събота, 14 март 2015 г.

Когато незадоволени мами пишат Young Adult литература

Сред най-популярните и най-продавани романи по света са книгите от т.нар. YA (Young Adult) жанр, т.е. романи за тинейджъри, или, ако използваме социалистически термин - детско-юношеската литература.
Te не само се продават най-бързо и най-лесно, но Холивуд моментално усети силата им и започна да ги екранизира.  Само за 2014 г. третият филм за "Игрите на глада" събра $752 милиона, "Дивиргенти"- $340 милиона, Лабиринтът - 289 млн. и т.н. Тази година безспорен лидер в бокс-офисите в целия свят е "Петдесет нюанса сиво", който дотук е събрал $530 милиона. Фетишисткият сив роман е продал над 450 милиона бройки, изпреварвайки предишните лидери при поредиците - Сюзан Колинс с "Игрите на глада", "Здрач" на Стефани Майър и Дж. Роулинг с "Хари Потър", а сравнително нови поредици като "Дивиргенти" на Вероника Рот, "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър или по-стари като "Дневниците на вампира" също продават с милиони.

Нишката, която обединява почти всички популярни YA романи е, че са писани от незадоволени и скучаещи жени, с наднормено тегло, вече прехвърлели 30-те и клонящи към 40-те. Дори много литератори започнаха да наричат този феномен "mom-/girl porn". Нямам нищо против тези жени да изкарват милиони, както и разбирам, че хормоните на тинейджърите кипят и те жадуват за цуни-буни филмчета и книжки, където да бленуват и да са обект на желание, но клишетата, които дразнещо се повтарят, празнотата на тези романи, вече почнаха да са пословично дебилни.

Разбира се, най-открояващо в цялото това течение е онзи фетиш на подмокрените лелките-писателки, в който те поставят главната героиня в центъра на любовен триъгълник. Сърцето на Героинята е разкъсано между двама млади мъжаги, а тя се превръща в обсесивен обект на тяхното желание (доста често са свръхестествени същества като вампир или върколак). Съвсем естествено е жените да искат да са център на внимание и желание, но цялата тази плява започна да прилича на досаден кич, който залива книжарниците и киносалоните. На всичкото отгоре самите тези самотни писателки превръщат всички тези женски образи в предвидими, безхарактерни кукумявки, които кляпат и пърхат мигли безизразно и влюбено.
А любовни комплекси започват да се проявяват в романите на тези автори, сякаш те болезнено възприемат остаряването си и неосъществените генг-бенг аспирации.

Любовните триъгълници са толкова предвидими, и толкова еднообразни, че понякога се чудя как тази тълпа от разгонени писателки не може да измисли нищо друго. Обикновено обектът на желание бива ухажван от един нежен, романтичен емо путьо от една страна, а от другата се появява екзотичен мъжкар. Както е в "култовия" Здрач - Бела до последно се чуди с кого да се изпраска и да загуби девствеността си - с екзотичния екземпляр Джейкъб, или с меланхоличния емо Едуард. С доброто (Стефан) или лошото момче (Деймън), както е в "Дневниците на вампира". В "Игрите на глада" имаме също изкопиран любовен триъгълник - Катнис се лута между страдащия романтик Пийта и  момчето-мъжкар Гейл.
Не е по-различен и фен-фикшънът на "Здрач", който чупи всички рекорди по продажби - легендарният вече "Петдесет нюанса сиво", в който отново девственица се захваща с лошото момче, който хем е красив, хем е и милиардер, а на всичкото отгоре обича да шляпа с колан дупето й. За сметка на това екзотичния, но беден Хосе няма особен шанс в този триъгълник.
Триъгълници има в почти всеки Young Adult роман, като започнем от "Реликвите на смъртните" от Касандра Клеър (Клеъри се колебае между Джейс и Саймън, но първият има вероятност да й е брат), и стигнем до новото "гениално" творение на Стефани Майър - "Скитница", където любовният триъгълник е развит до фигура с повече страни.  Любовните триъгълниците са станали толкова досадни, че дори думата "клише" вече е слабо определение.

Сами сте наясно, че не съм чел тези книги. Пробвах се с "Игрите на глада", както и с "Петдесет нюанса сиво" (от чист научен интерес), и с няколко други, но така и не успявах да прочета повече от 50 страници. Просто не е моята чаша чай, както биха казали аристократичните англичани.  Повечето впечатления събрах от екранизациите на книгите. Някой може да изреве и да каже "ама книгите са много по-добри"... Еъъмм, не, не са по-добре. Много са зле и затова крайният продукт е плачевен. Един бърз преглед на най-продаваните романи разкрива още повече любовни триъгълници: "Пепел" на Илса Бик (там има и зомби включено), както и "Нощна сянка" на Андреа Креймър, която пък е отново копие на "Здрач" с алфа вълци (каквото и да означава това).

Преди време вече покойният Тери Пратчет остро разкритикува поредицата за Хари Потър, което бе прието от много кифли и понички като израз на завист, но с всички уважения тази поредица може и да е интригуваща по детски, но е толкова плоска и наивна, образите са толкова черни и бели, че лично аз спрях да я чета още след втората книга. А, да. И там има любовни триъгълници. Не един, а даже два: Хърмаяни, Виктор Крум и Рон. Отново доброто момче срещу екзотичния българин. Другият включва Снейп, Лили и Джеймс.

Другото изтъркано и постоянно експлоатирано клише е сетингът на книгите, а именно: анти-утопия. Явно пишещите брит- и юес-мами смятат, че е доста изтънчено да се правиш на Джордж Оруел или Джон Уиндъм. Всъщност "Игрите на глада", както и "Дивиргенти" много напомнят на два от романите на Стивън Кинг: "Бягащият мъж" и "Дългата разходка". Ако не е същинска анти-утопия, то романът ще е пълен със свръхестествени герои с магически способности или приказен произход (вампири, върколаци, нимфоманки, караконджули). Дори самите антиутопични сетинги са толкова наивни и нескопосано направени, че по-скоро предизвикват недоумение, отколкото размисъл.  Обикновено се разказва за възбудени младежи-жертви, които са включени в някакви игри/експерименти, а те ще се опитат да свалят тази прогнила и корумпирана власт (на възрастните по традиция). Ако не е така, друг вариант е сюжетът да се цикли около племенните разправии за обмяна на любовни лиги между върколаци и вампири.

Поне по това отношение "Петдесет нюанса..." си е направо олд-скуул, там няма антиутопия. Явно Е.Л. Джеймс е чела розовите камари от хартия на Джаки Колинс и Елизабет Гейдж преди да премине към "Здрач" и се е получил интересен хибрид.

Вярно е, че всеки има право да чете и да пише каквото си иска. но също така е вярно, че еротичните кичове и наивните клишета продават. Затова е толкова популярна чалгата. А YA литературата по нищо не се различава от нея.

...


"Бягащият човек" и бакмановият период на Стивън Кинг

Неведнъж съм казвал, че четирите ранни романа на Стивън Кинг, излезли под псевдонима Ричард Бакман - "Бягащият мъж", "Гняв", "Дългата разходка" и "Пътна мрежа", са сред моите най-любими произведения на Краля. Той си е позволил да си направи експеримент, целящ да противопостави таланта срещу популярността. Резултатът е повече от интересен - като за пример може да вземем романа "Проклятието", който продава 28 000 бройки, когато излиза от печат с марка Ричард Бакман, но по-късно се продават десет пъти повече копия, когато става ясно, че Бакман всъщност е Стивън Кинг.

 Новото издание на "Бягащият човек" ме накара да прочета книгата в по-красив формат и определено по-добър превод. Четирите споменати книги имат култов статус сред почитателите на Стивън Кинг, а само като погледнем успехите на цели поредици като "Игрите на глада", "Лабиринтът", "Дивиргенти", които, с всичките ми уважения, са просто тинейджърски копия на "Дългата разходка" и "Бягащият мъж". Не само това, но и стойността им през годините все повече нараства, а като доказателство може да вземем романа "Гняв", който бе изтеглен от продажба по настояване на автора, поради последвалия наплив на убийства в американските училища, като поне за едно от тях се твърди, че е било повлияно от тази книга на Кинг.  Според мен вина тук писателят няма, но за съжаление неговите пророчески виждания постепенно са се прехвърлили и в реалния свят. Впрочем, след събитията в Ню Йорк от 11-и септември, Кинг е обмислял да изтегли временно и "Бягащият човек".

В това ревю искам да разгледам не само въпросната книга, а характерните черти на целия бакманов период на Краля. Бих поставил акцент върху три точки:

Обикновен човек в необикновена история. 
Кинг често е казвал, че предпочита да пише книги за обикновени хора в необикновени истории, отколкото това да пише за необикновени хора в обикновени истории. Във всичките книги, излезли с марката Бакман, героят е поставен в стресова, смъртоносна ситуация, в която  по всичко изглежда ще завърши с фатален край. В "Пътна мрежа" героят се бе барикадирал в собствената си къща, отказвайки да я напусне за да бъде разрушена като част от общински план, бе заложил експлозиви и отчаяно стреляше по дошлите полицаи. В сходната и така любима "Гняв" ученик бе застрелял учител и бе взел за заложници всички свои съученици, а училището бе също обкръжено. От другата страна са "Дългата разходка" и "Бягащият човек". И в двете събитията протичат в анти-утопична среда, и двете главните герои участват в игри на смъртта, в които се опитват да оцелеят, а шансовете им клонят към нулата. Във всичките романи главните герои са от по-нисшите слоеве на обществото, което кара читателя да им симпатизира и да държи на тях. В "Бягащият човек" Бен Ричардс губи работата си, дъщеричката му е сериозно болна, което кара съпругата му да проституира за да купуват лекарства. Бен е готов на всичко, за да заживее достоен живот и се включва в смъртоносна телевизонна игра.

Динамика от начало до край.
В тези книги Кинг ни въвежда във вихъра на събитията още в самото начало. В "Гняв" учителят е убит, в "Дългата разходка" избраните момчета започват състезанието, а в "Бягащият човек" - Ричард почти веднага се е включил в кастинга за телевизионното шоу. Всички детайли, бекграунд и черти на героите и т.н., се изясняват по-нататък, с течение на времето, като информацията се дава незабележимо на малки порции. Така не се губи от динамиката на романа, героят е в постоянно напрежение, а с него и читателите. Всички досадни описания, биографии, причини и поведение, се описват постепенно.

Опростена композиция, социална ангажираност. 
В гореспоменатите романи излишни философии няма, те са директни, няма ги класическите "екзистенциализми". Затова на много хора те се струват наивни. Но времето доказа обратното. Вижданията на автора се потвърждават.  В "Бягащият мъж" основната критика е насочена към медиите и  телевизиите. Тяхната власт над умовете на хората. Тя ги превръща в  маса, чието мнение се контролира чрез монтажи и подбрана информация. Медиите насъскват зрителите срещу участника, тя го превръща в масов убиец, а тълпата сляпо вярва и жадно гледа, искайки кърваво зрелище. Забравяйки за истинските проблеми на обществото.

