петък, 28 декември 2012 г.

"Билбо Бегинс, или до там и обратно" - всички епизоди от сп. "Дъга"

Като малък се влюбих в сп. Дъга заради Билбо! Събрах всички епизоди в една галерия за да си припомним великолепната работа на страхотния Сотир Гелев, за да си припомним и детския ни ентусиазъм, преди да изгледаме епизод първи от новата трилогия на Питър Джаксън. Още не съм гледал филма, но с това ще подгрея :) Ако са ви малки буквите, ползвайте full screen опцията, или просто натиснете "ctrl" и "+" от клавиатурата за да увеличите браузера ( ако ползвате познатите за Windows браузери).
Bilbo .

събота, 22 декември 2012 г.

Книжно огледало 2012

Огледалце, огледалце на стената,
кои са най-хубавите ци... книги на Земята,
които Ламот прочете през 2012?



Кадер Абдола - "Къщата на джамията"
Маргарет Атууд - "Одисеята на Пенелопе"
Клайв Баркър - "Кървави книги" том I"
Александър Беляев - "Том 2"
Иля Бояшов - "Играта на Мури"
Бил Брайсън - "Шекспир. Светът като сцена"
Макс Брукс - "Z-та Световна война"
Боб Бърман - "Пулсът на слънцето"
Ромен Гари - "Животът пред теб"
Нийл Геймън - "Момчетата на Ананси"
-
Геймън § Рийвз - "МеждуСвят"
Роалд Дал - "Разкази с неочакван край"
Стивън Джонсън - "Как се раждат добрите идеи"
Ричард Докинс - "Най-великото шоу на Земята"
Ричард Докинс - "Магията на реалността"
Зелазни и Шекли - "Просто шеметен фарс"
Орсън Скот Кард - "Играта на Ендър"
Етгар Керет - "Момичето на хладилника"
Стивън Кинг - "Зъл мрак, угаснали звезди"
Каткарт и Клайн - "Хайдегер и хипопотамът"
-
Марк Крик - "Супата на Кафка"
Анатолий Крим - "Тръбата"
Оливър Кун - "Всичко, което трябва да знае един мъж"
Кармен бин Ладен - "Отхвърленото фередже"
Адриан Лазаровски - "Завладей българките"
Марио Ливио - "Математик ли е Бог?"
Бен Луис - "Историята на комунизма, разказана в анекдоти"
Ян Мартел - "Животът на Пи"
Джордж Р. Р. Мартин - "Пясъчните крале"
А. Мелер - "Най-големите лъжи в историята"
-
Чайна Миевил - "Градът и градът"
Харуки Мураками - "Преследване на дива овца"
Hazel Muir - "Science in seconds
Патрик Нес - "Часът на чудовището"
Амос Оз - "Как да излекуваме фанатик"
Фредерик Пол - "Тунел под света"
Тери Пратчет - "Интересни времена"
Тери Пратчет - "Последният герой"
Мат Ридли - "Геномът"
Карлос Руис Сафон - "Марина"
-
Карлос Руис Сафон - "Сянката на вятъра"
Карлос Руис Сафон - "Играта на ангела"

Карлос Руис Сафон - "Затворникът на рая"
Хосе Карлос Сомоса - "Зигзаг"
Бранимир Събев - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг"
Ан-Мари Тиес - "Създаването на националните идентичности"
Жан Тьоле - "Магазин за самоубийци"
Алан Уайзман - "Светът без нас"
Скот Уестърфелд - "Левиатан"
Ивлин Уо - "Черна пакост"
-
Скот Фицджералд - "Великият Гетсби"
Мохсин Хамид - "Неохотният фундаменталист"
Сам Харис - "Моралният пейзаж"
Тахир Шах - "Къщата на Халифа"
-
Недочетени:
*Джордън Белфърт - "Вълкът от Уолстрийт"
*Керстин Гир - "Неморално предложение"
*Джона Лерър - "Изкуството, сталкерът на ума"
*Виктор Пелевин - "Върколашки метаморфози"
Славомир Равич - "Дългата разходка"
Том Робинс - "Вила Инкогнито"
Ленард Съскинд - "Космическият пейзаж"
*Ерик Уайнър - "Сенчестият пазар"


понеделник, 17 декември 2012 г.

Книгата, която ще ви накара да повярвате в Бог - "Животът на Пи" от Ян Мартел

В началото на книгата Ян Мартел е написал нещо като предговор, в който разказва как е стигнал до решението да напише този роман. С цел да получи вдъхновение той заминал за Индия, позната като страната на чудесата, където някакъв старец му разказал настоящата история, с твърдението, че тя щяла да ни накара да повярваме в Бог.

Наскоро излязлата екранизация открехна някакви мъждукащи спомени, че някъде в библиотеката ми има такова заглавие, което преди много лета се мъчех да прочета. От чисто любопитство извадих книжката от скромната ми библиотечка и започнах да чета, пък можеше да стане чудо и аз да повярвам в Бог (да бе!).



 Колкото и да е банално, да ви представя и историята. А тя е за едно момче, Писин, или накратко Пи, израсло като индус, но което проявява голям интерес към исляма и християнството. Баща му е директор на зоологическа градина, поради което Пи изпитва симпатия към животните. Политическата нестабилност на постколониална Индия кара семейството да реши да се премести в Канада и то заминава с част от животните с кораб. Но по пътя се случва инцидент и Писин едва успява да се спаси в лодка с няколко животни, като именно вярата му помага да оцелее...

Въпреки че интуицията ми ме караше да погледна скептично на произведението на Мартел,  то се оказа далеч не толкова религиозно и далеч не толкова едностранно, колкото бях убеден че е. Мартел е написал романа така, че поставя нас, читателите, насред океана, чудейки се дали тeзи води са божествени или не.

