петък, 12 февруари 2016 г.

Босна и Херцеговина: Миленко Йергович - "Сараевско Марлборо"

Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е  вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити.  Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...



Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо  веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.

Както винаги се получава големите жертви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.

 Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой  за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.

Няма коментари:

Публикуване на коментар