Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Сега разбирам защо "Алексис Зорбас" се счита от гърците за най-значимата съвременна гръцка книга. Тя сякаш описва цялата история на Гърция, която някога е била пъпът на света, културен център на вселената. Алексис Зорбас е съвременният Одисей, той е пътешественик, ценител на живота, който кръстосва моретата, в търсене на неговия дом.

Не е лесно да се опише книгата, в нея не се случват много събития. Тя донякъде представлява приятелски разговори след тежък работен между Алексис Зорбас и наратора, насред приятния гръцки бриз, идващ от критското крайбрежие, който насища с уют обикновената селска атмосфера.

В романа на Никос Казндзакис начетен млад интелектуалец разказва за решението да напусне затворения си книжен живот и да се впусне в предприемаческа авентюра, в която да усети ежедневието на работническата класа, да усети капиталистическия дух, като инвестира в едно критско находище. Запознанството му със Зорбас е своеобразна среща между  новото и старото, между прочетеното и преживяното, между философията и народната, житейска мъдрост. Зорбас е опитен ветеран, научил нещата от живота не от книгите, а от опит, представител на по-старото поколение, носител на старите ценности. Младият интелектуалец пък изследва ренесансовия разцвет на мисълта от времената на Данте, модерните идеи на Ницше, навлезлите в Европа будистки идеи. 

Разговорите преливат от една тема към друга: религии, политика, социализъм и капитализъм, същност и природа на човека, старо и ново, радост и нещастие, за силата на историите, на разказването. Когато говори за магията на жените, Алексис Зорбас се превръща в друг човек. За него старата куртизанка мадам Ортанс, не е дърта съборетина, в нея вижда "целия женски род": Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита. 

— Не вярваш ли ти в човека?

— Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е — Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!

— Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено.

— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!

— Брей, че егоизъм! — казах аз язвително.

— Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря.

 Голяма книга, която няма да допадне на всеки, но всеки ще запомни Зорбас - един от най-ярките литературни герои, които съм срещал.