tag:blogger.com,1999:blog-77666329248845202202024-03-05T18:26:17.999+02:00LammothLammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.comBlogger256125tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-51876296960446467142023-12-19T11:01:00.002+02:002023-12-19T11:01:44.341+02:00Наградата Международен Букър<p> Аз имам малко съмнения към наградата "Международен Букър". </p><p><br /></p><p>През 2020 г. наградата е дадена на Марийке Лукас Райнефелд за романа й "Неудобството на вечерта", който е преведен и у нас. Марийке е първата взела Букър, която се определя за нон-бинарна личност. Колко изненадващо. </p><p>Романът е за десетгодишно момиче, загубило своя брат, поради което цялото й семейство е разтроено. Баща й тъпче с пръст задника със сапун, защото имала запек. Нереални и нелепи за 10 годишни философски тиради, сексуални игри и извращения сред подрастващи, показва колко са извратени и лицемерни християните. Всичко е готически гнусно, пълно е с безцелни сръдни на момиченцето. Четенето едва се издържа.</p><p>Но хей, за първи път нон-бинарен печели Букър, йей!</p><p>През 2021 г. наградата печели Давид Диоп с романа "През нощта цялата кръв е черна", френски писател от сенегалски произход. В него се разказва за сенегалските наемници, които се сражават за Франция през Първата световна война. Един от тях получава травма от жестокостите и изнасилва бяло момиче. Заради травмите от войната. Също така окопите са описани като в@гина на жена, а войниците са опиянени от това.</p><p>Но хей, първият французин от африкански произход печели наградата! </p><p><br /></p><p>През 2022 година наградата я печели Гитанджали Шри с романа "Гробница от пясък". Първата книга с тази награда, преведена от индийски (хинди). В 700 страници се разказва как 80 годишна жена се е депресирала от смъртта на мъжа й и заради това ни изтезава с дълги философски трактати за живота, без да се случва нищо съществено. Но се сприятелява с трансджендър, с което показва на дъщеря си, че е по-модерна и прогресивна от нея, тъй като дъщеря й постоянно натяквала колко по-модерна била от нея. Също книгата е описана като "феминистка". </p><p>Но хей, първата индийка печели наградата. </p><p>Както и първата арабка. През 2019 г., оманката Джоха ал-Харси я печели с романа "Небесни тела", в който разказва за сватбите и любовните трепети на три сестри. Като през това време в енциклопедичен стил разказва за Оман и с досаден вече за всички араби подход се опитва да имитира приказността на "1001 нощ" с тежка философска пудра. </p><p>Но хей, първата арабка печели наградата.</p><p>Награда, която възхвалява екзотични книги и от която възвишени литературни титани получават еротични спазми само от мисълта, че само те разбират тези дълбокофилософски планини от тежка интектуалност. </p><p>През 2023 г. печели първият българин, а BBC описва събитието като празник, на който българите се радвали като на футболните успехи от 1994-а. </p><p>Предполагам най-вече от високоинтелектулната ни паветена каста, която е известна с това, че е написала повече книги, отколкото е прочела.</p>Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-54862328550405913392020-06-11T23:29:00.003+03:002020-06-19T20:11:01.949+03:00Как фантастиката, фентъзито и наградите "Хюго" се превърнаха в SJW пропаганда. Като малък обожавах фантастиката. Винаги съм смятал, че това е много особена и притегателна форма на изразяване, в която разказвачите преплитат въображение, технологии и идеологии за да изковат своите съдържателни и пълнокръвни истории. Фантастиката те кара да мечтаеш и да градиш по-добри светове, или да се предпазиш от по-лоши такива. Дава силата на авторите да експериментират и да създават вероятности, от които трябва извлечем поуки за реалния свят. <div><br />
Един от най-великите фантасти - сър Артър Кларк, си е мечтаел и представял света със система за комуникация чрез спътници, писал е статии по тази тема. И ето, днес, всички си комуникираме именно чрез сателити, а идеята му буквално е променила света.<br />
<br />
Сър Артър Кларк печели 2 награди "Хюго" за свои романи, а и е бил номиниран многократно. Понеже съм във ваканция и имах малко повечко време, исках да почета и да поръчам по интернет някоя фантастика/фентъзи. Затова разгледах последните номинации за престижната награда за фентъзи и фантастика "Хюго". Това, което видях, беше покъртително тъжно.<br />
<br />
От 2017 година насам комисията на "Хюго" номинира по 6 романа. За тази 2020-а година <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Hugo_Award_for_Best_Novel" target="_blank">пет от шестте номинации</a> са от така наречения жанр <a href="https://kadoore.com/2019/11/20/2019-queer-adult-sci-fi-fantasy-gift-guide/" target="_blank">Queer Adult Sci-Fi and Fantasy</a> (QASFF). Или другояче казано, това са хомосексуални фентъзи и фантастика. Положението не е по-различно и за миналата 2019 година. Същите теми за транссексуална любов, расизъм, тежък феминизъм и екологични катастрофи, причинени от човека. Никакви други. Едни и същи теми се въртят банално, безидейно, досадно, при това вече почти цяло десетилетие. Организаторите на едно време най-престижната литературна награда за фентъзи и фантастика днес са изпаднали в такъв тежък интелектуален колапс, че те бързо превърнаха "Хюго" в нарицателно име за качество. Такава обсесия ги е обхванало с модните крайности и политкоректности, че през последните две години не са номинирали нито един мъж, а десет жени, повечето от които са лесбийки, и двама транссексуални, които искат да се обръщаме към тях с "нея" или с "тя".<br />
<br />
През последните десет години (2011-2020) само един мъж е печелил наградата, Джон Скалзи, който обаче се е е обявил за заклет феминист, както и за почитател на рокфелерското либерално републиканство (каквото и да означава това). Такова чувство на "коректност" ги е обгърнало, че организаторите дадоха три поредни награди Хюго на чернокожата писателка Н.К. Джемесин, която е първият писател въобще с такова постижение.<br />
<br />
И не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против хора от различни полове, раси, с различни коси, дължини или идеологии. Проблемът е там, че пробутването на определена част от тях, така яростно, вече започва да прилича на тоталитарна пропаганда, на превъзпитание в оруелски свят. Защото нямаше да имам нищо против Джемесин да спечели три поредни награди за една и съща трилогия, ако разглеждаше различни проблематики, а не една и съща тематика - расова дискриминация и екологични катастрофи, причинени от човек. Дори смели и мислещи ревюисти и критици я обвиниха в липса на идеи.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgxrr0WRIlaPXbN-TBRL_SiqzDSmp_CJfbRKs3PVHnE9Dgi_soTTeYmtMekTmyoR6E0fDY-MT5nO0OF0ZfsOADtSUjGRgVo1CxLPl3IL0hNgJy_7toVcarOkq_B3TwXXWadzJjsdO0x5krJ/s1600/2020.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="224" data-original-width="1160" height="76" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgxrr0WRIlaPXbN-TBRL_SiqzDSmp_CJfbRKs3PVHnE9Dgi_soTTeYmtMekTmyoR6E0fDY-MT5nO0OF0ZfsOADtSUjGRgVo1CxLPl3IL0hNgJy_7toVcarOkq_B3TwXXWadzJjsdO0x5krJ/s400/2020.JPG" width="400" /></a></div>
<br />
<br />
Но нека се върнем към номинациите за 2020 и погледнем индивидуално всяка една от тях. Първата е за <b>Чарли Джейн Андърс</b>, транссджендър, тоест мъж, която си е имплантирал цици и сега се чувства дискриминиран и пренебрегван от обществото по някаква причина, а неин партньор в живота е друга писателка - Аналий Нюитц.<br />
Аналий е известна с това, че официално си смени личните обръщения от "тя" на "те". Тоест, ако искате да се обърнете към Нюитц трябва да е с "те", а не с "тя", затова дори в <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Annalee_Newitz" target="_blank">страницата й в wikipedia</a> се обръщат към нея с "they".<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgcFvD9eE1jLyyCZXJcIXT1dAvfOkruW8Ro-H-2AFrUgEU8d_wNZvCeSo4yKC1nxkXlCrsj7sNgYTNhcisvTrdINK_Wu25Wu49_RlfozStzsLEZpbpEWKezv-eEkh99C3tUX_ykofMpMPuC/s1600/Untitled-design-12-1-e1550609510862.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="419" data-original-width="800" height="167" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgcFvD9eE1jLyyCZXJcIXT1dAvfOkruW8Ro-H-2AFrUgEU8d_wNZvCeSo4yKC1nxkXlCrsj7sNgYTNhcisvTrdINK_Wu25Wu49_RlfozStzsLEZpbpEWKezv-eEkh99C3tUX_ykofMpMPuC/s320/Untitled-design-12-1-e1550609510862.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<br />
И в двата последни романа на Чарли Джейн Андърс имаме любовна връзка между характери с женски имена (хомосексуалисти и <b>лесбийки</b>), а темите са "екологични катастрофи" и "въпроси относно свободната воля". Ау, колко иновативно! Двамата, Чарли и Аналий, са пословични с проявите в защита на правата на хората с различни сексуални предпочитания, като са и организатори на няколко НПО-та.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhDVhDvklxqsMNJ6zYCU_hcL0EO6Q-uZ4rByQtIJ_PWKAnR6HV23bFqp08ya4wmBatrQX9qi8yw4uKHnMFMxOm4he1Ul2i-NGxVNVeCn-1QyJP4WhTxGiMufVkRi60ZsEyD3CLuUByiomp2/s1600/81JperuI9kL.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1036" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhDVhDvklxqsMNJ6zYCU_hcL0EO6Q-uZ4rByQtIJ_PWKAnR6HV23bFqp08ya4wmBatrQX9qi8yw4uKHnMFMxOm4he1Ul2i-NGxVNVeCn-1QyJP4WhTxGiMufVkRi60ZsEyD3CLuUByiomp2/s320/81JperuI9kL.jpg" width="207" /></a></div>
<br />
<br />
Следващата номинирана за 2020 г. книга е "Gideon the Ninth" на <b>Тамсин Муир. </b><br />
<b>Тамсин</b> е... лесбийка. И как няма да е, ако не беше - вероятно нямаше да има номинация. Съответно и в романите й героините са открити лесбийки. Трябва обаче да призная бизнес заложбите на Тамсин и умението й да улови пазара. И аз веднага бих си купил книга, на чиято предна корица е написано ""<b>Лесбийки</b>-некроманти изследват обладан от духове готически дворец в космоса!". Книгата е описвана като комбинация от ужаси, хумор, фантастика, фентъзи в готическа лъвкрафтска вселена....с <b>лесбийки</b>. Разбираемо е защо всички тийнейджъри (обзалагам се предимно мъжката част) са пощурели по такава книга. Свалям шапка за това. Остава въпроса за сериозността да се номинират такива комерсиални книги.<br />
<br />
Това колко добре се продават в момента спейс приключения с лесбийки го е разбрала и друга номинирана - <b>Камерън Хърли</b>. Първият й роман, "Звездите са легион", бе наречен от читателите с ироничното "<b>Лесбийки </b>в космоса", а авторката, усетила бизнес-извлеченията от подобно прозвище, започна да раздава плакати с надпис <a href="https://twitter.com/kameronhurley/status/827512635377737730" target="_blank">"Лесбийки в космоса" в туитър</a> на феновете й. Самата тя се определя като бисексуална и закоравяла феминистка, която пише редица статии по темата, като например книгата "The Geek Feminist Revolution". "Звездите са легион", както и номинирания за 2020-а "Бригада на светлината", са определени като милитаристка фантастика от рода на "Звездните рейнджъри" от Хайнлайн, но с...<b>лесбийки</b>. И с нотки на анти-капитализъм и феминизъм.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiTOYKTLKZCk5R27nVKBdgZ_PNwG_xVleVz4b-sZbNkiHGUmJSdVD0Wd8nZzKJHued-OYUXyE7iOKa6sfKnkcquucNRNKhYe1uZlNXPnNEuJLyPntheD55_kRahR5yZTJcoQ0BPWFxuLcZa/s1600/222222.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="592" data-original-width="605" height="313" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiTOYKTLKZCk5R27nVKBdgZ_PNwG_xVleVz4b-sZbNkiHGUmJSdVD0Wd8nZzKJHued-OYUXyE7iOKa6sfKnkcquucNRNKhYe1uZlNXPnNEuJLyPntheD55_kRahR5yZTJcoQ0BPWFxuLcZa/s320/222222.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<br />
Четвъртата номинация е за <b>Аркади Мартийн</b> с романа й "Спомен, наречен империя". Аркади е също лесбийка, живее с друга писателка на име Вивиан Шоу. Съответно и в романа й историята се върти около романс между жени, повечето от героите са хомосексуални (queer), а темите кръжат около империализъм и колективно възприятие на нещата около нас. Звучи комплицирано за масите, но по-важното е, че е с <b>лесбийки</b>. Както се разбрахме, те вървят добре на пазара в момента.<br />
<br />
Петата номинирана е <b>Шонан МакГуайър</b>. Тя е от по-специалните бисексуални. Описва се като демисексуална и пансексуална (каквото и да значат, честно казано хич не ми се проверява). Както <a href="https://twitter.com/seananmcguire/status/840220931624595456" target="_blank">признава в туитър</a>, тя е работила като оператор на секс-телефон (демек пъшкала е за пари), затова ми се струва, че би било интересно да се прочете какво е изпъш...пардон, написала. От синопсиса на книгата й "Middlegame", обаче, ако пак трябва да съм честен, засяга малко по-интересни и психологически сложни теми, затова ще е нечестно да я критикувам. В крайна сметка може пък и една от книгите да става.<br />
<br />
Последната номинация е за <b>Аликс Хароу</b>, за която тъкмо се чудех защо е номинирана, защото е омъжена и не е нито лесбийка, нито трансджендър, но тогава видях, че основните теми в книгата й са <b>расова и полова дискриминация</b>, и тогава ми светна и получих отговора. Също така е специалист по афро-американска история. Поне така пише в биографията й.<br />
<br />
---<br />
<br />
Ако си мислите, че това е така само за тази година, хвърлете поглед сред номинациите през последните четири години и ще видите, че от 24 номинации само 3 са за мъже, а на всичкото отгоре се въртят една групичка от едни и същи имена. Сякаш са някакъв картел, който взаимно се възхвалява, номинира и награждава. Да не говорим, че и издателите не са много различни и са доминирани от Tor Books и Orbit Books. Така знаменитата Хюго се е превърнала в нещо средно между партийни кръжоци и комсомолски събирания. После голяма част от същите авторите пишат срещу опасностите от корпоративния свят, срещу дискриминацията и несправедливостта. Представете си хилядите други писатели, които нямат привилегиите да са в този картел. И които може никога да не ги чуем, а да са с далеч по-голям талант от писането за расови и полови проблеми.<br />
<br />
Само да вземем последния победител от 2019 г. : <b>Мери Робинет Коуъл</b>. Тя печели наградата с романа "Пресмятащи звезди", алтернативна история, която започва десетилетие след Втората световна война и в която СССР се е разпаднал заради глад и мизерия. САЩ печелят космическата надпревара, но става екологичен катаклизъм и хората са принудени да почнат бавно да заселват други планети/спътници (Луната и Марс). Понеже НАСА не бърза да взема жени в първоначалните мисии, главната героиня дава гласност и се опитва да докаже правотата на жените да участват тези мисии. Също така една от основните теми е расовата сегрегация и расизма. Всички чернокожи са безкрайно положителни герои, за разлика от включения южноафрикански бял расист. Въобще перфектната амалгама за да спечелиш награда за изкуство (независимо дали е кино, литература или нещо друго): <b>полова и расова дискриминация, </b>и екологична<b> катастрофа</b>, причинена от човечеството.<br />
<br />
Никога не съм бил краен в тези дебати за климатичните промени или теми за расовата/половата дискриминация. Но когато те се превърнат във вече безкрайно пошло, изтъркано, досадно клише, което като плевел задушава и убива всички останали идеи и позиции, то тогава е редно да сме наистина по-критични, и да се отнасяме с целия този цирк само с присмех и сарказъм. <br />
<br />
Както виждате едни и същи теми се развихрят из ултралиберлната псевдоинтелигенция от строги "защитници на правдата". Което ми напомня за тъжната история на Марион Зимър Брадли, една от най-популярните писателки-фантасти през 60-те и 70-те години, както и една от най-гласовитите феминистки в литературата в онази епоха. Само да се окаже по-късно, че е замесена в сериозен скандал с насилие и сексуално посегателство върху деца, хвърчат обвинения дори от собствената й дъщеря. Мъжът й бива съден многократно също за такива посегателства, но Марион го е прикривала.<br />
<br />
Толкова за тази "правда" и "класа" на писателите. За претенциите и за принизяването на целия жанр. В превръщането му в евтина политическа пропаганда, в инструмент на пошли, бездарни политици без истински каузи и идеи. А с измислени претенции и комплекси.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br /></div>Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-64728404148155728302019-06-29T16:08:00.000+03:002019-06-29T16:09:37.615+03:00Манал Ал-Шариф - "Да се осмелиш да шофираш"Отдавна не съм писал за книги. Даже бях решил да престана. Но има книги, които току ме придърпват отново към старото хоби, макар и да съм ограничен с времето.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Има много причини книгата на Манал Ал-Шариф да бъде прочетена и да я препоръчам на много хора. Първата е, защото наистина страшно уважавам личности, които са надраснали своята среда, които успяват да разчупят черупката в която са поставени и с много усилия, с риск дори за живота им, се осмеляват да се преборят и да се извисят над инертността на останалите. </div>
<div>
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhcvSyk2wcZFTibtYvOMIwiborrDh6ATlP6XhypsE3MfLrsvLZBOTkiAUoedQ3NLoDy8bVqbHuohIOktW-VkotSw_OghWxg2c1t4VQax_ajeZmpccFDUDVrlRc6XC3suCTkeTMOL66bm6tU/s1600/59334807_2086784111433636_7322597087068028928_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="960" data-original-width="720" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhcvSyk2wcZFTibtYvOMIwiborrDh6ATlP6XhypsE3MfLrsvLZBOTkiAUoedQ3NLoDy8bVqbHuohIOktW-VkotSw_OghWxg2c1t4VQax_ajeZmpccFDUDVrlRc6XC3suCTkeTMOL66bm6tU/s320/59334807_2086784111433636_7322597087068028928_n.jpg" width="240" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
Заглавието, "Да се осмелиш да шофираш", ми се струва прекалено ограничено за мащабите на книгата. По-точно може би щеше да е "Да се осмелиш да живееш", предвид това през което е преминала авторката. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Едно нещо, което винаги ме е дразнело, е пренебрежението, с което медиите представят политическата атмосфера в Саудитска Арабия. Страна, която прави така критикуваните Иран и Северна Корея да изглеждат като повече от нормални. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Манал е родена в Мека, безкрайно консервативен, покрит с религиозни табута град. Майка й е от либийски произход, но е израснала в Египет. Описанието на нейното детство е едно от най-трудните начинания. В него Манал с горчивина и съжаление си спомня как си е опропастила детските й години и как ограничената и консервативна среда са били я направили изключително затворена, радикализирана до фанатизъм девойка. Религиозните текстове и наложените правила за държание са й били промили тотално мозъка, нещо, което авторката съвсем честно признава, в повечето случаи с голяма болка и отправено послание. С това тя иска да покаже защо толкова много жени в кралството подкрепят тази забуленост и сякаш сами си ограничават правата. Просто така са им го втълпили и това е станало част от идентичността им, въпреки всички неудобства.</div>
<div>
