Нинко Кирилов - "Двойници и животни"

Попадам на книга, дебют на млад български автор. "Двойници и животни". Отнасям се скептично, както към всичко българско. Престрашавам се и отварям книгата вечер у нас, в леглото. Книгата ми засмуква единия ръкав на пижамата,  опитвам се да си го изтегля обратно, но вместо това попадам в друг ръкав на реалността. В реалността на нереалното.

На входа на този друг портал ме посреща Джереми Айрънс. Усмихва се и ми намигва. Праща ми въздушна целувка. Повдигам вежди и се опитвам да мисля за Джулиън Мур. Нея поне я харесвам. Поглеждам към небето, то е с кехлибарен цвят. Усещам, че някой ме чеше по главата. Осъзнавам, че съм котка, а някаква жена ме гали по козината. Изведнъж ръцете й кървят. Това е щото съм се превърнал в кактус. Кръвта ѝ се стича по почвата под мен и аз усещам топлината ѝ.

"Копеле!?",  прекъсна ме Ки, който заговори с вътрешния ми глас, "нали това трябваше да е ревю на сборник от разкази, какво ще разберат хората от сюреалистичните горни абзаци?"
"Аз не пиша ревю", отвръщам, "просто преживявам сивото ежедневие на обикновен гражданин, с обикновени проблеми, но по необикновен начин."

Гмуркам се пак в книгата. Има огледало. Решавам да погледна да видя дали съм още животно. Виждам образ на кон до мен в огледалото. Ръката ми преминава през самото огледало и разрошвам гривата на коня. Яхвам го и препускам отново през страниците. Осъзнавам, че съм самият кон. Отнякъде прозвучава музиката на Брамс. Музиката ми тече по вените, а аз съм осъществил още една кафкова метаморфоза и съм се превърнал в птица. Скоростта от препускането е толкова висока, че осъществявам темпорален скок и се озовавам в София през 2051г. Същата сивота, различни трамваи.

Едва в ранното утро успявам да се измъкна от другия край на корицата. Изпотен, но възхитен. Наистина браво.