петък, 5 юли 2013 г.

"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон

Това е първата ми книжка, изцяло прочетена в градската транспортна мрежа. На отиване към работа: 5-10 странички, на връщане - пак толкова. За една седмица я прочетох. 

Това е и първият роман на Карлос Руис Сафон, който вероятно не е писан в барселонските автобуси, поне така предполагам. Освен ако в Барселона няма стари, лъскави превозни средства, навяващи носталгия по старите времена и... с разхождащи се духове из тях. 




Със сигурност "Принцът на мъглата" е по-сурова като изработка, особено ако трябва да я сравняваме с поредицата за Гробището на забравени книги, или с любимата ми "Марина", но на мен ми бе интересно да видя етапите през които Сафон преминава, докато се oшлайфа като световноизвестен писател. От "Принцът на мъглата" през "Марина", до "Сянката на вятъра". Разликата е голяма, ала още в дебюта си Карлос Руис се проявява като умел разказвач. 

Първият издаден роман на испанеца е за юноши, изпълнен е със свръхестествени елементи  и откровено се различава от по-късните му творби, които са далеч по-реалистични и рационални. От друга страна още в "Принцът..." се откроява онзи готически стил, който се превръща в запазена марка на автора. Сафон изгражда типична готическа атмосфера на страх и ужас с тайнствени образи, мрачни градини, гробища, морски фарове, каменни статуи на циркова трупа, черно-бели филми, които сякаш пронизват тъканта на времето и ни връщат десетилетия назад със спомените и тайните на своята епоха. 

Сафон изгражда и онази чиста първа любов, която е тема и в следващите му романи. Въобще "Принцът на мъглата" е олекотена основа, върху която по-нататък испанецът изгражда далеч по-комплексни и заплетени истории, с далеч по-сложни герои и характери. Тук малкият Макс, сестра му Алисия и странният Роланд ще се изправят пред коварен враг. И ще се научат да губят и да преглъщат загубите в сложния ни свят.

Любим цитат:

"...Човешкият живот в общи линии се дели на три периода. През първият въобще не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата ни младост, започва втория период - тогава човек осъзнава колко е крехък живота и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне към края на живота настъпва третия - този на приемането и следователно на примирението и  очакването.
Това е един от големите парадокси на вселената - за тази мъдрост узряваме едва тогава, когато вече е твърде късно.

Още ревюта:

Блажев
Бран
Весислава
Ташева
Преслав
Литературни ревюта





2 коментара:

  1. Ако беше доразвил идеята с обратно течащото време и внесъл някой и друг по-зловещ момент със статуите би било прекрасно.
    :)
    Аз я четох в горските дъбрави под гнездо с щъркелчета-тийнейджъри! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Да, малко е недоразвита историята, ама е бил новак още :)) Девствен писател, хехе :))

    Оооо, била си на планински приключения! Срещна ли самодиви и яки юнаци? :P :D :D

    ОтговорИзтриване