Още от ранна възраст момичетата са разделят от всякакъв контакт с момчета, учат в различни училища и им се налага да се забраждат. Това поражда доста голяма социално напрежение, което се отразява и на семейните отношения и Манал описва доста случки със сестра й и брат й. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Представянето на образователната система в Саудитска Арабия е също много съществен момент от автобиографията. Не само там седи този проблем, а именно - карането да се наизустява всичко, без право на проява на логика или своеволия, всичко трябва да се назубри и повтаря точно така, както е казано. Това наистина "програмира" още от малка възраст хората да се подчиняват. Манал наистина е хванала същността на всички проблеми, разнищила ги е в дълбочина. При това съвсем пълно е видяла всички слабости. Дори тези, които лицемерно се прикриват от самото саудитско общество. Като например обрязванията на момичетата, които пред останалия свят Саудитската държава твърди, че са забранени. Но тази ужасяваща примитивна практика далеч не е спряна, а се прилага и така се осакатяват стотици хиляди момичета, оставяйки им белег за цял живот. Самата Манал също е била обрязана по доста болезнен начин и описанието на болката, която е изпитала наистина е трудна за четене. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Манал не се ограничава само с личните си преживявания. Точно това прави книгата многослойна. Доста адекватно е представена салафитско-уахабитската идеология, историята й, както разрастването и разпространението й. Добре си дава сметка, че те са в основата на ислямския тероризъм по света. Тя доста точно посочва различните фатви, които влиятелни религиозни проповедници издават и по този начин контролират поведението на хората. Наред с изключителните неудобства за жените, дискриминацията спрямо тях, униженията, които те са длъжни да преглъщат и приемат. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Пред нас се разкрива някои наистина потресаващи, почти сюреалистични за нас, израсналите в по-отворени общества, реалност. За много хора по света Саудитска Арабия е страна на богати шейхове. В реалност има страшно много бедни хора, които едва свързват двата края. Авторката не е пропуснала да спомене и огромната дискриминация спрямо шиитите в страната, както и с многобройните чужденци, много от които са буквално като роби. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Манал все пак успява да си уреди работа в комплекса на "Арамко" - нефтената компания на С.Арабия. Основана от Стандарт Ойл, начело с Джон Рокфелер, днес тя се води като изцяло държавна компания. Интересното е, че в рамките на комплекса жените имат право да карат автомобил и там действат закони, съвсем различни от тези за останалата С.Арабия. Там американците са най-скъпоплатени наемници и се третират с преференции. Нещо, което подбужда задаването на много въпроси.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Манал разказва и за ужасните си преживявания със съпруга й, зависимостта й от мъжете, тъй като не може да направи нищо, нито в администрацията, нито дори да запише нейното дете на училище, без съгласието на нейния мъжки "покровител" (съпруг, брат, баща или дори син, стига да е навършил 12 години). Описва ужасяващите действия и практики на "Мутауа"- религиозната полиция, както и правата, които са й дали да се гаврят с хората. Едва през 2016 г. са й спрели правата да арестува хора. Разказва за удивителния свят, който се разкрива пред очите й, когато успява да замине извън кралството на Сауд. За момента, в който отива на театър, слуша музика, за правото да чете навън на някоя пейка...</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Днес медиите се надпреварват да възхваляват Саудитска Арабия, най-вече, защото е послушен и най-голям арабски съюзник на Запад, както и най-голям доставчик на най-ценния ресурс. В медиите дори възхваляват отмяната на забраната на жените да шофират, с тази малка особеност, че пак трябва да получат "съгласие" от нейния мъжки покровител. Лицемерието не свършва с примитивните религиозни табута, които съществуват в региона. А то е част от лицемерието на великите сили. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Въпреки това Манал изразява надежда, че все някога С.Арабия ще се промени. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-43904357074297877852017-05-01T23:24:00.000+03:002017-05-01T23:24:08.037+03:00Япония: Харуки Мураками - "Хроника на птицата с пружина". Преди около 55 години на бял свят се появява "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджес, по която десетилетие по-късно великият Стенли Кубрик прави своя най-голям филмов шедьовър. Като го споменах, се сетих за онази сцена, в която героят на Малкълм Макдауъл си тананикаше "Singing in the rain" и риташе топките на клетника, в чиято къща бе нахлул. Абсурдна сцена. Преди около двадесет години в Япония Харуки Мураками изважда роман, който може да наречем препратка към произведението на Бърджес. Заглавията са идентични, а и в двете книги героите се превръщат в изкуствени обекти - портокал (или птица) с механизъм (или с пружина), т.е. отвън се опитват да изглеждат естествено, уви, отвътре всичко е изкуствено.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilVM3pCS8sVack7xNPuMnUjMw7tPRUktQqvZcpsLGXbs51E2Xk6kpKKS78gDB5YDkwbr1Xmwe6uKmK6LottIhDoiE4dW7CEuK8h71jWEPLrdhYuTLyv-i95SeG6RsvvO3tVQRZLbRgs_UY/s1600/pticapr3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilVM3pCS8sVack7xNPuMnUjMw7tPRUktQqvZcpsLGXbs51E2Xk6kpKKS78gDB5YDkwbr1Xmwe6uKmK6LottIhDoiE4dW7CEuK8h71jWEPLrdhYuTLyv-i95SeG6RsvvO3tVQRZLbRgs_UY/s320/pticapr3.jpg" width="219" /></a></div>
<br />
<br />
При Мураками концепцията се по-сложна, отколкото очаквах, защото за него съм чувал много противоречиви мнения, а той е или недолюбван, или обожаван от читателите. Както винаги от анотацията на задната корица всичко звучи твърде банално. Тридесетгодишният Тору Окада остава без работа, но решава да прекара няколко месеца на социални, докато жена му Кумико работи в списание и изкарва добри пари. Един ден котката им бяга от дома, а Тору тръгва да я търси. Оттук насетне повествованието придобива дървовиден характер, появяват се няколко допълнителни образа: братът на Кумико - Нобору, бившите военни Хонда и лейтенант Мамия. сестрите Малта и Крета Кано, както и ученичката Мая Касахара. Зад всеки от тези герои Мураками създава цяла вселена от истории, връща ни с тях в миналото и като същински Карл Юнг разкрива онези преживени травми, които постепенно са пречупили желанието им за живот.<br />
<br />
Нобору Ватая е роден в сравнително заможно семейство, неговият баща е имал големи изисквания и възлагал големи надежди на него, непрекъснато му набивал в главата как да бъде безпощаден към хората, да ги гази за да може той да се издига. Този родителски нездравословен натиск донякъде сломява вътрешността на Набору, той се превръща в това безчувствена, жестока, студена, коварна и изкуствена птица с пружина. Извършва зловещи, извратени неща и той е генераторът на трагедията, която се разиграва в историята.<br />
Друг такъв образ, чиято съдбата постепенно го превръща в фалшива птица е лейтенант Мамия. Той е участвал в десантите на японската армия в Китай и Монголия, бива заловен от бруталните и сурови монголци, и става свидетел на деяния, от които лично на мен ми настръхнаха косите. Мамия губи най-добрите си години, животът се превръща за него в кошмар, сякаш цялата му същност, всички обикновени, невинни младежки мечти, планове и желания, които е имал като млад, са били изтрити и заменени с механични органи, превърнала го е в ходещ човек с пружина. Образът на Мамия е един от най-трогателните, на които съм попадал, разкривайки как малкия човек може да попадна в масовата лудост на войните и без никаква вина да бъдат превърнат в неодушевени предмети.<br />
<br />
Всички истории обаче се въртят като спътници около Тору Окада. Отново авторът ни връща към детството на героя. Тору е единствено дете в скромно семейство, загубило майка си, губи изцяло връзка с баща си след като той повторно се жени. Плах при взимане на решения, Тору винаги се съгласява със събеседника си. Всичко, което наистина има е съпругата му Кумико. Именно страхът да не я загуби и да остане сам открехва защитният му пружинен механизъм в съзнанието. Отказвайки да приеме реалността и ужасяващите неща, които е сторила любимата му, опитът му да ги изолира от съзнанието и да ги пренебрегне, отключва и създава този паралелен, имагинерен свят. Постепенно читателят започва да подозира, че някои от образите са нереални, те са проекция на съзнанието на Тору, проявили се вследствие на страховете пред действителността. Всъщност част от образите са копирани от истинските и трансферирани и скрити, а Тору се налага да слезе дълбоко в кладенеца на подсъзнанието си и да извади на повърхността скритата мъка и да се пребори с нея.<br />
<br />
Както във всеки роман на Мураками и тук присъстват така характерните му за всяка негова книга котки, описание на уши, мистериозна жена, готвене, джаз музика, паралелни светове, изминали исторически събития, затруднение на младини, злодей без лице и т.н., но въпреки всичко не може да се отрече лекотата, с която успява да плени и завлече читателя.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiAPsoibUlK74gyEi1SZmoyS3aLXRqgBGeVzBDuka9BLozzp4_cj4fQZ8uvQLmXoeI20kSIH9QhEOpvdkRKcKWhuOg9UsBeS30Qe1NOSPDTsMHkSQafPJBsJnc_hP7TmKENcYMeUhyvsUxw/s1600/Haruki-Murakami-Bingo.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiAPsoibUlK74gyEi1SZmoyS3aLXRqgBGeVzBDuka9BLozzp4_cj4fQZ8uvQLmXoeI20kSIH9QhEOpvdkRKcKWhuOg9UsBeS30Qe1NOSPDTsMHkSQafPJBsJnc_hP7TmKENcYMeUhyvsUxw/s320/Haruki-Murakami-Bingo.jpg" width="314" /></a></div>
<br />
<br />
Ясно е, че много хора могат да не харесат сюрреалистичните нюанси на Мураками, а дори да обвинят японеца в твърде елитарна претенциозност, но за други това ще се окаже абсолютен шедьовър. Аз определено съм от вторите и поне засега смятам "Хроника на птицата с пружина" за една от наистина добрите книги.<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-48399826854205975182017-04-23T01:32:00.003+03:002017-04-23T01:44:22.904+03:00Ю.Корея: Ким Йонг-ха - "Империя на светлината"Така се случи, че в същата седмица, през която четях книгата, изгледах и "Liberation Day"- филм, посветен на посещението на словенската индъстриъл група "Лайбах" в Северна Корея. Те са първата западна група, посещавала тази страна. Филмът е наистина любопитен и показва една нация, управлявана чрез друга система, и в която всичко изглежда ужасно сюрреалистично, а стремежът към социалистическа утопия буквално извира от всяко ъгълче на Пхенян. Всичко е стегнато, добре подредено, организирано и ... доста изкуствено, неестествено, плашещо. Членовете на "Лайбах" трябваше да настроят цялата си апаратура към севернокорейската техника, която наподобява тази на Европа от 60-те години. Самата словенска група се е родила по време на комунизма в бивша Югославия, затова на членовете й всичко в азиатската страната изглеждаше познато. А както и те признават, изпълнението на севернокорейците е значително по-добро и по-прецизно от това на югославяните - "комунизмът, за който ние мечтаехме". Музикантите от "Лайбах" трябваше да се изправят срещу добрите и лошите страни (най-вече непоклатимата цензура) на една странна държава, която сякаш е от друга реалност.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhG2X7gTy8y-45uohwhfZWPjzAP_kYOPPrhwTj7135bea8eI1Kv-SGRFLp2Z9x4yC3Hs5GIzbu6biJjsrMh9Wt4nAuciV5omlJHs-SMeOI0ZgGpGbIUSECmRZyTQ_fz_u-VXP_9upaHVyaI/s1600/206065_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhG2X7gTy8y-45uohwhfZWPjzAP_kYOPPrhwTj7135bea8eI1Kv-SGRFLp2Z9x4yC3Hs5GIzbu6biJjsrMh9Wt4nAuciV5omlJHs-SMeOI0ZgGpGbIUSECmRZyTQ_fz_u-VXP_9upaHVyaI/s320/206065_b.jpg" width="208" /></a></div>
<br />
<br />
Когато четях книгата на южнокорееца Ким Йонг-ха, най-трудното за мен бе да запомня и науча имената на героите - всички ми звучаха еднакво. В "Империята на светлината" главният герой е Ки-Йонг, мъж на средна възраст, роден в Северна Корея, обучаван и пратен на юг за да извършва шпионаж. Неговите директни началници биват освободени и по този начин проектът е провален, а Ки-Йонг остава забравен в южнокорейската столица Сеул. Той обаче намира начин да се впише в "капиталистическата" култура, да се ожени и да създаде семейство с нищо неподозиращата Ма-ри. Но в един съдбовен ден получава съобщение-призовка, подканяща го да се върне в Пхенян. Ки-Йонг изпада в паника, той е свикнал със семейството си, с дъщеря си, със спокойния живот на юг, където за разлика от север може да се взимат собствени решения.<br />
<br />
Макар и писана като шпионски криминален роман, на фона на който се развива семейна драма, "Империята на светлината" има по-скоро символичен характер. В него главните герои са попили всички негативи на корейците, като Ким Йонг-ха далеч не се е спрял удобно да критикува само северните си братовчеди, но е разкостил и южната част на полуострова. В образа на Ки-Йонг виждаме отражението на това, да си роден под тоталитарна система. Ки-Йонг е загубил част от сетивата, най-вече онези, с които се изразяват чувства. Не него му е трудно да изразява любов, приятелство, загриженост, макар и да ги изпитва, той дълбоко ги е скрил. Живее под постоянен страх, преследва го чувство на вина. Той е израснал в политическа матрица, в която е забранено да се взимат индивидуални решения, индивидуалността и поривите са изтрити, всичко се решава колективно, приемат се само групови заключения и заповеди. И колкото и да е странно, авторът Ким не спестява критиките и към Южна Корея, чийто слабости са вписани в Ма-ри. Тя е кариеристка, преследва своето издигане нагоре, семейството го е оставила на втори план, отдала се е на удоволствия и разврат. Въпреки че южната и северната части на Корея са на двете противоположни страни на политическата скала, разделени от граници и фронтови линии, проблемите на корейците не се различават. Ким е изразил усещането, че и едната, и другата страна са отишли твърде далеч в крайностите, а семейните ценности драматично се разпадат, по една или друга причина децата започват да израстват в нездрави и нестабилни семейства.<br />
<br />
От южната страна се развива едно презадоволено консуматорско общество, което започва да губи същинските си корени и да копира твърде елементарно Запада. То е сексуално освободено, без граници, отдало се на множество пороци. А от другата страна, на север, пък е тотално погазена личността и свободата на избор, на усещания, а в последствие и желанието да се развива, да се твори.<br />
<br />
но все пак има надежда, тя е в следващте генерации. В образа на дъщеричката на Ма-ри и Ки-Йонг е изобразено вероятно бъдещето на Корея, с пожеланието тя да бъде обединена. Именно в децата е надеждата на автора, те могат да накарат родителите да превъзмогнат различията си, да преглътнат грешките и слабостите, и заедно да отгледат децата си в стабилни семейства.<br />
<br />
Надявам се българските издателства да погледнат и да изкарат малко повече съвременни книги от Корея, Япония, Китай, а защо не от Филипините и Малайзия, тъй като тази част на света прогресивно се развива напред, там хората имат по-различен начин на мислене, от който можем само да научим много.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-3212229395351949182017-01-14T03:45:00.005+02:002017-01-14T03:45:41.708+02:00Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта" "Странна случка с куче през нощта" е една от най-обичаните книги в Англия. По-странното е, че в България не се харесва особено, или поне от това, което видях като оценки в goodreads сред българските читатели. Озадачен съм.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1tXSDhp-mD8lIMhESgiWwEvvXy4OXnXKuuBWje8ZUBsoaqOnef-yg0l8K7YwMad2N3ogax7IUB-tZbvprb02Pie4xFh1yU0AAApfkW4aoNp7kw3CjNCGQvb5Chj7_VxxfLzM3kbSq77ZJ/s1600/113014_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1tXSDhp-mD8lIMhESgiWwEvvXy4OXnXKuuBWje8ZUBsoaqOnef-yg0l8K7YwMad2N3ogax7IUB-tZbvprb02Pie4xFh1yU0AAApfkW4aoNp7kw3CjNCGQvb5Chj7_VxxfLzM3kbSq77ZJ/s320/113014_b.jpg" width="213" /></a></div>
<br />
<br />
Книгата е писана по нетрадиционен начин, излиза от рамките на конвенционалното разказване, от стандартните правила на писане. Има схеми, рисунки, задачи, графики, картини, директно вкарани в повествованието. Защото Марк Хадън се е постарал да ни пресъздаде един коренно различен начин на възприемане. Той е работил като социален работник за хора с увреждания и със сигурност не му е било лесно, а животът с деца и възрастни, страдащи от аутизъм, също е сложен и изисква страшно много компромиси и жертви. Авторът разкрива реалностите, такива каквито са.<br />
<br />
Историята започва като в криминален роман - момче на име Кристофър, страдащо от Синдрома на Аспергер, намира съседското куче мъртво, със забита вила в тялото. Оттам нататък то решава да направи разследване и да открие кой е убил клетата животинка. Води дневник, който всъщност ние на практика четем. Тук се проявява силата на Хадън, който съвсем реалистично е представил страховете, мечтите, начините по които възприема света, положителните и отрицателните страни на момче с умствено увреждане. Не са идеализирани нито родителите, нито хората около Кристофър. Родителите му са обикновени човеци и в много моменти се разчупват, нервите им не издържат, колкото и да се стараят. Получават се разриви във взаимоотношенията, психологически сривове съпътстват и двамата, но въпреки всичко те правят всичко възможно за най-доброто за техния син. Хадън успява да накара читателя да погледне света през невинните детски очи на аутист и от него може да научим страшно много неща. Този поглед е полезен.<br />
<br />
Децата-аутисти могат да развият нестандартни качества, с които да са пълноценни за обществото, ако им се предостави шанс. Не е лесно, но затова сме хора. Кристофър например, е блестящ математик. Обожава да гледа на света чрез подредени факти, цифри, цветове и формули.<br />
<br />
Донякъде книгата на Хадън ми напомня на "Размишления в катраненото буре" от Джак Харт и трябва да призная, двете влизат в графата "много любими".<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-29085479191769431462017-01-14T00:33:00.002+02:002017-01-14T00:33:33.351+02:00Тери Пратчет - "Под пара" През 1671 г. сър Исак Нютон прекарал светлинен лъч през стъклена призма и светлината се отразила в различни цветови ивици. Така светът прозрял спектъра на светлината и вече нищо не било същото. Няколко века по-късно сър Тери Пратчет измислил света на диска и прекарал целия реален свят през него, лъчите пак се пречупили и се зародила фантастична светлина. Свят, отражение на нашия реален, но всички невидими цветови гами вече се виждали и откроявали, всичко било вече много по-пъстро и разбираемо, по-забавно и лесно за възприемане. Появили се вещици, гноми, тролове, гоблини, зомбита, джуджета, вампири, върколаци, магьосници, хора от различни географски величини и от различни гилдии, и всички се опитват да живеят и да намерят някакъв баланс, в който да не се разпадне всичко.<br />
<br />
Тери Пратчет вече напусна нашия свят, но зад себе си ни остави друг, с който винаги ще напомня за себе си и ние ще има с какво да го помним. За много фенове, включително и моя милост, именно "Под пара" ще бъде възприета като лебедовата песен на създателя на този изумителен свят. Макар и бидейки предпоследната му творба. В библиографско отношение книгата е от т.нар, "индустриална поредица", в която Пратчет въвежда различни индустрии в света на Диска, и в която влизат още "Пощоряване", "Истината", "Опаричване", "Подвижни образи". Но в "Под Пара" се споменават и почти всички познати централни герои от предишните 39 книги, включително Стражата, начело с Вим Ваймс, Фред Колон, Ноби Нобс, огромния Детритус и капитан Ангуа, бегло се споменава и професор Ринсуинд, Пондър Стибънс, Архиканцлер Ридкъли и останалите магьосници. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото се появява за да продава захаросани лекове (пародия относно хомеопатията), споменават се още Лу Цзе, Скапания Тъпанар Джонсън, лейди Морголота, лорд Ветинари, кралят на джуджетата, Диамантеният крал на троловете и т.н. Единствено липсват познатите ни героини от вещиците, но се усеща, че Пратчет е направил малка прощална ретроспекция на знаковите герои в Диска. <div>
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMCd0lfjLt1F7n-NNKv1cv74jXanleI4bxzW4YY4hpufz5RsbFDe12EERUN2fEiN4knd3JN7n2PZfs6oBmm0uudVjJTeXJkfVODq88R8jOcO4fqNZjl2YG05wTI0csw0p-5m82OAYVcv2p/s1600/204617_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMCd0lfjLt1F7n-NNKv1cv74jXanleI4bxzW4YY4hpufz5RsbFDe12EERUN2fEiN4knd3JN7n2PZfs6oBmm0uudVjJTeXJkfVODq88R8jOcO4fqNZjl2YG05wTI0csw0p-5m82OAYVcv2p/s320/204617_b.jpg" width="184" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
В "Под пара" се появява самоук гений, Чеп Щолен, който изобретява Железницата. За да я развие той се свързва с местния мултимилионер, краля на лайната, или по-точно на битово-фекалната индустрия, предприемача Хари Кинг. В проекта се намесва и лорд Ветинари, който наема добре познатия ни симпатичен мошеник Мокр фон Ментебрад. Но в същото време назрява бунт сред джуджетата, чийто духовници насъскват младите срещу нововъведенията, срещу всичко, което не е джуджешко. По този начин Пратчет оформя двете основни теми на книгата: навлизането и развиването на модерни технологии, както и появата на фундаментални, радикални течения в обществото. Това са теми, които повече от десетилетие разбунват духовете в съвременния свят. Особено тази за терора и терористичните атаки, станали плашещо емблематични през последните години. <br /><br />По отношение на технологиите, Пратчет откровено ни разкрива как те променят живота на Диска. Появата на Железницата дава възможност да се отворят нови работни места, развиват се цели отделни възли като металургията и въгледобива, свързват се различни култури, разширява се туризма и продажбата на артикули, коренно се променя транспорта на стоки и храни до различни кътчета. Когато се отвори гара на малко забравено населено място, то моментално процъфтява. Не всичко е безопасно, с технологиите трябва да се внимава, в неправилни ръце те стават опасни и това е отбелязано. <div>
<br /></div>
<div>
<div>
По другата линия, тази за религиозните фундаменталисти и като цяло радикалите, Пратчет е подходил много деликатно. Въплътил ги в образите на други брадати същества - джуджетата. Джуджетата само се карат помежду си и е характерно за тях, че ако се съберат три джуджета на едно място, то те ще имат четири мнения по даден въпрос. <br />Някои от тях, по-радикалните и глупавите, се влияят от проповедите на техните мрачни духовници - грагове. Тези грагове са решени да държат джуджешката общност в света на мрака и някак успяват да втълпят на вярващите, че всяка промяна/прогрес е кощунство, и то просто кощунство само по себе си. (Освен това взривяваха щракалките в "цивилизования" Анкх-Морпорк).</div>
</div>
<div>
<br /></div>
<div>