Ще ви извадя няколко цитата от "Животът на Пи", които ми направиха впечатление, и които като цяло дават добра представа за идеите на писателя:
"Когато бях на твоята възраст, аз живеех на легло, защото страдах от детски паралич. Всеки ден се питах: "Къде е Бог, къде е Бог?" Бог така и не се появи. И не Бог ме спаси, а медицината. Разумът е моят пророк и той ми казва , че когато часовникът спре да тиктака, ние умираме. Това е краят. Ако часовникът спре, ние сме тези, които трябва да го поправят - тук и сега. Един ден ще вземем в свои ръце средствата за производство и на Земята ще се възцари справедливост".
Това са думи на един учител, отправени към главния герой, Пи. Аз не усетих някаква ирония към атеистите. Дори напротив. Пи заявява, че не ги е оспорил, защото го е било страх от силното дар слово на учителя, което би убило вярата му в Бог.  

Пи решава да следва три религии - индуизъм, ислям и християнство, което пък довежда до спор между един брахман, един имам и един отец:

Отецът: Къде е Бог във вашата религия? Вие нямате ни едно чудо, което да докаже Пръста Божи!
Имамът: Това да не ви е цирк - мъртви хора току да изскачат от гробовете? Ние мюсюлманите вярваме в голямото чудо на съществуването! 
И много добро е видял Бог, от това, че е бил с вас, християните - опитали сте се да го убиете! Заковали сте го за кръст с големи гвоздеи. Много цивилизовано отношение към пророк! Пророкът Мохамед - Аллах да го благослови и с мир да го дари - ни е дал словото Господне, без да загуби достойнството си, и е умрял на преклонна възраст!
Отецът: Словото Господне? Някакъв неграмотен търговец насред пустинята ще ви даде словото Господне! Това са епилептични брътвежи, породени от дългото клатушкане на камилата, а не божествено откровение. Може и слънцето да му е изпържило мозъка.
Имамът:  Има само един Бог!
Брахманът: И с този Бог мюсюлманите предизвикват само проблеми и насилие. Доказателство за това е колко е лош ислямът е нецивилизованият нрав на мюсюлманите.
Имамът: Кой го казва - създателят на робската кастова система! Индуистите заробват хората и се кланят на натруфени идоли.
Отецът: И коленичат пред крави! Въпросът е, дали Писин се нуждае от истинска религия, или от митове във вид на комикси.
Имамът: От Бог или от идоли.
Брахманът: От нашите богове или от боговете на колониалистите.*
*Превод: Магдалена Куцарова - Леви

 Много е оригинално хрумването да представиш цялото лицемерие на религиите чрез спор между техните служители, нали? Съжалявам за дългите цитати, но държах да ги имам в блога. 
Към атеистите Мартел се отнася с уважение, но забелязах, че е доста язвителен към агностиците. Интересното е, че в "Животът на Пи" са пренебрегната вярванията на будистите - много често наричани безбожници, тъй като те нямат Бог в религията си. Не съм сигурен дали това игнориране е добро решение на Мартел.

Но остава следният въпрос: "Книгата религиозна притча ли е, или е религиозна сатира?".
Може да се интерпретира всякак, в зависимост от това как си устроен. Не случайно чух много противоречиви мнения и от двете страни. В третата част на книгата, Пи се среща с японци, които са изпратени за да установят причините за катастрофата с кораба. Те не вярват на историята, която Пи им разказва, затова той представя и друга история, този път с хора вместо животни. Тук и аз си зададох въпроса "Коя история е вярната, все пак?" Аз поне мога да интерпретирам романа по следния начин - Мартел не е искал да ни накара да повярваме в Бог, а просто ни показва защо някои хора се чувстват по-сигурни с вярата и се нуждаят от нея. Дори ако трябва да си измислят и абсурдни истории в нейна подкрепа...

Интересно ще ми е да чуя или прочета и други мнения за книгата. С нетърпение очаквам и филма - дали отново не е осрано поредното литературно произведение?
.





сряда, 12 декември 2012 г.

"Часът на чудовището" - Шавон Доуд § Патрик Нес


Историята около написването на “Часът на чудовището” е точно толкова тъжна и тро- гателна, колкото и самата история в книга- та.  През 2004г. на британската писателката  Шавон Доуд е поставена диагноза рак на  гърдата в напреднала фаза.  Въпреки болките тя намира сили и  продължава да твори и пише. През 2007г.  Доуд желае да напише своята лебедова песен.  Концепцията е в главата й, но тя осъзнава, че времето й изтича. Представете си огор- чението в очите й. Но тя не се отказва.  С последни усилия Доуд предава идеята на  издателя си, който се свързва с Патрик Нес. Така Нес се захваща с този проект и от талантливото му перо се ражда “Часът на чудовището”. Сивата и мрачна визия на книга- та, изпъстрена с илюстрациите на художни- ка Джим Кей, сякаш идват да ни покажат, че светът около нас не винаги е цветен, но  в сивите моменти се налага да намерим сили, да се изправим и преодолеем мрачната  действителност.

“Часът на чудовището” е роман за едно обикнове- но момче, чиято разведена майка е болна от рак  на гърдата. И за едно обикновено чудовище, рожба на самотата на стрховете, болката и мъката, както и на отказа да приемеш реалността.  Това чудовище разказва три истории на момчето. Три ИСТИНСКИ истории, от онези, в които  истината буйно и безмилостно препуска през реалния свят.  След което чудовището призовава момчето самó да разкаже четвъртата история. Дали то ще намери сили да го направи? Ще успее ли да пребо- ри страховете си и да приеме ралността?  “Аз съм гръбнакът, от който са израсли планините! Аз съм сълзите, с които изтичат реките! Аз съм дробовете, които издишат вятъра! Аз съм вълкът, който убива елена, аз съм ястребът, който сграбчва мишката, аз съм паякът, който  умъртвява мухата! Аз съм разкъсания елен, аз съм убитата мишка, аз съм изядената муха! Аз съм  Световната змия, захапала опашката си!  ......и дойдох за теб!

