понеделник, 29 декември 2014 г.

Швеция: Фредрик Бакман - "Човек на име Уве"

Когато почнах да чета книгата Уве бе просто един сприхав старец, един от многото, неумеещ да се впише в съвременното хай-тек общество, със странни привички, които ни карат да се питаме: "Какво му има на този човек?". В края на книгата същият този Уве го усещах като мой познат, видях в него моят баща, или моят дядо, а въпросът се промени на "Какво по-дяволите му има на шибаното ни общество?".



Животът никак не е бил справедлив към Уве. Като чук той е стоварвал своите беди върху още неоформената детска стомана, заклещена от наковалнята, но от това Уве не е приклекнал, а просто се е борил и оформил своите железни принципи. Може би точно защото образът, изграден от Бакман, притежава много недостатъци, придобити от средата, в която е израснал, но и също принципи, които винаги улавят природата на правилното и неправилното, точно поради тези причини Уве е толкова истински, толкова ярък. Дори клетата котка, останала почти без козина, не се страхува от него, сякаш усещайки добрината му, която извира отвътре, въпреки наглед безчувствената му обвивка. 

Това, което прави впечатление, е че Бакман ни приканва да дадем втори шанс на всеки един от главните герои. В началото Парване е просто нахална чужденка,  която кряска докато глуповатият й съпруг паркира ремарке. Адриан е лигльо, който не зачита правилата за поставяне на колела. Джими е безполезен дебелак. Но постепенно ни се разкрива изключителния характер и човешка топлина на Парване, която сякаш влива живец и връща в релси отчаяния и депресиран Уве. Страданието на Адриан. Добротата и интелигентността на Джими. Всички образи стават като скачени съдове и водата на живота почва да тече по тях. Но най-вече авторът ни кара да се замислим върху предразсъдъците на хората: както споменах по-горе, Парване е персийка, най-вероятно бежанка, Адриан е гей, а Джими е с наднормено тегло. 

Наред с многото забавни и неловки моменти, се срещаме и със стерилността на бюрокрацията, която превръща хората просто в движещ стиропор.  Бакман умело е написал роман, чиято лекота на четене е в контраст с тежестта на идеите, които  притежава.

"Човек на име Уве" е определено една от моите книги на 2014 г..  Тя ни припомня защо животът е странно нещо. Уве може вече да го няма, но той ще остави завинаги своя печат в съзнанието на обкръжението си. А и на читателите, прочели неговата история. Надявам се. 



.

вторник, 23 декември 2014 г.

Пътуване на дядо Книголеда през 2014

Стана традиция да правя резюме за вече изтеклата година. Така например миналата 2013 година бе представена чрез статията "Книгите, които биха описали 2013", а за тази съм избрал подобен вариант, но просто действията се развиват в паралелен книжен свят, където дядо Книголеда се разхожда назад с шейната на времето и си записва най-същественото. Надявам се да се забавлявате с намеците:)

ПОЛИТИЧЕСКИ СЪБИТИЯ

Украйна: Няколко руски книгоносача в югоизточна Украйна заляха територията с криминални романи, които бяха приети със смесени чувства сред четящите. Криминалните романи станаха толкова популярни, че цял полуостров беше прекръстен на Крим (от криминалета, кримки). Там се забеляза най-голям ръст на четене. Украинци и руснаци се надпреварваха да четат кримки, а недостигът на книги накараха четящите да свалят малайзийски самолет, пълен с криминални новели. Печеливши се оказаха европейските и американските компании за хартия и мастило, които доволно гледаха сближаването на руснаци и украинци.

Ислямска държава в Ирак и Сирия: Ислямски феминистки нахлуха и завладяха големи територии от Сирия и Ирак, крещейки истерично цитати от бестселъра  на саудитската феминистка Бънт Ал-Сауд - "Монолози на брадатата вагина". Хиляди хора предпочетоха да се гръмнат пред това да слушат истеричните проповеди на ислямските феминистки, а финансиращите ги шейхки  от Катар и Саудитска Арабия ги снабдяваха с прясно отпечатани книги. Книжният хит се очаква да се разпространи в целия арабски свят, а скоро - и в Европа.

Израел-Палестина: Израелци и палестинци подновиха похвалната им традиция да се замерват с книги. Палестина започна парада, в отговор на който израелци уцелиха над 2000 палестинци с книги и зарадваха семействата им. Световната общественост похвали замерящите се с книги и призова всички народи да последват примера им.

Нигерия/Африка: В Нигерия ислямокнижната групировка Буко Харам отвлече 276 девойки, затова че вместо да си четат уроците, момичетата са си оправяли грима. По-късно групировката раздаде книги по ядрен физика и експлозии на над 330 човека. Малко по на запад, поради чудесните образователни и книжни условия, се появи  книжният вирус Ебола.

България/ КТБ: Книжна търговска банка зарадва десетки хиляди българи, като събра стотици хиляди книги и ги раздаде безплатно на своите вложители - действие, което вероятно ще донесе на КТБ приза за "Европейска банка на годината", а нейният управител заслужено би спечелил наградата


КУЛТУРНИ СЪБИТИЯ

Бразилия: Германия става световен шампион по четене, след като печели финала в Риу де Жанейру. В най-паметния двубой немците разбиват домакините от Бразилия с резултат 7:1. Головете за шампионите вкарват Волфганг Гьоте, Томас Ман, Патрик Зюскинд, Имануел Кант, Ерих Мария Ремарк. Ерих Кестнер и Гюнтер Грас. За бразилците почетното попадение отбелязва Пауло Куелю.

Кофи с книги: Тазгодишен интернет феномен се оказа вайръл събитието "заливане с кофа, пълна с книги". Стотици световноизвестни личности се заливаха с книги (без да ги четат) с благотворителна цел.

"Аз съм Фили!"

Космос: Космическият апарат "Розета" става първият апарат управляван от хора от Земята, който каца на комета в слънчевата система. Кръстен е на на мястото, където е намерен "Розетския камък" , защото са се надявали да има надписи от извънземни, наред с български такива, с които най-сетне човечеството да разчита извънземни езици. Малкото управляемо роботче "Philae", изследващо кометата, дори си има Туитър акаунт!

Нобелова награда за книжен мир:  Талибаните, чийто интелектуален стадий на развитие в еволюционно отношение се намира някъде малко по-назад от зомбитата, и малко пред плоските червеи, не успяват да убият момиче, което иска да чете и да учи. Младото пакистанско момиче, Малала Юсафзай, печели наградата за мир, а вероятно за първи път в историята на политическите награди, някой печели нещо, което заслужава.

Снимки с книжки - По световните мрежи изтекоха снимки на голи световноизвестни личности от шоубизнеса, четящи книжки. Не че някой се интересува от голи хора, например едва ли някой се интересува от циците на Дженифър Лоурънс, тъй като статистически има още 3,5 милиарда чифта по света, и поне 10% от тях са по-хубави. Вдигна се огромен шум около снимките, заради книгите в тях. Те показват същността и интересите на личността. Или...



С пожелания за още по=хубава 2015г.!

събота, 20 декември 2014 г.

Бернар Вербер - "Революцията на мравките"

Знаете ли какво е канон в музиката? Канонът е изграден върху една единствена тема, която изпълнителите разкриват във всичките й детайли, като я противопоставят на самата нея. Първи глас задава темата. След определено време я подхваща втори, а след него и трети глас. Канонът може да бъде развит без да бъде добавена нито една нота, а просто като се промени височината. Един куплет - октава нагоре, един куплет - октава надолу. Канонът може да бъде усложнен и чрез промяната на темпото: първи глас изпълнява темата, втори я повтаря два пъти бързо, трети задава ефект на съсредоточаване или разширяване.



Книгата на Вербер като конструкция представлява точно един вид литературен канон, чиято тема е зададена именно от заглавието на произведението: "Революцията на мравките". Досущ като при каноните имаме също три гласа, три равнища, които се развиват паралелно.

На първото равнище срещаме Жюли, 19-годишно момиче, коeто намира "Енциклопедията на относителното и абсолютно знание" на ентомолога Едмон Уелс, и започва да черпи идеи от нея. Жюли се сближава със седмина младежи от нейния клас, чийто прякор е "седемте джуджета", и с които основава рок-група, която смесва различни стилове. Постепенно те се превръщат в бунтари, групата се прекръства на "Мравките", а Жюли се превръща в тяхната обаятелна принцеса, която привлича погледите. Младежите организират един мирен бунт, завладявайки лицея, в който учат. Там те създават технократско общество, което разкрива мудността и еднаквието на образователната система, лицемерието на медиите, арогантността и алчността на властите. Организират един истински бунт - революция на мравките, на малките и незначителни ученици, чийто глас никой не взема на сериозно.

На второ равнище се срещаме с познат герой от предната книга на трилогията, безполовата мравка 103-та, която също се превръща в принцеса, и която организира революция сред мравките. Вече имала достъп до човешката цивилизация, принцеса 103-та желае да въведе технологиите, с които тя е имала досег, разказва за знанията, получени от контакта с хората. Подкрепена от 12 ученика (тук има библейска аналогия, направена с усмивка, защото водачката тук е от женски пол), тя започва да разказва за света на Пръстите, т.е. на хората, и да разкрива техните знания. Заражда се цивилизация, войни с мравките-джуджета, появяват се и деисти, мравки, които обожествяват Пръстите, и които смятат, че те са създателите на мравките. Религията започва да се разпространява, а техният водач се обявява за светия. 103-та успява чрез познанието да се справи както с мравките-джуджета, така и с деистите. Нещо, с което Вербер определено ми напълни душата.

Третата линия в романа са цитати от "Енциклопедията за относително и абсолютно знание", което превръща романите на Вербер в смес от художествена и нехудожествена литература - нещо, което френският писател е превърнал в негова запазена марка. В тези откъси Вербер ни представя интересни и малко популярни сведения в различни области, най-вече свързани с множеството утопии, чрез които човечеството се е стремяло към по-добър живот и по-голяма свобода. Заради тези утопии и вярата в тях, хората са правили революции. Може да се направят някои аналогии между всички революции - в основата им лежат добри намерения. След това винаги се появява дребен хитрец, който да се възползва от общия смут (а може би и организиран от самия него?), за да яхне гребена на вълната и да установи нова тирания. А през това време утопистите загиват и се превръщат в глупаци, които крепят престола на същия този хитрец: Дантон е убит, а Робеспиер властва. Троцки е убит, Сталин властва.

Идеята на Вербер е друга. Да революцията на мравките е неуспешна. Но тя ще ви промени изцяло възгледите и ще погледнете света с други очи. Вербер възлага големи надежди в следващите поколения, всяко от които трябва да е по-добро от предните. Надява се те да извлекат поуки от грешките, да преследват недостижимата утопия, да обърнат поглед към природата. Да, има още много да учим от нея, може да извлечем и ценни особености от обществата на мравките, и от природните закони, които те следват.

По-нататък романът се трансформира във фуга. Фугата е по-сложна форма по отношение на канона. Канонът терзае една и съща тема, докато фугата съдържа няколко различни теми. Фугата не е толкова повторение, колкото развитие. Тя обикновено започва в до минор, но накрая, в резултат от фокус, достоен за най-добрите илюзионисти, завършва в ре минор.

"Революцията на мравките" завършва минорно с поражение, обединявайки трите линии,  които се разпръсват в различни теми, но все пак накрая завършва победоносно.

Предните две части на "Мравките" бяха същински етимологични енциклопедии, представени като роман, като истории бяха по-интересни и по-пленяващи, докато третата част е малко по-символична, по-философска, мравките тук по-скоро са символ и послание, отколкото действителност.

Цитати:

"Внимание с тълпата. Вместо да нсърчи достойнствата на всеки, тълпата по-скоро ги потиска, Общият коефициент на интелигентност на една тълпа е по-нисък от сбора на коефициентите ма хората, от които е съставена. В тълпата не може да се говори за 1+1=3, а е налице 1+1=0,5."

"5-ти обръща внимание, че деистите въобще не се интересуват от науката и знанията. Младият разузнавач се безпокои: в един свят, където господства религията, не са необходими доказателства. Когато един техник твърди, че с помощта на на огъня дървото става по-устойчиво, но опитите му не го потвърждават, вече няма да му вярват, ала когато един мистик твърди, че "Пръстите са всемогъщи и са създатели на мравките", трябва всеки път някой да бъде на място да го опровергае".

" Великото приключение е пред нас, а не зад нас. Използвайте неизчерпаемата база данни на природата около вас. Тя е същински дар. Всяка форма на живот носи поука. Общувайте с всичко живо. Смесвайте запознанства."

"Стремете се към завоюване на нови измерения на мисленето. Без насилие, без гордост, без показност. Просто действайте".

"Революцията на мравките се осъществява в главите, а не на улицата."

"Бъдещето принадлежи на изобретателите. Изобретявайте. Всеки от вас е мравка, която влага сламка в общата сграда. Откривайте малките оригинални идеи. Всеки от вас е всемогъш и мимолетен. Поради тази причина трябва да бързате да строите."




вторник, 2 декември 2014 г.

10-те филма на 2014, базирани по книги


Смея да твърдя, че близо 70-80% от най-добрите филми тази година са адаптации на книги (или на графични романи). Киното не може без сценарии, а литературата има нужда от популярността на киното. Затова избрах 10-те най-добри филма от 2014, които са свързани с любимите ни книжки:


  • 10.  "Снежен снаряд" (Snowpiercer) - по графичния роман "Le Transperceneige" от Жак Лоб и Жан-Марк Роше.



Пуф-паф, тут-туут! Очаквах евтина фантастика, правен по комикс на неизвестни француля, но корейският режисьор Пон Чжун-Хо ( или един корейски бог знае как се произнася името му) е успял да спретне много добре изглеждаща пост-апокалиптична атмосфера в антиутопична среда. С оглед на посредствените опити да се създаде такава антиутопия от тинейджърските "The Giver" и "Divergent" ( а и нещо загубих интерес по "The Hunger Games"), "Снежен снаряд" е определено приятна изненада.


  • 9. Теорията на всичко (The Theory of Everything) - по романа на Джейн Хокинг "Мusic to Move the Stars: A Life with Stephen"


Не може да пренебрегнем този филм за една от най-гениалните личности през последните десетилетия, а смата му история е интересна за проследяване. Прдвид коварната болест на Стивън Хокинг, със сигурност се изисква огромна воля за да е това, което е - един от най-брилянтните астрофизици на нашето време. Филмът е адаптация по биографична книга за Хокинг, написана от първата му съпруга.
Бонус: Подобна тежка тема се разглежда и в "The Fault in Our Stars/Вината в нашите звезди" (по романа на Джон Грийн), но той е предназначен за по-млада аудитория. 

  • 8. "Враг" (Enemy) -  по романа "Двойник" на Жузе Сарамагу



Режисьорът Денис Вилньов затвърди репутацията си на творец, който обича комлексни истории и вероятно романът на Жузе Сарамагу "Двойникът" е бил перфектен за неговата работа. От първо гледане не го харесах, но чак на второто разбрах символиките и усетих цялата красота на филма, чийто шокиращ край ме остави с отворена уста. Чудесна интерпретация има при Скротума, а и също в youtube.
Бонус: Филм по роман на Достоевски, засягащ същата тема също излезе "The Double/Двойникът",  но няма чара на "Враг".

  • 7. "Лекарят" (The Physician) - по едноименния роман на Ноа Гордън.





Отличен германски филм, чиято тема е доста актуална, особено имайки предвид събитията в близкия изток. Среща ни с Авициена (Ибн Сина), който се счита за "баща на медицината". Под негово ръководство евреи, християни и мюсюлмани са се обучавали, а медицината достигнала невиждани висоти. До момента, в който селджукските турци не завземат Исфахан и заплашват със смърт светско настроения "безбожник" Ибн Сина. Силен филм, но темата едва ли интересува всекиго.



Отлична адаптация на разказа от Робърт Хайнлайн, който е същински пример за т.нар. "Predestination paradox", един от възможните парадокси, свързани с пътуванията във времето. Филмът  върви точно по оригинала, поради което повечето фенове на Хайнлайн ще останат доволни.



Бууум. Вярно е, че съм леко пристрастен към Швеция, както и към книгата на Юнас Юнасон, което обяснява по-предната позиция на филма.  Но режисьорът Феликс Хенгрен ме зарадва, а и филмът притежава макар и малка част от привлекателността на романа. Да кажем, че е приятен европейски свеж въздух, въпреки миризмата на тротил и на слонски дарадонки.

  • 4. "На ръба на утрешния ден" (The Edge Of Tomorrow) 7/10  по романа "All You Need Is Kill / オール・ユー・ニード・イズ・キル" от  Хироши Сакуразака



По този роман на Сакуразака, чието оригинално заглавие е "Всичко, което трябва е да убиваш", първо излиза манга, а сега и холивудски филм, който за щастие се оказа много сполучлив, въпреки наличието на противната томкрузова физиономия. "The Edge Of Tomorrow" пък е заглавие на сборник от Айзък Азимов, така че и тук се е получила лека закачка към феновете на фантастиката, особено на time-loop тематиката.
  • 3. "Вълкът от Уолстрийт" (The Wolf of Wall  Street) - по романа на Джордан Белфърт



Да си призная честно романът на Белфърт не ми хареса особено, но Скорсезе е кино-магьосник и е успял да извлече най-същественото от книга, а актьорският състав добавя допълнителен колорит. Темите също са актуални, а след като го изгледах така се напих в РокИт, че... .
Бонус: Ако си падате по разврат и нео-ноар, може да прегледате и Син Сити 2, където визията е чудесна, почти колкото зашеметяващата Ева Грийн (за разлика от сценария).