Рядко гледам телевизия, но винаги когато хвърлям по някой поглед, забелязвам доминацията на тези "Риалити" шоута, в които група хора се правят на шутове. Дори бледо си спомня за едно от тези телевизионни състезания, май беше за някакви музикални "идоли" или таланти. Една от участничките бе едно леко пълно момиче, вокални умения бяха впечатляващи, но пред погледа на всички зрители, нейният "ПиАр" екип я съветваше как да отслабне и да яде само салати, за да се хареса на "гласуващите". Представям си как се е почувствала пред камерите, тя гледаше с чувство за вина. А и как ли се отразява тези гласувания и елиминации на деца от такива състезания? С течение на времето тези риалитита стават все по-скандални и жестоки. Нищо чудно романът на Кинг отново да стане реалност. Всъщност краят на книгата е достатъчно красноречив, доста болезнено напомня една катастрофа, която се случи преди десетилетие.

Жалко, че Кинг в последните години страшно много се комерсиализира, а и сякаш донякъде се изчерпа. Много ще се радвам, ако тъмната му половина - Бакман, пак се появи с такива романи по 200-300 страници.



.

четвъртък, 12 март 2015 г.

Наследството на Пратчет


Това е килим.
За много хора това е просто един шибан, прашен килим.
За хората, чели Пратчет, това не е просто шибан, прашен килим. Това е цяла империя. Цяла вселена.
Империя с толкова много различни шарки, колкото са различни и хората, заедно с всички техни вярвания, стремежи и надежди. Има острови, има джунгли, езера, подземия. Виждате ли ги? Населението на килима се размножава, особено когато не се почиства. Nа юг, където килимът граничи с камината, и където климатът е по-горещ, килимените хора боготворят Бога на огъня. На север пък, където е прозореца, може да завият ветрове.

Как се нарича вашия килим? Аз моя го нарекох Европратчет и бе истинско копие на Европа. Е, източната му част бе малко мръсна, щото изтървах една филия с лютеница (която както винаги падна наопаки), но избягвах да го почиствам, за да запази автентичността си.

Както и да е. Благодарение на великия бард сър Тери Пратчет, очевидно килимите никога няма да са просто килими.



Но всички ще помним Пратчет с невероятния свят, който бе изграден от неговото всеобхватно и весело въображение.

RIP (28 Април 1948 – 12 Март 2015)


  • 10 интересни факта за Тери Пратчет:


10. Преди да стане известен, Пратчет е работил като пресаташе в ядрена електроцентрала.

9. Пратчет е обожавал орангутани, неслучайно един от най-обичаните негови герои е Библиотекаря, който е бивш магьосник, превърнат чрез магия в орангутан. Пратчет е бил и попечител на фондация за орангутани

8. Тери Пратчет също така е харесвал страшно много природни науки, и поради тази причина е притежавал оранжерия с хищни растения, а на негово име е бил кръстен и фосил на морска костенурка, намерен в Нова Зеландия - Psephophorus terrypratchetti

7. През 2009 г. Тери Пратчет получава пълно рицарско звание и титлата "сър", като с това получава и право на герб. На герба е написано на латински следното: “Noli Timere Messorem” ("Не се страхувай от Жътваря" ), понеже Пратчет е бил голям почитател на групата Blue Oyster Cult и особено на песента "Don't Fear the Reaper"

6. Дъщерята на Пратчет, Риана, е автор на сценарии за компютърни игри, сред които и скорошния reboot на "Tomb Raider"

5. Пратчет е поддържал много топла връзка с почитателите и щедро раздавал автографи, дори някои от най-големите му фенове са се шегували, че неподписаните бройки на негови книги са станали библиографска рядкост и са били по-ценни.

4. През 2007-а Пратчет получава диагноза, че е болен от рядка разновидност на Алцхаймер. Две години по-късно той дарява $500 000 в помощ на проучванията за болестта.

3. Във фейсбук страницата Пратчет, България е на пето място по брой последователи на писателя. Едно от нещата, с които може да се гордеем.

2. Пратчет е голям почитател на астрономията, самият той като малък е мечтаел да стане астроном. Мечът, с който е бил посветен в рицарство, е изработен от парчета метеоерити.

1.Книгите са му преведени на над 37 езика и са продадени над 85 милиона екземпляра. 


----