четвъртък, 24 септември 2015 г.

Словения: Драго Янчар - "Тази нощ я видях"

Втората световна война. Мрачно събитие, разпокъсало и нанесло множество рани по тялото на Европа, чиито белези не са напълно изчезнали и до днес. Особено болезнена е била тази война за словенците, които столетия наред са били под нечие управление, като почнем от Римската империя, минем през династията на Хабсбургите и стигнем до Югославия.  Преди Втората световна война Словения е била индустриално най-напредналата страна в рамките на Кралство Югославия, като производителността е била 4 пъти по-висока от тази на Сърбия и около 22 пъти от тази на Македония. През войната обаче словенците преживяли истински кошмар, а територията им била разпределена между немските нацисти, италианските фашисти, унгарците и хърватите, като всеки един от тях се е стремял да изтрие словенската идентичност. Дали пък и образът и съдбата на Вероника в книгата на Драго Янчар не е някаква частична алегория на самата Словения, която била буквално изнасилена и тормозена от няколко страни... В крайна сметка юго-партизаните изгонили нацистите, но и те не пропуснали да малтретират част от словенското население...


"Тази нощ я видях" обаче войната и историческите събития са на заден фон. Това е книга за любовта. Любовта в условията на всеобща лудост и омраза. Любовта на една харизматична личност като Вероника, една жизнерадостна светулка в тъмно езеро, която озарява със светлина околните. В книгата на Янчар петима души разказват за Вероника, жена, която ги променя завинаги, дори да витае само споменът за нея. Пет различни прояви на любовта. Тя променя суров и изпълнителен военен, който скоро разбира безсмислието и ужаса на войната, в която несправедливо се жертват дори прекрасни коне. В която губиш приятели и всичките си мечти за бъдещето. Тя разкъсва от мъка и майчиното сърце. Тя променя немски лекар, който разбира защо животът на жаба е по-ценен от просто мъртва размазана пихтия. Любовта като приятелство и разбирателство. Любовта като признание и възхищение.

За съжаление Вероника е родена в ера, в която няма място за крехки създания като нея. Войната наранява най-невинните, най-беззащитните, отнема всичко, заради което си заслужава да се живее и оставя само тъжни спомени.

Книгата на Драго Янчар не е лесна за четене.  Някъде по средата на книгата става мудна и тежка, но не случайно това е най-известният съвременен словенски писател. Защото умее да болезнено да ти напомни колко е важно да има повече хора като Вероника.

петък, 18 септември 2015 г.

Русия: Сергей Минаев - "Духлес"

Все повече и повече млади хора биват наемани в колцентрове и аутсорсинг компании, като всички тези младежи биват превръщани в съвременни копрпоративни роби, затворени в красиви стъклени сгради, тези лъскави цитадели на корпоративния ужас, които създават фалшивата илюзия за успешна кариера и че си част от нещо голямо.



Умствено ограничавани от хитро измислените бизнес-етикети и бизнес-правила, подчинявани от зависимостта и желанието за охолство, всеки служител постепенно се превръща в безволев наемник, в сервилен и изпълнителен подлизурко, готов на всичко за да направи впечатление на по-висшестоящите от него бивши "изпълнителни и сервилни" служители и да се изкачи с тях по бизнес стълбичката чрез вече една покварена схема. Разбира се, сервилността и подчинението се представят като "професионализъм", а копрпоративната експлоатация над горките плебеи - като "възможности за развитие".

 "Духлес" може да бъде разбрана от все по-разрастващия в Източна Европа аутсорсинг контингент, а след няколкото години, които съм в Бизнес-парка, книгата на Минаев ми се стори толкова позната, че сякаш я бях писал аз. Описанията а му брутални, неприлично цинични, но затова пък те карат да усетиш справедливия и неприкрит гняв на неговия герой. Повечето от нас се събуждат и сутрин се тътрят бавно, заедно с останалото пълчище от зомбита, задръстило улици и метро, като всички са се насочили към "кулите на Мордор".