  • 2. "Пазителите на галактиката" (The Guardians of the Galaxy) 8/10 - по комиксите на Дан Абнет и Анди Ланинг



Никога не съм харесвал филмите по комиксите (особено тези на Марвел), никога не съм предполагал, че режисьорът Джеймс Гън може да създаде нещо интересно (не бях го и чувал), да не говорим, че имах сериозни съмнения за кастинга и сценария, след като във филма с главни роли са сложени бездарни кечисти и залязващи актьори. В крайна сметка сякаш тази трупа от отритнати аутсайдери си е изляла душата (колкото и селски да звучи) във филм точно за група от аутсайдери, и се е получил може би най-добрата приключенска космическа опера от десетилетие насам. Не си спомням кога за последно се радвах като дете на филм, но "Пазителите..." го направи,  а Гън изгради едни от най-симпатичните образи тази година.
Бонус: Ако харсвате чаровни бойни мацки като Зои Салдана, игращи комиксови филми, тогава може да изгледате и "300 - Rise of an Empire", където Ева Грийн пак е убийствено яка.


  • 1. "Гранд Хотел Будапеща" (The Grand Budapest Hotel), повлиян от творчеството на Стефан Цвайг





Филмът не е правен точно по някое произведение, но Уес Андерсън го е посветил на Стефан Цвайг, а и режисьорът споделя, че за сценария е взаимствал от романите "Post Office Girl" и "Beware of Pity).  Цел в творчество на австрийския писател от еврейски произход винаги е било да поставя "мост между различните хора", чрез които да "превъзмогне противоречията и политическите сблъсъци". Не случайно в главните герои са момче на име Мустафа, и бедно момиче с белег на лицето. Действието се развива във "фиктивна" държава в Централна Европа. Топлите цветове и приятната музика спомагат за носталгичните нотки и меланхоличното усещане, които предизвиква "Гранд Хотел Будапеща". Дори да не знаех, че режисьор на филма е Уес Андерсън, само 30 секунди от лентата са достатъчни да разпозная неповторимия му стил.
Бонус: Зората на планетата на маймуните (Dawn of the Planet of the Apes) не е правен по отделна книга, но самата поредица започва от книгите на Пиер Буле. А и пък е достоен бонус за филм.


-----

Смятах да пусна класацията около Нова година, но тогава съм на работа (по дяволите!), а сега имам няколко дена отпуск, от които са зароди и горната субективна статия.

.


понеделник, 1 декември 2014 г.

Ма Дзиен - "Майсторът на фиде"

За Китай може да се напишат хиляди страници със статистики и примери, но нито една страница няма да притежава силата на разказите от Ма Дзиен, от които може да получиш творческа клаустрофобия и да разбереш защо творците се задушават в подобни тоталитарни системи (или както по-точно може да се опише: авторитарен режим с капиталистическа икономика).



В един от разказите Ма Дзиен е описал тази система като ябълка. Писателят-червей яде по инерция от тази ябълка, оставяйки тъмно-кафяви тунели от изпражнения. Червейчето не смее да отиде до центъра на ябълката, защото се страхува да не попадне на вожда Мао и Централния комитет. От време на време си подава главата навън и страхливо се връща малкия свят от постепенно прогниващата ябълка. 

В "Майсторът на фиде" се засичаме с двама главни герои - с "Професионалният писател", и с "Кръводарителят". Професионалният писател започва да разказва истории за познати хора, които са от работническата класа или са автори, творци. Така Ма Дзиен оформя две групи от герои. От една страна имаме образи от артистичните/интелектуални среди - актриса, художник, поетеса и съпруга й писател, уличен писар. От другата страна са работниците: кръводарител, предприемач с крематориум и неговата майка-съдружник, работничка в завод, обикновени хора. Този сборник обхваща един интересен период от историята на Китай. Началото на "политиката на отворени врати", която позволява на хората вече да имат малка собственост и да развиват бизнес. Китай се отваря малко към света, навлизат модни течения от Запад. 

Професионалният писател получава задачата да напише пропаганден роман, възхваляващ народния герой от работническата класа Лей Фън. Така писателят се чувства задушен, ограничен, притиснат с огромна тежест, която не му дава друго място, освен това на евтин пропагандатор. Това е и основната линия на "Майсторът на фиде". Този социален задух се проявява и в актрисата, която решава красиво да се самоубие на сцената. Как може да се очаква една жена да е изискана и елегантна, когато израства четейки "Анализ на диктатурата на пролетариата" и "Избрани съчинения" на Мао Дзедун? Ма Дзиен не разглежда само проблемите, пречупени през китайските изкуствени лещи, но ги разширява и в по-глобален мащаб. Както и в "Изплези си езика", така и в това произведение срещаме един много сериозен въпрос относно мястото на жената и нейните права. "Мъжете ни принуждават да носим тези флинтифлюшки", "...всичките ми вкусове и представи са оформени заради мъжете." 

Един от най-силните разкази е този с бащата, който се опитва да изостави умствено изостаналата си дъщеря, за да може властите да му разрешат да зачене момче. Всеки сам може да си направи изводите. Друг любопитен момент е съжителството между говорещо трикрако куче и художник. Сюрреалистичната нотка на този разказ вибрира и засяга две пласта - първият е отношенията на властите към кучетата, а втория е поставен въпроса, дали пък ако кучетата вземат властта, няма да се отнасят по-добре към хората. 


Пореден силен роман на Ма Дзиен, а слабите оценки в goodreads ме озадачават. Явно хората са очаквали твърде пряко и директно да се разказва. А писателите все пак са вид артисти. 


.  



събота, 22 ноември 2014 г.

Марек Крайевски - "Смърт в Бреслау"

Поляците винаги са имали силни позиции в литературата. Като започнем от класиците Хенрик Сенкевич и Болеслав Прус, Тадеуш Доленга-Мостович, преминем през легендарните фантасти Станислав Лем и Януш Зайдел, и стигнем до Анджей Сапковски, авторът на поредицата за "Вещер", чиято компютърна игра, правена по книгите, придоби огромна популярност.

 Знам, че поляци и руснаци се обичат толкова, колкото се обичат израелци и палестинци (но не чак толкова, колкото шотландци и англичани :р ), но все пак бих сравнил Крайевски и "Смърт в Бреслау" с Борис Акунин и неговите романи - и двамата автори обичат да разполагат историите си някъде насред бурните събития между двете световни войни, и да построят и развият криминален сюжет около тях.



Събитията в романа на Крайевски ни прехвърлят в Бреслау (така немците наричат град Вроцлав), в началото на 30-те, когато градът е в рамките на Ваймарската република, след което попада в ръцете на Хитлер и нацистите.  Ритуално са убити две жени - младата дъщеря на масонски барон, заедно с нейната гувернантка. Със случая се захваща комисар Еберхарт Мок. В хода на разследването Мок е приклещен от нацистите от една страна, които използват тези убийства за пропагандни цели, като обвиняват евреин за тях, а от друга страна седи могъщия баща на жертвата - баронът-масон фон дер Малтен.  Налага се комисар Мок да лавира между двете страни: от една страна не желае да си навлече гнева на Гестапо, откривайки истинския убиец и проваляйки анти-еврейската им пропаганда, а от друга страна - влиятелният баща на убитото момиче обещава да му съсипе кариерата, ако не намери убиеца.

За да се измъкне от тази мелница Мок започва да действа безскрупулно и безпощадно, без да подбира средства. Това е и една от особеностите на романа - в него няма положителни герои. Всеки гледа да забие нож в гърба на другия, а в историята са въвлечени експанзивни нацисти,  езиди и тяхното сектанско ритуално отмъщение, масони, тайни агенти, евреи... Разбираеми са действията на комисаря в тази ситуация, а на нас не ни остава нищо друго освен да се потопим в този мрачен, опасен и садистичен свят, и да се чудим кой от героите заслужава по-тежка съдба. В арабската митология скорпиониtе символизират едновременно злото и борбата срещу злото...

Още една от интересните точки в романа е, че авторът ни сблъсква с кюрдо-религиозния етнос на езидите (язиди), които в последните години попаднаха под светлината на прожекторите в западните медии, заради експанзията на Ислямска държава в близкия изток и масовия геноцид, който те извършват над тази кюрдска общност. Всъщност езидите (язидите) винаги са били преследван народ, векове наред мачкан от кръстоносци, араби, турци, кюрди и т.н. Езидите са секта, която почита сатаната, но след като се разкайва за греховете си. Наричат този бог на злото Малак-Тавус, представят го във формата на паун и вярват, че управлява света с помощта на седем ангела, също представени като железни или бронзови пауни. Накратко, религията на езидите е смесица от ислям, християнство, юдаизъм и зороастризъм, тоест, всички религиi преминали през планините в средата на Месопотамия, на запад от Мосул, оставяйки частици от вярванията си. По принци езидите са спокоен и любезен народ. Може би авторът е направил интересен паралел между преследванията срещу тях и преследванията срещу евреите в един роман, замаскиран като кримка с елементи на окултизъм.