В крайна сметка усилията на Ветинари, Хари Кинг, Мокр, Чеп Щолен и цялата и дружина се изправят срещу малка част, останали в миналото с начина си на мислене същества. Като надеждата е, че и в нашия свят този тип идеология ще бъде отнесен и заклеймен от времето.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
. </div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-18990226215205338202016-11-19T09:38:00.001+02:002016-11-19T09:44:52.348+02:00Полша: Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание" През култовата 1994 г. двама поляци, Марчин Ивински и Михал Кичински, основават компанията CD Projekt S.A., разработчик на видеоигри. В началото те просто превеждали и интегрирали игрите за полския пазар, но почнали бавно да разработват и цели игри по поръчки на големите компании. Така се стига до възложения от Interplay Entertainment проект за играта "Baldur's Gate". Проектът се проваля, но Ивински и Кичински решават да използват сорс кода и да започнат създаването на нова игра. По това време популярността в Полша на поредицата "Вещерът", писана от техния сънародник Анджей Сапковски, била голяма, а и всички в компанията били нейни фенове. Така през 2007 г. се появява и компютърната игра "Вещерът". Огромното старание и желание на създателите, вложени в играта, дават резултат, като по този начин франчайзът става популярен в цял свят, а покрай тях и книгите на Сапковски получават по-широка аудитория. Трябва да се отбележи и нещо необичайно - компанията има съвсем различна философия, различаваща се от тези на големите компании. Хората от CD Projekt не слагащ защити за права и не възпрепятстват пиратстването на игрите. Те считат, че това подпомага за нарастването на популярността на играта и разчитат на лоялността на феновете. Разговаряйки с доста от тях се оказва, че това действително се оценява и днес "Вещерът" има огромна лоялна фен-база. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhF2KT0UmKdNR-qu1b1Isn0cEB8dooR-tYuVhjNCWhHgcvEDlfvLfEWFtHamSUMTGHtt8hFRhJI57gGd86o8N8VH_GzfupyB7ij9D_OKGf4gxqo0jyxZlZAbFwYOoO5qGZJZnNKjzEYjeF/s1600/veshterat-poslednoto-zhelanie-siela.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhF2KT0UmKdNR-qu1b1Isn0cEB8dooR-tYuVhjNCWhHgcvEDlfvLfEWFtHamSUMTGHtt8hFRhJI57gGd86o8N8VH_GzfupyB7ij9D_OKGf4gxqo0jyxZlZAbFwYOoO5qGZJZnNKjzEYjeF/s320/veshterat-poslednoto-zhelanie-siela.jpg" width="208" /></a></div>
<br />
<br />
Но да се върнем към света на книгите. Популярността на поредицата не се дължи само на игрите. Сапковски създава интересен свят, базиран най-вече на славянската митология, но с примеси и от останалите световни митологии. Неговият герой, Гералт, много напомня на Филип Марлоу от романите на Реймънд Чандлър. В сборника от разкази "Последното желание" светът много наподобява на този от криминалните романи, само вместо детектив имаме вещер с изграден морален кодекс и магически способности. Останалите елементи са на лице - фатални жени, криминални деяния, извършени от митологични чудовища, заплетени ситуации, в които понятията за доброто и злото се размиват. Още един фактор, който трябва да се отбележи е, че в сборника някъде 70 % от текста са диалози между героите, което прави четенето някак по-неусетно и динамично. За мен това е много добра формула с минимум описания и с наситени диалози.<br />
<br />
Трябва да призная, че четенето на този сборник ми навяваше спомени за четенето на приказите от Ран Босилек и братя Грим. Харесва ми как Сапковски деликатно интегрира всеизвестни приказки като тези за Пепеляшка, Рапунцел, Снежанка, Спящата красавица, за змейове и самодиви, но всичките са извъртени и нагласени по начин, по който да паснат на мрачната атмосфера в света на Вещерът. Те се носят като слухове, случки, намекващи, че по-късно ще се превърнат в идеализирани захаросани приказки.<br />
<br />
Гералт е наистина интересен герой. Той не вярва в нито едно от божествата, скептичен е, реалист, приема нещата такива, каквито са. В "Последното желание" повечето от разказите остават тъжен привкус, някои от тях нямат този щастлив край, като на моменти читателят може да поиска завършекът да е съвсем различен от предложения. Но това е част от чара на поредицата, в която се преплитат интереси, желания, разочарования, омраза, мъст и цялата гама от усещания, които са присъщи на хората и чудовищата. А може би хората са чудовища, кой знае.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe width="320" height="266" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/NZcsNE6wCHI/0.jpg" src="https://www.youtube.com/embed/NZcsNE6wCHI?feature=player_embedded" frameborder="0" allowfullscreen></iframe></div>
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-55731684360670121632016-11-05T13:40:00.001+02:002016-11-05T13:47:07.322+02:00Алекс Фъргюсън - "Лидерът" Първо, да подчертая, че съм фен на Ливърпул. Не знам как се получи. Никога не съм бил свидетел на тяхна титла. Може би понятието "Ливърпул" се е въртяло в пространството и се е закачило в моето съзнание. Един ден гледах мач по кабелната и усетих титаничната атмосфера на Анфийлд, един от най-митичните стадиони. На една от трибуните, т.нар. Коп, е закачена мачтата на SS <i>Great Eastern, </i>един от първите железни кораби, а във всяка друга брънка от стадиона също има дълга история. Тогавашният отбор на Ливърпул беше млад, играеше атрактивен, но безмозъчен футбол, вкарваше много, но и получаваше много, и това ги прати в посредствеността. Сред младите играчи бяха симпатягите Роби Фаулър, Стив МакМанаман, Джейми Реднап, Дейвид Джеймс, Джейсън МакАтиър и т.н. Но така и нищо не се получи. Фаулър стана легенда, но загуби форма и шмъркаше линиите на терена, МакМанаман отиде в Реал Мадрид, Реднап бе постоянно контузен, а вратарят Джеймс бе толкова слаб, че съвсем заслужено си спечели прякора "Бедствието Джеймс".<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgf25QZu8fBwBFwaadabvxCsbXuNl6NhKvt0Lb8Aj5d90HH7ubkGgz_mq6pAFL4386i33E8nN-6GfXMordw71_oKv3xK4NibDMQF6XLQ2yw3RMBO4WifOd0wZJYYLeDWWiHgW1MUGd2Tfl9/s1600/ef7e2f4b37ef14b646d377cc9ddf75f0.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgf25QZu8fBwBFwaadabvxCsbXuNl6NhKvt0Lb8Aj5d90HH7ubkGgz_mq6pAFL4386i33E8nN-6GfXMordw71_oKv3xK4NibDMQF6XLQ2yw3RMBO4WifOd0wZJYYLeDWWiHgW1MUGd2Tfl9/s320/ef7e2f4b37ef14b646d377cc9ddf75f0.jpg" width="229" /></a></div>
<br />
<br />
В същото време един друг клуб, чийто стадион се намира на по-малко от 50 километра от Анфийлд, се превърна в истински маркетингов модел за успех, комерсиален и футболен. Един човек бе отговорен за този грандиозен успех и неговото име е сър Алекс Фъргюсън. За фен на Ливърпул да си купи книга на Фъргюсън е равносилно на това дяволът да се изкъпе във вана, пълна с тамян. Въпреки това, най-вече заради 50-процентното намаление, си затворих очите и посегнах към книгата, надявайки се, че нито един познат няма да ме види. Прочетох няколко абзаца и секунди по-късно вече си я бях купил.<br />
<br />
"Лидерът" не е книга за лидерските качества на Фъргюсън, тя не е и автобиография. Тя буквално е енциклопедия за британския футбол, мениджмънт. Шотландецът излиза извън рамките на футбола. Точно паради тази педантичност, тази академичност, Фъргюсън се превърна в един от най-великите футболни деятели. Попадали са ми множество автобиографии и книги на хора от същия бранш: Моуриньо, Венгер, Роналдо, Меси и т.н., но всичките бяха безинтересни, в тях имаше повече клюки, отколкото реални неща, поднесени с цифри и примери, както го е направил Съра. <br />
<br />
В "Лидерът" Фъргюсън демонстрира огромни познания не само за футбола, а и въобще за мениджмънта. Футболът много се промени, почти се превърна в наука и въпреки че е традиционалист, шотландецът успява да намери перфектния баланс. Интересни са проучванията, които той прави. Споделя, че футболистите, родени в топли страни имат доста по-здрави стави от футболистите, родени в студени, и не страдат толкова рано ревматизъм. Местните момчета обаче имат чувство за принадлежност, те са биткаджии, макар и с по-посредствени качества. Фърги е успявал дълги години да намери този баланс. В неговата книга той е изредил редица аргументи, детайли и страшно много данни, показвайки, че той има академичен подход почти към всичко. Споделя колко е важна храната за футболистите, тренировките, работата със специалистите. Възнегодува срещу алчните агенти, които прибират тлъсти пачки и смята, че присъствието им във футбола е излишно. Фъргюсън е бил десетилетия мениджър и пред очите му тази игра се е трансформирала, таванът за заплати отпада, отпадна старата система на плащане за изиграни мачове и отбелязани голове, прие се правилото на Босман, футболистите вече играят със синтетични екипи, навлизат огромни пари, развива се мерчандайзинга и маркетинга, навлизат технологиите, наемат се съвременни диетолози и нутриционисти, екипи от медици и с всичко трябва да си наясно.<br />
<br />
Фъргюсън описва управлението на клуба като не по-различно от това на вестник или дадено производство. Има си рекламен отдел, отдел финанси, отдел персонал и т.н. Трябвало е да взима и нелеки решения, уволнявал е хора, продавал футболисти, опитвал се е да влияе на други за да дойдат в неговия клуб, развивал е цяла скаутска мрежа, въобще светът на футболния мениджмънт е доста сложен и интересен, а най-хубавото е, че Фъргюсън може би е правилния човек да разкаже това като истински професор. При това с известно чувство за хумор, шотландски.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-37333728892937902212016-11-04T13:41:00.004+02:002016-11-04T13:41:46.438+02:00Ричард Шикъл - "Разговори със Скорсезе" Kиното все повече се превръща в религия, но с далеч по-високи приходи и по-успешни, или по скоро по-безопасни (евентуално) методи за опияняване на масите. Затова почти съм сигурен, че всеки който гледа филми боготвори поне един режисьор, когото усеща като негов духовен пастир. Аз нямам такъв, но един от най-уважаваните от мен и достоен за званието филмов крал е Мартин Скорсезе.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTS_vdhCX-Kh_w-K7D_P8l9jJ_lBeSAYb9GCEYbDWgdbFgFMOZ55Kcgu5-77jXbQLAixv3PBEb9DKYH1zqWflxZLeYQ-k_Uydnan43jRXlZDLTorvUOzWinwfdej_rt0BiexT_vvLFpyHN/s1600/razgsysscorsese3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTS_vdhCX-Kh_w-K7D_P8l9jJ_lBeSAYb9GCEYbDWgdbFgFMOZ55Kcgu5-77jXbQLAixv3PBEb9DKYH1zqWflxZLeYQ-k_Uydnan43jRXlZDLTorvUOzWinwfdej_rt0BiexT_vvLFpyHN/s320/razgsysscorsese3.jpg" width="208" /></a></div>
<br />
Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:<br />
<br />
- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?<br />
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?<br />
<br />
След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:<br />
<br />
- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...<br />
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.<br />
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?<br />
<br />
Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...<br />
<br />
Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:<br />
<br />
<br />
<b>Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)</b><br />
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца. В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество. <br />
<br />
<b>От другата страна (The Departed, 2006) </b><br />
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.<br />
<br />
<b>Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)</b><br />
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата", показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение. <br />
<br />
<b>Добри момчета (Goodfellas, 1990) </b><br />
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.<br />
<br />
<b>Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002) </b><br />
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са проблеми и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.<br />
<br />
<b>Хюго (Hugo, 2011) </b><br />
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г. Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда. <br />
<br />
<b>Злокобният остров (Shutter Island, 2010) </b><br />
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.<br />
<br />
<b>Часове по-късно (After Hours, 1985)</b><br />
Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход. Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.<br />
<br />
<b>Разярения бик (Raging Bull, 1980)</b><br />
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.<br />
<br />
<b>Авиаторът (Aviator, 2004) </b><br />
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.<br />
<br />
<b>Казино, (Casino, 1995) </b><br />
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.<br />
<br />
<b>Кундун (Kundun, 1997)</b><br />
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.<br />
<br />
<b>Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988) </b><br />
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.<br />
<br />
<b>Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore,<i style="background-color: white; color: #252525; font-family: sans-serif; font-size: 14px;"> </i>1974) </b><br />
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.<br />
<br />
<br />
------<br />
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н. <br />
<br />
Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите. През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета". В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.<br />
<br />
Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.<br />
<br />
<div>
<br /></div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-46032125881444502012016-10-16T22:22:00.001+03:002016-10-17T01:56:10.876+03:00Книжно пътешествие около Европа<b><br /></b>
Пригответе си куфарите с книжките, защото след малко ще направим едно околокнижно пътешествие из Европа *Фанфари*.<br />
<br />
Идеята е, от всяка страна в Европа да избера една популярна книга от съвременен писател. Подчертавам съвременен, защото Европа много се промени през последните 25 години. Затова реших в това начинание да попадат книги, писани от 1990 година насам. От всяка страна ще избера по един писател и една негова книга. Също така като някакво правило, предимство имат книги, в които действието се развива в самата родина на писателя. И последно условие - книгата да е издадена на български.<br />
<br />
*Сложил съм и линкове към пълните ревюта.<br />
<br />
И така, стегнете си коланите, гащите и чорапите (освен ако не сте с чехли) и да почваме по азбучен ред:<br />
<b><br /></b>
<br />
<ul>
<li><b><b>Австрия</b> : Волф Хаас - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/03/blog-post_16.html" target="_blank">Ела сладка смърт</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<b><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiu_KLOY1-i7-_WSQr_edwaNXcERAWsmocjs2yPNYv8zOiXoMxL6nuMYZ6iGWBrQODilZsIjcAAxfEixKYL3ruaW1chGqlqWJLXDx4zhoIskEUz5TKUNgEjom3OEBILj9gsp2UUKhaxVpIc/s1600/ela-sladka-smart.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiu_KLOY1-i7-_WSQr_edwaNXcERAWsmocjs2yPNYv8zOiXoMxL6nuMYZ6iGWBrQODilZsIjcAAxfEixKYL3ruaW1chGqlqWJLXDx4zhoIskEUz5TKUNgEjom3OEBILj9gsp2UUKhaxVpIc/s320/ela-sladka-smart.jpg" width="202" /></a></b></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
<br />
Не знам защо, но си представих най-добрата реклама за Австрия. Тя би изглеждала така: Херман Майер - Херминатора се спуска по Алпите със ски, влачейки Арнолд Шварценегер в шейна, който пък пие Red Bull под мелодията на "Малка нощна музика" от Моцарт....а долу ги чака жена с брада...<br />
В интерес на истината съвременните австрийски писатели не са от ранга на великани като Кафка, Цвайг или Рот, но книгата на Волф Хаас е малка и приятна. A и преследванията с линейки са винаги интересни.<br />
<br /></div>
<div>
<b>---</b></div>
<ul>
<li><b>Албания - Исмаил Кадаре: "Кьорферманът"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZ3eaZzFjLwpKtg_a2IWBr8mQKU3C59rl7uPGhSUDaNoFimlzQOMcVmE_CheM0QUIxejmIkPgVA20SMri911eXB-LaY4UDQCgw3M-oaF4z8bLYqA5jBC2v4NNIKJxixlUL4BO3Wy3PoXLB/s1600/1012.max.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZ3eaZzFjLwpKtg_a2IWBr8mQKU3C59rl7uPGhSUDaNoFimlzQOMcVmE_CheM0QUIxejmIkPgVA20SMri911eXB-LaY4UDQCgw3M-oaF4z8bLYqA5jBC2v4NNIKJxixlUL4BO3Wy3PoXLB/s320/1012.max.jpg" width="189" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
Както се досещате не открих кой знае колко съвременни албански книги, преведени на български. Вероятно е заради вицовете с албанските часовници и бойлери. Единствено Ариан Лека и "<b>Змия закрилница</b>", интересен писател, но не запомних кой знае колко книгата му. Легендата в албанската литература е Исмаил Кадаре, но единственото произведение, което му открих е "<a href="https://chitanka.info/book/1012-kiorfermanat" target="_blank">Кьорферманът</a>", и то в читанка. Харесва ми, че Кадаре е анти-религиозен и критикува религиозността и всякакви автократични власти, а "Кьорферманът" е притча за безучастието и послушното изпълнение на заповеди, издадени от властта, колкото и странни да са те. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Армения: Нарине Абгарян - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/07/blog-post_1.html" target="_blank">Три ябълки паднаха от небето</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8ucJZpgWWO4CsOub0yHG2GmGXI61PhKClnhVe3nSvq9yqBjuhWDXCnh6GAOZCqQtUHjthmMd2lf9bTthgvyohIjN4Rnrw-jLNi1WbYR7DtSeFk43OXAVtSMp5u8T9M1sgditYCc8NlcBW/s1600/200693_b+%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8ucJZpgWWO4CsOub0yHG2GmGXI61PhKClnhVe3nSvq9yqBjuhWDXCnh6GAOZCqQtUHjthmMd2lf9bTthgvyohIjN4Rnrw-jLNi1WbYR7DtSeFk43OXAVtSMp5u8T9M1sgditYCc8NlcBW/s320/200693_b+%25281%2529.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b>
Хората се шегуват с това, че на арменците им са големи носовете, защото въздухът е безплатен, но ако това е вярно, то тогава Абгарян има голямо сърце, защото романът ѝ е истинска камера от емоции. Положителни и отрицателни. Обикновени. Каква сполука, че още първият роман от арменски писател (макар излязъл на руски) се оказа толкова приличен.<br />
<br /></div>
<div>
---</div>
<div>
<ul>
<li><b>Беларус - Светлана Алексиевич - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/09/blog-post.html" target="_blank">Време секънд хенд</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXqQ4OdbafclYlrh6yX-z9NQIrVzs0DbMRXf2Zt6xUwMCrkbwwgijcIgdCZlwD1PizuRfb4X62HDZ58ryzPGClyAgEyle_lLqcMTCovT3xDnuk8A_542bqK9mklV0JDz3fSGXD4gu2dcSk/s1600/200356_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXqQ4OdbafclYlrh6yX-z9NQIrVzs0DbMRXf2Zt6xUwMCrkbwwgijcIgdCZlwD1PizuRfb4X62HDZ58ryzPGClyAgEyle_lLqcMTCovT3xDnuk8A_542bqK9mklV0JDz3fSGXD4gu2dcSk/s320/200356_b.jpg" width="211" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<br />
Нобелов лауреат и има защо. В ревюто за книгата написах достатъчно за Беларус. Страна с кратка съвременна история, но вече със сериозни културни постижения. Въпреки всичко, продължавам да се сещам за трактори като чуя Беларус...</div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Белгия - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/10/blog-post.html" target="_blank">Антихриста</a>" и книгите на Амели Нотомб</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnKfOT1AsoSnXcEp4O2hAtpUFicm4FmWCJrLL2ozEpEf0fOykXTLjDlwimIis4I1yAId2oTU13cZVBkvaZA9BAOos5s-DNQomFIYGvM1FVWkOKRwzECV2mHYxmChlxdr74rpbb5xTqUfsT/s1600/antihrista2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnKfOT1AsoSnXcEp4O2hAtpUFicm4FmWCJrLL2ozEpEf0fOykXTLjDlwimIis4I1yAId2oTU13cZVBkvaZA9BAOos5s-DNQomFIYGvM1FVWkOKRwzECV2mHYxmChlxdr74rpbb5xTqUfsT/s1600/antihrista2.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b></b><br />
<b></b><br />
Знам, че мнозина смятат портативните романите на Нотомб за по-вятърничави и просто устроени и от старите фламандски мелници, но въпреки това израстналата в Япония френскоговоряща дама е изградила своя собствена ниша, с която печели милиони хора. Освен това "Антихриста" не е чак толкова прост роман.<br />
"<b>Белгийският лабиринт</b>" от Херт ван Истендал е добър опит да бъде анализирана Белгия (макар и малко сух). <br />
<b><br /></b></div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Босна и Х</b>. - Миленко Йергович - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/02/blog-post_12.html" target="_blank">Сараевско Марлборо</a>"</li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiSxhISgUrJIdbzfHEyC2RV2FdksyNFdDFySFsv0nExe8543Ugb-XLxYLYv_YYcK2GqDnl4pRUAQX1XmBl8pd6aBiFwGuTBJoPohgaXp4B_gbOWhSS9VclMF2aMsFUsPDZS0CHKIsJ_9rDI/s1600/196217_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiSxhISgUrJIdbzfHEyC2RV2FdksyNFdDFySFsv0nExe8543Ugb-XLxYLYv_YYcK2GqDnl4pRUAQX1XmBl8pd6aBiFwGuTBJoPohgaXp4B_gbOWhSS9VclMF2aMsFUsPDZS0CHKIsJ_9rDI/s320/196217_b.jpg" width="210" /></a></div>
<div>
<br />
Както вече споменах в ревюто за "<b>Сараевско марлборо</b>" не съм сигурен дали е политически коректно роденият в Сараево етнически хърватин да представя Босна и Херцеговина, но определено сборникът е великолепен и писан в разгара на войната съдържа разбираем емоционален заряд. Каквото и да намерите от Йергович е добро. <br />
