понеделник, 1 май 2017 г.

Япония: Харуки Мураками - "Хроника на птицата с пружина".

Преди около 55 години на бял свят се появява "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджес, по която десетилетие по-късно великият Стенли Кубрик прави своя най-голям филмов шедьовър. Като го споменах, се сетих за онази сцена, в която героят на Малкълм Макдауъл си тананикаше "Singing in the rain" и риташе топките на клетника, в чиято къща бе нахлул. Абсурдна сцена. Преди около двадесет години в Япония Харуки Мураками изважда роман, който може да наречем препратка към произведението на Бърджес. Заглавията са идентични, а и в двете книги героите се превръщат в изкуствени обекти - портокал (или птица) с механизъм (или с пружина), т.е. отвън се опитват да изглеждат естествено, уви, отвътре всичко е изкуствено.



При Мураками концепцията се по-сложна, отколкото очаквах, защото за него съм чувал много противоречиви мнения, а той е или недолюбван, или обожаван от читателите. Както винаги от анотацията на задната корица всичко звучи твърде банално. Тридесетгодишният Тору Окада остава без работа, но решава да прекара няколко месеца на социални, докато жена му Кумико работи в списание и изкарва добри пари. Един ден котката им бяга от дома, а Тору тръгва да я търси. Оттук насетне повествованието придобива дървовиден характер, появяват се няколко допълнителни образа: братът на Кумико - Нобору, бившите военни Хонда и лейтенант Мамия. сестрите Малта и Крета Кано, както и ученичката Мая Касахара. Зад всеки от тези герои Мураками създава цяла вселена от истории, връща ни с тях в миналото и като същински Карл Юнг разкрива онези преживени травми, които постепенно са пречупили желанието им за живот.

Нобору Ватая е роден в сравнително заможно семейство, неговият баща е имал големи изисквания и възлагал големи надежди на него, непрекъснато му набивал в главата как да бъде безпощаден към хората, да ги гази за да може той да се издига. Този родителски нездравословен натиск донякъде сломява вътрешността на Набору, той се превръща в това безчувствена, жестока, студена, коварна и изкуствена птица с пружина. Извършва зловещи, извратени неща и той е генераторът на трагедията, която се разиграва в историята.
Друг такъв образ, чиято съдбата постепенно го превръща в фалшива птица е лейтенант Мамия. Той е участвал в десантите на японската армия в Китай и Монголия, бива заловен от бруталните и сурови монголци, и става свидетел на деяния, от които лично на мен ми настръхнаха косите. Мамия губи най-добрите си години, животът се превръща за него в  кошмар, сякаш цялата му същност, всички обикновени, невинни младежки мечти, планове и желания, които е имал като млад, са били  изтрити и заменени с механични органи, превърнала го е в ходещ човек с пружина. Образът на Мамия е един от най-трогателните, на които съм попадал, разкривайки как малкия човек може да попадна в масовата лудост на войните и без никаква вина да бъдат превърнат в неодушевени предмети.

Всички истории обаче се въртят като спътници около Тору Окада. Отново авторът ни връща към детството на героя. Тору е единствено дете в скромно семейство, загубило майка си, губи изцяло връзка с баща си след като той повторно се жени. Плах при взимане на решения, Тору винаги се съгласява със събеседника си. Всичко, което наистина има е съпругата му Кумико. Именно страхът да не я загуби и да остане сам открехва защитният му пружинен механизъм в съзнанието. Отказвайки да приеме реалността и ужасяващите неща, които е сторила любимата му, опитът му да ги изолира от съзнанието и да ги пренебрегне, отключва и създава този паралелен, имагинерен свят. Постепенно читателят започва да подозира, че някои от образите са нереални, те са проекция на съзнанието на Тору, проявили се вследствие на страховете пред действителността. Всъщност част от образите са копирани от истинските и трансферирани и скрити, а Тору се налага да слезе дълбоко в кладенеца на подсъзнанието си и да извади на повърхността скритата мъка и да се пребори с нея.