Други ревюта:
Неколов
Бран
Блажев
Габриела от Аз чета
Преслав от Литературата днес* (още е потресен и емоционално разбит от книгата, но доколкото разбрах, скоро ще напише ревю. Тогава ще добавя линка :р)
.
.

понеделник, 10 декември 2012 г.

Разочарованието Джона Лерър и "Изкуството, сталкерът на ума".

Знам, че много хора ще се разсърдят от това ревю. Защото ще е негативно и се чудех въобще дали да го напиша. Но не мога да толерирам псевдонаука, която се представя като наука и дори да не сте съгласни с мен, моето мнение е, че книгата на Лерър попада изцяло под сянката на "ненаучното".  



Ето за какво става на въпрос. Лерър разглежда биографиите и произведенията на някои от най-известните представители на литературата и изкуството като писателите Джордж Елиът, Вирджиния Улф и Марсел Пруст, композитора Игор Стравински, художника Пол Сезан и др., като се опитва да свърже творчеството им с постиженията на невробиологията и генетиката. И дори да ги постави над тях. Разбира се, че се е получило манджа с грозде.

Така например, в главата посветена на писателката Джордж Елиът, Лерър  разказва за геномите и как всъщност нашата ДНК е нещо като аналог на литературата. Да де, но това вече го прочетохме в книгата на Мат Ридли - "Геномът". И какво от това?  Да препишеш нещата от Мат Ридли, а след това по неясни и неведоми пътища да стигнеш до заключението, че видите ли, нашата ДНК има способността да интерпретира едни и същи неща по различен начин, така както всеки интерпретира творчеството на Джордж Елиът по свой начин и затова стигаме до заключението, че "животът подражава на изкуството". Сериозно ли? А защо да не е обратното? За какво ни се разказва цялата тази плетеница като почнем от теорията на вероятностите до ДНК и геномите? За да изглежда колко е запознат с материята и алогичните му тези да придобият тежест ли? Дали е за това, че литературата много преди науката ни е казала "истините за живота"? Или с "гениалните" проникновения от сорта на "хората са уникални с това, че всеки един от нас е уникален". Съжалявам, но за мен това са елементарни и абсолютно ненужни заключения от територията на пара-философията, а ако исках да знам за геномите, със сигурност Ридли ми предлага много по-подробно и рационално четиво. Лерър също възхвалява Елиът за това как, цитирам, "критикува всички научни теории, които не уважават свободата ни...". Хм, кои са тези теории, които са толкова страшни и не ни уважават? Леле, боже, а на мен ми изглежда, че Лерър е преписал, разбрал-недоразбрал, от няколко научни източника или както казва една от читателките в goodreads, чието ревю съвпада на 100% с моето мнение: It seems like Lehrer is just trying to play to people who want to feel smarter than scientists, and sell more books by making it sound like he has discovered something exciting (that art is so much smarter than science).

Много точно е дала и пример за това какво представлява книгата: "Тезите на Лерър изглеждат нещо като твърдението, че пещерните хора са рисували по стените използвайки зелено и червено, а науката много по-късно открива, че това са комплементарни цветове, следователно пещерняците са били много по-напреднали".

Всъщност, такива заключения може да препишем за кое и да е произведение на кой и да е автор.  Аз мога да кажа, че 14-те пространствени решетки на Браве отговарят на 14-те типа човешко поведение, които са описани много добре още в "Илиада" на Омир. Може ли някой да докаже противното? :)

Да, има мостове между науката и изкуството. Доказват го работите на Жул Верн, който с голяма точност е описвал пътувания със совалки и подводници, далеч преди да бъдат изработвани, а спътниците са идея на сър Артър Кларк. Има още - ползването на златно сечение в архитектурата, изкуството и музиката, картините на Кандински и т.н. Нищо от това не бе споменато. 

Е, аз я изтраях до 4-та глава, има интересни истории, така че вие преценявайте дали ще ви промени светогледа. На мен не го промени. Елементарните и наивни заключения на Лерър ми бяха досадни. И ако му погледнем биографията, ще прочетем, че е бил изгонен от работата си заради  плагиатство и рециклиране на негови стари работи , а книгата му "Imagine" е изтеглена от пазара, защото си е изфабрикувал част от цитатите. Останалите му книги също се "проверяват". Нещо, което не ме изненадва. Лерър няма нищо общо с науката, нито с изкуството.

Съжалявам, ако има обидени, но съм длъжен да изкажа разочарованието си.

Може да погледнете положителното ревю на Блажев, ако ми нямате доверие :)
.
.



петък, 7 декември 2012 г.

31-ви панаир на книгата, 2012

Както казват умните англичани: "Eдна картина или снимка може да замени хиляда думи", т.е.


Е, това са книжките, които си взех от панаира. Скромно, но пък с голям ентусиазъм.
"Религия и политика" я взех за друг човек, но ще я прочета, преди да я подаря :р (колко пошло от моя страна). На мен ми се стори, че тази година имаше много по-малко издателства, отколкото миналата, но може и да се лъжа.
"Изкуството, сталкерът на ума" ми я препоръча Блажев, който искаше да ме изнасили пред щанда на издателството, заради долното видео, но се изнизах навреме :р Шегувам се, просто наблюдавах как Блажев майсторки пробута половин дузина книги на един чичко.
Като споменах Блажев, вероятно сте гледали видеото, което пуснах на живо във Фейса :р
Вижте какъв ентусиазъм ври в него :Р :



След този зрелищен танц, продължавам нататък. 
Нямаше как да пропусна новата книга на Пратчет - "Нация", а по нея в лондонските театри вече върви и успешна адаптация. 
Не намерих така търсената от мен "Един американец в Европа", но си взех друга книжка на любимия Бил Брайсън.
Да похваля изданието на "Часът на чудовището" от П. Нес. Наистина много красиво са го направили, даже ги похвалих.