"<b>Книга за Уна</b>" от <b>Фарук Шехич</b> е друга книга, която заслужава внимание и е на същата тема. <br />
<br /></div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>*България - Иво Иванов - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/07/blog-post.html" target="_blank">Отвъд играта</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjubsy4VjerTPR_tMhyc9AvbhnyswjD4605IC-Ewy-vmssrH2D9WuSYWDXnijGTWBG7Htqu4WDX5NwMz3c1LiT6iK07cSsWXLJYyaLDwr_PtRBI3oxtIX_deynj2ppMVc-4DJLihZvDTKPQ/s1600/ivo_ivanov_otvud_igrata_web-500x750.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjubsy4VjerTPR_tMhyc9AvbhnyswjD4605IC-Ewy-vmssrH2D9WuSYWDXnijGTWBG7Htqu4WDX5NwMz3c1LiT6iK07cSsWXLJYyaLDwr_PtRBI3oxtIX_deynj2ppMVc-4DJLihZvDTKPQ/s320/ivo_ivanov_otvud_igrata_web-500x750.jpg" width="213" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
Номинации:</div>
<div>
Милен Русков - "Възвишение" </div>
<div>
Георги Господинов - "Естествен роман"<br />
<br />
Представям си лицата на литературния елит (ако има такъв), след като видят твърдението, че автор на спортна публицистика е най-доброто измежду многото утвърдени имена. Но още в ревюто за "Кривата на щастието" обясних защо Иво Иванов прекрачва границите на спорта и дава съвсем ново измерение на публицистиката. Все още събирам и колекционирам думички в малката ми глава за да опиша новото допълнено издание на "Отвъд играта".<br />
<br />
"Възвишение" на Милен Русков може да бъде определен като най-български съвременен роман. </div>
<div>
---</div>
<ul><b>
<li><b>*Великобритания - Ървин Уелш и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/11/blog-post_27.html" target="_blank">Трейнспотинг</a>"</b></li>
</b></ul>
<b>
</b>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<b><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7_fuERC1yd10OHR9JNFzTFkXKPZ56F8QNQbN_DyHC1ztGUfcAPCQOOmbeQ2-_PcXwsvoreW90rbLH7bhHTG2lZSulnWdYEycOvjzK-yw2kzH-zvc36q3bH3IfEcJGi5plMr7pPgkTwRJ5/s1600/gen_img_url.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7_fuERC1yd10OHR9JNFzTFkXKPZ56F8QNQbN_DyHC1ztGUfcAPCQOOmbeQ2-_PcXwsvoreW90rbLH7bhHTG2lZSulnWdYEycOvjzK-yw2kzH-zvc36q3bH3IfEcJGi5plMr7pPgkTwRJ5/s1600/gen_img_url.jpg" /></a></b></div>
<b>
</b>
<br />
<div>
<b><br /></b></div>
<b>
</b>
Номинации:<br />
2. Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта"<br />
3. Кейт Аткисън - "Зад кулисите на музея"<br />
4. Дейвид Мичъл - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/11/blog-post_29.html" target="_blank">Облакът Атлас</a>"<br />
5. Хилари Мантел - "Вълци"<br />
---<br />
1. Нийл Геймън - "Книга за гробището"<br />
2. Тери Пратчет - "Шовинист'/"Истината"<br />
3. Чайна Миевил - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/01/blog-post.html" target="_blank">Морелси</a>" и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/01/blog-post.html" target="_blank">Градът и Градът</a>"<br />
4. Джо Абъркромби - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2011/07/blog-post_24.html" target="_blank">Отмъщението на Монца</a>"<br />
5. Дж. Роулинг - "Хари Потър"<br />
<br />
От Обединеното кралство (тук добавям + С. Ирландия) имам толкова много любими книги, че бих могъл да добавя още няколко списъка с номинации. И от всички да избера шотландски простак за номер едно, заради което някой англичанин би ме пребил с голяма чаша за бира. Но какво да кажа за останалите? "Странна случка с куче през нощта" е толкова английска и толкова култова, че също заслужава ламотска награда.<br />
Островитяните са и кралете на фентъзито. С рицари като Геймън, Пратчет, Абъркромби, Миевил и Роулинг кралството им е в добри ръце.<br />
<br />
<b>---</b><br />
<ul>
<li><b>*Германия - Тимур Вермеш и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/04/blog-post_17.html" target="_blank">Той е пак тук</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjNLbZRA1L4BxXrjW4CwWFfHmPd8WuAStPh5go6dyve0lONX_qBs_KCh7zC3Art-jwTyVZjM7oPmroAgnhzuJc95lS9h4TOBdq74hyp7LWyLSYODWXWZgyz9qPFTIL9kAF41L7LPvW8gFlW/s1600/182994_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjNLbZRA1L4BxXrjW4CwWFfHmPd8WuAStPh5go6dyve0lONX_qBs_KCh7zC3Art-jwTyVZjM7oPmroAgnhzuJc95lS9h4TOBdq74hyp7LWyLSYODWXWZgyz9qPFTIL9kAF41L7LPvW8gFlW/s320/182994_b.jpg" width="204" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<br />
Номинации:<br />
2. Давид Зафир и "<a href="https://www.goodreads.com/review/show/173347500?book_show_action=false" target="_blank">Кофти карма</a>"<br />
3. Даниел Келман и "Аз и Камински"<br />
4. Владимир Каминер и "Аз не съм берлинчанин"<br />
<br />
Както навсякъде може да прочетете, германците ги мразят, защото винаги печелят на дузпи (особено, когато играят футбол срещу Англия), а и мачкат във военни битки (особено срещу француля). Но всички големи философи са шпрехали на немски, което е доказателство за доминацията им и на литературен терен. "Той е пак тук" е една от най-добрите политически сатири, а и в нея участва Хитлер, фигура, допринасяща за немските комплекси, които Вермеш най-сетне вади на показ. "Кофти карма" също ми е много любима. <br />
---<br />
<ul>
<li><b>Грузия</b> - Ака Морчиладзе - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/10/blog-post_29.html" target="_blank">Яна, пътуване до Карабах</a>"</li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh_AhfnxxWCnx0CW37jVSuYtwEMYfiucT7W0OW79CmAHB4MKhckAMtccEfQsjimOhAiSVCH3rTDHU0mvrclxTbLysG0F-veNyV00XkV8fCg1mpZFK6EPdcdmTC7tXswnVmcU9Scek78VF2A/s1600/29fbfe766f920a5f7be19544a2f6c6a7_232014-306x438.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh_AhfnxxWCnx0CW37jVSuYtwEMYfiucT7W0OW79CmAHB4MKhckAMtccEfQsjimOhAiSVCH3rTDHU0mvrclxTbLysG0F-veNyV00XkV8fCg1mpZFK6EPdcdmTC7tXswnVmcU9Scek78VF2A/s320/29fbfe766f920a5f7be19544a2f6c6a7_232014-306x438.jpg" width="223" /></a></div>
<div>
<br />
Не е кой знае колко голям избора за книги от грузински писатели в България, като изключим интригуващите съчинения на Сталин, но затова пък книгата на Ака Морчиладзе (звучно име дори за грузинските стандарти) се оказа истинско откритие. Макар и писана преди малко повече от две десетилетия, все още се усеща как напрежението вибрира в целия район. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Гърция - Манос Вуракис "Фадър наш"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjKfpl1dQTIJF-wxWXF23a7zTkZ0SOqsbLE58j_OTNOgmIh1dswXFhEGjPPXgnZqLfgTuQGpjqx2bKl23Q7K-AlLZQbLiw5OjJuSVuXvRdwDG9jP3jC6WUkAU899XRZ-sPRBI-AYidukZcI/s1600/20100329_0100.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjKfpl1dQTIJF-wxWXF23a7zTkZ0SOqsbLE58j_OTNOgmIh1dswXFhEGjPPXgnZqLfgTuQGpjqx2bKl23Q7K-AlLZQbLiw5OjJuSVuXvRdwDG9jP3jC6WUkAU899XRZ-sPRBI-AYidukZcI/s320/20100329_0100.jpg" width="223" /></a></div>
<div>
<br />
Гърците побесняват за малко неща. Никога, ама никога не споделяйте пред
грък, че най-известният съвременен грък е всъщност Кемал Ататюрк (роден е
в Солун). Шегите на
страна, но гърците са известни с древните си философи, остров Лесбос, както и с Никос
Казандзакис. Десетилетия след Казандзакис, Манос Вуракис също написва
книга за Исус, макар и не по начина, по който религиозните гърци биха
предпочели...<br />
<br />
Нарочно съм поставил корицата на друга книга - на "Мидълсекс" от Джефри Юдженидис, роден в САЩ, от гръцки произход, а епичният му роман лично на мен дойде малко тежък. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Дания - Кристиан Банг Фос - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/09/blog-post_9.html" target="_blank">Смъртта кара Ауди</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXjSBISuqSq6fxdGFcGdt2MWbXvIRZgoiRuEGk91iGjakDtgJAzyM3_6DLu00e5sI64qdvYSTdbmhS2vVydTV0QO5OoSweDOPztuMMrAsbsr3Wz2UvkpCpmvLgEqXna9niky-UdCIJvt63/s1600/smartta-kara-audi-original-42874.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXjSBISuqSq6fxdGFcGdt2MWbXvIRZgoiRuEGk91iGjakDtgJAzyM3_6DLu00e5sI64qdvYSTdbmhS2vVydTV0QO5OoSweDOPztuMMrAsbsr3Wz2UvkpCpmvLgEqXna9niky-UdCIJvt63/s320/smartta-kara-audi-original-42874.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
Йенс Грьондал е за по-сериозна аудитория, харесваща книги за самотата и депресията, Юси Адлер-Улсен пък е писател за крими-фенове. А аз, като истински книжен археолог, който се рови по прашните рафтове, към които никой не посяга, попада и на такива малки по обем и претенции, но големи като заряд романи. "Смъртта кара Ауди" ще потвърди, че наистина има нещо гнило в Дания. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Естония - Андрус Кивиряхк и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/09/blog-post_12.html" target="_blank">Синият вагон</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi8jypUa8MbvZ6YmJKCjwgjNfxAbdMN-hc5FkNUkdBupcVwXBVXBeKWKXKo4UWOc8oHSWBozFjsBsMmRQWda8HEj_Q7q9GvGNmMDTw7mEJi9Ha6021MB66JbVGhyphenhyphenHZXsX5ci6jcup8EaScu/s1600/4796.max.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi8jypUa8MbvZ6YmJKCjwgjNfxAbdMN-hc5FkNUkdBupcVwXBVXBeKWKXKo4UWOc8oHSWBozFjsBsMmRQWda8HEj_Q7q9GvGNmMDTw7mEJi9Ha6021MB66JbVGhyphenhyphenHZXsX5ci6jcup8EaScu/s320/4796.max.jpg" width="237" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
Ха! Ето ви изненада, малко носталгично отклонение към <b>Ено Рауд </b>и неговите красиви книги за Маншон, които навяват топли детски спомени. Да, авторът е естонец. Това е само за отклонение на вниманието, инак книгата от Естония е "Синият вагон", а в нея са включени две чудесни пиеси, които много добре представят прибалтийската република...обляна с водка. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>*Ирландия - Джак Харт и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/09/blog-post.html" target="_blank">Размишления в катраненото буре</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjtdqJcUAwhJuqX9-KhYxs2StXGsxdaPCnCGKEnQgi4cbfIpqrtyBkUugDxlYhmEzmDh2HzMuQgxV9lrPH_cedG4G9-esGstzP9tmuQ89RR7GEMr872u1cRJr8nOYEPFa29_y3m1QVziDFW/s1600/jackharte.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjtdqJcUAwhJuqX9-KhYxs2StXGsxdaPCnCGKEnQgi4cbfIpqrtyBkUugDxlYhmEzmDh2HzMuQgxV9lrPH_cedG4G9-esGstzP9tmuQ89RR7GEMr872u1cRJr8nOYEPFa29_y3m1QVziDFW/s1600/jackharte.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
Номинации:<br />
<br />
2. Ема Донахю - "Стая"<br />
3. Бенджамин Блек (Джон Банвил) - „Чернооката блондинка“ </div>
<div>
<br /></div>
Има нещо харизматично в ирландците. Имат зелена кръв, наливат се с Гинес (не случайно наричат столицата им Пъблин, вместо Дъблин), пушат детелини и танцуват степ с леприкони на зелени хълмове. Джак Харт се превърна в един от любимите ми писатели само с "Размишления в катраненото буре" и "След багера". <br />
<br />
Донахю със "Стая" е дамското предложение за Ирландия, а ако харесвате ноар, тогава може да посегнете- Джон Банвил (с прякора Блек).<br />
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>*Испания - Карлос Руис Сафон и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/06/blog-post.html" target="_blank">Сянката на вятъра</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhxX7-RyZEocDxbofsxxc-ZWDr9HaAXrmK_uj8-tZhyphenhyphenOeI9CbASLjAY2tpNhX0wWCioUiCtlfnQlm9bMzQX295ow8A1w6GVRqvdJ4Kk0GV90JyQ_bp4m5e4my6wrU4kgpqTz1QI17OGeuRN/s1600/6535.max.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhxX7-RyZEocDxbofsxxc-ZWDr9HaAXrmK_uj8-tZhyphenhyphenOeI9CbASLjAY2tpNhX0wWCioUiCtlfnQlm9bMzQX295ow8A1w6GVRqvdJ4Kk0GV90JyQ_bp4m5e4my6wrU4kgpqTz1QI17OGeuRN/s320/6535.max.jpg" width="208" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<br />
Номинации<br />
2. Антони Казас Рос - <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2013/10/blog-post.html" target="_blank">Енигма</a><br />
3. Едуардо Мендоса - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/01/blog-post.html" target="_blank">Ни вест от Гурб</a>"<br />
<br />
Усещам всички погледи, защото Сафон е първото име, което всеки би дал, когато се спомене испанска съвременна литература, и когато не става дума за Ел Класико, или за Палма де Майорка. Така и не намерих нещо, което е по-добро от готическо-историческия романс-трилър на каталунския писател, който пише на испански и е от малкото, които не би ви зашлевил с тортиля през лицето, ако кажете, че Каталуния е част от Испания. Обожавам поредицата „Гробището на забравените книги“, както и самостоятелния роман "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/05/blog-post_11.html" target="_blank">Марина</a>".<br />
Ако искате нещо в стил Алмодовар, тогава Казас Рос е вашия човек. <br />
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Исландия - Сьоун - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/10/blog-post_23.html" target="_blank">Сказание за лисицата</a>"</b></li>
</ul>
Стигаме до Исландия, островчето, на което има повече гейзери, отколкото хора, и на което няма чалга клубове, поради което всеки десети е писател. Останалите се занимават с риболов или банкерство. Или с двете. Две книги ми привлякоха вниманието - "<b>Между Рая и Ада</b>" на Йон Калман Стефансон и гореспоменатата на Сьоун, или както е известен -текстописеца на Бьорк. Стеафансон спечели престижното второ място, а лекотата, с която те праща в транс Сьоун му донася първото. <br />
---<br />
<ul>
<li><b>*Италия - Фабио Джеда и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2013/05/blog-post_31.html" target="_blank">Има крокодили в морето</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjR4hLHcaXK8N_U6P2pdwTtNMZuqfvS4swK5Fp77-9BxT-v7Kz9DxPUwwzYrG26kBWoMx28diEUb5v_RW8S7SH06lnLUHII9UyZ3PT-9tGJgx2YD9uJFCBjpm4BBhHsbMQoLdIq02HpFOuJ/s1600/krokodili.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjR4hLHcaXK8N_U6P2pdwTtNMZuqfvS4swK5Fp77-9BxT-v7Kz9DxPUwwzYrG26kBWoMx28diEUb5v_RW8S7SH06lnLUHII9UyZ3PT-9tGJgx2YD9uJFCBjpm4BBhHsbMQoLdIq02HpFOuJ/s320/krokodili.jpg" width="320" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<br />
Номинации:<br />
2.Алесандро Барико - "City"или "Океан море"<br />
3.Паоло Джордано - Самотата на простите числа<br />
4. Алберто Анджела:<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/02/imperium.html" target="_blank"> Imperium: Пътешествието на една монета из Римската империя</a><br />
<br />
Ще ви дам предложение, което не може да откажете. Никога да не си поръчвате пица с банани в нея. В днешно време италианците слагат какво ли не в пиците. Добре де, да преминем към книжното. Дуетът Джеда-Анбари е излял на хартия истинска доза болка и историята трябва да бъде прочетена. А ако искате нещо конкретно за Италия, то Барико и страхотното "City" e второто нещо, което бих предложил от Ботуша. <br />
<b>---</b><br />
<ul>
<li><b>Кипър -Емилиос Солому - "Брадва в ръката ти" </b></li>
</ul>
<div>
<div>
Да си призная не харесах книгата на Солому. Сложих я, защото не намерих нищо друго. Всъщност "<b>Господарят Батистас и останалото</b>" на Костас Монтис е далеч по-приемлива, но е писана преди 1990г., което нарушава правилата. <br />
<br /></div>
</div>
<div>
<b>----</b></div>
<ul>
<li><b>Литва - Херкус Кунчус и Христоматия на пияницата </b></li>
</ul>
<div>
Измъквам се по терлици от Литва, защото така и не намерих нещо друго оттам, а и пък искрено се надявам да не забележите, че Латвия въобще липсва. Литовците поне са в класацията, което може, признавам, да доведе до дипломатически скандал и напрежение между двете прибалтийски страни.<br />
Кунчус обаче също не ми хареса. Но кориците на книгите са му хубави. Дано издадат нещо по-читаво от тези страни.<br />
---</div>
<ul>
<li><b>Македония - Лидия Димковска - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/09/blog-post_10.html" target="_blank">Резервен живот</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhFfyv4nB6XhoE5vrrb6QFnNlH5ei9t2wFVtnON0RTxYXxm0vmhwutKx08ild5pdjwVfUuKdbbzxWHLcLiYwEQqjdQWSSy3AnmS1dAmrFk3xwtTIE_YxcK9Q-jgg-nIrSeWIPUgviF_SbB/s1600/rezervenzhivot3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhFfyv4nB6XhoE5vrrb6QFnNlH5ei9t2wFVtnON0RTxYXxm0vmhwutKx08ild5pdjwVfUuKdbbzxWHLcLiYwEQqjdQWSSy3AnmS1dAmrFk3xwtTIE_YxcK9Q-jgg-nIrSeWIPUgviF_SbB/s320/rezervenzhivot3.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>Прочетох няколко книги на македонски писатели, сред тях бе например "Посмъртна венчавка" на Паскал Гилевски, но Лидия Димковска бе с класа над всички. С епичен размах македонката би могла да завладее по-големи територии (поне книжни) и от Александър Македонски. Македонски е достигнал до Япония, а японците оттогава са взели идеята от македонското знаме и до днес е изобразено слънцето на него. Или така казват македонците...</div>
<div>
<b>---</b></div>
<ul>
<li><b>Малта: Пиер Мейлак - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/01/blog-post.html" target="_blank">Когато изпратим деня</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5cCaRNcLPl7YA7eRvy0UF-Co8ZR1TfwS4CLJ-OEc1XgMEmUwtmzSZP_ct9dNc0Z4xFW9hce9J8Hf2Kv-9i9LIgCaVsXvjhbi-8ntoeFCy2zJixCxirbPQGu4AUxRAWSVXy8RVVyA7N9tm/s1600/198029_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5cCaRNcLPl7YA7eRvy0UF-Co8ZR1TfwS4CLJ-OEc1XgMEmUwtmzSZP_ct9dNc0Z4xFW9hce9J8Hf2Kv-9i9LIgCaVsXvjhbi-8ntoeFCy2zJixCxirbPQGu4AUxRAWSVXy8RVVyA7N9tm/s320/198029_b.jpg" width="199" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b><br />
Разказите на Мейлак са наистина много приятни и точно колкото и чаша бяло вино в лятна нощ, а Малта, макар да е съставена от две големи скали насред средиземноморието, могат да извадят и таланти наред шайката потомци на пирати. </div>
<div>
<b>---</b></div>
<ul>
<li><b>Норвегия - Юстайн Гордер - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/02/blog-post_17.html" target="_blank">Светът на Софи</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikDasfws6Anrj2VDVCBpNOJ6U0gqEAeY9cUHwLjnDbC0Rf4JldtqOGHZefGLOKYLo9Kq8QqXvCjjCPEojiTqpnX4jfzHN0CetjuUazNauA4nmyzKOQdrByxizMasWwc21K0Y6-F0NrvDPD/s1600/svetyt-na-sofi.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikDasfws6Anrj2VDVCBpNOJ6U0gqEAeY9cUHwLjnDbC0Rf4JldtqOGHZefGLOKYLo9Kq8QqXvCjjCPEojiTqpnX4jfzHN0CetjuUazNauA4nmyzKOQdrByxizMasWwc21K0Y6-F0NrvDPD/s1600/svetyt-na-sofi.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b><br />
Първо искам да подчертая, че съм голям фен на Ю Несбьо, и то не заради криминалните му романи, а заради детската поредица за доктор Проктор, особено онази част с <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2013/12/blog-post_24.html" target="_blank">Пръц-праха</a>. Ето така се пишат детски книги. Иначе за Норвегия има толкова много изявени писатели в областта на трилърите, като почнем от Егеланд (това пък е норвежкия Дан Браун), Карин Фосум, Хагерюп, Рой Якобсен (знам, че "<b>Вледенен</b>" има страшно много фенове, а и има защо) и т.н. Но ако има задължителна книга, то тя ще Светът на Софи.<br />
<br /></div>
<div>
---</div>
</div>
<div>
<ul>
<li><b>Полша - Славомир Мрожек - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/11/blog-post.html" target="_blank">Дупка в моста</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjcHeo4aF5XQCqCqc0Abq829sGHjumEuEuF5yC6O-_alVvwwmMcfgNm8YDcd2dho78bdSHc6j31iM7NNjVp39rBiewXYGgRATRmHQQGZceUIp0V2yw4g5EUp2GtORfmo0ZVWzeOovKCLgm/s1600/6899.max.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjcHeo4aF5XQCqCqc0Abq829sGHjumEuEuF5yC6O-_alVvwwmMcfgNm8YDcd2dho78bdSHc6j31iM7NNjVp39rBiewXYGgRATRmHQQGZceUIp0V2yw4g5EUp2GtORfmo0ZVWzeOovKCLgm/s320/6899.max.jpg" width="209" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
Номинации:<br />
2) Павел Хюле - "Мерцедес-Бенц"<br />
3) Януш Вишневски - "Самота в мрежата"<br />
<br />
Да си призная нищо не може да надмине Станислав Лем и "Звездни дневници" с Ийон Тихи. Но са писани преди много, много време. Знам, че Сапковски има огромни тълпи почитатели, особено след като излезе и компютърната игра по "Вещерът", но се опитах да избягвам фентъзита. Има и малки романи, с приятна атмосфера, не кой знае какви, но винаги ги има. Като "Мерцедес-Бенц". Но от всички срещнати Мрожек ми най-допадна като начин на мислене.<br />
Още не съм чел обаче Олга Токарчук, което трябва да се поправи.</div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>*Португалия - Жозе Сарамаго - "Слепота"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhukT04-p1kwvxFVX2LM7s-r3V7nuVX6sKCMAbq2tth95KAkVdj-j-tgnXXjZ_mpI4lZZGmAqjp8JmOxFUuQl5qJ040kUOoc_IsS9euB8amZz1JOecpwwxER2wA_ekw5EQiX4BKsmb5gLry/s1600/jsslepota3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhukT04-p1kwvxFVX2LM7s-r3V7nuVX6sKCMAbq2tth95KAkVdj-j-tgnXXjZ_mpI4lZZGmAqjp8JmOxFUuQl5qJ040kUOoc_IsS9euB8amZz1JOecpwwxER2wA_ekw5EQiX4BKsmb5gLry/s320/jsslepota3.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
Номинации:<br />
2) Жозе Родригеш душ Сантуш - "Божият гняв"<br />
3) Антонио Табуки - "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру"<br />
<br />
Имах възможността да говоря с Жозе Родригеш душ Сантуш (последният да затвори вратата), който се оказа изключително приятен и ерудиран човек, бях впечатлен от начетеността и познанията му за Близкия изток. В "Божият гняв" може да се научат много неща, вярно е, че той се води като португалската версия на Дан Браун, но от книгите му могат да се научат доста неща. Ако говорим за чисто португалска книга като атмосфера, то най-близо до това определение достига Антони Табуки, който обаче е ... италианец. На чисто интелектуално равнище Сарамаго си остава недостижим, макар и книгите му далеч да не са комерсиални и разбираеми. Пробвах се и с романа "<b>Моето опяване</b>" на португалката Дулсе Мария Кардозо, в който тя не използва нито един препинателен знак и произведението представлява едно гигантско изречение. Но не успях да го харесам.<br />
<br /></div>
---<br />
<ul>
<li><b>Румъния - Лучан Дан Теодорович и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post_29.html" target="_blank">Нашият цирк ви представя</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikrMXEMVZnhhBI9frn3YEvZ1QYCFCczF3DT5Etq6w61u6fanaeoZDmSQBqpzS5pcC85nsIfguTUKiCHScs3iRCJGFJI1CDLOEXBJwsgJDbQJQEqjaTV6sb23Zz1wAdqnSmIc80uu85SHfD/s1600/korica-nashiqt-cirk-korica-4print.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikrMXEMVZnhhBI9frn3YEvZ1QYCFCczF3DT5Etq6w61u6fanaeoZDmSQBqpzS5pcC85nsIfguTUKiCHScs3iRCJGFJI1CDLOEXBJwsgJDbQJQEqjaTV6sb23Zz1wAdqnSmIc80uu85SHfD/s320/korica-nashiqt-cirk-korica-4print.jpg" width="216" /></a></div>
<br />
Номинации:<br />
2. Дан Лунгу и "Кокошият рай"<br />
3. Йоана Първулеску и "Животът започва в Петък"<br />
<br />
Романът на Теодорович за симпатичния загубеняк и провален самоубиец изпревари останалите претенденти, а и Балканите наистина са голям цирк. Между нас казано - винаги като срещна румънци им казвам, че искам да си намеря трудовете на Чаушеску и после наблюдавам реакцията им.<br />
---<br />
<br />
<ul>
<li><b>*Русия - Сергей Минаев и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/09/blog-post_18.html" target="_blank">Духлес</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipDprBErhsleNqufWhdZmkqAS_qc_viLI46Fi36KeA9oBtPNuIs6cXXCPNkPI72dIeyLdu0QlG7rdUDqtPuChY3YxYmHzAiJSa5_AGB8uSNGSq1YkBStrIRZTQ6_P4KNGHjlLgYQtfzGkz/s1600/642157_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipDprBErhsleNqufWhdZmkqAS_qc_viLI46Fi36KeA9oBtPNuIs6cXXCPNkPI72dIeyLdu0QlG7rdUDqtPuChY3YxYmHzAiJSa5_AGB8uSNGSq1YkBStrIRZTQ6_P4KNGHjlLgYQtfzGkz/s320/642157_b.jpg" width="214" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<br />
Номинации:<br />
2. Дмитрий Глуховски и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/09/2033.html" target="_blank">Метро 33</a>"<br />
3. Георгий Зотов - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2011/10/z.html" target="_blank">Еликсир в Ада</a>" / "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2011/08/z.html" target="_blank">Епидемия в Рая</a>"<br />
4. Борис Акунин - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.com/2014/10/blog-post.html" target="_blank">Смърт на Брудершафт</a>"<br />
5. Сергей Лукяненко - "Чернова"<br />
<br />
Битката за Русия както винаги е изключително оспорвана и дискусионна, но това е земя, на която винаги са се водили революции и перестройки. Забележете, че съм посочил Сергей Минаев за победител, но съм поставил обложката на Метро 2033 от Глуховски, а победители можеха да бъдат както Лукяненко (особено със страхотната <b>Чернова</b>), така и Зотов (приятел ми е във Фейсбук), или Акунин. Чакам някой от тях да плати под масата, но засега реализмът и бруталната критика на съвременното общество в книгите на Минаев вземат връх. <br />
<b>---</b><br />
<ul>
<li><b>Словакия - Антон Балаш - "Лагерът на леките жени"</b></li>
</ul>
Не съм особено доволен от находките за Словакия, явно ще трябва да издирвам по-внимателно. Пробвах с "Кафене Хиена" от Яна Беньова, както и с "Светият Демон" от Петер Били, но с нищо не ме спечелиха. Антон Балаш с "Лагерът на леките жени" също не е нивото, което ми се иска, но остава начело за Словакия.<br />
---<br />
<br />
<ul>
<li><b>Словения - Драго Янчар и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/09/blog-post_24.html" target="_blank">Тази нощ я видях</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjdkDi1Ic5tbUKq49teekGofWwdGUMUVPEJ_7V_QNC1113CQoDXg9CmSyVuveeQR-g_LXhx867HrScRUSui4hxLK9DCFBLaHjcpveuhShKBvJ8duvqZqj1gDJ_V1_4xVriJZZMqSXqiF63S/s1600/175411_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjdkDi1Ic5tbUKq49teekGofWwdGUMUVPEJ_7V_QNC1113CQoDXg9CmSyVuveeQR-g_LXhx867HrScRUSui4hxLK9DCFBLaHjcpveuhShKBvJ8duvqZqj1gDJ_V1_4xVriJZZMqSXqiF63S/s320/175411_b.jpg" width="194" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b>
Понякога намираш само една книга от дадена страна и тя се оказва достатъчно добра. Такъв е случаят с Драго Янчар и "Тази нощ я видях", роман, с който точно можеш да се запознаеш със словенската мрачна история. След което да отидеш на ски там. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Сърбия - Емир Кустурица - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/12/blog-post_11.html" target="_blank">Сто Яда</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtNLMbRramRFSAnEne90L_dafoJS_pFeTFtn7Ry3FidEgnZVpr1UXRyBN0LzGRU1H2ZONn1gSs02x_svqlxyBSjTMe4qMZNSVFjALoyB2gPwJBEVfUF6Swe83giLFMpfVJJ3MkVr6bXzxf/s1600/stoqda3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtNLMbRramRFSAnEne90L_dafoJS_pFeTFtn7Ry3FidEgnZVpr1UXRyBN0LzGRU1H2ZONn1gSs02x_svqlxyBSjTMe4qMZNSVFjALoyB2gPwJBEVfUF6Swe83giLFMpfVJJ3MkVr6bXzxf/s320/stoqda3.jpg" width="207" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
Ще се опитам да пиша нещо за Сърбия без нито веднъж да кажа "Пуши курац" (упс, вече го казах и се провалих :( ). Аз съм голям фен на сръбското кино и съвсем естествено избрах Емир Костурица, макар и той далеч да не е известен с писателския си талант. Някой от разказите обаче направо ме съкрушиха. При все, че има утвърдени като Петрович или Албахари, както млади сръбски писатели (Шайтинац), "Сто Яда" най-много ми допадна. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Турция - Елиф Шафак "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/07/blog-post.html" target="_blank">Копелето на Истанбул</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKLEDVa1S_wwylal-qgaiM6dNYHMYAvXrjfl4Mdw_NMGiRdoQ6QsTvjNz_1zJz-PIpCPjNsW_8cYyIcZnDrmr4010PXS2A0U7WFCS2licbRkAl92IIMjmAYtDWy2J8PbswQAmrQOYQz76y/s1600/158068_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKLEDVa1S_wwylal-qgaiM6dNYHMYAvXrjfl4Mdw_NMGiRdoQ6QsTvjNz_1zJz-PIpCPjNsW_8cYyIcZnDrmr4010PXS2A0U7WFCS2licbRkAl92IIMjmAYtDWy2J8PbswQAmrQOYQz76y/s320/158068_b.jpg" width="215" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
<br />
Борбата за Истанбул беше между Шафак и всеизвестния нобелов лауреат Орхан Памук с "<b>Името ми е червен</b>". Чудех се кой от двамата ще е по-неприятен за Ердоган - жена, незабрадена като Шафак, или дисидент като Памук. Все пак Шафак ми бе по-приятно да я чета, признавам, доста съм я подценявал преди. </div>
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Украйна - Анатолий Крим и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/01/blog-post_07.html" target="_blank">Тръбата</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjs2U7upj5qNTuB86uZeznnNlnyTe2ecvmt89nYmIqIN9h4bzXQxIjURDNxE5wn6EwNINn7ndLWawHBBTT_ga6od5Tbpwl9QwRLeyEGbW-AnM-IwN2R8jl6oPs8L3BSoGd1B3WZzJdu7EpK/s1600/trybata.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjs2U7upj5qNTuB86uZeznnNlnyTe2ecvmt89nYmIqIN9h4bzXQxIjURDNxE5wn6EwNINn7ndLWawHBBTT_ga6od5Tbpwl9QwRLeyEGbW-AnM-IwN2R8jl6oPs8L3BSoGd1B3WZzJdu7EpK/s1600/trybata.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b>
Никак не ми се искаше авторът за Украйна да се казва точно "Крим", имайки предвид, че полуостровът вече практически не е много украински, но "Тръбата" е толкова актуална и точна, а хуморът направо срязва като флекс. "<b>Дванайсетте обръча</b>" и името на Юрий Андрухович може и да е най-популярно, но нищо не може да се сравни с бягащи политици в тръба. </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Унгария - Вилмош Кондор - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/10/budapest-noir.html" target="_blank">Budapest Noir</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgeb1jOBDBTSQSJy7dwbFc_Hk1NjOQCNyzhkD9HqViG9QMl6pBgiOljj-wOq3RdcICjlnNN2P-CebEqeFD3rP-NQj6499Y9kkUQrVHnXfxrz6XhleCg6O82T39-VmWj7FZ2u4Ho39DvgMX4/s1600/budapest-noir.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgeb1jOBDBTSQSJy7dwbFc_Hk1NjOQCNyzhkD9HqViG9QMl6pBgiOljj-wOq3RdcICjlnNN2P-CebEqeFD3rP-NQj6499Y9kkUQrVHnXfxrz6XhleCg6O82T39-VmWj7FZ2u4Ho39DvgMX4/s1600/budapest-noir.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
<b><br /></b>
Пробвах се с няколко унгарски писатели, но комбинацията на Вилмош Кондор от ноар и историческа фикция спечели и то с голяма преднина. Със сигурност ще е доста дълго време на първо място в маджарската ми класация, поне докато Анита Блонд или Виктор Орбан не издадат книги. </div>
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Финландия - Йохана Синисало и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post_21.html" target="_blank">Никога преди залез</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhCoh650iLbyen3K25EC8MpC_fChnqz9Re0-jjl9_8Q0D1pb99Spr-IziGIi2mrHljTrk-Phbf2addCSpIPfqUgLIPzgEDZxoyXhQpmmQhv51EN2KcDq_gRmu4cKbqQSivizlOo7qeJum5u/s1600/186826_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhCoh650iLbyen3K25EC8MpC_fChnqz9Re0-jjl9_8Q0D1pb99Spr-IziGIi2mrHljTrk-Phbf2addCSpIPfqUgLIPzgEDZxoyXhQpmmQhv51EN2KcDq_gRmu4cKbqQSivizlOo7qeJum5u/s320/186826_b.jpg" width="208" /></a></div>
<br />
<br />
Номинации:<br />
2. Софи Оксанен - Когато изчезнаха гълъбите<br />
2. Роса Ликсом - Купе № 6<br />
<br />
Интересно е, че в класацията ми са само жени, а ако добавя и доста странния "Тенарон" на Лена Крун, финландският матриархат става пълен. Все още не съм прочел "Където някога вървяхме" на Шел Вестьо, но Йохана Синисало, участвала и в писането на сценария за "Железни небеса" засега печели първенството. А и накъде финландски роман без тролове?<br />
<br />
--<br />
<ul>
<li><b>*Франция - <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post_19.html" target="_blank">Мишел Уелбек</a> - "Елементарните частици"</b></li>
</ul>
Номинации:<br />
2. Бернар Вербер - трилогията за "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/12/blog-post_20.html" target="_blank">Мравките</a>"<br />
3. Дидие ван Коелер - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/05/blog-post_31.html" target="_blank">Среща под знака на Х</a>"<br />
4. Фредерик Бегбеде - "9.99"<br />
5. Жан Тьоле - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2012/03/blog-post_1329.html" target="_blank">Магазин за самоубийци</a>"<br />
-. Катрин Панкол и "Бавният валс на костенурките"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5Orra2PWNti-5iQXLiOUuoU3oCywfLYceZTyu-D00OE96_CSs3yA290UXZANhaZIIvCRPJjBB25euVYoncotbqB0hw9U8T-cLrRv8R-Ef6Wo-IYQvTGuqHdzYPkmgFOH_ulZaJ5xpHven/s1600/155109_b+%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5Orra2PWNti-5iQXLiOUuoU3oCywfLYceZTyu-D00OE96_CSs3yA290UXZANhaZIIvCRPJjBB25euVYoncotbqB0hw9U8T-cLrRv8R-Ef6Wo-IYQvTGuqHdzYPkmgFOH_ulZaJ5xpHven/s320/155109_b+%25281%2529.jpg" width="235" /></a></div>
<br />
Франция - страна, от която имам изненадващо повече любими книги, отколкото видове сирене с вино, или кроасани с кафе. Огромен фен съм на Мравките и Вербер, обожавам типичните малки и забавни френски романи от сорта на "Среща под знака Х" или "Магазин за самоубийци", които толкова много напомнят за черния хумор на друг боготворен от мен француля от близкото минало (не чак толкова близко, де) - Борис Виан. Въпреки това избрах най-трудно смилаемата и шокираща, най-зашеметяващата. Уелбек, звезда на френската литературна сцена и нападател на ФК Арсенал (шегувам се, ве).<br />
<b>---</b><br />
<ul>
<li><b>Холандия - Херман Кох и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post_22.html" target="_blank">Вечерята</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiGf8nWqmUl43SC1HZyLH-AK5BpZq_fOCPxmIG-e_8DCEeX-fM2s7c0ZzjR5ir6n6dC9SkkV_HMRjqh9gJPTFaOZtMbLjxwJdYqtDpVDDKtONMFlxAabJJ5CAPM516McHz9rdKnXQWXT-Wa/s1600/vecherqta.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiGf8nWqmUl43SC1HZyLH-AK5BpZq_fOCPxmIG-e_8DCEeX-fM2s7c0ZzjR5ir6n6dC9SkkV_HMRjqh9gJPTFaOZtMbLjxwJdYqtDpVDDKtONMFlxAabJJ5CAPM516McHz9rdKnXQWXT-Wa/s320/vecherqta.jpg" width="204" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
Все още не мога да си обясня масовата почит към оранжевия цвят в Холандия и обоготворяването му, а съм доскоро смятах, че страната е арена на неофициална корпоративна война между бирената индустрия и търговията с марихуана, но понеже повечето холандци се напушват, докато пият, изходът от войната е равенство. Няма равенство между Херман Кох и останалите съвременни писатели, на които попаднах - "Вечерята" и "Вила с басейн" са брутални, може би единствено Арнон Грюнберг се доближава, но все още не съм чел "<b>Тирза</b>". </div>
<div>
---</div>
<ul>
<li><b>Хърватия - Анте Томич - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/10/blog-post_17.html" target="_blank">Чудото в Поскокова драга</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjCrBU0PDfaktHAfDPnFhKe-dt8YDtNlMEoW5nMft963rEDyapXaihPyKF30XOYohUBM8Vp8RBJqeuQfQk6yupMn3Z5YFv65_84b8YiLLQ_QgJX0MdNvFkMAIRuvbXQXzBILwUceZCiMuK2/s1600/174635_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjCrBU0PDfaktHAfDPnFhKe-dt8YDtNlMEoW5nMft963rEDyapXaihPyKF30XOYohUBM8Vp8RBJqeuQfQk6yupMn3Z5YFv65_84b8YiLLQ_QgJX0MdNvFkMAIRuvbXQXzBILwUceZCiMuK2/s320/174635_b.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
Анте Томич също се превърна в любимец с двете си книги, "Чудото в Поскокова драга" и "Какво е мъж без мустаци", макар в кастинга да участваше и Дубравка Угрешич (не, не е турбо-фолк звезда), а и още няколко хърватски писатели.<br />
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Черна гора - Огнен Спахич - "Глава, пълна с радост"</b></li>
</ul>
Единствената книга от съвременен писател от Черна гора, която открих, но все пак аз съм по-стар от тази новоизлюпена държава. Не че ми допадна, сборникът е посредствен, съдържа два-три разказа, които ми привлякоха вниманието, но има потенциал.<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Чехия - Иржи Кратохвил и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post_25.html" target="_blank">Лягай долу звяр</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGZrV2vNpeCuV_hWpiFAmJ0IGfKfwDeYLBn8kRD2Bnh0Q0nXMporKa4bMblL0uHwFlR6pWbaIKT4MkGshDCKu-8wA3emICUdj7s8_0u0j05A11eBxCtDVd78BJloQvGsPJGbNQET8bnO6O/s1600/gen_img_url+%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGZrV2vNpeCuV_hWpiFAmJ0IGfKfwDeYLBn8kRD2Bnh0Q0nXMporKa4bMblL0uHwFlR6pWbaIKT4MkGshDCKu-8wA3emICUdj7s8_0u0j05A11eBxCtDVd78BJloQvGsPJGbNQET8bnO6O/s1600/gen_img_url+%25281%2529.jpg" /></a></div>
<div>
<b><br /></b>
Чехите са дали толкова много ключови писатели като Чапек, Кундера (все още активен, но новите му книги не ми допадат) и Хашек. Въпреки това са по-известни с бирариите и бардаците в Прага, един от най-красивите градове в Европа. Кратохвил е също писател на високо ниво, макар и да не е лесен за четене, а трите му издадени книги в България заслужават повече внимание. </div>
<br />
---<br />
<ul>
<li><b>Швейцария - Алекс Капю - "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2016/04/blog-post.html" target="_blank">Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията</a>"</b></li>
</ul>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIxmy9JDujhJHfq_fg1yQUpCUCYNA02O4iYYC6bq9nCLP5CwNlg3dL9CiAt3JEBtAipzVS5YlY2HWZcTmRznSR-iRGAf-f-wEoYaEZgra_r-iIUAaGf8NIhLKnTshS89wJu-fpaO2mcP4d/s1600/0000278632-article.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIxmy9JDujhJHfq_fg1yQUpCUCYNA02O4iYYC6bq9nCLP5CwNlg3dL9CiAt3JEBtAipzVS5YlY2HWZcTmRznSR-iRGAf-f-wEoYaEZgra_r-iIUAaGf8NIhLKnTshS89wJu-fpaO2mcP4d/s320/0000278632-article.jpg" width="250" /></a></div>
<div>
<b><br /></b></div>
В ревюто за книгата съм обяснил ясно защо съм избрал романа на Алекс Капю пред останалите, а също и пред няколко шоколада, така че ще бъда кратък и точен. Е, не толкова точен колкото швейцарски часовник, но поне кратък.<br />
---<br />
<ul>
<li><b>*Швеция - Фредрик Бакман и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2014/12/blog-post_29.html" target="_blank">Човек на име Уве</a>"</b></li>
</ul>
<b><br /></b>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilHM639MiEQsEFnn9AHCPPsHuXRUujaJnpA4ifzH7S2hlmXliAl-XjFT402RsTazLJzhRhSd27WmJmmWcQw4y1VIuljEGX1qVeKnEsqUhF1KCuAH6hmgT00yTKhQfcjNOsSOfgUyd2mlx0/s1600/164fc049aeda056e21f554d7e094646e.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilHM639MiEQsEFnn9AHCPPsHuXRUujaJnpA4ifzH7S2hlmXliAl-XjFT402RsTazLJzhRhSd27WmJmmWcQw4y1VIuljEGX1qVeKnEsqUhF1KCuAH6hmgT00yTKhQfcjNOsSOfgUyd2mlx0/s320/164fc049aeda056e21f554d7e094646e.jpg" width="222" /></a></div>
<b><br /></b>
Номинации:<br />
2. <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/04/blog-post.html" target="_blank">Юнас Юнасон</a> и "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2013/11/blog-post.html" target="_blank">Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна</a>"<br />
3. Андерш де ла Моте и трилогията "<a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/06/blog-post.html" target="_blank">Играта</a>, <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/06/blog-post_19.html" target="_blank">Тръпката</a>, <a href="http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/08/blog-post.html" target="_blank">Измамата</a>"<br />
4. Йон Айвиде Линдквист и "Покани ме да вляза"<br />
5. Юнас Карлсон - "Фактурата"<br />
<br />
Хората, които ме познават знаят, че Швеция ми е любимата страна по редица причини и една от тях е литературата. Населението на Швеция е малко над 9 милиона, но за сметка на това е в топ 10 на най-превежданите езици в световното книгоиздаване. Има толкова много забележителни автори от тази страна, в която карат СААБ, слушат АББА и четат Фредрик Бакман, Трилогията на Андерш де ла Моте също е много важна и донякъде носи духа на времето, това на социалните мрежи в което живеем.<br />
---------<br />
<br />
И за десерт цялата карта, като предварително се извинявам на правителствата на Лихтенщайн, Сан Марино, Андора, Люксембург, Молдова, Латвия, Косово и Фарьорски острови (дано не съм пропуснал някоя миниатюрна страна):<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiuQpM3wV6_I3RlnWb9qJVW5y-kliCRL7z6TspHMCFkdTPDBRv6XOri3piEm-O31Vnh9N2wEJrAjgxGzj2lbijMSYHwJTlUwRlkpw1h6Kz_jdLGpp4Qew0qLZUnHq25APdCYGJ4scbDDK6W/s1600/blank_europe_map.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="256" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiuQpM3wV6_I3RlnWb9qJVW5y-kliCRL7z6TspHMCFkdTPDBRv6XOri3piEm-O31Vnh9N2wEJrAjgxGzj2lbijMSYHwJTlUwRlkpw1h6Kz_jdLGpp4Qew0qLZUnHq25APdCYGJ4scbDDK6W/s320/blank_europe_map.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
С това европътешествието въобще не е приключило. Ще продължавам да ъпдейтвам (добре, де, обновявам) страницата периодично, защото съм сигурен, че ще излизат все по-добри романи, особено в по-малко популярните страни.<br />
<br />
В момента обмислям няколко нови предизвикателства:<br />
1) Книжно пътешествие в Южна Америка. Избор на знакова книга и писател от всяка държава.<br />
2) Книжно пътешествие из 20-и век, т.е. избор на 3 ключови /знакови/ книги от всяко десетилетие на миналия век, книги, които най-добре улавят духа на епохата.<br />
3) Прочитане на всичко от един писател, примерно Джон Стайнбек.<br />
<br />
<br />
.<br />
<br /></div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-30165530733518013572016-10-02T06:43:00.003+03:002016-10-02T06:57:28.816+03:00Белгия: "Антихриста" и книгите на Амели НотомбЗа Белгия обикновено никой нищо не знае. Дори самите белгийци не знаят нищо за нея. Може ли да изброите поне един известен белгиец? Отнема доста време за да се сетите за поне един. Как по дяволите е възможно най-известният белгиец да е комиксовият герой Тинтин? Шибаният Тинтин! Единственото нещо, с което белгийците са известни, е това, че половината от тях говорят много лош холандски (фламандски) език, а другата половина пък говори отвратителен френски (валонски). Това което обединява двете половини са...гофретите. Сещаме се за скромните белгийчета единствено, когато ядем гофрети с шоколад. Гофретите са белгийско изобретение. Друго нямат.<br />
<br />
Но пък си имат Амели Нотомб. Онази симпатична писателка, която пише приятни, на пръв поглед неангажиращи, малки романи, обикновено от около 100-120 страници. Нотомб има малка тайна рецепта, с която пленява милиони читатели по света. Тя работи много усилено и пише часове наред ежедневно, за да достигне до максимално синтезирана история, с която да захапе читателя. Така, израсналата в Япония белгийка, ни пуска по книжната пързалка и неусетно през цялото време се спускаме и се питаме "какво ще се случи по нататък, мамка му" и не пускаме книгата докрай. Книгите й се четат за няколко часа, чудесни за някоя зимна студена вечер, която да прекарате с книжка под завивките и горещ чай, или за вечерно дълго пътуване с влак, а на плажа или басейна върви с коктейл.Умението й да задържа вниманието на читателя с прости, но майсторски заплетени истории, е удивително. Амели не се опитва да влезе в рамките на някой жанр. Тя има своя запазена марка.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrsJJuA52KXgiFFeXCN7I1NM3OYFBUK_8RIaAgYamMWR6BYLGzwHfPyhIxkTPUmMYxiVXYdMjIfQl9W2My_oWUy1ikcBWMAAfKvcxwje5JUNBhEOioRRp52JsF-jZBDmrOOJS-xV9QEYzO/s1600/zx620_2236349.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrsJJuA52KXgiFFeXCN7I1NM3OYFBUK_8RIaAgYamMWR6BYLGzwHfPyhIxkTPUmMYxiVXYdMjIfQl9W2My_oWUy1ikcBWMAAfKvcxwje5JUNBhEOioRRp52JsF-jZBDmrOOJS-xV9QEYzO/s320/zx620_2236349.jpg" width="248" /></a></div>