Вероятно Крайевски е можело избегне някои клишета и да пидаде по-голяма дълбочина на героите, но като тегля чертата, определено интересен роман, особено за нощите без телевизор.


петък, 7 ноември 2014 г.

Ма Дзиен - "Изплези си езика"

Винаги съм казвал, че големите писатели умеят да казват много неща, с малко думи.
"Изплези си езика" е едно от най-странните четива, които съм чел. Запознава ни със странностите на тибетската култура и бит, които са далечни и непознати, дори прекалено екзотични за нас.

снимката е от capital.bg

Удивително кратък и прям, Ма Дзиен ни разказва истории, на които първоначално не исках да повярвам, но по-късно, след доста проверки в интернет, се оказа, че тибетския начин на живот е доста по-различен, отколкото предполагах. Това е ценното на такива книги - запознават те с привичките на други народи, чужди култури, социалните им проблеми и сблъсъци, особеностите на обществата им, и те карат дълго да се ровиш в мрежата. Разказите на Ма Дзиен се разпростират на около 80-на страници, които ме накараха да прочета неколкократно повече страници по-късно, за да опозная тибетската култура.

Едно от тези особености на тибетското общество е полиандрията, т.е. правото на жената да има няколко съпруга, или по-точно една жена да бъде поделена между няколко мъже. В едно голямо семейство братята може да си споделят жените. Това разбира се понякога поражда напрежение вътре в семейството. Понеже при тибетците все още съществува чергарския/изолиран начин на живот, сексуалните взаимоотношения са доста по-странни: не е изключено братя и сестри да се женят помежду си, а обикновено родителите уреждат сватосването, ако децата им не са вече се оженили на определена възраст.

Централна роля в разказите на Ма Дзиен е точно мястото и правата на жената в това затворено общество. Жената е грубо експлоатирана (най-вече сексуално) дори при ритуалите на тибетските жреци. Разбира се ние сме свикнали да свързваме Тибет с борбите им за независимост, с будистката философия и мъдростите на ламите. Малко се обръща внимание на социалните им особености, които могат да предизвикат доста въпросителни. Не знам дали този изолиран начин на живот, ограничени контакти, разделение на малки общества, не са причина за тази меко казано извратеност от наша гледна точка. В петте разказа на Ма Дзиен ясно поставя тези проблеми, въпросителни спрямо мястото на любовта и жената в тибетското общество, оставя ни сами да изградим своето мнение, като в същото време отлично насища тези разкази с характерната за този район будистка философия.

ПС В края на книгата има кратък речник-енцикопедия на будистките/бонските философски термини, което е доста удобно за ползване.

.


вторник, 4 ноември 2014 г.

Как ще изглежда Бай Ганьо на Константинов в Холивуд?

Смятам за крайно несправедливо много съвременни български писатели да нямат възможността техните произведения да бъдат адаптирани в скъпи кинопродукции, с всичките спец ефекти и модерни технологии. Представете си бляскави 3Д филми по книгите на Людмила Филипова, Георги Господинов, Милен Русков,Калин Терзийски, Захари Карабашлиев, Алек Попов (запазвам правата си да заснема филм по разказа "Вагинаторът" ) и т.н. Щеше да е яко, нали? ;)

Затова спретнах машината за възстановяване на справедливостта по света (наречена фотошоп) и реших да направя филми за един от най-популярните персонажи в българската литература - Бай Ганьо, обезсмъртил неговия създател - Алеко Константинов. Филмите са режисирани от най-популярните и най-знакови холивудски режисьори, и ще бъдат пуснати в кината, макар и в друга паралелна вселена, където физичните закони са по-благосклонни към народи, в чиято кръв има повече ракия, отколкото хемоглобин.

Та:

1. "До Чихуахуа и назад", режисьор Куентин Тарантино



Бай Ганьо (в ролята Дани Трехо) заминава за Америка и там започва бизнес с продажби на розово масло, което бързо започва да придобива популярност, а в нощните клубове масово се шмърка само прах от розово масло. Ефектите са удивителни, а най-странното е, че от розовото масло мъжете тотално изглупяват, а жените поемат контрола над тях. Мексиканската мафия погва Бай Ганьо, който им е разбил бизнеса с коката и амфетамините, и ще се опитат да си върнат властта над сенчестия бизнес (и над жените). На страната на Бай Ганьо застава цяла армия от мексикански мацки, които не си поплюват и газят наред с RPG-та. Накрая Бай Ганьо побеждава мексиканския бос и бива лично награден от американския президент Обама с най-високите почести на САЩ...

2. "Бай Ганьо се трансформира в Европа", режисьор Майкъл Бей


Бай Ганьо (в ролята Шая Лебъф) заминава в Прага, където се запознава с дъщерята на Константин Иречек и я уговаря да стане чалга звезда в новото му турбо-звукозаписно студио "Трака-трак".  Двамата са на романтична вечеря с шкембе чорба и зелева салата в заведението на  Пайнер Кючечек в Прага, когато изневиделица в чешката столица от небесата нахлуват извънземни роботи-десептикони, които искат да завладеят чешката бира. Бай Ганьо спасява неколкократно дъщерята на Иречек (в ролята Мегън Фокс) от падащите сгради и експлозии, и се изправя срещу десептиконите. Успява да ги победи, след като намира суперзвукови уредби на които да пусне музиката на оркестър "Кристали", от която десептиконите се саморазпаднали.  


3. "Бай Ганьо се завръща", режисьор Кристофър Нолан


Бай Ганьо основава партия СПД (Секси Пички и Дупета) и печели парламентарните избори с абсолютно мнозинство. След което докарва държавата почти до фалит, докато той строи грамаданско имение в Пуерто Рико и отваря казина в Далмация и Ривиерата. Тогава се появява Батман - решен на всичко протестиращ, който иска да свали корумпирания Бай Ганьо на всяка цена. И след тежки битки накрая успява.
Оказва се обаче, че Батман и Бай Ганьо са един и същи човек, който страда от раздвояване на личността...

------

Ееее, не остана време за повече, трябва да тръгвам за работа :р

.

петък, 31 октомври 2014 г.

Тери Пратчет - "Невиждани академици"

Само Наште! Само Наште!

Още преди много, много години всички очакваха тази книга да излезе. Тя бе въпрос на време. След като Пратчет с думи ни нарисува гротесков свят и ни поразходи из музикалния бизнес (Музика за душата), киното и телевизията (Подвижни картини), операта и театъра (Маскарад), пресата и медиите (Истината), сред пощите и телекомуникации (Пощоряване), монетарна система и банки (Опаричване), философия и религия (Малки богове), туризъм и пътувания (Вещици в чужбина),  всички се питаха кога Пратчет ще засегне и спорта, или по-точно един от най-забележимите социални феномени, не само във Великобритания, ами и в целия свят. Но най-вече във Великобритания. Дам. Футболът.



"Невиждани академици" е истинско завръщане към добрата стара форма на Тери Пратчет и се нарежда сред петте негови най-добри книги в моята листа.  Въобще не усетих как прелетяха тези 550 страници, които за няколко дни ме накараха да забравя тътренето на автобуса до бизнес парка и блъскащите се, вечно намръщени и сприхави, дърти гоблени.

Но какво е футбола?
"Нали това е само игра, като микадо, табла или туп?
"Не! По-скоро е война, но без присъщото милосърдие и човечност"

Както твърди мотото на книгата "Въпросът при футбола - същественият въпрос при футбола - е, че не става въпрос просто за футбол".

 Пратчет далеч е надскочил темата и е уловил цялата гама от фантастични светлини, които ни ги пречупва през света на диска, за да видим истинските цветове, които се отразяват в действителността.

В Анкх-Морпорк пристига ритнитопката. А с нея и публиката, или Мелето, което е обособено тяло без начало и край, и без особен интелект, поради което няма как да му се срита задника. За да получат обещано завещание, магьосниците трябва да изиграят един мач на ритнитопка. Лорд Ветинари, демократичният диктатор на града, вижда в ритнитопката необходим социален отдушник, който трябва да бъде вкаран в ред и направляван по своему. Започват да се измислят правилата, а Големия мач започва да се оформя, като той ще противопостави магьосниците от Невидимия университет срещу сборен отбор от уличните ритнитопковци (предимно асоциални грубияни и биячи).

Като всяка книга на Пратчет и в "Невиждани академици" има пъстри образи и няколко героя, които се открояват насред забавния хаос на щурата история. Най-напред изпъква Гленда, едричко момиче, което може да не е привлекателно, но пък притежава изключителни качества, и читателя би оценил чувството й за справедливост, огромната сила и притегателност, която тя притежава.  Хаху, симпатичният и изключително интелигентен орк, пък символизира незаслужените и арогантни стереотипи, които ние създаваме и лепим, а и вероятно образно изобразява анти-расистката позиция на автора. Ритнитопката дава възможност на Трев, бедно момче, отговорно за свещите в мазетата на Университета да стане звезда, а до него романтично се преплита съдбата на Джулиет, глупавичката жизнерадостна помощничка на Гленда, която пък за кратко време се превръща в модна икона. Всъщност една от темите е именно модата, ексцентричните откачалки, свързани с нея и младите момичета, които стават също звезди, които намират своите половинки на звездния небосклон.
Отразен е и хулиганизма в  лицето на социопата Анди.

Въобще това е една от топ-книгите на Пратчет, за които щастливо ще си спомняm за забавните моменти в автобуса, докато пътувам на работа, тогава, когато бабичките са заели всички места и няма място да седна, и да чета книжка. А сега ви оставям на мъдростта на великия Лорд Ветинари:


"Вървях покрай брега на река, когато видях една видра с малките й. Много затрогваща гледка, ще се съгласите с мен. И докато гледах, видрата се гмурна във водата и изплува с едра сьомга. Завлече я с борба до един полупотънал дънер. Докато я ядеше - още жива, естествено, коремът се разкъса и си спомням до ден-днешен бледорозовия й хайвер. Той се изсипа за голяма наслада на малките видрички...Едно от чудесата на природата - майка с деца, похапващи майка с деца. Тогава за пръв път си дадох сметка за злото. То е вградено в самата тъкан на вселената. Всеки свят минава през болка. Ако има някакво върховно същество, казах си аз, от всички нас зависи да станем негов морален наставник...".


ПС." Един е Макарона,няма друг като Макарона, един е Макароооооона!"

.

вторник, 21 октомври 2014 г.

Реза Аслан - "Зилот"

Едно от нещата, които винаги ме е дразнело са двойните стандарти, които много хора проявяват, когато правят анализи, а още по-наглото е, че започват да изфабрикуват и изкривяват аргументи, само и само за да защитят своите рехави и алогични тези.


Нямаше да съм толкова критичен към Реза Аслан, ако той от своя страна бе критичен към исляма поне толкова, колкото и към християнството. Но тук говорим за човек, който е написал  No god but God: The Origins, Evolution, and Future of Islam ("Не бог, а Бог: произход, еволюция и бъдеще на исляма"), където общо взето Реза се е наел да разяснява и адвокатства "красотата и сложността" на исляма, и как ние трябва да го възприемаме, а не да се страхуваме от него. Интересно ми е защо Реза Аслан не е толкова "прецизен" и критичен спрямо образа на Мохамед и писанията в Корана, но пък си отваря доста широко устата, когато критикува и анализира библейските писания. Но да се разграничим от това, че религиозните хора винаги гледат на всичко от своя собствен хълм.

Чисто в теологичен план Исус и Мохамед се различават по три основни неща. Първо, според корана Мохамед е беден и обикновен човек, а докато според библията Исус е Бог. Второ, Мохамед никога не възкръсвал от мъртвите, докато Исус е. И трето, Мохамед е водил битки, бил е воин и е убивал. Исус никога не е убивал, и никога не е водил битки.

Нямаше да имам нищо против позицията на Реза Аслан, но ми се струва, че той по-скоро се опитва да превърне Исус в Мохамед и неговата позиция се гради изцяло върху възгледите на исляма за Исус, а не спрямо тези на науката, както показват множеството спорове на Аслан с атеисти като Сам Харис и Ричард Докинс. Реза Аслан през цялото време оспорва именно тези три аспекта - той твърди, че Исус не възкръсвал (като Мохамед), че Исус е бил бунтовник, зелот, дошъл с оръжие в ръка и готов да се бие за националистична кауза (както Мохамед), и че е бил прост и обикновен човек (като Мохамед). Реза просто се възползва от рационалните възгледи на науката, но само тогава, когато му изнася на мюсюлманските.
"Иисус от Назарет е бил евреин и нищо повече. Като евреин, Иисус се е притеснявал изключително за съдбата на своите сънародници. Израел е единственото, което е имало значение за него."
"Когато среща езичници, той самият ги държи на разстояние и често ги лекува неохотно" 
 Ако горното е вярно, защо тогава Исус е проповядвал на западно-арамейски език, а не на староеврейски? В крайна сметка арамейският език е бил говорен предимно от населението, населявало римската провинция Сирия, сирийците говорили арамейски, асирийците говорили източно-арамейски, доста близък до западния, а еврейския арамейски е бил много по-различен както в правопис, така и граматически, както бихте прочели дори в статията за арамейски език в wikipedia (цитирам: However, Jewish Aramaic was different from the other forms both in lettering and grammar) и както бих потвърдил аз, човек с арамейски корени все пак. Защо Исус е проповядвал на практика на чужд език, на език, който да е достъпен на цялата палестинска и сирийска провинция, включително и на асирийци, които никога не са приемали юдаизма? Защо тогава първите, които приели християнството са неевреи? Дори и до днес асирийците приемат себе си като най-старите християни, а асирийската църква се счита най-старото отделно християнско вероизповедание. Да не говорим за египетските копти, които са също сред първите християни, а Дамаск ( а не Йеруасалим) в библейски времена е имало повече християни, от което и да е било друго място в света. (Damascus was one of the first regions to receive Christianity during the ministry of St Peter. There were more Christians in Damascus than anywhere else.). Св. Петър е бил сириец.

Тоест твърденията на Аслан, че Исус е бил еврейски бунтовник, проповядващ насилие, който мислел само за Израел и свободата на Израел, която да се постигне чрез насилие, се подкопават от простичкия факт, че Исус е проповядвал на западно-арамейски език, и не случайно евреите го считали за чуждоземец, странник, и никога не го приели. По-скоро тук прозира един мюсюлмански комплекс, който е следствие на това, че самият Мохамед е бил бунтовник с оръжие в ръка, за който горния цитат би бил  по-верен (като заменим евреин с арабин, разбира се).

Също така Аслан се през доста голяма част от книгата се опитва да ни обясни, че Исус е прибягвал до насилие, цитирайки един и същи цитат от Библията няколко пъти в книгата ( Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч"). Авторът поставя под един знаменател пророци, бандити, зилоти и обяснява, че всички " не се колебаят да прибягнат до насилие, за да се опитат да въдворят Божието управление на земята"). Аслан също счита, че Исус е бил благосклонен само към евреите, а неща като пацифистичните му послания като "обича своите врагове", "дава другата си буза" са били изфабрикувани (стр.155). Също така, обяснява, че за Исус "ближен" означава сънародник евреин (Обичай ближния си). Тоест Азлан през много голяма част се опитва да ни покаже Исус като воинстващ бунтовник, зилот, борещ се за каузата на великия Израел. Но както казах, по-скоро тук отново прозира онзи сериозен мюсюлмански комплекс за Мохамед и откровеното му описание като воин в Корана.

Както знаете, моето мнение е, че Исус е изфабрикуван герои, но ще отбележа, че основния "исторически" източник на Аслан е... "Библията", което е още една черна точка в моята графа. Иначе книгата му има и положителни аспекти, много добре е написана без да е скучна или монотонна, с интересни моменти, а и ако има нещо с което да се съглася, това е възкресението на Исус, но за разлика от Реза, моето "невярване" е вследствие на рационализъм, а не на ислямска доктрина.

В много от споровете в youtube на Аслан със Сам Харис, Докинс, Бил Маър, TheAmazingAtheist, също показват, че американецът с ирански корени има нелогична, нерационална позиция, в която прозира лицемерие, прикрито под псевдо-либерализъм.






събота, 18 октомври 2014 г.

Джеймс М. Кейн - "Двойна застраховка"

Запалих цигара, а димът се сля със сивите гъсти облаци на мрачното небе. Запътих се към запустялата книжарница по вече мокрите улици. Хвърлих цигарата в едно кошче, защото забравих, че не пуша и се запитах защо я запалих, и откъде по дяволите имам шибани цигари.

Отворих скърцащата врата на книжарницата, закачих си бомбето на закачалката и наперено закрачих напред. Нуждаех се от глътка уиски и хубава книжка. Посрещна ме погледът на момичето, което работеше в книжарницата, и което в момента си лакираше ноктите. То ме изгледа с изписано на лицето  досада. Поръчах на момичето да ми донесе уиски (разбира се на ум, защото не сме 1936 по дяволите, а и вече не продават уиски скришом в книжарниците) и се зазяпах по лавиците с книги. Трябваше ми нещо класическо, с по-малък калибър, но да е точно и лесно за четене. И тогава я видях. Тя седеше сама, срамежливо се усмихваше и ме наблюдаваше. Намигна ми. Посегнах към нея, погалих я и я обърнах. Имаше намаление! Струваше само пет лева и се казваше "Двойна застраховка", хубаво и тайнствено име, което ме грабна на момента.