Всеизвестната Ташева ме разпозна, но за мое щастие не изядох обещания пердах :р

Сега се чувствам като кифла, излязла от Мола с нови обувки и чантичка, и която сега се фука пред отегчените й приятелки. :( Ама какво пък толкова. Нали затова са блоговете... :)
.
.
Може да разгледате книговодителя на Блажев, той има усет за тези неща :Р

Или ревюто на Светли.


четвъртък, 29 ноември 2012 г.

"Облакът Атлас" - Дейвид Мичъл

Ще го кажа простичко и директно: "Облакът Атлас" е най-добрата художествена книга, която прочетох тази година. Дейвид Мичъл е успял да комбинира почти всичко, което харесвам в литературата, при това без да се получи буламач. Романът е съставен от 6 отделни истории, чието действие се развива в различни епохи, с различни герои, но сякаш една тънка нишка ги свързва всичките.  Шестата история е нещо като огледало, което разделя останалите 5 на по две части, така че да завършат в обратен ред. Ще разгледам всяка история отделно, в това време обърнете внимание на болднатите думи:



Тихоокеанският дневник на Адам Юинг
Тук историята ни е представена като дневник на американския административен чиновник Адам Юинг, който е командирован на малък остров в Тихия Океан. Като стил много напомня приключенските романи на Жул Верн. В това свое пътуване Юинг научава за племето на мориорите - добродушен народ, който има железен морален кодекс да не пролива човешка кръв, като по този начин живее в невероятна хармония до пристигането на кръвожадните маори, които безпроблемно почти ги избиват до крак. Изникват различни въпроси и най-вече тези по отношение на истинската природа на човека - дали можем да преодолеем и осъзнаем свирепостта и алчността си, възможно ли е толерантността да е едностранна, а също се засягат теми за расизма, за човешките взаимоотношения, прогреса и т.н.

Писма от Зеделгем
Прехвърляме се в Европа през 30-те години. Веднага ми направи впечатление как Мичъл отново е успял да хване духа на времето. Използвана е епистоларна литература, т.е. историята ни е разказана под формата на редица писма, които главният герой праща на свой приятел. Усеща се аромата на Скот Фицджералд и онзи лек джаз стил, като не случайно героят е обеднял, но наперен пианист на класическа музика. Присъства и фаталната жена, така характерен образ за ноар филмите в онази епоха. Нашият пианист се завлича в любовни афери, а темите са разнообразни - сблъсъка между богат и беден, между старото и младото поколение, между скрупулите и честния успех, между любовта и покварата и т.н.

Периоди на полуразпад
70-те години в САЩ. Това е ерата на студената война, на политическите интриги и афери (Уотъргейт), както и на непрестанните страхове от ядрени атаки и аварии. Мичъл ни е предложил напрегнат трилър, в който млада журналистка се опитва да разобличи прикриването на смущаващи факти от страна на мастита компания, проектирала атомна електроцентрала.
Сюжетът е много сходен на този от филма "Китайски синдром", с участието на Джейн Фонда. Струва ме се, че друга основна тема е и контролът над медиите и тяхното влияние.

Зловещата участ на Тимъти Кавендиш
Великобритания, наши дни. Това е и най-забавният разказ, написан в типичен британски хумористичен, почти несериозен стил и представен под формата на мемоари. Г-н Кавендиш  е застаряващ издател, почти загубил надежда за голям пробив, когато ненадейно той идва - благодарение на това, че един от неговите писатели изхвърля известен критик през прозорец на висока сграда, по време на награждавания за литературна критика. Е, предполагам всеки би го направил, ако за ваша книга някой каже, че трябва да се извините на дръвчетата, отсечени за разпечатването й. За Тимъти идва големия успех, който обаче е последван от същински кошмар. Отново Дейвид Мичъл е уловил сентенциията на нашето време, представяйки една епоха на реклами и пошъл комерсиализъм, залята с непрекъснат социален стрес. И от технологии (Кавендиш се хвали, че има супермощен компютър, който ползва за да си играе на мините :).

Оризон на Сонми-451
Вече сме в бъдещето, вероятно Корея. Тук Мичъл е създал един антиутопичен свят, в който властват могъщи корпорации. Хората са овладели геномите и създават генетични "фабрикати", които да вършат черната работа в ежедневието. Такъв фабрикат е Сонми-451, която е сервитьорка и е обучена да работи в малко заведение за бързо хранене. В Сонми се появяват обаче отклонения и тя започва да съхранява информация и постепенно да осъзнава реалността около нея. Историята ни е поставена под формата на интервю между нея и "архивар". Това може би е най-тъжният разказ в книгата, обхващащ широка гама от теми като права, религия, експлоатация, щастие, любов, цел, манипулация и т.н. В един момент тя пита защо хората я ненавиждат, на което й се отговаря, че това е така, защото те виждат във фабрикатите себе си, а това не им харесва и ги плаши. Всъщност тази част ми е любимата.

Слушанският брод и 'сичко след т'ва
Това вероятно е най-голямото предизвикателство, което отправя авторът към читателите, тъй като е използван тежък жаргон и на всяка трета-четвърта дума бяха "изядени" по буква или две. Тук вече се прехвърляме в неопределено далечно бъдеще, в което човечеството се е върнало към примитивния начин на живот, след като е предизвикал някоя генетична или ядрена катастрофа (или и двете). В този пост-апокалиптичен свят хората живеят така, както са живели преди хиляди години на изолирани места, каквито са Хавайските острови. Централен образ тук е Закри, който вече в напреднала възраст разказва за детството, когато е принуден да води непрекъсната борба.