<br />
<br />
В "Антихриста" се срещаме с две момичета - Христа и Бланш. Христа е нахакана, популярна сред всички в университета, лесно влиза под кожата на хората, умее да манипулира и да постига своето. Бланш пък е срамежлива, асоциална, интелигентна,но предпочита да се затваря в себе си и не е особено популярна. В началото Христа и Бланш се сприятеляват, но впоследствие започва истинска психологическа война между тях. Нотомб неусетно влиза в зоната на женските проблеми и комплекси в тази крехка възраст и те ярко контрастират в образите на двете момичета. И двете се опитват да се преборят с комплексите си, нуждаят се една от друга и се стремят да постигнат своето. Играта е започната от лукавата, хитрата и изключително коварната Христа, която оплита в мрежите си невинната, чувствителна и наивна Бланш, нуждаеща се от внимание и приятели. Впоследствие Бланш започва постепенно да узрява, впуска се в един непознат свят, в който трябва да оцелее и защити достойнството си. В края не се знае кой е победител и кой е губещ, като Нотомб оставя на читателя да реши.<br />
<br />
В "Кралска воля" Нотомб дава втори шанс на своя герой, втори живот, който е далеч по-вихрен, опасен и емоционален, който да го накара да забрави за сивотата на предишния. Експеримент със своя собствен герой, с който белгийката иска да изследва поведението му. В "Изумление и трепет" Нотомб представя японската култура както никой друг и кара всеки да се влюби в странностите й. Друг роман, който може да предизвика трепет е "Атентат", една мрачна серенада за любовта.<br />
<br />
Така или иначе, която и книга да вземете на Нотомб ще усетите запазената й марка, с която литературата ще я запомни. Кратки, за мнозина повърхностни, за други достатъчно задълбочени, но със сигурност завладяващи истории. Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-39004378799628265802016-09-10T12:43:00.002+03:002016-09-10T12:43:59.112+03:00Македония: Лидия Димковска - "Резервен живот" За българите Македония е просто югозападна България. За албанците Македония скоро ще стане част от Велика Албания. За гърците Македония е древногръцко царство и район от северна Гърция. За сърбите Македония ще си остане южна Сърбия. За македонците Македония е най-великата империя и светът трябва да й възстанови границите до Индия от времето на Александър Македонски.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9Y4YsiN-AixzNvbjj8kY2a9ekrgM-pkXnd7HrvJAECoqCYlbXHmLnnJ_aZgOFig7mfW5kOrhfY4meP0lXqquMDRbQNs3jqw5VfZAUM7fW0kZXuW2iSM3uu911z9VIM0JAXnxra0X5mSZc/s1600/rezervenzhivot3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9Y4YsiN-AixzNvbjj8kY2a9ekrgM-pkXnd7HrvJAECoqCYlbXHmLnnJ_aZgOFig7mfW5kOrhfY4meP0lXqquMDRbQNs3jqw5VfZAUM7fW0kZXuW2iSM3uu911z9VIM0JAXnxra0X5mSZc/s320/rezervenzhivot3.jpg" width="206" /></a></div>
<br />
<br />
Обикновено така се шегуваме с македонците. Те обаче успяха да извадят голям европейски роман. Защото "Резервен живот" на Лидия Димковска е именно такъв. Бях си взел няколко книги на македонски писатели, но повечето страдаха от същия синдром като българските - бяха безлични, безинтересни и повечето задълбаваха с пустия балкански преход. Подходите на повечето бяха да опишат досадни битови драми с изтъркани съседски и пиянски хуморизми, както и със скучни клишета, с които да се подчертаят социално-политическите небивалици. Нямаше нищо оригинално, с което човек да се захване.<br />
Лидия Димковска обаче е намерила оригинална история, около която да изгради и възстанови цялата атмосфера на бивша Югославия, с музиката и изпълнителите, с филмите и актьорите, с телевизионните и радио предаванията, с продуктите от магазините, с начина на живот, с особеностите и привичките в дребните детайли на тогавашното юго-население. С мечтите и желанията на хората.<br />
"Резервен живот" е не само политическа и социална, но и културна антология на Македония преди обявяването й за независима държава, както и след това. Тя не само разкрива политическата "смяна на платната", но и промяната в културните нагласи на македонското общество, особено по отношение на западното влияние, което постепенно навлиза в страната, както и постепенните етнически разриви, които неизменно се получават при такива големи разпадания на държави.<br />
Но освен всичко романът на Димковска е и една дълбока психологическа драма, един социален тест в среда на бурни промени. Злата и Сребра са близначки, сраснати в областта на слепоочието и делящи една и съща вена. Те се раждат различни в малко по-консервативно общество, в по-бедните провинции на бивша Югославия и съответно тези две иначе нормални момичета, с съвсем естествени нужди и мечти, идеали и амбиции, със същите раними и крехки чувства като всички останали момичета на тяхна възраст, остават изолирани, пренебрегнати дори от собствените им родители. Въпреки те търсят приятелства и се дълбоко се връзват с всеки, който им даде възможност за това. Така се появява дружбата им с Роза, както и с друго изолирано дете-сираче, Богдан. В началото на книгата виждаме ежедневието на тези деца, всички техни обществени и интимни въжделения, постепенното израстване в тревожно променящата се обстановка.<br />
<br />
През цялото време имах чувството, че това срастване на главите донякъде е алюзия на бивша Югославия - от една страна неестествено сплотяване на различни организми с иначе еднаква генетика, но причиняващи неудобства за всички, и в същото време за тази раздяла бе платена твърде голяма цена и бе пролята твърде много кръв. А всички толкова много сме еднакви и си приличаме.<br />
<br />
Димковска също така успява да излезе и от пределите на Македония и навлиза в тези на Европа, като тя далеч не е перфектна. Операцията е в Лондон, а медиите там не чакат дълго за да се възползват от тази история и да извлекат политически дивиденти. След което писателката връща топката в Македония и назряващия етнически конфликт, който си седи като буре с барут и чака да се разпали. Но всичко това е на заден план, защото важната фигура е Злата, нейните чувства и опитите й да се впише в живота и да намери своето място.<br />
<br />
"Резервен живот" е същинска антология на македонската история и Лидия Димковска заслужава само похвали за подходът, с който е успяла да постигне и предаде идеите си.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-25863474190336561932016-09-09T21:20:00.002+03:002016-09-09T21:28:45.975+03:00Дания: Кристиан Банг Фос - "Смъртта кара Ауди" Нали сте чували за Дания, онази северна страна, която прилича на разбил се на пода кораб, направен от Лего, вследствие на което са се разхвърчали стотици тухлички? Ако трябва да сме точни - в Дания има 406 островчета. За датския език казват, че той звучи като шведски, говорен от много пияни шведи, чийто думи едва се долавяли.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQvZTNQkycTgDvLYeqh3XDRwwJdhCshYCT1uWLeAELTAYr2JRqxG-Vz4hxK5zXQzJ7rZ391dJ805uwKmksQvJ2ZHytoB9ntcg1hdnk3zf7fKOJGZoc0eCZdfIydB_CGCk6eltpXMNRzO_g/s1600/smartta-kara-audi-original-42874.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQvZTNQkycTgDvLYeqh3XDRwwJdhCshYCT1uWLeAELTAYr2JRqxG-Vz4hxK5zXQzJ7rZ391dJ805uwKmksQvJ2ZHytoB9ntcg1hdnk3zf7fKOJGZoc0eCZdfIydB_CGCk6eltpXMNRzO_g/s320/smartta-kara-audi-original-42874.jpg" width="206" /></a></div>
<br />
<br />
Взех си няколко книги от съвременни датски писатели: на Грьондал, на Адлер-Улсен, Петер Хьог, но за моя изненада най-много ми хареса най-малката книжка на най-непретенциозния автор. Самата корица с хипи-вана на фолксваген веднага навява усещането, че това е от онези пътнически, туристически романи, които всички си взимаме лятото за по път. Обикновено сме свикнали те да са лековати, с по-приключенски характер, без да претендират за стойност.<br />
Кристиян Банг Фос обаче е типичен съвременен писател, който тръгва от една базова история, която да повлече читателя и без да натрупва с излишни изповедания, понякога дори само с описването на сетинга или беглото споменаване на наглед незначителни елементи, писателят изгражда доста солиден роман. <br />
<br />
Асгер е главният образ в "Смъртта кара Ауди". Работи в областта на рекламата, този съвременен феномен, като миг невнимание, едно прибързано използване на снимка от интернет, довежда до политически скандал. Оттам всичко за него се сгромолясва като викингски чук върху римска каска: губи работата и репутацията си, разпада се семейството му, губи апартамента и бъдещето си. Неволята го кара да приеме невзрачна работа в краен квартал в Копенхаген. Стентофте като име е измислица, но Банг Фос го е изградил на базата на действителен квартал, в който е работил. В него атмосферата е почти анти-утопична, споменава се, че е пълен с бежанци, а оттам и очевидно се получават доста социални сблъсъци.<br />
<br />
Асгер се запознава с драматично-комичния Валдемар, трудно движещ се инвалид, болен от десетки неизлечими болести, живеещ на социални, като от тях намазват и родителите му. Датският автор не се занимава с проблемите на бежанците и далаверите със социалните помощи, но само беглото им споменаване ясно ги сочи като сериозен социален и политически бодлив трън в Дания. Той също поставя на показ и проблемите със старите хора, с некачествената стока във веригите магазини, с пушенето на марихуана от болни, както и много други. Но всичкото стои като декор встрани. Самият Кристиян е и художник на комикси, което си личи.<br />
<br />
Асгер и Валдемар решават да заминат за Мароко, където искат да срещнат мистичен и екзотичен лечител. С всички усилия успяват да организират това пътуване и да минат през Германия, Франция и Испания, където срещат колоритни образи и стават свидетели на интересни малки събития. Кристиян Банг Фос оставя сами да преценим дали това спиритуално пътуване е било успешно или не. Въпреки гротесковата аура на Валдемар и неговият странен характер, в края може би ще му се възхитим и ще го разберем. Действието винаги е за предпочитане, изживяването на мигове струва повече, отколкото чакането им.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-49882017249157593192016-09-09T18:56:00.002+03:002016-09-09T18:56:44.318+03:00Беларус: Светлана Алексиевич - "Време секънд хенд" Малко е несериозно, но първото нещо, което се сещам за Беларус е онзи футболен тим с култовото име БАТЕ Борисов. Преди много години си спомням колко високомерно гледахме на този отбор, на тези "трактористи", "текезесари", и им се присмивахме. Днес, близо десетилетие по-късно, БАТЕ Борисов има вече 5 участия в Шампионска лига, построи един от най-красивите стадиони в Европа, който спечели и множество награди за дизайн. На тази олимпиада Беларус спечели девет медала, т.е. три пъти повече от нас. А на всичкото отгоре вече имат нобелов лауреат - Светлана Алексиевич. Виждам как от нищото се появява в едно облаче малко човече и с писклив глас (като в "Минута е много") недвусмислено пита "Къде сме ние?".<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjUspzp8h_hWnKRQY0y8hZo02zvxexYEihPjrhQ2F4h7fLIVCpLy4ltTQs0SHaUhoXeCCfA_ITEeNns7OZbxmimeZ54iy0vaiK_fx9taftsvtbasllUNTy8eogrPirz8Vl_qdU4Tw5CcD92/s1600/200356_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjUspzp8h_hWnKRQY0y8hZo02zvxexYEihPjrhQ2F4h7fLIVCpLy4ltTQs0SHaUhoXeCCfA_ITEeNns7OZbxmimeZ54iy0vaiK_fx9taftsvtbasllUNTy8eogrPirz8Vl_qdU4Tw5CcD92/s320/200356_b.jpg" width="211" /></a></div>
<br />
<br />
Алексиевич е разследващ журналист, а "Време секънд хенд" е забележителен труд, в който родената в Украйна и живееща в Беларус жена, е събрала потресаващи истории, разказани от самите потърпевши или очевидци. Изисква се огромен талант за да накараш хора така да излеят пред диктофон или парче хартия цялата си житейска трагедия, да изкарат на повърхността този психически товар, който ги съпътства през целия им живот. Светлана е интервюирала стотици хора, на базата на което е изградила събирателните образи в книгата. <br />
<br />
Тези нейни герои, които срещаме в книгата са много показателни в няколко насоки. От една страна ние още чуваме остатъчния екот от зловещото тракане на комунистическата машина, която задушавала милиони хора в Съветския съюз. Особено онези, които не могли да синхронизират мисленето си със сивотата и монотонността на една провалена утопия, но от друга - виждаме пост-съветски хора, които трудно могат да се интегрират в новото време, попадат в различен, непознат консуматорски свят, лишен от чисто човешки ценности. Свят, който е много по-различен от това, което хората са мечтали. Криворазбрана демокрация, в която властват най-хищническите елементи на обществото, за сметка на обикновения човек и на интелигенцията. Оттук вече идва и загубата на идентичност и неуспешното търсене на такава, в което се изразява драмата на героите в романа. Хората просто искат да живеят добре, без страх. И са готови да преследват утопии без да знаят как да достигнат до тях. Независимо дали са нови, или стари.<br />
<br />
Алексиевич е успяла да извлече и покаже голяма част от икономическите, религиозни, етнически, чисто социални и идеологически сблъсъци в пост-съветското общество.<br />
Запознаваме се с Маргарита, арменка, родена в Баку и женена за азер в навечерието на конфликта в Нагорни Карабах. Започва масово изтребване на арменци, гонения и зверства и от двете страни, а животът на Маргарита и нейния съпруг се превръща в сюреалистичен кошмар, в едно тотално объркване. Никое от двете страни на семействата не ги приема. Изведнъж всичко се озлобява и избива, като по сигнал, подаден от злокобна сила. Етническо-религиозни сблъсъци виждаме и в разказа на таджикистанката Гавхар Джураева, чрез която нагледно ни се разкриват огромните пропасти и (не)обяснимата мултиплицираща се омраза сред различните конфесии.<br />
Но лично за мен най-потресаващата история бе тази за Людмила Маликова. Ако някой реши да прочете поне една история от книгата, то нека бъде тази. Отвратителна, но и толкова добре позната, характерна и за нашата действителност история. Тя е за момиче, което без никаква вина остава на улицата, изпъдено и обречено от собствените си алчни роднини, както и за борбите за оцеляване, които буквално тя и нейната майка водят.<br />
Алксиевич има широк диапазон на действие сред обществената скала и нейни герои са още оцеляло момиче от атентат в руското метро, което нанася огромна травма, както на него, така и на родителите, живеещи под постоянен стрес и страх. Писателката от Беларус ни запознава и с онези хай-лайф жени и тяхното различно мислене, затворено в преследване на този висок стандарт на живот. Разкрива ни и пагубното влияние на войната и пропагандата върху войниците, както и последствията от тях.<br />
<br />
"Време секънд хенд" наистина е огромен труд, в който много от нещата ще ни се сторят до болка познати, защото и нашата действителност е изградена от същото разпаднало се пост-социалистическо общество и имаме същите проблеми и комплекси.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-20777981995423511662016-07-01T19:54:00.000+03:002016-07-01T19:54:36.247+03:00Армения: Нарине Абгарян - "Три ябълки паднаха от небето" Моите баба и дядо от майчина страна са родени в малки села около Петрич. Тяхната история е интересна, тъй като дядо почти е отвлякъл баба, защото по-богатото й семейство не му давало ръката й. Всяко лято отивам да ги посетя, а те винаги са на полето, живеят в спретната каравана, с телевизор, баня и всичко необходимо, и ежедневно се трудят в добре подредена градина, където отглеждат грозде, домати, праскови и какво ли още не. Макар и вече преминали 80-те още живеят с мисъл за работа и са в сравнително добро здраве, най-вече заради физическия труд, който полагат. Селото е Рупите, което постепенно запустява, в него живеят предимно стари хора, но има и няколко млади семейства.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhizvm4B1sZC1Q1BfuJhYyxKTbGZb_Ggqv3ttE5_UAfke6sDiO3f35P86yJ31yEnU1ZOjeO1eBQjJihqxjHVOfyJAI_IHhk02erdXEry7lcvj216NBB1v_qtuAh-PJ1BHllftkA5BI9BEhr/s1600/30217082.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhizvm4B1sZC1Q1BfuJhYyxKTbGZb_Ggqv3ttE5_UAfke6sDiO3f35P86yJ31yEnU1ZOjeO1eBQjJihqxjHVOfyJAI_IHhk02erdXEry7lcvj216NBB1v_qtuAh-PJ1BHllftkA5BI9BEhr/s320/30217082.jpg" width="210" /></a></div>
<br />
<br />
Разказвам всичко това, защото през цялото време се сещах за този край, докато четях "Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян. Написана на руски език, Абгарян буквално успява да съживи малко арменско село, скрито някъде из високите планини и донякъде изолирано от останалия свят. Героите са толкова добре изваяни от перото на писателката, толкова са ярки, че това ви кара да се чувствате сякаш сте били свидетел на действията и просто си спомняте за тях. Като стил и атмосфера веднага напомня за разказите на Елин Пелин и неговите обикновени герои, предимно селяни, опитващи се да оцелеят в тежките провинциални условия.<br />
<br />
Жителите на арменското селце Маран са принудени да оцеляват и да превъзмогват свлачища, земетресения, ветрове, тежки зими, изтощителни лета, нападения на ята от комари и армии от плъхове, децата им не се връщат от войни, а голяма част са оцелели от гонения и убийствени гладове. Дори когато всичко изглежда помръкнало, отнякъде блясва искрица надежда.<br />
<br />
Постепенно Абгарян ни описва съдбите на героите, като за всеки от тях ни връща далеч назад във времето и ни разкрива тяхното детство, историята на родителите им, а с това ние можем пълноценно да проследим изграждането на характерите им и да добием представа за причините за поведението и действията им. Взаимоотношенията между героите са съвсем обикновени, но именно в тежките моменти малкото човещина прави съществуването поносимо.<br />
<br />
Прави впечатление голямото суеверие, което витае около героите, на места текстът звучи като библейска притча с характерните предсказания и поличби. Това не е недостатък на книгата, напротив, суеверието е много характерно за подобни малки и бедни села. За пример отново ще посоча село Рупите и легендите около баба Ванга сред този район, в който съм чул още какви ли не мистериозни истории. Хората имат нужда да вярват в чудеса, животът им никак не е лек, на моменти е жесток, и те се нуждаят, уповават на тях. Така те си обясняват случките в ежедневието, независимо дали добри и лоши. С чудо е свързан и животът на Анатолия, която най-сетне намира своето щастие, макар и късно, след толкова много години на терзания и мъки...<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-59169018116079542472016-07-01T16:59:00.002+03:002016-07-01T16:59:52.864+03:00Турция: Елиф Шафак "Копелето на Истанбул" <div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
Турция се намира на кръстопът не само в географски смисъл, но и в политически, исторически, търговски, религиозен, обществен и културен такъв. Страната се клатушка като кораб и се опитва да намери своето място. Един от героите на Елиф Шафак от "Копелето на Истанбул" най-добре описва ситуацията на тази страна в няколко изречения:</div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
" Заседнали сме. Заседнали
сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са
секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек
не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна
армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите
конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже
и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост
и другата половина от държавата. Какво остава за нас?" <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXmYu5TBR-CP0DlIv46G4iPBMWZYCrrjDkofzl0VDxG9SLcq1qiRYaT1Powb3NHtceSZPciIh968dJUml2fPjdT6DxOvBsTsDgxoB7zsMk8Fm4VA5IYlisLlsFbKrsDs5OzE8ZUoi13iR7/s1600/158068_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXmYu5TBR-CP0DlIv46G4iPBMWZYCrrjDkofzl0VDxG9SLcq1qiRYaT1Powb3NHtceSZPciIh968dJUml2fPjdT6DxOvBsTsDgxoB7zsMk8Fm4VA5IYlisLlsFbKrsDs5OzE8ZUoi13iR7/s320/158068_b.jpg" width="215" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
</div>
<div class="MsoNormal">
