петък, 30 октомври 2015 г.

Унгария: Вилмош Кондор - "Budapest Noir"

Голяма част от източноевропейската литература засяга вече станалите банални теми за безкрайни преходи, комунизъм, икономически и социално-битови кризи. Еднообразието започва да замества жанровото богатство, както в киното, така и в литературата. Вилмош Кондор е жанров автор, а такива все по-малко пробиват в Източна Европа.



За разлика от множеството негови сънародници, на чийто книги попадах, Кондор е заложил на  на един позабравен жанр - хард-бойл детективските романи, които впоследствие зараждат онази вълна от красиви черно-бели криминални филми, доминиращи в киното през 40-те и 50-те години на ХХ-и век, и които днес ги знаем като ноар. В тях се набляга не на действието, а на психологията, взаимоотношенията и реакциите на героите. 

"Budapest Noir" не се отличава особено от останалите кримки, историята е съвсем семпла, дори банална - еврейско момиче е убито, а разследващ журналист случайно попада на следите на това криминално деяние, случаят започва да се превръща във все по-опасно начинание, застрашаващо живота на журналиста, а замесените се оказват влиятелни господа.

Идеята на Кондор не е била просто да напише ноар от носталгия към жанра, той го обогатява и вплита реални исторически личности и събития, като по този начин пресъздава буйните предвоенни години, през един много интересен период за Унгария, когато страната се оказала притисната като в менгеме от две крайни идеологии - фашизъм и комунизъм. Съвсем небрежно се вмъкват тези исторически препратки в криминалното разследване на главния герой Жигмонд Гордон.

Струва ми се, че трябваше да има повече исторически бележки от страна на редактора, тъй като споменатите имена имаха и своето символично значение. Като например вмъкнатия  легендарен унгарски боксьор Имре Харанги, който печели олимпийската титла през 1936 г., и то с драматична победа срещу Николай Степулов, етнически естонец ... и отявлен комунист. Споменават се често и имената на тогавашния министър председател Гюла Гьомбьош, който е и от германски произход, и съответно присъединява Унгария към германската сфера на влияние. Дори един от големите площади е кръстен на Хитлер. Кондор е успял да пресъздаде това приятно усещане за носталгия и да те гмурне в една отминала епоха, непозната, но безкрайно интересна. Ароматът на ноар витае във всяка брънка от книгата. История, включваща загадъчно убийство, мадам с нейните проститутки, властни господа, боксови мачове, наемници, Budapest Noir е всъщност първата от пет прозведения в този цикъл, като всички те разказват за приключенията на разследващия журналист Жигмонд Гордон, а в същото време представя действителни събития от унгарската история.

Ето ви един интересен подход,с който да представиш не само интересни исторически събития, но и възродиш жанровата литература, Стабилен хард-бойлд роман.


петък, 23 октомври 2015 г.

Исландия: Сьоун - "Сказание за лисицата"

Когато някой заговори за Исландия, хората се сещат за гейзери, Бьорк и херинга. Много херинга. Исландците вероятно правят дори тортите за рождени дни от херинга. В Исландия всеки 10-ти е писател, което е впечатляващо. Вероятно там има повече писатели, отколкото читатели, но би трябвало да приемем това с разбиране - ежедневното ловуване и ядене на херинга със сигурност не е много забавно и на хората им е нужно нещо за разтоварване. Примерно писане за рибарски приключения или за мрачни еротични саги. Най-известният у нас исландски писател е Сьоун, не само защото е писал текстовете на всеизвестната нордическа звезда Бьорк, но най-вече защото си е избрал кратък прякор, който за разлика от останалите исландски имена може да се изговаря лесно. Опитайте да изговорите Сигурьоун Биргир Сигурдсон (истинското име на Сьоун) или Офейгур Сигурдсон (окей, явно Сигурдсон е нещо като Иванов у нас), Храпън Гунльойсон или Снуре Стурлусон.



 Шегата на страна, но "Сказание за лисицата" е толкова странно произведение, че дори и Ларс фон Триер би изглеждал нормален в сравнение с него..., а това определено би притеснило повечето хора. Всъщност книгата на Сьоун е само 100 страници и представлява нещо като пъзел, от който са предоставени само някои части, а останалите трябва да бъдат възстановени и сглобени от въображението на читателя.

Историята започва с разказ за свещеник, който гони една лисица. И приключва, оставяйки читателя да се чуди сам насред откритите снежни преспи. Следва история за едно момиче, намерено в изоставен кораб. По-късно се разбира, че това момиче страда от синдрома на Даун. Следват като кратки епизоди различни фрагменти от историята, които едва в последните две страници се дава ключа, с който да я сглобиш. В даден момент границите между реалност и измислица изчезват, а свещеникът и лисицата започват да говоря за ... електричеството.

Въпреки всичко "Сказание за лисицата" е наистина чудесен пример за минимализъм, за поетично, приказно писане, за вмъкване на традиционни исландски/скандинавски елементи, и в същото време се разнищват сериозни и тежки проблеми.

..

and what does the fox say? :)

.

събота, 17 октомври 2015 г.

Грузия: Ака Морчиладзе - "Яна, пътуване до Карабах"

Задкавказието е сложен геополитически регион, в който е такава каша, че е трудно дори да се опише. В самата Грузия от години се водят спорове за Абхазия, Южна Осетия и Аджара. Не е по-различно и в съседните Армения и Азербайджан, които окървавиха района в спорове за Нагорни Карабах, територия в състава на азерската държава, но в която мнозинство (над 80%) са арменци. Като добавим в цялата тази дандания и претенциите на чеченци, черкези, дагестанци, кюрди, ингуши и картината става като някоя мацаница на Кандински.