Минаев  показва празнотата на цяло едно поколение, както и опитите на това поколение да запълни тази празнота с консуматорски играчки и дрехи, с жалки претенции за мода и стил, с алкохол, кокаин и трева, чрез които сякаш искат да избягат от реалността и да си създадат своя илюзорна, ръководена от първичната сексуална поквара и нихилистичен материализъм. Така се създава лицемерна обвивка на пространството, в което живеят мумии, което определя и лицемерните взаимоотношения между тези мумии.

В "Духлес" под ударите на острия език попадат всички: представителите на "пролетариата", чиновници, таксиметрови шофьори, които дори да ти изтича кръвта, биха обиколили по най-дългия път, след което ще ти вземат от джоба парите и да те захвърлят на посоченото място.  На псевдо-интелектуалците от контракултурната вълна, на контра-революционерите, които са в първите редици на "ревюлюцията", но когато получат облага и материално се обезпечат, забравят за своите идеали.  Под критиката попадат и спуснатите чужбински "специалисти", представени от застаряващи алкохолизирани и наркоманизирани "лидери", заемащи високи постове в корпорациите не заради своите личностни качества, а за да създават илюзията, че компанията е интернационална и да създават усещането на местните служители, че не се управляват от местните хаймани. Всичко това е смесено с пост-съветската травма, нанесена от тоталитарната система, за да може да бъде пресъздадена една пълнокръвна картина на нашето съвремие, такова, каквото всички ги виждаме днес и у нас.

 Втората част на книгата е малко по-мудна и по-тежка за четене, в нея главният героя отива в Санкт Петербург, или Питер, както го наричат руснаците. Дали заради коката или заради стреса и празнотата, героят започва да губи не само единствения си приятел, както и единствената си любов, а и постепенно губи и представа за действителност, реалното и имагинерното постепенно се сливат, оставяйки го да шляе безцелно.


събота, 12 септември 2015 г.

Естония: Андрус Кивиряхк - "Синият вагон"

Не си спомням кога за последен път съм чел пиеса. А аз наистина харесвам театъра и нямам търпение театралният сезон след почивните летни месеци да започне отново. Имам късмет да живея близо до магическо-артистичен район - наблизо са ми моя любим малък градски театър "Зад канала", срещу него са масивният театър София, заедно с театралната работилница "Сфумато", заобиколени от Модерен театър и Кукления театър. Малко по-нататък са Младежки театър, Музикалния театър и Операта.

Последният път изгледах именно скандинавска пиеса, "Шведска защита", която много ми хареса и особено е актуална в днешния динамичен живот, в който всеки изявява стремеж към по-високоплатена работа, ходи на интервюта, стреми се към промоции и т.н.

В Северна Европа литературните прояви определено бележат разцвет, а Естония, наричана шеговито "Малката Финландия", и която е една от най-прогресивно развиващите се икономики на Стария континент, не е изключение. Не че имаше особено голям избор за естонски книги в България, но се радвам, че успях да намеря "Синият вагон".



Книгата съдържа две пиеси, "Погребение по естонски" и "Синият вагон", като определено първата е по-добра и доста силна. Кивиряхк (изкълчих си пръстите за да го натракам с клавиатурата) е написал произведение, чрез което само в 50-на страници ви потапя в естонския бит, култура и история. Героите са от три различни поколения, като сблъсъкът между тях е доста осезаем и показателен. Андрес е младеж, който се изтърсва на погребението на дядо си, заедно с момиче на име Лее, с което се е оженил набързо, без да предупреди родителите си. Разговорите между различните герои приемат комичен оттенък, поради коренно различните им виждания за живота, като същевременно се връщат и спомените от миналото. Селският тежък работнически живот срещу забързания съвременен градски такъв. Призраците на миналото все още преследващи съзнанието на съвременните естонци. Интересно е как в един период през втората световна война част от естонците са били мобилизирани от руснаците, а друга - от немците и се е случвало роднини да се бият един срещу друг. Всичко е споменато само в няколко реда, но Кивиряхк е подбрал правилните реплики.