Почти навсякъде сочат темата за арменския геноцид като основна в книгата, но за мен "Копелето на Истанбул" е изцяло роман за мястото и проблемите на жената в модерния източен свят. Също като Елиф Шафак, главната героиня Ася израства в семейство без баща, заобиколена само от четирите си лели, една от които й е майка, но се обръща към нея също с "леля". Като добавим баба Гюлсюм и Маминка, двете стари жени в къщата, матриархатът става пълен. Чрез лелите и бабите на Ася Шафак създава една пълна картина на доста шарения облик на жената в Турция. Макар и сестри, лелите на Ася коренно се различават една от друга. Зелиха е типична бунтарка, напълно разделена от религията, със силен и чепат характер, тя не се дава и устоява свободомислието си пред консервативното общество. Има студио за татуировки. Леля Джервийе пък е с по-патриархални възгледи, но все пак светска жена, винаги спретната, въздържана, тя е преподавателка по турска история. Леля Фериде пък е пълна откачалка, гледа сериали, влияе се от модните течения и постоянно си мени прическите и цветовете на косата, които да са в тон с настроението й. Най-голямата от сестрите, леля Бану е по-религиозна, забрадена, изключително суеверна, вярва в джинове и духове, чете Корана. Всичките сестри обаче живеят под един покрив, обединява ги проклятието, което тегне над мъжете в семейството и всичките обгръщат със задушаваща любов подрастващата Ася. Така Шафак нагледно прави пълна дисекция на проблемите на жените в Турция и целия източен свят. </div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
Лелите също имат и един брат, Мустафа. С неговия образ Шафак остро критикува онази ултра-патриархална гледна точка, в която бащата изисква да има син, инак сякаш няма потомство. Мустафа се ражда като четвърто дете след три дъщери за голяма радост на родителите му, които започват да го фаворизират и глезят, като в крайна сметка го превръщат в човек, неспособен да се интегрира нормално сред хората. Именно това ориенталско пренебрежително отношение към жената е в основата на трагичната в книгата. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Паралелно се развива и друга история на момиче от арменски произход, на хиляди километри от Истанбул, в САЩ. Семейството й бяга от Босфора, успява да избегне смъртта и се озовава в Америка. Своенравната Армануш решава да посети Истанбул и да потърси старата къща, в която е живяла баба й. Така се преплита историята на Армануш с тази на Ася и семейството й. Шафак обаче набляга на приликите между арменската и турската култура, най-вече изразяваща се в двете кухни, които са почти идентични. Опитва се да разграничи и османската империя от модерната турска държава. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Турската писателка описва с разбиране болката и яростта на Армануш, но в крайна сметка тя не може да потърси вина в Ася и любвеобилните й лели. Вместо това Шафак се опитва да построи мост между двата народа, не само чрез близките им кухни, да постави всеки на мястото на другия, да преплете родствените връзки и тогава може би отношението между двете страни ще се промени. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
С голяма любов Шафак успява да създаде и пъстроцветния Истанбул, който действително представлява много различни градове, събрани накуп в един общ. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Всъщност състезанието между Шафак и Памук се оказа доста оспорвано, но в крайна сметка, изненадващо Елиф излезе победител. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-66106293389304598432016-04-24T10:28:00.001+03:002016-04-24T10:51:41.045+03:00Швейцария: Алекс Капю - "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" Когато си набавях и търсех книги от швейцарски писатели, се сблъсках със следния проблем. В анонсите на задните корици на поне четирима от тях пишеше, че е "най-четеният" съвременен швейцарски писател. Това твърдение срещнах за Алек Капю, Мартин Зутер, Силвио Блатер, както и за Кристиан Крахт. Явно е, че швейцарците винаги успяват да покажат своя банкерски нюх и да пласират услугите си с етикета "най". Най-точните часовници. Най-фините шоколади. Най-полезните джобни швейцарски ножчета. Най-добрите тенисисти. Най-добрият център за ядрени изследвания. Най-яките крави. Най-хубавите алпийски курорти. Най-стабилните банки. Сиренето с най-много дупки - швейцарското. И така нататък.<br />
<br />
Затова избрах и най-швейцарския роман. Романът на Алекс Капю с лекота спечели съревнованието измежду швейцарските си колеги. Идеята на Кристиян Крахт в "Ще бъда тук сред слънчевата светлина и в сянката" да напише алтернативна история, в която Ленин никога не е напускал Швейцария и успял да наложи комунизъм там, е интригуваща, но самото изпълнение бе прекалено сухо и скучно. "Любовникът на мама" от Урс Видмер е написана в онзи стар разказвачески стил на О'Хенри например, но бе прекалено обикновена, даже невзрачна книга. С "Тъмната страна на луната", в която виждаме един съвременен вариант на Джекил и Хайд, Мартин Зутер също впечатлява с идеи, но също ми беше трудна за четене, с много ненужни и досадни пасажи. Силвио Блатер е добър писател, но отново нещо не ми тръгна с "Щастливо число", просто не е мой тип.<br />
<div>
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEitnpb6k9gA-dPVZakxLkKTUrroD5e3fCDWoVX23CDXG2-yG8Wt6U-vtZoXIf5biEOF3SQJniLzpqIWH2k-fASoL8uVKFDOv1MIzd7pCYGPLgEn_oGy4113aX7yAr1hYstihhGO28Z0yCyY/s1600/alex-kapu.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEitnpb6k9gA-dPVZakxLkKTUrroD5e3fCDWoVX23CDXG2-yG8Wt6U-vtZoXIf5biEOF3SQJniLzpqIWH2k-fASoL8uVKFDOv1MIzd7pCYGPLgEn_oGy4113aX7yAr1hYstihhGO28Z0yCyY/s320/alex-kapu.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" е биографичен роман, в който са представени историите на три легендарни исторически фигури, свързани с Швейцария по един или друг начин. Това са биографиите на физика Феликс Блох, на неуспялата певица и впоследствие станала шпионка Лаура Д'Ориано, както и на Емил Жилиерон - баща, и младши, които възстановявали древни находки и произвеждали техни дубликати. На мен веднага ми направи впечатление подборът на тези три фигури, които нямат нищо общо един с друг. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Първото, което се набива на очи са имената. Роденият в Цюрих Феликс Блох е немскоговорящ, макар и от еврейски произход. Лаура Д'Ориано, родена в Константинопол, е етническа италианка, чийто родители се установяват във Франция, а по-късно тя се жени за швейцарец и получава швейцарско гражданство. Емил Жилиерон е роден във френскоговорящото алпийско село Вилньов. По този начин Капю е подбрал три личности, които да представят трите (ако не броим и ретророманската) езикови общности на Швейцария. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Вторият важен елемент е дейността, която всеки от тях е извършвал. Феликс Блох постепенно израства като един от най-изтъкнатите ядрени физици на своето време. Блох е от Цюрих, същият град, в който Айнщайн, в един кабинет на тамошния технически университет, е съчинил своята Обща теория на относителността. На един хвърлей разстояние до него, Ервин Шрьодингер изследвал защо електроните имат едновременно свойства и на частици, и на вълни. Пак в Цюрих Херман Вайл предоставил математически доказателства за теорията на относителността, а Петер Дебай (всеизвестните дебайграми), доказал експериментално хаотичното движение на частиците. В Цюрих по приятелски Блох се подвизавал и дружил с Хайзенберг, Шерер, Хайтлер, Лондон, Телер, Нилс Бор - всички светила на физиката в момент, в който ядрената физика се превърнала в символ на бъдещето, а надпреварата за изработването на атомна бомба между воюващите страни по време на Втората световна война достигнала своята кулминация. Именно надигането на нацистите отвежда заклетия пацифист-евреин Феликс Блох до свръхсекретния проект в бившия пансион за деца Аламо, където ще участва дейно в изработването на атомната бомба. Но ще напусне проекта, след като разбира, че неговият германски приятел Хайзенберг е далеч от изработването й...</div>
<div>
<br /></div>
<div>
И ако Блох е представител на науката и на бъдещето, то Емил Жилиерон се е занимавал предимно с миналото. Талантлив художник, той станал дясната ръка и съветник по художествените и архитектурни въпроси на милионера Шлиман, който по онова време търсел Троя. След смъртта на Шлиман, Емил се присъединил към екипа на Артър Евънс, с който открили и възстановили величието на двореца на цар Минос в Кносос. Така Жилиерон се превърнал в най-прочутия реставратор и илюстратор на артефакти по онова време, в което търсенето на древни цивилизации се превърнала в доходоносна мания. Стотици археолози и богати меценати са издирвали изчезнали легендарни градове, като кулминация са били именно Троя и долината на царете в Египет. Разбира се, Емил започнал да произвежда дубликати (съвсем легално), и бутан от своите благодетели бил принуден да прави исторически "компромиси". да възстановява по свое усмотрение находки, като в същото време създал и свой бизнес, който бил поет от неговия син, който наследил същия талант. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div>
За мен най-интересна бе биографията на Лаура Д'Ориано. Израснала в артистично семейство, което непрекъснато пътувало и влачело куфари, свикнала да гледа майка си под светлината на прожекторите, Лаура мечтаела да стане изискана и известна певица. След като се омъжила за чаровен швейцарец, неволите на току що избухналата война я закарало в забутано швейцарско село, където е трябвало да прекара живота си. Лаура не се примирила с този факт, искала да усети пулса на живота и избягала отново в големия град, където да може да изпълни мечтата си за кариера. Знаейки пет езика моментално прави впечатление на тайните служби и те я вербуват за шпионка. Роля, с която тя се справяла блестящо. До трагичния й край...</div>
<div>
<br /></div>
<div>
"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията" представя три истории на личности, които са били принудени да пристъпят принципите си, но никога не са се предали да преследват мечтите си.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
В художествено отношение романът не дава много, но със сигурност това е един от най-добрите чисто биографични романи, които съм чел. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
</div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-82211627161048611342016-03-16T02:20:00.001+02:002016-03-16T02:20:53.277+02:00Австрия: Волф Хаас - "Ела сладка смърт" Както знаете почти всички известни композитори са родени в Австрия. Или са работили в Австрия. Или поне са пили кафе там, по дяволите!<br />
Но най-голямото постижение на австрийците, както вероятно сте чували, е, че те са накарали света да повярва, че Хитлер е немец, а Бетховен - австриец.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgUixzeXTFam9Ipy43fzyotukWwEJvv8tjnrVixPv6rEFqQQm_BhW9XhxuRk1mrcrcHf2gAXQfqbm7ExVZZ6ZqkqDgtJ5ywsOC2ueaXz3hT5QJJ7uz5CWnP8YJcpc85m7vnybobVhc-0lNU/s1600/ela-sladka-smart1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgUixzeXTFam9Ipy43fzyotukWwEJvv8tjnrVixPv6rEFqQQm_BhW9XhxuRk1mrcrcHf2gAXQfqbm7ExVZZ6ZqkqDgtJ5ywsOC2ueaXz3hT5QJJ7uz5CWnP8YJcpc85m7vnybobVhc-0lNU/s400/ela-sladka-smart1.jpg" width="258" /></a></div>
<br />
<br />
Малко е странно, че за тази алпийска страна, в която са творили писатели като Кафка, Цвайг и Йозеф Рот, съм избрал точно Волф Хаас като австрийски съвременен представител в моето евро-книго-пътуване. Но наистина Хаас ми хареса най-много от своеобразния книжен кастинг, който направих. Сред кандидатите бяха Арно Гайгер със "Старият крал и неговото изгнание", "Лекарство против северния вятър" на Даниел Глатауер, Петра Хартлиб и "Моята прекрасна книжарничка", както дори и скандалната Елфриде Йелинек с "Пианистката".<br />
<br />
Книгата на Глатауер много ме разочарова и общо взето мога да я опиша като досаден чиклит, в който жена и мъж се запознават случайно по електронната поща, започват да си пишат, и в 230 страници все си уговарят срещи, които се разминават, а през това време си разказват незначителни битови досади. Романът на Арно Гайгер ми беше прекалено меланхоличен и скучен, а Йелинек - просто не е мой тип писатели. "Пианистката" малко напомня на по-интелигентна версия на "50 нюанса сиво". Петра Хартлиб с "Моята прекрасна книжарничка" беше основен опонент заради книжната тема, но после с течение на времето ми стана безразлична.<br />
<br />
Заглавието "Ела сладка смърт" е взето директно от произведение на германския композитор Йохан Себастиян Бах, а главният герой, Симон Бренер, бивш детектив и настоящ шофьор на линейка, постоянно си я тананикаше, което ме накара да си я <a href="https://www.youtube.com/watch?v=V9_r-HpjFJs" target="_blank">пусна и аз</a>, докато четях книгата (всъщност и сега я слушам, докато пиша това ревю - създава усещането, че съм в църква).<br />
<br />
Волф Хаас е доста широко скроен и въобще не се притеснява да ползва расистки прякори като "Негрото" или "Черня", а в столовата названията на гозбите са от сорта на "Донорски дроб" или "Донорско сърце". Черният хумор съпътства в по-голямата част от романа, в който линейки се гонят и надпреварват из улиците на Виена, а вече споменатият Бренер се опитва да разплете няколко убийства, включително и тези на двама негови колеги. Сред заподозрените са и конкурентите от Съюза за спешна помощ.<br />
<br />
Най-ценното обаче е, че "Ела сладка книга" е много австрийска книга, в края почти и аз се разхождах пиян на Донауинзелфест, известният фестивал на открито, който се провежда на Дунавския остров. Волф Хаас е засегнал на шега и някои социални теми, като например проблемът с общежитията (основна причина на главния герой да стане шофьор на линейка), без това да натежава и без въобще да задълбава. Дори няма да ги забележите, ако четете по-бързо.<br />
<br />
След няколко прочетени книги от австрийци, Волф Хаас се оказа заслужен победител.<br />
<br />
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-73428357671535127422016-02-17T21:01:00.001+02:002016-02-17T21:01:07.717+02:00Норвегия: Юстайн Гордер - "Светът на Софи" Знаете ли кое винаги ме е учудвало, когато става на въпрос за Норвегия? Това е една от малкото страни в света, чиято икономика се крепи на добива на петрол, но въпреки това не се е превърнала във военно поле или в провалена радикална държава (като например Нигерия, С.Арабия, Ирак, Иран, Либия и много други).<br />
<br />
Норвежците винаги са считали за миролюбиви и се известни с ултра-либералната си политика ( някои киноманиаци може да се спомнят фразата от култовият филм "Животът на Браян", в който създателите твърдят, че е толкова скандален, та дори и в Норвегия са го забранили), но въпреки това слушат най-бруталната музика на света, а именно суровия блек метъл.<br />
<br />
Средностатистическия норвежец винаги съм си го представял като висок русоляво-рижав човек, който ходи на работа със ски, а след това се прибира вкъщи, където започва да стържи на китара и бясно да ръмжи нейде из гаража, заедно с негови дружки. След което се събличат голи и започват да се гонят голи, карайки ски из гората, а на вън е -20 градуса.<br />
<br />
Затова за контраст съм избрал точно книгата на Юстайн Гордер като представител на Норвегия, нищо че няма нищо общо с норвежките стереотипи.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXy8g6j6KsL1gsGnA4E8S9kuYouaCa3O8jhHfTOKfB02AuOiEq_unULmU1hhb6CQ4wYgnQNVDuSsr2rOWhyphenhyphenxwQL6qeRUGUtxGfATx1djgXrirBMccvo3djEy2uzwFdLysn-SXJABijJGxt/s1600/sofi.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXy8g6j6KsL1gsGnA4E8S9kuYouaCa3O8jhHfTOKfB02AuOiEq_unULmU1hhb6CQ4wYgnQNVDuSsr2rOWhyphenhyphenxwQL6qeRUGUtxGfATx1djgXrirBMccvo3djEy2uzwFdLysn-SXJABijJGxt/s320/sofi.jpg" width="211" /></a></div>
<br />
<br />
"Светът на Софи" е уникално добре замислена книга, в която Гордер по много приятен начин ни представя всички по-големи философски течения и научни концепции, които са излязли изпод шапките на велики мислители, като почнем от тези в Древна Гърция, минем през Средновековието, Рененсанса, и стигнем до еволюционната теория на Дарвин и съвременните ни представи за Големия взрив. Софи е 14-годишно момиче, което започва да взима уроци от Алберто Кнокс, стар философ, като в същото време чете писмата, отправени към друго момиче, Хилде, и които мистериозно попадат при Софи.<br />
Постепенно световете на Софи и Хилде се преплитат и читателят разбира накрая, че един от тези светове всъщност е измислен от бащата на едно от момичетата, за да може да го накара да се замисли върху смисъла на живота, да оформи свое собствено виждане и да бъде подготвена за бъдещето. <br />
<br />
И тъй като действително ядях шоколад, докато четях книгата, ще публикувам част от размислите, които се гонеха и играеха на криеница в главата ми:<br />
<br />
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколад на Сартр или Екзистенциален шоколад - шоколадът сам се определя какво е, а именно шоколад. Тоест, самите шоколади трябва да създадат и открият смисъла на своето съществуване. Шоколадът сам трябва да осъзнае, че е шоколад и че скоро ще бъде изяден, поради което у него се поражда страх и отчуждение. Мням, мням, муахахахха.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколадът на Ницше е друга разновидност на екзистенциалния шоколад, при него "Казанът е мъртъв" и шоколадът се прави на машинна лента. Споделянето на шоколад е егоизъм, т.е. за да се покажеш, и не е алтруизъм.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Ню Ейдж шоколад - това е когато някой шибаняк ти предлага "алтернативен" шоколад, който лекува всичко, уж не се дебелее от него, но всъщност се опитва да ти пробута шибан марципан, забъркан от баба му с продукти с изтекла годност.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколад на Дарвин - шоколадът произлиза от какаото. Шоколадът еволюира с времето, и се появяват все по-шикозни шоколади, докато най-сетне шоколадът се увил в лъскави хартийки, а после е завладял света.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколад на Маркс - винаги увит в червен целофан. Идеята е всички материали за шоколада да бъдат достъпни и всички да правят шоколад, а после да се раздели по равно. Разбира се, някои ще взимат по-равни парчета от останалите, като повечето обикновено остават с пръст в гъза.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколад на Киркегор - Има три вида киркегоровски шоколад. 1) Естетически шоколад, за хора които се стремят за наслади. 2) Екологичен (нравствен шоколад), за хора, които имат морални устои и им пука за екологията примерно, може и да е за холестерола. 3) Шоколад, осветен и пречистен от светата църква. Само за възвишени хора.</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
Шоколад на Хегел - Световният Шоколад може да е субективен, т.е. той е шоколад само за теб! Може да е и обективен шоколад - за семейството, за обществото. Но може да е и абсолютен шоколад - просто да си кретен и да мислиш за глупости, вместо просто да го изядеш <i class="_4-k1 img sp_fM-mz8spZ1b sx_d55a98" style="background-image: url("/rsrc.php/v2/yx/r/pimRBh7B6ER.png"); background-position: 0px -119px; background-repeat: no-repeat; background-size: auto; display: inline-block; height: 16px; vertical-align: -3px; width: 16px;"><u style="left: -999999px; position: absolute;">frown emoticon</u></i></div>
<div style="background-color: white; color: #141823; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-bottom: 6px; margin-top: 6px;">
---</div>
<div style="background-color: white; color: #141823; display: inline; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-top: 6px;">
Е, поне признайте, можеше и да е по-зле - можеше да ям кюфтета с картофки. примерно, и да чета "Електростатично отблъскване между положително заредените ядра.</div>
<div>
<div style="background-color: white; color: #141823; display: inline; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-top: 6px;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="background-color: white; color: #141823; display: inline; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-top: 6px;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="background-color: white; color: #141823; display: inline; font-family: helvetica, arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.32px; margin-top: 6px;">
.</div>
</div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-6987003563540853852016-02-12T08:06:00.000+02:002016-02-14T11:29:30.430+02:00Босна и Херцеговина: Миленко Йергович - "Сараевско Марлборо" Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити. Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhyJeBWg1MkFml6X4hyphenhyphen1QFtt6c5FHCV18Ejh0hxXQ1rgpKvfzA0h7UV1lUCeNiY5qoh84BhE_EuEZ9vfGCz3hIuw1HaqugDx4NZCSHbFLtpjdVdhlvmZasPjL1uiU07syBENrL9U57WLvsJ/s1600/196217_b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhyJeBWg1MkFml6X4hyphenhyphen1QFtt6c5FHCV18Ejh0hxXQ1rgpKvfzA0h7UV1lUCeNiY5qoh84BhE_EuEZ9vfGCz3hIuw1HaqugDx4NZCSHbFLtpjdVdhlvmZasPjL1uiU07syBENrL9U57WLvsJ/s320/196217_b.jpg" width="210" /></a></div>
<br />
<br />
Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.<br />
Сараевското Марлборо веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.<br />
<br />
Както винаги се получава големите жертви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност. <br />
<br />
Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.<br />
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...<br />