Както във всеки роман на Мураками и тук присъстват така характерните му за всяка негова книга котки, описание на уши, мистериозна жена, готвене, джаз музика, паралелни светове, изминали исторически събития, затруднение на младини, злодей без лице и т.н., но въпреки всичко не може да се отрече лекотата, с която успява да плени и завлече читателя.



 Ясно е, че много хора могат да не харесат сюрреалистичните нюанси на Мураками, а дори да обвинят японеца в твърде елитарна претенциозност, но за други това ще се окаже абсолютен шедьовър. Аз определено съм от вторите и поне засега смятам "Хроника на птицата с пружина" за една от наистина добрите книги.



неделя, 23 април 2017 г.

Ю.Корея: Ким Йонг-ха - "Империя на светлината"

Така се случи, че в същата седмица, през която четях книгата, изгледах и "Liberation Day"- филм, посветен на посещението на словенската индъстриъл група "Лайбах" в Северна Корея. Те са първата западна група, посещавала тази страна. Филмът е наистина любопитен и показва една нация, управлявана чрез друга система, и в която всичко изглежда ужасно сюрреалистично, а стремежът към социалистическа утопия буквално извира от всяко ъгълче на Пхенян. Всичко е стегнато, добре подредено, организирано и ... доста изкуствено, неестествено, плашещо. Членовете на "Лайбах" трябваше да настроят цялата си апаратура към севернокорейската техника, която наподобява тази на Европа от 60-те години. Самата словенска група се е родила по време на комунизма в бивша Югославия, затова на членовете й всичко в азиатската страната изглеждаше познато. А както и те признават, изпълнението на севернокорейците е значително по-добро и по-прецизно от това на югославяните - "комунизмът, за който ние мечтаехме". Музикантите от "Лайбах" трябваше да се изправят срещу добрите и лошите страни (най-вече непоклатимата цензура) на една странна държава, която сякаш е от друга реалност.



Когато четях книгата на южнокорееца Ким Йонг-ха, най-трудното за мен бе да запомня и науча имената на героите - всички ми звучаха еднакво. В "Империята на светлината" главният герой е Ки-Йонг, мъж на средна възраст, роден в Северна Корея, обучаван и пратен на юг за да извършва шпионаж. Неговите директни началници биват освободени и по този начин проектът е провален, а Ки-Йонг остава забравен в южнокорейската столица Сеул. Той обаче намира начин да се впише в "капиталистическата" култура, да се ожени и да създаде семейство с нищо неподозиращата Ма-ри. Но в един съдбовен ден получава съобщение-призовка, подканяща го да се върне в Пхенян. Ки-Йонг изпада в паника, той е свикнал със семейството си, с дъщеря си, със спокойния живот на юг, където за разлика от север може да се взимат собствени решения.

Макар и писана като шпионски криминален роман, на фона на който се развива семейна драма, "Империята на светлината" има по-скоро символичен характер. В него главните герои са попили всички негативи на корейците, като Ким Йонг-ха далеч не се е спрял удобно да критикува само северните си братовчеди, но е разкостил и южната част на полуострова. В образа на Ки-Йонг виждаме отражението на това, да си роден под тоталитарна система. Ки-Йонг е загубил част от сетивата, най-вече онези, с които се изразяват чувства. Не него му е трудно да изразява любов, приятелство, загриженост, макар и да ги изпитва, той дълбоко ги е скрил. Живее под постоянен страх, преследва го чувство на вина. Той е израснал в политическа матрица, в която е забранено да се взимат индивидуални решения, индивидуалността и поривите са изтрити, всичко се решава колективно, приемат се само групови заключения и заповеди. И колкото и да е странно, авторът Ким не спестява критиките и към Южна Корея, чийто слабости са вписани в Ма-ри. Тя е кариеристка, преследва своето издигане нагоре, семейството го е оставила на втори план, отдала се е на удоволствия и разврат. Въпреки че южната и северната части на Корея са на двете противоположни страни на политическата скала, разделени от граници и фронтови линии, проблемите на корейците не се различават. Ким е изразил усещането, че и едната, и другата страна са отишли твърде далеч в крайностите, а семейните ценности драматично се разпадат, по една или друга причина децата започват да израстват в нездрави и нестабилни семейства.