---

Нишката, която  свързва 6-те истории е съставена от изкуство, музика, наука и въобще от градивните елементи на култура. Това са нещата, които остават вечни и се пренасят във времето. Пианистът Робърт Фробишър намира дневниците на Юинг и ги чете с удоволствие, по-късно Луиза Рей слуша музиката на Фробишър, Кавендиш чете разкритията на Луиза Рей, Сонми гледа филма на Кавендиш, а Закри в захлас наблюдава интервюто на Сонми, записано върху дигитално устройство. Другият момент, който свързва героите, е тяхната борба, борбата за нещо по-добро.

Мичъл ни е разходил във времето и пространството сякаш да ни зададе вечния въпрос дали човек наистина се развива и променя, или просто променя декорите около него, а същинските му проблеми и недостатъци остават. Вчера кара каруца насред каменен пейзаж, днес кара кола в градска атмосфера, а утре прототип сред футуристични сгради. Но винаги продължава да води кървави войни и да разпокъсва всичко наоколо. Дали ще успее да пребори тези негови лоши страни запечатани в гените му от животинското му начало, или ще продължи по същия път?

Отдавна не бях чел нещо толкова широкомащабно, оригинално, рационално и интелигентно поднесено като романа на Мичъл. С тази си книга моментално се превръща в любим писател.

----

Ако има недостатък, то е това, че не съм я писал аз :(  Дори 600-те страници не попречиха да я прочета :)

Малко е дразнещо, че върху корицата са шитнали   плаката от филма, голяма безвкусица е това, а тази книга заслужава дебели и красиви корици!



Още не съм гледал филма, но нямам търпение да го изгледам, макар и да имам своите опасения. А, и още нещо - произведението няма нищо общо с идеите за прераждането. Така че, моля ви се, не се излагайте ;)

Ревю на
Блажев 
Innerstars
Блогодат




вторник, 27 ноември 2012 г.

Най-новото от изд(ев)ателствата!

Панаирът на книгата наближава, а аз си набелязах няколко книжки за следващите няколко седмици:

  • "Часът на чудовището" от Патрик Секс


Чудовищна нимфоманка броди из мрака и надзърта в еротичните кошмари на хората...Книжката е за деца, между другото :р

  • "Жестокото присъствие на дупето" от Дженифър Игън 


С музика, пулсираща от всяка страница, „Жестокото присъствие на дупето” е разтърсващ роман за саморазрухата на дупето и последвалото изкупление.
Интелигентен и непредвидим, романът на Игън не претендира да дава отговори. Той просто очертава променливата взаимовръзка между надеждата и страха, докато дупето дебне.

  • "Великите трагедии"  от Шекспир


Най-великите трагедии на Шекспир, сред които "Омлет" и "Крал Киро" с напълно нов превод от шотландски диалект! :) :)

  • "Облакът на Атлас" от Дейвид Мичъл и със специалното участие на Жан Клод Ван Дам!!!


Изключителна многопластова книга (скоро ще има ревю!) с участието на Холи Бери, Том Ханкс и....легендата ЖАН КЛОД ВАН ДАМ!!!

  • "1Q84" от Хакуку Кураками 

Втората част от трилогията на великия севернокореец Хакуку Кураками! :)

.
.

ПС Не ме бийте, толкова и разбирам

петък, 23 ноември 2012 г.

"羊をめぐる冒険" - 村上 春樹


3作目の長編小説として文芸誌『群像』1982年8月号に掲載され、1982年10月に単行本化。1985年に文庫化、2004年に改訂版が出版された。

「僕と鼠もの」シリーズの第3作。村上春樹がジャズ喫茶「ピーター・キャット」をやめ、専業作家として初めて書いた小説。1981年10月に北海道取材旅行を行った後、千葉県の習志野にあった自宅で、約4ヶ月間集中的に第一稿を書き上げた。この作品以降、書き下ろしが中心となる。「僕と鼠もの」シリーズの完結作だが、後に更なる続編(実質的に完結編)である『ダンス・ダンス・ダンス』を発表している。

Добре де, пошегувах се :р
Нищо не разбирам от горните йероглифи, повечето от които приличат на сплескани мушички, но вероятно се досещате, че става въпрос за Мураками и неговата трета книга "Преследване на дива овца". Или поне от картинката долу ще се досетите :р


Трябваше да прочета нещо на Харуки Мураками. Толкова много хора ми го препоръчваха. Когато влязох в една книжарница, оглеждайки се за някоя от книгите на японския писател, моментално ме хипнотизира овцата, която гледаше от корицата на "Преследване на дива овца". Това, в комбинация със слабостта ми към овцете, направи избора лесен. Защо толкова са привлекателни овцете ще научите от долния клип :р :


История
Вероятно това е характерно за Мураками, но историята е повече от абсурдна, а главният герой е повече от обикновен и посредствен. Той води незначителен и скучен живот, със скучна и обикновена работа, разведен, живеещ под наем, партньорът му в работата е алкохолик, а гаджето му - модел на уши и вероятно компаньонка. Но един ден ненадейно в живота му се намесва една овца от неизвестна порода. И един много влиятелен и властен господин, който му заръчва да я намери, или в противен случай ще загуби всичко, което има. Оставен без избор нашият герой си взима едномесечен отпуск и заедно с гаджето си заминава на о-в Хокайдо, северна Япония, където е видяна за последно тази необикновена овца със звезда на гърба.