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-27791670278630502692016-01-30T11:09:00.003+02:002016-02-17T21:19:14.132+02:00Малта: Пиер Мейлак - "Когато изпратим деня" Малтийският език е странен, а в него може да "прочетете", или по-точно да проследите, историята на Малта. Италианците се шегуват и описват малката страна като купчина скали насред средиземноморието, чиято собственост се е сменяла като носна кърпичка през вековете. Древни гърци, италианци, сицилианци (които пак са италианци, но малко по-мургави), араби, турци, британци, французи - тук е властвал кой ли не. Явно горките малтийци най-малко са имали контрол върху купчината ска...пардон, върху живописните две по-големи островчета. Затова малтийският език е толкова уникален, единственият официален семитски език за страна в Европа, той представлява странна кръстоска между арабски и италиански, с все по-чести включения на английски и по-рядко, на френски думи. И понеже Малта прилича на странноприемница, в която се събирали какви ли не типажи, в такива среди се раждат и големи разказвачи. Защото за мен Мейлак наистина е средизмноморски трубадур, способен да създаде атмосфера на приятна лятна нощ, в която да ви унесе с разкази и да ви създаде впечатлението, че лежите на хамак и се люшкате насред морето, с аромат на сардини.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipcaW1xe6xIbDLyx3c9fXqGMJzYQJFIrF_w-iXw5RruiHaxqWSfBvKSZ8Zsq6d2VhSuQke9LyUf0dHofWG16O5wvOrgs1LAYqMZq60MUg35E9gdJT4R3LrYqpS6gxouCoEnUgRZ8Dg_yw_/s1600/27823371.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipcaW1xe6xIbDLyx3c9fXqGMJzYQJFIrF_w-iXw5RruiHaxqWSfBvKSZ8Zsq6d2VhSuQke9LyUf0dHofWG16O5wvOrgs1LAYqMZq60MUg35E9gdJT4R3LrYqpS6gxouCoEnUgRZ8Dg_yw_/s320/27823371.jpg" width="218" /></a></div>
<br />
<br />
"Когато изпратим деня" е сборник с чудесни разкази, обединени от един основен мотив: любовта, заедно с всички трудностите във взаимоотношенията които я следват, преодоляването на раздяла, изграждането на връзка и т.н. Любовта обаче е просто светъл розов фон, върху който ярко прозират и изпъкват останалите политически и социални елементи, тя е една от сплавите от сложната амалгама, забъркана от Мейлак. Любовта може да бъде толкова красива и прекрасна, но в един момент да ви убоде като бодлите на красива роза, чийто братовчеди, глоговете, са от същото семейство розоцветни. Героите са от различни възрасти, поколения, етноси, социални положения, а разказите макар и обединени от една обща нишка, са също толкова различни.<br />
<br />
Един от любимите ми разкази от книгата - "Държавен преврат", е ярък пример за красотата на този сборник. В него се разказва за неспособността на главния герой да преодолее раздяла след четиригодишна връзка, но в същото време Мейлак чудесно парадира със силата на социалните мрежи да подвеждат и да превръщат хората в заблудени последователи на фалшиви кумири, а и обръща внимание на ситуацията в Малави.<br />
В един друг разказ, "Гарванът", който също се превърна във фаворит, символично, по хичкоковски, е показана сложността на една наглед романтична и перфектна връзка, която е поставена под въпрос. Защото именно в трудните и стресови ситуации излиза наяве истинската същност и скритите черти на всеки човек.<br />
В "Искам да извикам Самира", още един силен разказ, пък се набляга на културните и религиозните различия, които напълно се размиват и стават абсолютно ненужни пред любовта и смъртта.<br />
<br />
Много силен сборник, който действително е подходящ за четене с чаша бяло вино, стига да внимавате да не ви избоде.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-40882091975694157732015-12-11T05:25:00.000+02:002015-12-11T05:25:58.140+02:00Сърбия: Емир Кустурица - "Сто Яда" За две неща се сещам, когато се споменават сърбите. И не, не са сливовица и турбо-фолк. Първото нещо, за което се сещам е, че сърбите обичат топки. Игрите с топки, де. Тенис, волейбол, баскетбол, хандбал, водна топка, футбол, всичко де е с топка, сърбите са добри, сред най-добрите дори. От Новак Джокович до Никола Гърбич.<br />
Второто нещо, за което се сещам, е сръбското кино. Сърбите са тези, които успяха да изградят образа на балканското кино, да извадят филми, с които да насочат вниманието на целия свят към този регион и да създадат характерен стил. Е, сърбите умеят да заплитат нещата и в политически план, така че отново целият свят да заговори за тях.<br />
<br />
Кой не е чувал за филмите на Емир Костурица, босненец по рождение, сърбин по душа? "Ъндърграунд", "Черна котка, бял котарак", "Животът е чудо". Или този на Здравко Сотра - "Зона Земфирова"? Филмите от по-новата вълна като великолепния "Парад" и "Монтевидео: Божествено видение", и двата на Сърджан Драгойевич, както и "Клопка", "Кръгове", които също са много сполучливи.<br />
Сърбите успяват да предизвикат интереса на публика и критика дори с ужасяващи, брутални и шокиращи филми като "Сръбски филм" (забранен в редица страни) или "Клопка", които имат цел да хвърлят в нокдаун зрителя и да го оставят зашеметен за седмици напред. Да, сърбите умеят да творят и да правят кино.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh-c5xF54bX7JUHUHkc5UpYIm9mXWQ6LaVgInvZu6k8Y981D9Eqwa5u0WZareq1PI0UaP-YyHYhUQDKFngxvLc848oQ_wga2fwh3iwPVFjNCiG7E0VRS1GvtykWyRubjjGTduQl3PJa9y1M/s1600/stoqda3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh-c5xF54bX7JUHUHkc5UpYIm9mXWQ6LaVgInvZu6k8Y981D9Eqwa5u0WZareq1PI0UaP-YyHYhUQDKFngxvLc848oQ_wga2fwh3iwPVFjNCiG7E0VRS1GvtykWyRubjjGTduQl3PJa9y1M/s320/stoqda3.jpg" width="207" /></a></div>
<br />
<br />
Винаги съм се питал каква е тайната на западните ни съседи за успехите им в седмото изкуство. Емир Костурица дава отговора. Сърбите не се стремят да копират никого, много са твърдоглави и уверени в себе си. умеят да изразят своето мнение и най-важното - умеят да разказват истории и да запазят своята идентичност. Точно за това избрах "Сто яда" за книга на Сърбия, въпреки че Костурица е роден в Босна (но се смята за сърбин и по-късно приема християнството) и е режисьор, а не писател. Сборникът с разкази на прословутия кинодеец ме впечатли в пъти повече дори и от най-тачените и известни сръбски писатели, които по една или друга причина не успяха да ме трогнат. Като почнем от писателската легенда Милорад Павич, чийто прекалено информативен стил ми дойде в повече, и стигнем до Пантич, който пък също не ми бе достатъчно интересен.<br />
<br />
Шестте сърдечни разказа на Костурица са като малка детска метална кутийка, от онези, които всички имахме като малки, и в които събирахме любимите си предмети и играчки. Кутийка с безполезни дрънкулки се превръща в съкровищница за детски спомени години по-късно. "Сто яда" е като албум за снимки, запечатали незначителни, но скъпоценни моменти. В голямата си част от разказите, върху съдбите на героите витае тъмната зловеща сянка на войната. Тя не присъства пряко, но нейното влияние е осезаемо. Основно обаче са засегнати детските спомени, израстването, взаимоотношенията с родители, роднини и приятели, първи тревоги, грижи, любовни трепети, които се забиват в съзнанието и дирижират спомените. Съвсем обикновени истории, разказани по необикновен начин.<br />
<br />
Безспорен мой фаворит в този сборник се превърна разказа "Прегръдката на змията". Разказ, който по-скоро звучи като приказка с митологични и библейски елементи, и който разказва за любовта, разкъсана в свят на омраза. <br />
<br />
Костурица не е пропуснал и да намигне към читателя с няколко препратки към негови филми. Помните ли онази дама в кабарето от "Черна котка, бял котарак", която с дупе вадеше пирони? Тя присъства и тук. A дали си спомняте песента на Иги Поп и Горан Брегович "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=VAY7eg8kc90" target="_blank">This is a Film</a>", заедно и с култовия рефрен "<span style="background-color: #eeeeee; font-family: arial; font-size: 13px; white-space: pre;">T</span>he fish doesn't think, because the fish knows everything". И рибата присъства!<br />
<br />
-----<br />
<br />
Скрито бонус ревю: "Малки тайни" на Горан Маркович.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgLLexAlewJDMjDWaBsOjvNNgaENuB5F-uozCzM1I6OFLxk8AD5yO-2yqDsfdJKsb_HH9emde8cz1i6Try_r1y18cayFmokpC8yuOnVI5FJ6ujSExUvBSMz02jxgxmWrpcPWupFS0KY6kfY/s1600/malki-tajni.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgLLexAlewJDMjDWaBsOjvNNgaENuB5F-uozCzM1I6OFLxk8AD5yO-2yqDsfdJKsb_HH9emde8cz1i6Try_r1y18cayFmokpC8yuOnVI5FJ6ujSExUvBSMz02jxgxmWrpcPWupFS0KY6kfY/s1600/malki-tajni.jpg" /></a></div>
<br />
<br />
"Малки тайни" е скромна книжка, която си я взех с голямо намаление, и която вероятно щеше да събира прах дълго време, ако не бях се заел да прочета книги от всяка европейска държава. Горан Маркович ни запознава с историята на една театрална трупа, по-точно с историята за създаването един театър в бурните и несигурни времена около втората световна война. Началото бе много силно, представят ни се няколко интересни образа, които богат интелектуалец и меценат събира за да създаде модерно течение и да разчупи шаблоните на тогавашното сценично изкуство. Романът проследява развитието и съдбите на членовете на трупата през една епоха на политическа нестабилност и крайни идеологии. Немска окупация, американски бомбардировки, за да дойдат накрая комунистите и да наложат потискаща за твореца среда. Това, което малко ме разочарова е, че някъде към средата романът на Маркович постепенно се превръщаше в документална хроника и набързо се разказваше за живота на отделните герои, като на моменти оставаш с чувството, че четеш биографична статия от Wikipedia. Щеше да ми хареса повече, ако сръбският автор бе вкарал малко повече артистичност и приказност в историята. Идеята ми хареса доста, т.е. представянето на творци, техните амбиции и желание просто да са част от велико изкуство, но техните мечти са потиснати от поредицата политически и идеологически терор. Сухото представяне е причината да избера "Сто яда" пред този роман. Ще завърша с цитат:<br />
<br />
"... всички хора носят маски. Винаги се представят във фалшива светлина и много рядко показват истинските си чувства, и то само, когато не се контролират, в мигове на силна болка или голяма любов. През останалото време практически целия си живот те пропиляват, за да прикрият какви са и какво мислят. Но дали става дума за двуличие, или за лоши намерения? Не е ли това броня, с която се защитават от непоносимата действителност?".."Светът, в който живеем, всъщност царство на лицемерието и всичко, което ни обкръжава е съградено върху лъжата. Това е начинът, по който съществува нашата цивилизация. "<br />
<br />
<br />
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-78839237035427665752015-11-27T14:28:00.001+02:002015-11-27T14:32:11.468+02:00Великобритания: Ървин Уелш - "Трейнспотинг" По-всяка вероятност много ще останат озадачени от избора ми на Трейнспотинг за книга на Великобритания. Та това е шотландска книга, писана от единбургски бивш (а и може би и все още) наркоман, от някакъв си шибан ъндърграунд чекиджия.<br />
<br />
За мнозина това е най-долната и от най-долните книги. Писана за проблемите на измета на шибаната земя. За най-мизерните, отвратителни, сервилни и апатични боклуци, изсрани от цивилизацията.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjLTMDoF6HqGhDhvIbpZG6Jzk4_GsK49PMCIA06ZcMIfDkPlSyBHivjbiN67ae6T0KI8cBAsRsfeVYqT9KFR4Cv-QVjKqQYcpY1Z9AWeyrL0NxD4ZTClzqE53AMnLPEk1-0A0Z4GuiCdd23/s1600/tr2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjLTMDoF6HqGhDhvIbpZG6Jzk4_GsK49PMCIA06ZcMIfDkPlSyBHivjbiN67ae6T0KI8cBAsRsfeVYqT9KFR4Cv-QVjKqQYcpY1Z9AWeyrL0NxD4ZTClzqE53AMnLPEk1-0A0Z4GuiCdd23/s320/tr2.jpg" width="208" /></a></div>
<span id="goog_45837633"></span><span id="goog_45837634"></span><br />
<br />
Да, но това е и най-британската книга, която нечий британски ум е изсрал, макар и накиснат в екстази и опиати, от десетилетия насам. Британски черен хумор, шотландски акцент, алкохол, наркотици, бягство от реалността, футбол и хулиганство, религиозна обърканост и непоносимост, тенденциите в попкултурата, Иги поп и музикалната сцена на късните осемдесет, проблеми с расизъм, двуличието на милитаризма, дупките в социалната система, която позволява дори на безработни нехранимайковци да точат парите на работническата класа, женски проблеми и сексизъм, за които никой не иска да споменава, секс и СПИН, неориентираност и депресията на младежите, попаднали в разпадаща се семейна среда... Това са част от темите, разнищени по брутален, но много истински начин, в наглед несериозна книга, залята с цинизъм и шотландска арогантност.<br />
<br />
Самото заглавие на книгата е красноречиво. "Трейнспотинг" е типично британска дума, с широк смисъл, но в случая е използвана като "наблюдател, любител на влакове". Влакът на живота профучава и много от нас остават само наблюдатели. Отначало адреналинът е висок, усещането на профучаващ с висока скорост влак близо до теб те кара да усетиш някаква силна тръпка, но след това идва момент в който гледаш вече отдалечения последен вагон и имаш усещането, че си пропуснал нещо.<br />
<br />
Ървин Уелш разбива на пух и прах цялата британска литература, покрита с пуритански традиции, така както шотландски католик би разбил бутилка бира в главата ти, ако случайно го наречеш протестантски империалист. Използвайки местен диалект и разнищвайки проблеми, които други писатели не биха дори дръзнали да помислят да пишат, ограничени от стените на благоприличието и интелектуалните норми, Уелш създава един от най-култовите романи ма 90-те, един химн, негласен бунт на британската младеж, като актуалността на книгата не отслабва с годините, а напротив.<br />
<br />
Първият път, когато прочетох "Трейнспотинг" преди повече от десетилетие, първоначално ми се стори, че това е роман с наредени откъслечни епизоди от живота на група от младежи, като всеки епизод е пречупен през погледа и мислите на един от тях, но едва в края на книгата успях да свържа всичко в едно цяло. Със сигурност филмът на Дани Бойл, също толкова успешен, колкото и книгата, е повлиял върху моята представа за героите - Рентбой, Франко, Спъд, Даян, Сикбой, Томи и останалите. В съзнанието за дълги години остават глуповати сцени, като онази със Спъд, вързан здраво за леглото, докато приятелката му намазва пишката с тигрова мас, вместо вазелин. Впоследствие пищящият Спъд с подскоци бяга към банята, където се подхлъзва и разбива главата в тоалетната чиния. Сцената с лайната и чаршафите (пак със Спъд) я знаем от филма, но онази в която едно момиче от дружината, работеща като сервитьорка, потапя тампоните си, напоени след тежък менстрален период, в доматените супи на група кокнита (нарицателно за англичани), които са се гаврили с нея преди това, е нещо, което дълго се помни. Не се сещам за някой писател, който така да е описвал изпадането в "глад" и депресия по такъв въздействащ начин, който те кара да се вцепениш. Още е по-мрачна и депресираща е главата "Лоша кръв", която се разказва от заразения от ХИВ герой. Понякога имаш чувството, че потъваш в пълната с лайна тоалетна, най-мръсната в Шотландия, заедно с героите.<br />
<br />
С две думи. Култова книга.<br />
<br />
<br />Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7766632924884520220.post-9234350738271442052015-11-08T06:32:00.001+02:002015-11-09T04:30:11.294+02:00Полша: Славомир Мрожек - "Дупка в моста" По традиция ще кажа няколко думи за страната, от която е авторът, в случая - Полша. Всеки път, когато чуя полска реч, се сещам за старата ютия на баба. Когато я включваха се чуваше едно "пшшшчекшшшчечекпшешеш шчееппшек". Години по-късно, когато чух полска реч, се замислих дали ютията не се е пробвала да ни говори на полски...Следващата ми среща с Полша бе, когато мернах знамето на тази страна в една илюстрирана енциклопедия. Тогава се запитах защо е трябвало такава голяма страна като Полша да открадне знамето на миниатюрна Малта. То и индонезийците са го откраднали, но поне са го обърнали наопаки...<br />
<div>
Ако трябва да преминем на по-сериозен тон, Полша е първата държава в света, която представя образователна система и която създава първото министерство на образованието. Другото, което се сещам е, че това е страната дала на света личности като Коперник, Станислав Лем, Фредерик Шопен, Кишловски, Робърт Левандовски и ... смразяващи неслушаеми групи като Behemoth. </div>
<div>
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTmPKXefdc2hLdZjBRE_MleYsoSpzfRCp9B2c8f7swdj5wf7KDEA9OTsJStO9cb6uE8V9Ug6euL4nXRLlUDh6JHh-uv2MrW7lgAhgaUUbUAIWJBs-jDttQ_Ku5jPeml5vsOKjN6308exRi/s1600/53860.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTmPKXefdc2hLdZjBRE_MleYsoSpzfRCp9B2c8f7swdj5wf7KDEA9OTsJStO9cb6uE8V9Ug6euL4nXRLlUDh6JHh-uv2MrW7lgAhgaUUbUAIWJBs-jDttQ_Ku5jPeml5vsOKjN6308exRi/s320/53860.jpg" width="210" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div>
"Дупка в моста" е сборник с кратки разкази, есета и хумористични очерци на Мрожек, като темите са различни, най-често са с политически и социални конюнктури. Такива кратки разкази не се пишат лесно, в тях не се развиват образи и кой знае какви действия, затова оригиналността и идеите на автора са от най-голямо значение. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Някои от разказите доста ме впечатлиха, затова буквално ще ги разкажа. Един от тях е "Развитие". В него разказващият наблюдава хлебарките, които пъплят в дома и изведнъж забелязва, че са се наредили като "Мона Лиза" на Леонардо да Винчи. В следващия момент се пренареждат като "Закуска на тревата" на Мане, явно преминали към импресионизма. След това се подреждат с картини от кубизма, сюреализма, а домакинът ги гледа и взима спрей-отрова, с който иска да фиксира някоя от "картините". Хлебарките преминават към модерните течения, Уорхол, а разказвачът ги оставя за да види настоящето и бъдещето. Но се оказва, че не успява да различи нищо, перцепцията му изневерява. Това е интересен начин да изразиш кичозността на съвремието и все по-неразбираемото и стремящо да шокира изкуство. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Мрожек в много от разказите остро критикува "прогресивните" либерали, левичарската толерантност, което по ирония на съдбата съвпадна с безумията, които извършват напоследък толерастите от Българския хелзински комитет. В разказа, наречен "В средата на транспортното средство", до младеж застава почти стогодишна старица, която го гледа с надеждата именно той да стане. Всички го гледат с презрение, защото е с тенис ракета и спортно облекло, т.е. в цветущо здраве и именно от него очакват всички да направи място на старицата. В този кратък разказ Мрожек изследва гневът на тълпата и нуждата тя да намери изкупителна жертва. В края на краищата никой не става да направи място, а разказващият...се оказва реклама закрепена за седалката...</div>
<div>
<br /></div>
<div>
В друг от разказите Капитализмът пише извинително писмо до "Социализма", в което се извинява за греховете си. Разбира се писмото е повече от саркастично. В "Новият шахмат" пък един шахматист ядосан от развитието на партията, зашива един плесник на опонента си. Така се заражда нова игра, в която шахматистите имат право да се псуват и пердашат. Шахматът достига невиждани нива на популярност, а и започват все по-екстравагантни играчи да се появяват... и в крайна сметка се организира шахматен мач между мечка и човек. Разказ, в който Мрожек сатиризира жаждата за насилие и кич на публиката. Книгата излиза през 1991 г., а представете си какво ли би казал сега полякът, ако бе жив и бе гледал телевизия в ерата на непрестанни риалити състезания и риалити шоута. В разказа "Джуджето" авторът развенчава доста често празните надежди на полските имигранти, търсещи работа в Европа. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
В "Поздрави от" се натъкнах на един доста актуален цитат:</div>
<div>
<br /></div>
<blockquote class="tr_bq">
<i>"..убеждението, че идеологията - тази или онази, бихме искали да кажем, но не става, защото винаги е реч за една само идеология, която избираме за своя - автоматично тя осигурява умността на лицето, избрало си я. А всички те, разните идеологии, са сбрани в две отделни групи. наречени "лява" и "дясна". Днес вече не можеш да отвориш вестник или да пуснеш радиото и телевизора, за да чуеш какво приказват и казват, нито пък да разговаряш с някого, дори със самия себе си, бе да се натъкнеш на интерпретацията на всичко, ама наистина всичко, като "ляво" или "дясно". Никой не се интересува умно ли е нещо или глупаво, почтено или не, високо ли е или ниско, голямо или малко, отворено или затворено...право, криво, ухае, тича, живее, пукнало е... Боже мой, толкова въпроси можем да питаме до безкрайност, защото светът е безкрайно богат! Да, но не - въпросът е само един: "Прогресивно или не". "Ляво или дясно." Толкоз.<br />Това обедняване, опростяване, тази пустиня и смърт на човешката интелигентност и чувствителност се родиха най-напред там, където се раждат идеологиите, после се разпълзяха по целия свят бавно, но сигурно." </i></blockquote>
Кратките хумористични, донякъде сюреалистични разкази на Мрожек, чиято дължина най-често са 1-2 странички, могат да останат неразбрани, те са абсурдно политически некоректни, т.е. честни, затова го избрах сред многото полски книги, на които попадах в моя своеобразен книжен кастинг.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
Lammothhttp://www.blogger.com/profile/17025238420676328578noreply@blogger.com1