Съвсем наскоро изгледах един прекрасен грузинско-естонски филм -"Мандарини", в който се разглеждат тези безкрайни етническо-религиозни конфликти в региона. Във филма на грузинския режисьор Заза Урушадзе, се разказва за един от малкото останали в кавказието естонци, който се неволно се озовава в сърцето на грузинско-абхазкия конфликт в средата на 90-те. Темата не е нова, нито в киното, нито в литературата, но винаги е била актуална. Само участниците са различни.

В книгата  "Пътуване до Карабах" на Морчиладзе, който както се досещате е грузинец (само грузинските фамилии завършват на "адзе" или "швили"). основната тема е тази за предразсъдъците. Предразсъдъците както в грузинското общество, така и в целия район. Исторически, религиозни, етнически, политически, икономически предразсъдъци, които сякаш отравят цялата атмосфера и превръщат хората в зверове, които съсипват и опропастяват собствените си животи в глупави и ненужни разправии. Книгата излиза през 1992 г,, но и до днес тя си остава все още толкова актуална, колкото е била преди повече от 20 години.

Главният повествовател е Джио, младо момче на 24 години, което живее в стария апартамент на богатия си баща, и който все още не може да намери насока в живота.  По стечение на обстоятелствата той се влюбва в проститутката Яна, която всъщност е обикновено мило момиче, но и то със злощастна съдба. Бащата на Джио, паравоенен богаташ, забранява да се срещат и насилствено изгонва момичето. Джио е съкрушен, изпада в депресия, затова решава да замине с негов приятел до азербайджанския град Ганджа (о, какво име на град само), където да купят дрога и да я продадат. Калните и неясни пътища обаче отвеждат Джио и неговия приятел право в Карабах, център на размирици и териториален спор между арменци и азери. Всъщност почти навсякъде в романа азерите бяха нарични турци, което не знам дали е нещо изгубено в превода (те са тюрки) или просто така грузинци и арменци презрително наричат азерите, което само показва наличието на вековни предразсъдъци.

Джио и неговия съратник се озовават в плен на азерите, където биват бити и заключени в килер, заедно с един арменец.  След което, макар и да не бива третиран зле от арменците, се налага да бяга отново, при което е посрещнат като герой от азерите. След много перипетии Джио успява да се върне в Тбилиси.

В романа са разказани няколко малки истории, така между другото, касаещи отново хора станали жертва на предразсъдъци и омраза. Представя съвсем честно и двете страни на конфликта, през погледа на един грузинец, а и също така разглежда проблемите в грузинското общество. "Яна, Пътуване до Карабах" е широкобхватна книга, която съвсем заслужено е една от най-четените книги от този район.

.

Хърватия: Анте Томич - "Чудото в Поскокова драга"

Писането на Анте Томич е като синтез от балкански елементи, събрани в една колба, а вследствие от буйната реакция се вдига многоцветен пушек, одимяващ всичко наоколо. Образите са колоритни и напомнят на онези герои на Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, които учехме в училище, но и също така, по време на четенето автоматично в главата ти започват да звучат мелодиите на Горан Брегович от филмите на Емир Костурица. Знам, че е крайно некоректно да сравнявам книга на хърватин с филмите на босненец със сръбско самосъзнание, а и също съм наясно какво най-вероятно пише във всеки туристически справочник за Хърватия - може да повтаряте думата "курац" колкото желаете, да наричате хърватите както си поискате, но само избягвайте да ги наричате сърби. Въпреки всичко, Анте Томич наистина успява да катализира всички онези балкански привички и потайности в една книга, в която старомодното, дълбоко патриархално начало се сблъсква с широко либералния, матриархален модернизъм.



"Чудото в Подскокова драга" Томич ни запознава с Йозо, селянин от дълбоките провинциални пустеещи райони на Хърватия, който живее с четирима си синове. Необръснати, вечно мърляви, ядосани и недохранени, те водят спокоен и скучен живот, до момента, в който се появят хора от електроенергията, за да ги таксуват. Тогава Поскоковци вадят пушкалата, останали им от войните, и гонят клетите и ужасени служители на държавата. Грубите и недодялани синове на Йоцо обаче усещат, че нещо им липсва. Липсва им топлина, любов, уют. Тогава най-големият син тръгва за големия град, в случая Сплит, за да си търси късмета. Там се въвлича в щури събития, преследвайки голямата си любов, симпатична, но странна сервитьорка. Събития, които отразяват и съвременната, динамична действителност на Хърватия, в която се сблъскват старото мислене с новите течения (традиционната бира срещу коктейл, който прилича на веро), старите рани от войните още не са отшумели, ветераните непрестанно пародират с тяхната значимост, а опитите за интеграция в модерно общество често са комични и гротески. Лъсват типичните за балканите злоупотреби с властта. И всичко това е представено по толкова лек, хумористичен и топъл начин.

Жените определено променят братята Поскоковци. Както се казва, всяка тенджера си има похлупак, а съответно и всеки от братята си намира своята любов, която се появява в различни форми. Големият брат се задомява, средните братя близнаци се запознават с две луди за връзване моми, а най-малкият брат - е, неговата любов е по-либерална. А старият Йозо трябва да напусне затворения му изолиран свят и да прекрачи в съвременния такъв, ако не иска да бъде гръмнат от собствените му синове...

Томич умее чудесно да разказва, да забавлява, да грабва вниманието и да те потопя в балканиадата, в която всички живеем и до болка познаваме, но за да я променим е хубаво да я надсмеем.

.