От южната страна се развива едно презадоволено консуматорско общество,  което започва да губи същинските си корени и да копира твърде елементарно Запада. То е сексуално освободено, без граници, отдало се на множество пороци. А от другата страна, на север, пък е тотално погазена личността и свободата на избор, на усещания, а в последствие и желанието да се развива, да се твори.

но все пак има надежда, тя е в следващте генерации. В образа на дъщеричката на Ма-ри и Ки-Йонг е изобразено вероятно бъдещето на Корея, с пожеланието тя да бъде обединена. Именно в децата е надеждата на автора, те могат да накарат родителите да превъзмогнат различията си, да преглътнат грешките и слабостите, и заедно да отгледат децата си в стабилни семейства.

Надявам се българските издателства да погледнат и да изкарат малко повече съвременни книги от Корея, Япония, Китай, а защо не от Филипините и Малайзия, тъй като тази част на света прогресивно се развива напред, там хората имат по-различен начин на мислене, от който можем само да научим много.












събота, 14 януари 2017 г.

Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта"

"Странна случка с куче през нощта" е една от най-обичаните книги в Англия. По-странното е, че в България не се харесва особено, или поне от това, което видях като оценки в goodreads сред българските читатели.  Озадачен съм.



Книгата е писана по нетрадиционен начин, излиза от рамките на конвенционалното разказване, от стандартните правила на писане. Има схеми, рисунки, задачи, графики, картини, директно вкарани в повествованието. Защото Марк Хадън се е постарал да ни пресъздаде един коренно различен начин на възприемане. Той е работил като социален работник за хора с увреждания и със сигурност не му е било лесно, а животът с деца и възрастни, страдащи от аутизъм, също е сложен и изисква страшно много компромиси и жертви. Авторът разкрива реалностите, такива каквито са.

Историята започва като в криминален роман - момче на име Кристофър, страдащо от Синдрома на Аспергер, намира съседското куче мъртво, със забита вила в тялото. Оттам нататък то решава да направи разследване и да открие кой е убил клетата животинка. Води дневник, който всъщност ние на практика четем. Тук се проявява силата на Хадън, който съвсем реалистично е представил страховете, мечтите, начините по които възприема света, положителните и отрицателните страни на момче с умствено увреждане. Не са идеализирани нито родителите, нито хората около Кристофър. Родителите му са обикновени човеци и в много моменти се разчупват, нервите им не издържат, колкото и да се стараят. Получават се разриви във взаимоотношенията, психологически сривове съпътстват и двамата, но въпреки всичко те правят всичко възможно за най-доброто за техния син. Хадън успява да накара читателя да погледне света през невинните детски очи на аутист и от него може да научим страшно много неща. Този поглед е полезен.

Децата-аутисти могат да развият нестандартни качества, с които да са пълноценни за обществото, ако им се предостави шанс. Не е лесно, но затова сме хора. Кристофър например, е блестящ математик. Обожава да гледа на света чрез подредени факти, цифри, цветове и формули.

Донякъде книгата на Хадън ми напомня на "Размишления в катраненото буре" от Джак Харт и трябва да призная,  двете влизат в графата "много любими".





Тери Пратчет - "Под пара"

През 1671 г. сър Исак Нютон  прекарал светлинен лъч през стъклена призма и светлината се отразила в различни цветови ивици. Така светът прозрял спектъра на светлината и вече нищо не било същото. Няколко века по-късно сър Тери Пратчет измислил света на диска и прекарал целия реален свят през него, лъчите пак се пречупили и се зародила фантастична светлина. Свят, отражение на нашия реален, но всички невидими цветови гами вече се виждали и откроявали,  всичко било вече много по-пъстро и разбираемо, по-забавно и лесно за възприемане. Появили се вещици, гноми, тролове, гоблини, зомбита, джуджета, вампири, върколаци, магьосници, хора от различни географски величини и от различни гилдии, и всички се опитват да живеят и да намерят някакъв баланс, в който да не се разпадне всичко.