И в двете пиеси героите обилно се заливат с водка, но във втората, "Синият вагон", героите просто се разбиват от пиене. В нея четирима застаряващи приятели се наливат с водка, празнувайки  рождения ден на единия от тях, Индрек. Постепенно започват да си припомнят миналото - негативните и позитивните страни по съветско време (разбира се негативните са повече). Към тях се присъединява и далеч по-младата приятелка на Индрек, Сирц, както и един съсед. Отново се получава сблъсък между поколенията, а образът на Брежнев, комунистическите вицове изскачат от спомените на естонците.

И така, малка книжка с малки пиеси, за малка страна, малък народ, който е преживял големи събития и големи промени.

петък, 4 септември 2015 г.

Ирландия: Джак Харт - "Размишления в катраненото буре"

Удивително колко много световноизвестни писатели са ирландци. Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Джонатан Суифт, Брам Стокър, Уилям Йейтс, Самюъл Бекет, Нийл Джордан, Джон Конъли и т.н. Подозирам, че нещо витае във въздуха на  малкия зелен остров, може би леприконска пръдня, която кара хората да бъдат малко по-поетични, или пък може би уискито им развързва езиците и кара всеки ирландец да излее душата си ?
Шегата настрана, защото "Размишления в катраненото буре" на Джак Харт е една от най-добрите книги, които съм чел някога. Всъщност толкова е добра, че вероятно следващите пет книги, независимо колко стойностни и да са те, ще ми се сторят посредствени.



Младо момче, Лофти, живеещо в малко село нейде из ирландската провинция, започва да разказва своята история. Постепенно разбираме, че това момче страда от остра форма на аутизъм, станала причина да бъде обект на подигравки в училище, като дори самата му майка се дистанцира от него. Причинената болка е остра, а Лофти се чувства безпомощен, изолиран, като вода, затворена в мътно катранено буре. Само допреди няколко десетилетия на аутистите се е гледало като на умствено изостанали, като на идиоти.

 За щастие, Лофти среща Стивън Ханлън, който му разказва за пералните. Веднъж видял домакиня да използва пералнята като шкаф, просто защото са ѝ дали погрешното ръководство и тя не знаела как да я включи. Такива са и училищата, те третират всички като еднакви перални, набиват една и съща програма. Обществото също. Именно Стивън помага на Лофти да намери правилното "ръководство" и да превключи "пералнята". Пред нас се разкрива вече съвсем нова вселена, съвсем различен начин на мислене. Лофти забелязва малки детайли, които ние никога не виждаме. Изказва съвсем неконвенционалните си виждания за света, хората, Бог и религия, за взаимоотношенията, за боготворенето на Богинята майка и на жените, които ни дават съвсем нова перспектива.

Съдбата пресича пътищата на Лофти и другият много силен образ - Мишел, която е наивно момиче, избягало от Източна Европа във Франция, само за да се окаже в плен на сутеньори и мафиоти. Двамата с Лофти са пълни противоположности, но докато грозотата и умствената "изостаналост" на ирландското момче се оказва препятствието, което пречи на водата да избяга от бурето, то красотата и обаянието пък навличат всички проклятия на Мишел.  Джак Харт има дарбата на онези стари разказвачи, като О'Хенри и Стайнбек, които те карат да загубиш представа за времето и те унасят в историите. Тук вече в по-съвременен оттенък, Харт хвърля камъчето в средата на бурето, което предизвиква у нас вълнички, които се сблъскват със стените на съда и моментално се връщат в съзнанието ни.

Рядко хваля дадено издание, но то си заслужава - с гланцова хартия, добър превод и интересна корица.