Сюрреализъм и символизъм
Мураками определено гради разказа си някъде между границите на реалното и нереалното и изпълва историята с ярък символизъм, оставайки читателя да прецени и открие идеите му. Да вземем приятелката на главния герой - тя е модел на уши, нейните уши са прелестни и неустоими, и тя ги показва само на хора, които харесва. През останалото време си ги прикрива с косата, а когато прави секс с нашия несретник, той неохотно си признава как се заглежда в "месестата" им част. Сами се досещате с кои части от анатомията на жената Мураками си прави шега, сякаш да изкаже недоумението от общественото прехласване към тях.

Но какво символизира овцата в японското общество?
Овцата е внесена от Запад и започва да се отглежда заради месото и вълната. Преди това в Япония не е имало овце. След войните се либерализира вносът на вълна и овнешко от Австралия и Нова Зеландия, поради което овцевъдството в азиатската страна замира. Както казва един от героите в романа: "Овцевъдството в Япония претърпя провал, защото ние разглеждахме овцете само като източници на вълна и месо. Ние минимализираме фактора време, за да постигнем максимални резултати. Така е с всичко".
Мураками сякаш осъзнава как Япония се превръща в хипер-урбанистична и индустриална страна, хората все повече наподобяват роботи-бачкатори и консуматори, заобиколени от постоянен стрес и градска самота. С умиление Мураками описва разходките сред природата и удоволствията от съвсем незначителни, но истински  неща. 

Оценка: 3.4/5
Предполагам, че "Преследване на дива овца" не е най-добрият роман на Мураками, не бих казал че ми бе много интересен, но пък усетих стила на японеца, който определено е интересен и иновативен. Със сигурност ще прегледам и други негови романи.

Ревюта и цитати по блоговета
Daisy Days
Литературата днес
Кафене.бг
Аз чета
.
.



неделя, 18 ноември 2012 г.

"Черна пакост" - Ивлин Уо

Гледали ли сте на театър прословутата постановка на Добри Войников "Криворазбраната цивилизация"?



Писана през 30-те години на XX век "Черна пакост" е нещо подобно, но в един по-черен вариант. Това е произведение, което пародира с изкривените взаимоотношения и контакти между различните култури, като Ивлин Уо е избрал твърде интересно място - измисленият остров Азания, който се намира източно от Сомалия, там където се преплитат културите на Субсахарска Африка с Арабския полуостров.
Уо е събрал и концентрирал цялата тази колоритна паплач от местни враждуващи племена, араби, индийски работници (в действителност има много индийци в източния бряг  на континента), арменски и еврейски търговци, европейски постколониалисти, в един измислен, но много правдоподобен свят, позовавайки се на впечатленията си, получени от престоя му в източна Африка.


Книгата ни запознава със Сет - престолонаследник на "империята" Азания, който се завръща от Европа, от където получава образованието си и попива западните модерни тенденции. След комична война Сет получава трона и си поставя за цел да модернизира и цивилизова страната си. Трудна задача, като се има предвид все още примитивните разбирания на местното население.

Камион закъсва насред централната улица и докато дойдат властите да го преместят, семейство чернокожи се настанява в него и премества там покъщнината си. Наивното и суеверно население попива като гъба всякакви религии, затова там са се настанили представители и проповедници на какви ли не деноминации. Строи се железопътна линия, но местните почват да я рушат и присвояват материалите. Канибализмът все още е на почит...

Император Сет наема Базил Сийл, бивш негов състудент в Оксфорд, за министър на модернизациите. Базил е пълен прахосник и конте, живеещ на гърба на няколко жени, заминава за Азания, където иска да покаже "таланта" си. Той започва да реализира амбициозните планове на вманиачения владетел - купува ботуши за армията (които биват изядени), пропагандира използването на контрацептиви, налага еманципацията на жената (опитва се, де), изгражда музеи, спортни площадки и абсолютно безполезни глезотии.

Ивлин Уо пародира и с европейската псевдо-аристокрация, която е представена от арогантни, капризни и наконтени дипломати и посланици, с необяснимо чувство за превъзходство и претенции без никакво покритие. Колоритната аура от образи се допълва от арменския мошеник Юкумян, генерал Конъли и неговата чернокожа жена с прякор "Черната кучка", вечно плетящия интриги посланик на Франция, разглезената лигла Прудънс и много други, чиито трагикомични съдби са неизбежни.

С много хумор Уо точно и прецизно е изобразил проблемите на Африка, а и на целия т.нар. трети свят. Проблемите с високата раждаемост и високата смъртност, суеверията и религиите, които забраняват контрацептивите, ниската култура и образование, стремежа на Запада да контролира ресурсите и въобще всички тези познати неща, които не са се променили и до днес.

Ревю на Точка в goodreads

:)


неделя, 11 ноември 2012 г.

"Геномът" - Мат Ридли

Човешкото тяло е съставено от около 100 трилиона клетки, във вътрешността на всяко от които има ядро. Във всяко ядро има два пълни комплекта от човешкия ГЕНОМ (изключение правят само яйцеклетките и сперматозоидите, които имат по един комплект, и червените кръвни клетки, които нямат нито един). Единият комплект е дошъл от майката, а другият от бащата. Но какво е геном? 

Представете си, че геномът е книга. 
Тази книга съдържа 23 глави, наречени хромозоми.
Всяка глава (хромозома) съдържа хиляди истории, наречени гени.
Всяка дума е написана от букви, наречени бази. Буквите са само четири - А, Ц, Г, Т ( съответно аденин, цитозин, гуанин и тимин).

Вместо върху плоски хартиени страници, думите в генома са написани върху дълги вериги от захар и фосфат, наречени ДНК, към които базите са прикрепени като странични пръстени. Всяка хромозома представлява двойка много дълги молекули ДНК.