Хвърлих няколко монети на книжарката, оставих й бакшиш и се запътих към изхода с новата компания - черно-бялата книга на Джеймс М. Кейн. И тогава чух хлипане зад гърба ми. Обърнах се и видях книжарката да плаче, а от красивите й очи се стичаха сълзи. Върнах се и подадох носната ми кърпа. Тя се обърса и зациври още по-силно. Приближих се да я успокоя, а тя ми зашлеви един звучен шамар, от който ченето ми завибрира. Оказа се че съм й дал не носната ми кърпа, а кърпата с която избърсах маслото от двигателя на Линкълна. След още няколко извинения, най-накрая момичето ми обясни, че ако не направи оборот от 5 златни ливъ, собственикът ще я пребие.

Е, купих си още няколко книжки, даже момичето успя да ми продаде полици за застраховка на книжки. Момичето седна в скута ми и започна да попълва полиците. Обясни ми, че ако блъсна злия собственик на книжарницата под трамвай номер 20, тя ще ми напише двойна полица и нарочно ще скъса книжките, за да стана богат. За нещастие през това време влезе самият собственик, който се оказа майката на момичето, а като ни видя тя почервеня от яд, и започна да ме налага с порядъчно тежката й чанта. Аз изпаднах в безсъзнание, а като се събудих, се оказа че съм бил сънувал - бях на леглото с книжката до мен. Взех книжката и продължих да чета. Вероятно уискито е било варено в нечие лайняно мазе.



А самата книжка ми разкри още по-заплетена история, с много по-хитра съпруга, която майсторски е запланувала убийството на своя съпруг, възползвайки се от слабостите на един застраховател и на заварената си дъщеря. Седнах и се унесох в четене. Къде е шибаното уиски?

.

Арто Паасалина - "Годината на дивия заек"

Финландия. Страната, в която има 188 хиляди езера, за които финландците съжаляват, че не са пълни с водка. Финландия е страната, за която останалите скандинавци се шегуват, че тя е толкова скандинавска, колкото Турция е европейска. Други пък я наричат Швеция 2.

Шведите имат Астрид Линдгрен, финландците отговарят с Туве Янсон (а шведите отбелязват, че тя е от шведското малцинство във Финландия). Шведите имат Ericsson, а финландците - Nokia. Финландия имат велик хокеист - Теему Селане, шведите отговарят с Даниел Алфредсон. Шведите имат ИКЕА, финландците пък правят игри като Angry Birds. В киното шведите извадиха Ингмар Бергман, а финландците - Аки Каурисмаки. И двете страни са сред лидерите в поп, рок и метъл музиката:  финландците се годеят с групи като Nightwish, Apocalyptica, HIM,  Amorphis, Korpiklaani, Sentenced, Sonata Arctica, Stratovarius...

Но да оставим Швеция настрана. Финландия през последните десетилетия претърпя сериозна индустриализация. Страната произвежда най-големите круизи в света, някои от най-големите производители на хартия и текстил са също там,  а добре развито e и производството на химикали и метали.



Тази тежка индустриализация на страната се сблъсква с естествените финландски корени на населението, които са свикнали да живеят сред суровата природа и хилядите езера. "Годината на заека" от Арто Паасалина е любима книжка на финландците, вероятно защото тя най-точно описва това бягство от стреса чрез бягство от градския живот. В този ред на мисли ми напомняше малко на Мураками.

Журналистът Ватанен с негов приятел блъскат скачащ див заек, а Ватанен кипва от непрекъснатата експлоатация и лицемерие на безкрайно амбициозните и лишени от чувства колеги и съпруга, и решава да се грижи за дивото зайче и излекува счупеното му краче.

Ватанен започва да живее ден за ден насред финландската природа, оцелява предимно чрез физически труд, сблъсква се със страшни животни, мечки, гарги, кучета, но най-страшни се оказват хората. Ватанен се разочарова от бюрокрацията, от полицията, журналистиката, от пропагандите им, от дребнавостта на хората, от жестокостта и псевдоаристократизма на богати лигльовци и разглезени дипломати. Но също така среща и страхотни хора, незначителни за историята, но истински герои. В това приключение Ватанен се сблъсква с много забавни, тъжни и стряскащи случки, всяка от които ни дава представа за начина на мислене в онези времена.

Книгата е приятна и лека за четене, с прости думи, без излишни философии Арто Паасалина ни оставя просто да прочетем историята, така както го прави Стайнбек. Не схванах символизма накрая и гонитбата на мечката, нито одобрявам убийството й, но в крайна Паасалина заслужава внимание.

..

петък, 17 октомври 2014 г.

Борис Акунин - "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце"

Доколкото схващам, Борис Акунин се е захванал с доста амбициозен проект, чиято идея е да пресъздаде 10 различни кино-жанра (комедия, мелодрама, трилър, приключенски и т.н.) в т. нар. "киноромани". Първите два от тези киноромани са "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце", обединени в една книга, в която авторът ни запознава с младока Алексей Романов.



Самото оформление и илюстрации към книгата успяват да пресъздадат онази атмосфера и уют на ранното "нямо" кино през бурните години преди Първата световна война.  Пред прага на военен конфликт, руското и немското разузнаване се впускат в шпионска игра, чиято вихрушка повлича и главния герой Альоша Романов.

Няма как да не направи впечатление, че тези първи две творби от предстоящата поредица на Акунин са намигване към творчеството и биографията на може би най-великия руски поет - Александър Пушкин.  Двата романа са написани така, както би ги написал и самият Пушкин - любовна драма, представена с голяма доза ирония, сатира и трагични обрати.

В "Смърт на брудершафт" и "Мъката на разбитото сърце" присъстват много елементи свързани с живота на Пушкин. В историята е вкаран и дуел на честта, в която двама мъже, Aльоша Романов и един италиaнец, застават един срещу друг за любовта на една жена. Самият Пушкин е бил изключително чувствителен на тема чест, поради което е участвал в 29 дуела, в един от които бива ранен смъртоносно от неговия съперник Жорж д'Антес, който пък е бил обвинен в прелъстяването на Наталия Пушкина, съпругата на руския поет и писател. Голяма част от действията се развиват в Царское село, град, който днес носи името именно на Пушкин.

Присъстват и много емблематични препратки към тази епоха - музика, автомобили, оръжия, мода, политика. Акунин дори е иронизирал "Мачът на века", в който руснаци и немци се изправят един срещу друг във футболен сблъсък, като първите се опитват да измият срама от предишна загуба с 16:0 (всъщност Русия действително е загубила мач срещу германците с 16:0 на Олимпийските игри в Стокхолм през 1912 г.).

Историята на самите романи е свързана с младо момче, както разбрахте по-горе неговото име е Альоша, което се влюбва за първи път, а неговото честолюбие го завлича в шпионска гонитба с немски агент. Кражбата на информация е нещото, което всички големи сили се стремят да постигнат - подслушвания, шпиони, агенти, информатори, всички са заети да се подслушват и дебнат взаимно.

Най-забавното е, че Акунин въобще не превъзнася подвизите на своите герои, напротив - иронизира ги и им се присмива.  Теглил е една мощна майна на романтиката и сантименталните изблици, характерни за романите от този период, а в последните страници на всеки от кинороманите буквално преобръща цялата история с краката нагоре.

Единствената слабост е, че Акунин е досадно плодотворен автор и понякога прекалява - 10 киноромана са прекалено много. Но началото е страхотно, великолепно се забавлявах с тези бързотопящи се 350 страници, а и оформлението е чудесно.

.

петък, 12 септември 2014 г.

Майкъл Добс - "Къща от карти"

Наближават избори. Всички знаем какво следва. Пълен маскарад, удари под кръста и безброй дузини политици, надпреварващи се да пробият в този бизнес, прикривайки се зад някакви измислени идеологии. Или както авторът казва в "Къща от карти":
Политик. На древногръцки "поли" означава "много". А "тик" на английски значи "кърлеж".

 Да, политик се е превърнала в нарицателна дума. За да се изкачиш по политическата стълбица и да изградиш кариера из политическите висини трябва да избуташ много хора, и като кърлеж да изпиеш обществената кръвчица. Добре дошли в света на главния герой, антагонистът Франсис Ъркарт, парламентарен член на консервативната партия, който е готов на всичко, за да се добере до поста "Премиер-министър". Защото,
"Тълпата е вулгарна. Винаги играй с тълпата, възхвалявай обикновения човек и го карай да се чувства като принц"
 Историята на книгата започва в края на един изборен ден, в който всички са затаили дъх и се ослушват в множеството социологически проучвания и предварителни резултати. В напрежение са и офисите на фирмите, които са изготвили предизборните кампании на партиите. Пропагандните послания и критики към опозицията вече нямат значение.
Управляващата консервативна партия печели с малка преднина. Картите вече са раздадени, а Франсис Ъркарт вече подготвя следващия си коварен ход, в който да елиминира всички негови съперници един по един за най-високия пост:
"Политиката изисква жертви. Чужди жертви, разбира се. Каквото и да може да постигне човек, ако се жертва за родината, винаги може да постигне повече, ако остави други да се пожертват преди него. "
Франсис Ъркарт започва своето издигане, както и планираната терминация на  своите опоненти, осъществена по най-коварен и долен начин. Той ще крои внимателно всяка стъпка, възползвайки се от недостатъците, от алкохолната или кокаиновата зависимост, от сексуалната похот на неговите "приятели/опоненти" от консервативната партия. Стъпка по стъпка, качвайки се на всяко следващо стъпало. И накрая постига своето. За съжаление...

