петък, 31 октомври 2014 г.

Тери Пратчет - "Невиждани академици"

Само Наште! Само Наште!

Още преди много, много години всички очакваха тази книга да излезе. Тя бе въпрос на време. След като Пратчет с думи ни нарисува гротесков свят и ни поразходи из музикалния бизнес (Музика за душата), киното и телевизията (Подвижни картини), операта и театъра (Маскарад), пресата и медиите (Истината), сред пощите и телекомуникации (Пощоряване), монетарна система и банки (Опаричване), философия и религия (Малки богове), туризъм и пътувания (Вещици в чужбина),  всички се питаха кога Пратчет ще засегне и спорта, или по-точно един от най-забележимите социални феномени, не само във Великобритания, ами и в целия свят. Но най-вече във Великобритания. Дам. Футболът.



"Невиждани академици" е истинско завръщане към добрата стара форма на Тери Пратчет и се нарежда сред петте негови най-добри книги в моята листа.  Въобще не усетих как прелетяха тези 550 страници, които за няколко дни ме накараха да забравя тътренето на автобуса до бизнес парка и блъскащите се, вечно намръщени и сприхави, дърти гоблени.

Но какво е футбола?
"Нали това е само игра, като микадо, табла или туп?
"Не! По-скоро е война, но без присъщото милосърдие и човечност"

Както твърди мотото на книгата "Въпросът при футбола - същественият въпрос при футбола - е, че не става въпрос просто за футбол".

 Пратчет далеч е надскочил темата и е уловил цялата гама от фантастични светлини, които ни ги пречупва през света на диска, за да видим истинските цветове, които се отразяват в действителността.

В Анкх-Морпорк пристига ритнитопката. А с нея и публиката, или Мелето, което е обособено тяло без начало и край, и без особен интелект, поради което няма как да му се срита задника. За да получат обещано завещание, магьосниците трябва да изиграят един мач на ритнитопка. Лорд Ветинари, демократичният диктатор на града, вижда в ритнитопката необходим социален отдушник, който трябва да бъде вкаран в ред и направляван по своему. Започват да се измислят правилата, а Големия мач започва да се оформя, като той ще противопостави магьосниците от Невидимия университет срещу сборен отбор от уличните ритнитопковци (предимно асоциални грубияни и биячи).

Като всяка книга на Пратчет и в "Невиждани академици" има пъстри образи и няколко героя, които се открояват насред забавния хаос на щурата история. Най-напред изпъква Гленда, едричко момиче, което може да не е привлекателно, но пък притежава изключителни качества, и читателя би оценил чувството й за справедливост, огромната сила и притегателност, която тя притежава.  Хаху, симпатичният и изключително интелигентен орк, пък символизира незаслужените и арогантни стереотипи, които ние създаваме и лепим, а и вероятно образно изобразява анти-расистката позиция на автора. Ритнитопката дава възможност на Трев, бедно момче, отговорно за свещите в мазетата на Университета да стане звезда, а до него романтично се преплита съдбата на Джулиет, глупавичката жизнерадостна помощничка на Гленда, която пък за кратко време се превръща в модна икона. Всъщност една от темите е именно модата, ексцентричните откачалки, свързани с нея и младите момичета, които стават също звезди, които намират своите половинки на звездния небосклон.
Отразен е и хулиганизма в  лицето на социопата Анди.

Въобще това е една от топ-книгите на Пратчет, за които щастливо ще си спомняm за забавните моменти в автобуса, докато пътувам на работа, тогава, когато бабичките са заели всички места и няма място да седна, и да чета книжка. А сега ви оставям на мъдростта на великия Лорд Ветинари:


"Вървях покрай брега на река, когато видях една видра с малките й. Много затрогваща гледка, ще се съгласите с мен. И докато гледах, видрата се гмурна във водата и изплува с едра сьомга. Завлече я с борба до един полупотънал дънер. Докато я ядеше - още жива, естествено, коремът се разкъса и си спомням до ден-днешен бледорозовия й хайвер. Той се изсипа за голяма наслада на малките видрички...Едно от чудесата на природата - майка с деца, похапващи майка с деца. Тогава за пръв път си дадох сметка за злото. То е вградено в самата тъкан на вселената. Всеки свят минава през болка. Ако има някакво върховно същество, казах си аз, от всички нас зависи да станем негов морален наставник...".


ПС." Един е Макарона,няма друг като Макарона, един е Макароооооона!"

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар