петък, 25 юли 2014 г.

България: Иво Иванов - Кривата на щастието

Много, много отдавна, на един зеленист остров се появили бардовете. Полумитични същества, които имали една дарба - да превръщат историите в легенди. Когато бард запеел, времето спирало, хората забравяли за тревогите и се заслушвали в техните магнетични песни. Никой не помнел имената на бардовете, но историите им оставали. Тези истории надживявали всички и пътували във времето и пространството, и се превръщали в легенди.  

Вероятно в гените си Иво Иванов има спирали, изтъкани от песни на бардове. В една от статиите си Иво изразява възхищението си от художниците. Художниците са хора, които виждат нещата по друг начин, за тях всяко парче камък или дърво може да е вдъхновение. Всяка история за Иво е вдъхновение, а статиите му са картини, изваяни с много богата палитра от химични, физични, биологични, литературни, квантово-механични боички. В неговите словесни картини може да преобладава спортната (най-вече баскетболна) тематика, но Иво успява да свърже всяка история/точка с кривата на живота. Защото всяка крива е съставена от различни точки: футболни, баскетболни, политически, икономически, житейски точки/истории,  но в крайна сметка всички са част от тази крива, рожба на една формула. От която може да направим множество заключения за това в какъв свят живеем.



Кривата на щастието е част от тази на живота, Иво я е построил с предимно спортни истории, и като всяка крива тя си има своите възхитителни максимуми и тъжни минимуми. Както и така интересните инфлексни точки, които ги свързват.

Може да кажете, че прекалявам с метафорите, но вероятно ще ме разберете, ако прочетете статията "Крадецът на стихове". Когато почнах да я чета в един момент наистина спря времето, то се разтвори и ме прати в паралелен свят, в който бях близък свидетел на драмите в американското училището "Санди Хук", преплетено със събитията в шотландското градче Стърлинг, където един до друг са били сгушени бъдещета тенис звезда Анди Мъри и неговия брат. Когато отново се върнах в настоящето, бях с просълзени очи. Никога не съм попадал на така добре аргументирана и трогателна статия, насочена против притежанието на оръжия и огромния оръжеен бизнес, около който алчни деградирали социопати градят империи. Темата ме интересуваше още, когато прочетох "Гняв" на Стивън Кинг.

Но това не бе единствената статия, която предизвика пожари в мен. Какво да кажем за Мануте Бол, баскетболист, който можеше да е милионер, но добродушният дългуч предпочете да жертва парите и здравето си за брутално тероризираните му сънародници в изстрадалата и разпокъсана от войни родина, управлявана от радикални ислямисти? Или статията за Билкис Абдул Кадир, наречена "Болни сърца", в която нагледно ни се описва грубото и отвратително отношение към жените в безумна държава, каквато е Саудитска Арабия (тема, която срещнах в книгата на Кармен).

Няма как да не ме развълнуват историите за уникални личности като скромната, красива и работлива (и девствена на 29) Лоло Джоунс, или тази за дзен-мастъра Фил Джаксън, или пък за невероятния борец Рулон Гарднър, горкичкия прецакан добряк Дирк Новицки, или за симпатяги като Кърт Уорнър.

Иво умее също така да пише разтърсващи критически текстове, които разкриват както и красотата на личността, така и бърка в тъмните социални бърлоги на обществото - хероинът, който отне живота на канарата Демайо, темите за затлъстяването, отвратителната синтетична храна и ужасяващото отношение към животните, лицемерието, неистовата алчност на корпорациите, жаждата за кръв и улични боеве в стил Шед Смит... Срещаме се и с личности като Джек Молинас, чийто талант се клатушка между гениалността и покварата.

Книгата е истинско удоволствие и от друга гледна точка: всеобхватната личност на Иво Иванов има широк  спектър от познания, които биха направили дори статия за потни чорапи интересна. В книгата може да се срещнат и велики автори като Маркез, Паланюк и на мен така любимия стенд-ъп комедиант Джордж Карлин.

Често обичам да сравнявам библиотеката си с футболен отбор. Е, тази година "Кривата на щастието" е моят трансферен удар, новата звезда сред скромните ми рафтове. Ако трябва да ползвам баскетболна терминология - тази книга е номер едно в драфта този сезон.

:)



неделя, 20 юли 2014 г.

Лейф Першон - Убийството на Линда

 Не знам дали знаете, но шведският език е сред 10-те най-превеждани в света, когато се отнася за съвременна литература. Никак нелош показател за страна с население малко над 9 милиона души. През последните години дори на ограничения български пазар сред най-продаваните автори са шведи: Стиг Ларшон с трилогията "Милениум", Юнас Юнасон  с политическото приключение "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна", Йон Арвиде Линдквист с вампирския "Покани ме да вляза" , както и криминалните романи на Камила Лекберг, Лиза Марклунд, Йенс Лапидус и класическия Хенинг Манкел. Ето ви един нагледен пример, който показва, че и страна с ограничен човешки ресурс/пазар може да бълва световни бестселъри.

Имах щастието това лято да бъда за 2 седмици в Швеция и да я разгледам в детайли. Почти перфектно устроена страна, с добре подредена икономика и красива, макар и сурова природа. Останах впечатлен от простичките решения, с които си решават проблемите шведите. Нещо като ИКЕА. Просто, лесно, но ефикасно. Добрият стандарт кара много чужденци да потърсят късмета си в страната на Астрид Линдгрен и Долф Лундгрен, а високите заплати позволяват на много шведи да пътуват до далечни дестинации, което обяснява широката им скроеност, толерантност и любопитство.  Срещнах много шведи и всички бяха много отзивчиви, интелигентни, и добре подготвени за всяка тема, която подхващах с тях. Забелязах, че някои от тях четяха "Истинската история за носа на Пинокио" от Лейф Першон, известен професор по криминология към шведската полиция, който се появява по телевизията, когато се разискват криминални случаи. Забавна и артистична личност, той е сред любимците на шведските читатели.

По някаква странна игра на съдбата, когато се върнах в София, съвсем прясно бе излязла една негова книга - "Убийството на Линда", първата преведена у нас, доколкото знам. Въобще не се колебах.








В повечето кримки главният герой е детектив/разследващ полицай, който блести с висока ценностна система, интелект, лоялност и предприемчивост, за да улови маниак-убиец.  В случая обаче централният образ, Еверт Бекстрьом, е всичко друго, но не и това. Той е елементарен, чревоугодник, използвач, сексист, расист, алкохолик, невъобразим мързел, който гледа всекиго с презрение. Не се притеснява да печели от положението си - като застаряващ ерген почти никога не пере дрехите си, но се възползва от хотелските услуги по време на командировки. Винаги взема със себе си 2 куфара с мръсни дрехи, дава ги на персонала за химическо чистене, а след това  вписва разходите към командировъчните. За да не го засекат, че плаща за нощните канали за възрастни от неговата сметка, той отива в стаята на негов отсъстващ колега в хотела и там зяпа порно (за сметка на колегата, разбира се) . Авторът ни разкрива мислите, които минават през главата на Еверт, на места доста цинични и просташки. Не че не се старае, но предпочита да пие бира. Или както казва той:

- Папата носи ли тюрбан? Комисар Бекстрьом работи ли като квартален? Доли Партън спи ли по корем?

Сюжетът е класически: убито и изнасилено е младо момиче във Векшо. Оттам насетне започва разследване, множество разпити, снемания на отпечатъци, ДНК анализи, предположения и т.н.

Бекстрьом е колоритен и хумористичен образ, но като всеки съвременен шведски автор, книгата на Першон представлява и съсичаща социална критика - насочена към нахалната преса и безочливите журналисти, прекалено либералната социална система, към немарливите и мързеливи полицаи, към търсещите сензации и мистични послания медийни "специалисти" и граждани.

Книгата има и отрицателни страни - шведските автори обичат да се разпростират нашироко и рядко книгите им са под 400-500 страници. Това прави темпото и развитието на самите действия малко по-мудно, по-бавни. Не знам дали с това Першон иска да ни накара да почувстваме бавните реакции и действия на разследващите, но поне според мен можеше да спести доста страници.

Като цяло обаче положителните черти преобладават.