На практика ДНК представлява нещо като програма. Тя съдържа наставления по които се градят белтъци чрез РНК. Почти всичко в нашето тяло - от космите до хормоните - или е изградено от белтъци, или се прави с тяхна помощ. Тъй като става сложно, намерих едно добро видео в youtube, което добре обяснява функциите на ДНК и РНК:


 Не е ли невероятно, че нашите гени са нещо като компютрите? Те съдържат кодове, програми, които определят това какви ще са ни цветовете на очите, косата, кожата, определят също пол, ръст, инстинкти и т.н. Всичко това е записано като "цифрова" информация, която лека полека ние започваме да проумяваме и разчитаме, а Мат Ридли си е поставил задачата да ни разходи и покаже някои от нещата на този удивителен свят. Той е подредил по големина всичките 23 хромозоми, които са характерни за всеки един от нас, и е разгледал по-интересните факти и истории, свързани с тях.


Гените ни могат да се разгледат и като своеобразни "фосили". Върху тях е записана нашата история. Маймуноподобните имат 24 хромозоми, а ние 23, като Хромозома 2 видимо се е сляла със следващата, затова е и по-голяма. Ние сме на 98% идентични с шимпанзетата, а на 97% с горилите.  Това, което ни е дало предимство, е половото разделение на труда. Докато мъжките маймуните имат хареми, човекът се е насочил към моногамията. Като никой друг вид на планетата, ние сме създали уникално партньорство между половете. Жените събирали растителна храна и отглеждали малките, а мъжете се занимавали с лов и осигурявали храна с високо белтъчно съдържание. Ключът на нашия биологичен успех е разделението на труда, характерен за нашия вид, и това е което довело до развитието на технологиите.

Като споменах половете, Мат Ридли ни разказва и за тях. Хромозомите Х и Y определят пола на индивида. Всеки от нас наследява по една Х хромозома от майка си. Ако наследите Х хромозома от баща си, то вие ставате жена, а ако вземете Y хромозома - вие сте мъж. Понеже хромозомите са по двойки, съотношението е 3 към 1 в полза на Х хромозомата. Поради тази причина на Y ѝ се налага "да бяга и да се крие добре" (ах, тез лоши агресивни жени с техните хиксчета :P)

Ридли се опитва да ни обясни и редица редица социални въпроси свързани с гените: дали интелектът се наследява или придобива, дали предпочитанията на хомосексуалистите и лесбийските се дължат на гените, дали те имат нещо общо и с характера и поведението на дадена личност и т.н. Запознава ни и с много генетични болести, синдроми и дефекти, както и с това колко е важно да познаваме геномите днес (всеки от нас съдържа уникален баркод, който може да се установи дори от наш косъм или люспа кожа) - това е основа  в медицината, генетиката, криминалистиката, ботаниката и т.н.

Това е още една от онези книги, които разширяват хоризонтите около нас и ни разкриват в какъв свят живеем. За съжаление няма пояснителни графики (а са необходими), като на няколко места Ридли е насолил с прекалено много ненужна информация, но като цяло това е книга, която ще си я сложа в секцията "любими". След като я прочетох имах усещането, че съм прочел не една, ами 3-4 книги.

Ревюта още при:

Бла в Книголандия
Книжен рафт


.

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Книги, които не мога да чета.

За да съм честен с вас, ще ви кажа кои книги не мога да чета, или поне засега не ми се четат. За да не чакате ревюта за тях :р Не че имам кой знае колко читатели, де :р
  • 1. Езотерика и религия, заедно с всички мистични и псевдонаучни книжлета, вървящи с тях - астрология, гадателства, селф-хелп шитове, духовни извисявания,  приложна психология, парапсихология, извънземни, квантови енергии, оракули, медиуми, алтернативна медицина, хомеопатия, алтернативна наука и други алтернативни отпадъци.  

Да почнем от най-жалкото прахосване на хартия, в което битово-фекалните книжарници се надпреварват да продадат на душевно обогатените с квантова енергия люде безброй книжлета, които учат как да се  потърси астрална връзка с отвъдното и мистичното. Някой ден като хептем изкуфея и остарея може и аз да почна да медитирам върху вълшебно килимче, да пия захаросана вода с памет или да тегля една молитва на Йехова, та да ми спретне три палмови къщичка в рая.  Може и по-рано да започна, ако ми паднат три саксии върху главата, докато пресичам бул. Мадрид например. 

  • 2. Фентъзи тухли четворки и многотомни поредици  

Още един том от 1000 страници, после още. И още. Герои умират, идват нови, а с тях още 1000 страници. От опит знам, че нивото спада във всеки следващ том. Колкото и да е добър един автор, като тръгне да пише 4,5,6 или 12 тома тухли, просто идеята, стилът се губят някъде измежду страниците, а на тяхно място се възцаряват баналното, ленивото, монотонното и досадното. През годините съм ставал свидетел на постепенното превръщане на поначало много добри поредици в епохални сапунени опери. Не си заслужават книговремето, което ще отделя, ангажиращи са и доста ме дразнят като спрат историята по средата за да чакам следващия том/.

  • 3. Политико-икономическа пропаганда - тайни организации, световни конспирации, политически и икономически псевдо-анализи
С две думи - пенсионерска литература. От време на време някой полит-пънкар или изритан от всякъде журналист, може да реши да напише книга, в която да нареди цяла плетеница от мрънкания и конспиративни предупреждения, като се пробва да ни натрапи комплексарските си политически мирогледи. Характерни герои тук са политици, масони с пъклени планове, извънземни, илюминати и теории на конспирациите, консерватори и лошите либерали, зли учени, всичко гарнирано с нечувани сензации, скандални разкрития, дърварски икономически и политически анализи и т.н. Ммне, мерси.