Тери Пратчет вече напусна нашия свят, но зад себе си ни остави друг, с който винаги ще напомня за себе си и ние ще има с какво да го помним. За много фенове, включително и моя милост, именно "Под пара" ще бъде възприета като лебедовата песен на създателя на този изумителен свят. Макар и бидейки предпоследната му творба. В библиографско отношение книгата е от т.нар, "индустриална поредица", в която Пратчет въвежда различни индустрии в света на Диска, и в която влизат още "Пощоряване", "Истината", "Опаричване", "Подвижни образи". Но в "Под Пара" се споменават и почти всички познати централни герои от предишните 39 книги, включително Стражата, начело с Вим Ваймс, Фред Колон, Ноби Нобс, огромния Детритус и капитан Ангуа, бегло се споменава и професор Ринсуинд, Пондър Стибънс, Архиканцлер Ридкъли и останалите магьосници. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото се появява за да продава захаросани лекове (пародия относно хомеопатията), споменават се още Лу Цзе, Скапания Тъпанар Джонсън, лейди Морголота, лорд Ветинари, кралят на джуджетата, Диамантеният крал на троловете и т.н. Единствено липсват познатите ни героини от вещиците, но се усеща, че Пратчет е направил малка прощална ретроспекция на знаковите герои в Диска. 



В "Под пара" се появява самоук гений, Чеп Щолен, който изобретява Железницата. За да я развие той се свързва с местния мултимилионер, краля на лайната, или по-точно на битово-фекалната индустрия, предприемача Хари Кинг. В проекта се намесва и лорд Ветинари, който наема добре познатия ни симпатичен мошеник Мокр фон Ментебрад. Но в същото време назрява бунт сред джуджетата, чийто духовници насъскват младите срещу нововъведенията, срещу всичко, което не е джуджешко. По този начин Пратчет оформя двете основни теми на книгата: навлизането и развиването на модерни технологии, както и появата на фундаментални, радикални течения в обществото. Това са теми, които повече от десетилетие разбунват духовете в съвременния свят. Особено тази за терора и терористичните атаки, станали плашещо емблематични през последните години.

По отношение на технологиите, Пратчет откровено ни разкрива как те променят живота на Диска. Появата на Железницата дава възможност да се отворят нови работни места, развиват се цели отделни възли като металургията и въгледобива,  свързват се различни култури, разширява се туризма и продажбата на артикули, коренно се променя транспорта на стоки и храни до различни кътчета. Когато се отвори гара на малко забравено населено място, то моментално процъфтява. Не всичко е безопасно, с технологиите трябва да се внимава, в неправилни ръце те стават опасни и това е отбелязано. 

По другата линия, тази за религиозните фундаменталисти и като цяло радикалите, Пратчет е подходил много деликатно. Въплътил ги в образите на други брадати същества - джуджетата. Джуджетата само се карат помежду си и е характерно за тях, че ако се съберат три джуджета на едно място, то те ще имат четири мнения по даден въпрос.
Някои от тях, по-радикалните и глупавите, се влияят от проповедите на техните мрачни духовници - грагове. Тези грагове са решени да държат джуджешката общност в света на мрака и някак успяват да втълпят на вярващите, че всяка промяна/прогрес е кощунство, и то просто кощунство само по себе си. (Освен това взривяваха щракалките в "цивилизования" Анкх-Морпорк).

В крайна сметка усилията на Ветинари, Хари Кинг, Мокр, Чеп Щолен и цялата и дружина се изправят срещу малка част, останали в миналото с начина си на мислене същества. Като надеждата е, че и в нашия свят този тип идеология ще бъде отнесен и заклеймен от времето.

.