СПОЙЛЕР!

Понеже не съм гледал британския сериал по книгата, от интерес отидох в уикипедия за да видя дали има разлики между тях. Малко съм изненадан, тъй като в енциклопедията прочетох, че в оригиналната книга "Къща от карти" Франсис накрая се самоубива, скачайки от покрива, докато в сериала, той изхвърля разследващия журналист (и негова любовница) Мати Сторин оттам.
Това е доста изненадващо за мен, тъй като поне в тази версия на книгата, се случва абсолютно същото като в сериала. Книгата е едно към едно със сериала, което вероятно означава, че има и друга версия.

Романът на Майкъл Добс на моменти ми се стори сух, вероятно заради очакванията ми за по-весело настроение и повече типичен британски хумор, в стил Алън Копле от култовия политически комедиен сериал "Новият политик", който се е залепил в съзнанието ми, и който за мен си остава най-великото произведение по тази тема.  Все пак мрачните политически тонове на Добс ме карат да се радвам от аполитическото ми отношение.









събота, 23 август 2014 г.

Книги на Стивън Кинг приеха ALS предизвикателството и се заляха с ледена кофа вода

Няколко книжки на Стивън Кинг приеха предизвикателството на ALS и се заляха с кофа студена вода. Уви, след като се заляха някои неща се промениха, включително и текстовете. Ето, вижте резултатите (текстовете и идеята са на професора по стивънкингология инж. на развратните науки Адриан Лазаровски! )

1. Бягащият дръж






1982 „Бягащия дръж!” - (под псевдонима Ричард Факман) – антиутопия за ТВ-състезание, в което група разгонени голи мацки гонят гол мъж с цел сексуална експлоатация.


2. Гробище за домашни кубинци


1983 „Гробище за домашни кубинци” – посветена на класовата борба история за семейство лекари, които отвличат кубински емигранти с цел сексуална експлоатация, след което ги заравят в някогашното индианско гробище зад къщата (преди тях в къщата е живяло друго семейство, което пък е отвличало индианци с цел сексуална експлоатация и ги е погребвало във въпросното гробище), а пък те възкръсват и искат на свой ред да опънат експлоататорите си

3.  Зеленият прът



 1996 „Зеленият прът” – най-трогателната порноистория на Краля на секса. Разказва за гиганта Джон Кофи с грамадния зелен пенис, наречен „Зеленият прът”, който влиза в затвора и започва да опъва всички подред с огромния си фалос, като в замяна ги изцелява от различни болежки.

-----

Още разврат и гениалности от професор Лазарус тук

:)
;

петък, 22 август 2014 г.

Роберто Савиано - "Нула Нула Нула"

Уникален труд на Савиано, който ще промени тотално възгледите за това, което се случва в света. Написано е майсторски, увлекателно, с множество шокиращи истории, при това съвсем реални, документирани, тревожещо истински. Но нека да посоча някои от основните ми впечатления:



Кокаинът - най-търсената и конвертируема стока на света. Бизнес за милиарди. 

Кока, хероин или метамфетамини се консумират от известната актриса, която иска да не се провали и да изиграе ролята на живота си. Или от политикът, застанал пред хиляди насочени към него погледи, очакващи лидерска реч. Или от рок-звездата, рапърът, поп-иконата, идолът на милиони - те всички трябва да са ексцентрични, различни, да са център на внимание. Ползват се от порноактьорите, културисти, проститутки, ТВ-водещи, от простолюдието, от пропаднали младежи, комплексари, аутсайдери. От войници, джихадисти, демонстранти, мафиоти, леки жени, купонджии, обикновени работници, финансисти, програмисти. От хора,  болни от неизлечими болести, от хора, които не издържат на болка, прегъват се от стреса и напрежението.

И ето го кокаинът - кралят на дрогите - микроскопична капка от вещество, невротрансмитер, която възбужда клетката, предава нататък възбудата, която кара кръвта да "кипи". По-лесно е да говориш, по-лесно е да флиртуваш, по-лесно е да усетиш, че те оценяват. Усещанията, чувствата и реакциите са изострени до краен предел. Кокаинът е бензин за тялото, екстра допамин и норадреналин, животът се умножава на куб... преди да се сгромоляса всичко.
 Преди да те разсипе, да те изяде. Всичко, което дава, после взима като подъл лихвар: сърцето ти гръмва, членът ти омеква, мозъкът ти изпушва. Ставаш пихтия. Но за много индивиди важното е сега, а не утре...
----

Кокаинът - стоката, за която не важи правилото на ластика. 

В бизнеса важи правилото на ластика - когато почнем да опъваме един ластик, в началото няма съпротивление, докато не достигнеш максимално удължение. След което ластикът се къса. В началото има ресурси, има място на пазара за нов продукт. После идва конкуренция, пренасяне на заводи на изток, плащане на по-евтина работна ръка, избягване на данъци. Опитваш се да разширяваш ластика, като избегнеш той да се скъса. Всички стоки следват правилото на ластика. Освен една- коката.
През 2012г. с появата на миниайпад и айфон 5, Епъл е компанията с най-високо скочила цена на акциите - само за една година те поскъпват с 67%. Това означава, че ако си инвестирал 1000 евро, след година имаш 1670!
Но ако в началото на 2012 си инвестирал 1000 евра в коката сега щеше да имаш €182 000! Почти сто пъти повече!

Кокаинът е стока укритие, тя няма цикличност, не се бои от изчерпване на ресурсите, нито от срива на пазара. Разходите са минимални, реализацията е мигновена, а печалбите - огромни. Няма друга такава стока в света. Дори петролът и златото имат нужда от посредници, време и инвестиции.
Според ООН за 2009г.  в Африка са били изконсумирани 21 тона, в Азия - 42 тона, в Латинска Америка - над 100 тона.

След печалбите идва и прането на пари. Чрез големи банки. Следват строежи на молове, магазини, заводи, бизнес-паркове. Отварят се хиляди работни места. Наркобароните пускат корени навсякъде и стават все по-значими, и все по-влиятелни. Непоклатими. От мутри се превръщат в костюмари. Покрай коката се развива и други сенчести дейности - проституция, рекети, застраховки.

Коката, политиката и мафията

Савиано започва своя разка с доста мрачната, шокираща история на мексиканските наркокартели. Появата на такива брутални групировки като "Лос Сетас", "Лос Негрос" и "Ла Фамилия". По-странното е, че голяма част от тези нарко-армии се изграждат от бивши военни, полицаи, или са групи, с доста тесни връзки с органите на реда.
По ирония на съдбата Лос Сетас е създадена от остатъци на елитната мексиканска армия GAFE, който е създаден именно да елиминира престъпници и наркопласьори. Лейтенант Артуро Гусман Десена създава тази групировка от бивши военни и дезертьори, която се превръща в един от най-големите наркогрупировки. Историите, които ни разказва Савиано, са меко казано шокиращи. От включването на безпощадните гватемалските бойци каибили до жестокостите, с които работят мексиканските картели - рязане на части от тялото, чупене на ребра и кости, разтваряне в киселини. Ужасяващо. Битките между отделните картели също са съпътствани с много кръвопролития и жестокости. Там важат правилата на джунглата. Жертвите за последните 5-6 години надминават 100 000!

Авторът ни прехвърля и набързо към Колумбия - историите на картелите в тази страна също е разтърсваща. Авторът не подминава и най-прогресиращата мафия в Италия - калабрийската мафия, или т.нар. Ндрагента.
Идва ред на руската мафия, с легендарния мултимилионер Могилевич и гениалните му похвати за пране на пари.

Единственото ми разочарование е, че не отделил време за друга наркотеритория - Афганистан. Както и битките около Афганистан за територии и пътища.

"Нула Нула Нула" е названието на най-качествената кока. Савиано е събрал и подредил факти като истински разследващ журналист, но най-важното му качество е, че умее да разказва. Книгата наистина е много брутална, но по-ужасяващото е, че е описва действителността, такава, каквато е. Мислите, че живеете в лицемерен свят?


.

петък, 25 юли 2014 г.

България: Иво Иванов - Кривата на щастието

Много, много отдавна, на един зеленист остров се появили бардовете. Полумитични същества, които имали една дарба - да превръщат историите в легенди. Когато бард запеел, времето спирало, хората забравяли за тревогите и се заслушвали в техните магнетични песни. Никой не помнел имената на бардовете, но историите им оставали. Тези истории надживявали всички и пътували във времето и пространството, и се превръщали в легенди.  

