бе прекалено сухо и скучно. "Любовникът на мама" от Урс Видмер е написана в онзи стар разказвачески стил на О'Хенри например, но бе прекалено обикновена, даже невзрачна книга. С "Тъмната страна на луната", в която виждаме един съвременен вариант на Джекил и Хайд, Мартин Зутер също впечатлява с идеи, но също ми беше трудна за четене, с много ненужни и досадни пасажи. Силвио Блатер е добър писател, но отново нещо не ми тръгна с "Щастливо число", просто не е мой тип.



"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" е биографичен роман, в който са представени историите на три легендарни исторически фигури, свързани с Швейцария по един или друг начин. Това са биографиите на физика Феликс Блох, на неуспялата певица и впоследствие станала шпионка Лаура Д'Ориано, както и на Емил Жилиерон - баща, и младши, които възстановявали древни находки и произвеждали техни дубликати. На мен веднага ми направи впечатление подборът на тези три фигури, които нямат нищо общо един с друг. 

Първото, което се набива на очи са имената. Роденият в Цюрих Феликс Блох е немскоговорящ, макар и от еврейски произход. Лаура Д'Ориано, родена в Константинопол, е етническа италианка, чийто родители се установяват във Франция, а по-късно тя се жени за швейцарец и получава швейцарско гражданство. Емил Жилиерон е роден във френскоговорящото алпийско село Вилньов. По този начин Капю е подбрал три личности, които да представят трите (ако не броим и ретророманската) езикови общности на Швейцария. 

Вторият важен елемент е дейността, която всеки от тях е извършвал. Феликс Блох постепенно израства като един от най-изтъкнатите ядрени физици на своето време. Блох е от Цюрих, същият град, в който Айнщайн, в един кабинет на тамошния технически университет, е съчинил своята Обща теория на относителността. На един хвърлей разстояние до него, Ервин Шрьодингер изследвал защо електроните имат едновременно свойства и на частици, и на вълни. Пак в Цюрих Херман Вайл предоставил математически доказателства за теорията на относителността, а Петер Дебай (всеизвестните дебайграми), доказал експериментално хаотичното движение на частиците. В Цюрих по приятелски Блох се подвизавал и дружил с Хайзенберг, Шерер, Хайтлер, Лондон, Телер, Нилс Бор  - всички светила на физиката в момент, в който ядрената физика се превърнала в символ на бъдещето, а надпреварата за изработването на атомна бомба между воюващите страни по време на Втората световна война достигнала своята кулминация. Именно надигането на нацистите отвежда заклетия пацифист-евреин Феликс Блох до свръхсекретния проект в бившия пансион за деца Аламо, където ще участва дейно в изработването на атомната бомба. Но ще напусне проекта, след като разбира, че неговият германски приятел Хайзенберг е далеч от изработването й...

И ако Блох е представител на науката и на бъдещето, то Емил Жилиерон се е занимавал предимно с миналото. Талантлив художник, той станал дясната ръка и съветник по художествените и архитектурни въпроси на милионера Шлиман, който по онова време търсел  Троя. След смъртта на Шлиман, Емил се присъединил към екипа на Артър Евънс, с който открили и възстановили величието на двореца на цар Минос в Кносос. Така Жилиерон се превърнал в най-прочутия реставратор и илюстратор на артефакти по онова време, в което търсенето на древни цивилизации се превърнала в доходоносна мания. Стотици археолози и богати меценати са издирвали изчезнали легендарни градове, като кулминация са били именно Троя и долината на царете в Египет. Разбира се, Емил започнал да произвежда дубликати (съвсем легално), и бутан от своите благодетели бил принуден да прави исторически "компромиси".  да възстановява по свое усмотрение находки, като в същото време създал  и свой бизнес, който бил поет от неговия син, който наследил същия талант.  

За мен най-интересна бе биографията на Лаура Д'Ориано. Израснала в артистично семейство, което непрекъснато пътувало и влачело куфари, свикнала да гледа майка си под светлината на прожекторите, Лаура мечтаела да стане изискана и известна певица. След като се омъжила за чаровен швейцарец, неволите на току що избухналата война я закарало в забутано швейцарско село, където е трябвало да прекара живота си.  Лаура не се примирила с този факт, искала да усети пулса на живота и избягала отново в големия град, където да може да изпълни мечтата си за кариера. Знаейки пет езика моментално прави впечатление на тайните служби и те я вербуват за шпионка. Роля, с която тя се справяла блестящо. До трагичния й край...

 "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" представя три истории на личности, които са били принудени да пристъпят принципите си, но никога не са се предали да преследват мечтите си.

В художествено отношение романът не дава много, но със сигурност това е един от най-добрите чисто биографични романи, които съм чел.