Вероятно в гените си Иво Иванов има спирали, изтъкани от песни на бардове. В една от статиите си Иво изразява възхищението си от художниците. Художниците са хора, които виждат нещата по друг начин, за тях всяко парче камък или дърво може да е вдъхновение. Всяка история за Иво е вдъхновение, а статиите му са картини, изваяни с много богата палитра от химични, физични, биологични, литературни, квантово-механични боички. В неговите словесни картини може да преобладава спортната (най-вече баскетболна) тематика, но Иво успява да свърже всяка история/точка с кривата на живота. Защото всяка крива е съставена от различни точки: футболни, баскетболни, политически, икономически, житейски точки/истории,  но в крайна сметка всички са част от тази крива, рожба на една формула. От която може да направим множество заключения за това в какъв свят живеем.



Кривата на щастието е част от тази на живота, Иво я е построил с предимно спортни истории, и като всяка крива тя си има своите възхитителни максимуми и тъжни минимуми. Както и така интересните инфлексни точки, които ги свързват.

Може да кажете, че прекалявам с метафорите, но вероятно ще ме разберете, ако прочетете статията "Крадецът на стихове". Когато почнах да я чета в един момент наистина спря времето, то се разтвори и ме прати в паралелен свят, в който бях близък свидетел на драмите в американското училището "Санди Хук", преплетено със събитията в шотландското градче Стърлинг, където един до друг са били сгушени бъдещета тенис звезда Анди Мъри и неговия брат. Когато отново се върнах в настоящето, бях с просълзени очи. Никога не съм попадал на така добре аргументирана и трогателна статия, насочена против притежанието на оръжия и огромния оръжеен бизнес, около който алчни деградирали социопати градят империи. Темата ме интересуваше още, когато прочетох "Гняв" на Стивън Кинг.

Но това не бе единствената статия, която предизвика пожари в мен. Какво да кажем за Мануте Бол, баскетболист, който можеше да е милионер, но добродушният дългуч предпочете да жертва парите и здравето си за брутално тероризираните му сънародници в изстрадалата и разпокъсана от войни родина, управлявана от радикални ислямисти? Или статията за Билкис Абдул Кадир, наречена "Болни сърца", в която нагледно ни се описва грубото и отвратително отношение към жените в безумна държава, каквато е Саудитска Арабия (тема, която срещнах в книгата на Кармен).

Няма как да не ме развълнуват историите за уникални личности като скромната, красива и работлива (и девствена на 29) Лоло Джоунс, или тази за дзен-мастъра Фил Джаксън, или пък за невероятния борец Рулон Гарднър, горкичкия прецакан добряк Дирк Новицки, или за симпатяги като Кърт Уорнър.

Иво умее също така да пише разтърсващи критически текстове, които разкриват както и красотата на личността, така и бърка в тъмните социални бърлоги на обществото - хероинът, който отне живота на канарата Демайо, темите за затлъстяването, отвратителната синтетична храна и ужасяващото отношение към животните, лицемерието, неистовата алчност на корпорациите, жаждата за кръв и улични боеве в стил Шед Смит... Срещаме се и с личности като Джек Молинас, чийто талант се клатушка между гениалността и покварата.

Книгата е истинско удоволствие и от друга гледна точка: всеобхватната личност на Иво Иванов има широк  спектър от познания, които биха направили дори статия за потни чорапи интересна. В книгата може да се срещнат и велики автори като Маркез, Паланюк и на мен така любимия стенд-ъп комедиант Джордж Карлин.

Често обичам да сравнявам библиотеката си с футболен отбор. Е, тази година "Кривата на щастието" е моят трансферен удар, новата звезда сред скромните ми рафтове. Ако трябва да ползвам баскетболна терминология - тази книга е номер едно в драфта този сезон.

:)



неделя, 20 юли 2014 г.

Лейф Першон - Убийството на Линда

 Не знам дали знаете, но шведският език е сред 10-те най-превеждани в света, когато се отнася за съвременна литература. Никак нелош показател за страна с население малко над 9 милиона души. През последните години дори на ограничения български пазар сред най-продаваните автори са шведи: Стиг Ларшон с трилогията "Милениум", Юнас Юнасон  с политическото приключение "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна", Йон Арвиде Линдквист с вампирския "Покани ме да вляза" , както и криминалните романи на Камила Лекберг, Лиза Марклунд, Йенс Лапидус и класическия Хенинг Манкел. Ето ви един нагледен пример, който показва, че и страна с ограничен човешки ресурс/пазар може да бълва световни бестселъри.

Имах щастието това лято да бъда за 2 седмици в Швеция и да я разгледам в детайли. Почти перфектно устроена страна, с добре подредена икономика и красива, макар и сурова природа. Останах впечатлен от простичките решения, с които си решават проблемите шведите. Нещо като ИКЕА. Просто, лесно, но ефикасно. Добрият стандарт кара много чужденци да потърсят късмета си в страната на Астрид Линдгрен и Долф Лундгрен, а високите заплати позволяват на много шведи да пътуват до далечни дестинации, което обяснява широката им скроеност, толерантност и любопитство.  Срещнах много шведи и всички бяха много отзивчиви, интелигентни, и добре подготвени за всяка тема, която подхващах с тях. Забелязах, че някои от тях четяха "Истинската история за носа на Пинокио" от Лейф Першон, известен професор по криминология към шведската полиция, който се появява по телевизията, когато се разискват криминални случаи. Забавна и артистична личност, той е сред любимците на шведските читатели.

По някаква странна игра на съдбата, когато се върнах в София, съвсем прясно бе излязла една негова книга - "Убийството на Линда", първата преведена у нас, доколкото знам. Въобще не се колебах.








В повечето кримки главният герой е детектив/разследващ полицай, който блести с висока ценностна система, интелект, лоялност и предприемчивост, за да улови маниак-убиец.  В случая обаче централният образ, Еверт Бекстрьом, е всичко друго, но не и това. Той е елементарен, чревоугодник, използвач, сексист, расист, алкохолик, невъобразим мързел, който гледа всекиго с презрение. Не се притеснява да печели от положението си - като застаряващ ерген почти никога не пере дрехите си, но се възползва от хотелските услуги по време на командировки. Винаги взема със себе си 2 куфара с мръсни дрехи, дава ги на персонала за химическо чистене, а след това  вписва разходите към командировъчните. За да не го засекат, че плаща за нощните канали за възрастни от неговата сметка, той отива в стаята на негов отсъстващ колега в хотела и там зяпа порно (за сметка на колегата, разбира се) . Авторът ни разкрива мислите, които минават през главата на Еверт, на места доста цинични и просташки. Не че не се старае, но предпочита да пие бира. Или както казва той:

- Папата носи ли тюрбан? Комисар Бекстрьом работи ли като квартален? Доли Партън спи ли по корем?

Сюжетът е класически: убито и изнасилено е младо момиче във Векшо. Оттам насетне започва разследване, множество разпити, снемания на отпечатъци, ДНК анализи, предположения и т.н.

Бекстрьом е колоритен и хумористичен образ, но като всеки съвременен шведски автор, книгата на Першон представлява и съсичаща социална критика - насочена към нахалната преса и безочливите журналисти, прекалено либералната социална система, към немарливите и мързеливи полицаи, към търсещите сензации и мистични послания медийни "специалисти" и граждани.

Книгата има и отрицателни страни - шведските автори обичат да се разпростират нашироко и рядко книгите им са под 400-500 страници. Това прави темпото и развитието на самите действия малко по-мудно, по-бавни. Не знам дали с това Першон иска да ни накара да почувстваме бавните реакции и действия на разследващите, но поне според мен можеше да спести доста страници.

Като цяло обаче положителните черти преобладават.




неделя, 1 юни 2014 г.

Как ще изглеждат кориците на класиките, ако бяха писани днес

Комерсиализъм. Поп-култура. Маркетинг. Корици. Корици, които да привличат потребителите. И които определят пласмента. Кориците са важни. Те могат да променят всичко.

Представете си корица на религиозна книга, правена от Анди Уорхол. Или детска  книга без картинки и често бяла, академична корица. Корицата определя всичко. Да отидем назад във времето, да вземем няколко писателя и да се върнем после пак в настоящето. Да си ги представим, че книгите излизат днес. Вероятно кориците им ще изглеждат така:

1. "Железният Светилник" - Димитър Талев



2. "Тютюн" - Димитър Димов



3. "Престъпление и наказание" - Фьодор Достоевски


4. "Патиланско царство" - Ран Босилек


5. "Без дом" - Ектор Мало


6. "Приключенията на храбрия войник Швейк" - Ярослав Хашек






7. "Вино от глухарчта" - Рей Бредбъри




...

Кориците могат да скапят книгата.

.