  • 4.  Розова и тийнейджърска литература (ако може да се нарече така, де)

Застаряващи подмокрени писателки изливат бляновете си на хартия. Крехки и колебаещи се героини, които са поставени пред трудния избор с кой да се чифтосат сред многото мускулести мъже, върколаци, вампири, караконджули и други чифтокопитни.
Звучи тъкмо за мен, нали? :D :D

  • 5. Как да станем богати! Как да забогатеем! Как да станем красиви! Предприемчиви! Прочетете биографията на Бил Гейтс! На Стив Джобс!  
Аха, с една-две прочетени книжки и хоп.... ставате милионери. Така е реалността, да знаете

-----

Е, общо взето е това. Както виждате, не съм чак толкова капризен :P
.
.

неделя, 4 ноември 2012 г.

"Левиатан" - Скот Уестърфелд*

Да почнем с това, че"Левиатан" е детско-юношески роман, или както е по-популярно - young adult роман. Той би се харесал и на пораснали читатели, стига да не са си загубили въображението през годините. Скот Уестърфелд по оригинален начин е успял да комбинира стиймпънк, биопънк и алтернативна история, а страхотните илюстрации на Кийт Томпсън допринасят за по-доброто възприемане на този странен, страшен и по своему красив алтернативен свят.


Ценното в случая е, че Уестърфелд запознава младите читатели с историята на Първата световна война по един много приятен и забавен начин, смесвайки измислицата с реалността, но така че да могат да се разграничат. Романът следва плътно историческите събития, като авторът е променял и манипулирал само интериора. Така двете страни на конфликта - Антантата (включваща Великобритания, Русия и Франция) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), са представени съответно като Дарвинисти и Машинисти.



 Някои страни се включват във войната по-късно, включително България (ние сме машинисти, йей!)

Дарвинистите, както може да се досетите, използват еволюционните принципи на Чарлс Дарвин, като в света на Уестърфелд те са достигнали до ниво, което им позволява създаване на невероятни биологични видове. Всъщност "Левиатан" представлява огромно въздухоплавателно средство, наподобяващо цепелин. То е съставено от цяла екосистема, включваща модифициран кит, модифицирани пчели, прилепи и други същества, които създават необходимите вещества (водород и храна), така че да позволяват летенето на тази необикновена жива машина. Внучката на Чарлз Дарвин - Нора Дарвин Барлоу, която е и действителна личност, е сред централните фигури в произведението.
Машинистите от своя страна са се насочили към механиката и машиностроенето. Това е светът на парните машини и даймлерови двигатели. Те произвеждат превозни средства като буреходите, които се задвижват от метални "крака", а не от вериги или колела.


Главни герои в "Левиатан" са Алек - синът на ерцхерцога на Австрия Франц Фердинанд ( самият Алек е измислен образ), чието убийство в Сараево запалва фитила на Първата световна война, и младата шотландка Дерин, която се представя като момче, за да може да се присъедини към британските военно-въздушни сили и да преследва мечтата си - да пилотира "фабрикати" (напомня Амелия Еърхарт).

Алек е преследван от Машинистите, защото представлява заплаха за трона на Австро-Унгарската империя, а Дерин, преструвайки се на млад кадет, попада на кораба "Левиатан", който се е насочил към Константинопол за важна мисия (вероятно за да водят преговори с османците, които принципно са Машинисти). Пътищата на двамата млади герои се преплитат в неутрална Швейцария, където ще трябва да обединят сили за да се преборят с общия враг.

Диалозите са олекотени, наивни, но въпреки това интересни:

- Великолепно, нали?
- Великолепно? Това е... отвратително. Намираме се във вътрешността на животно!
- Е, да, но кожите на вашите цепелини са направени от вътрешностите на добитък. То е същото като да си във вътрешността на животно, нали? Както и това да носиш яке!
- Но това животно е живо!
- Вярно. А да си във вътрешността на мъртво животно е много по-ужасно, ако се замислиш. Вие, Машинистите, сте странни хора.
 А ето едно интервю с Скот Уестърфелд, в което ще видите цепелин и страхотни изгледи на градове и гори от птичи поглед! :)


 Единственото нещо, което ме притеснява, е типичната комерсиализация на подобен вид поредици. "Левиатан" е част от трилогия, която включва още "Бегемот" и "Голиат", плюс още едно приложение с цветни илюстрации към книгите. Бих прочел още 300-350 страници от същия свят, с които да се завърши историята, но повече от това вече ще ми стане досадно. Не знам защо повечето фентъзи писатели винаги провлачват историите си в многотомни поредици. Но като изключим това, много ме зарадва тази книга.

*PS Категорично отказвам да изписвам името на писателя така, както е известен (незнайно защо) у нас - Уестърфийлд. Дори с риск да изглеждам като претенциозен задник. Не мога да си обясня как е възможно всички издателства упорито да го изписват като УестърфИЙлд, при условие че навсякъде в youtube го изговарят Уестърфелд, както е редно (Westerfeld). Има голяма разлика между field и feld все пак. Може би издателствата участват в някаква игра, в която се надпреварват да изписват грешно имената на писателите, но като читател отказвам да участвам в нея.

Други ревюта:

Книгоманката Шаннара  - тя е ревюирала и останалите две книги
Книголандеца Блажев

Така и така сме на биопънк тема, та реших с биошопа да кръстосам наши чалга звезди със слончета, за да увелича коефициента на интелигентност на първите :р







..
.



четвъртък, 1 ноември 2012 г.

"Неохотният фундаменталист" - Мохсин Хамид

Почти полунощ е. Тръгвам да пиша ревю за романа на Мохсин Хамид, заглеждам се в Луната и се сещам, че винаги има страна, която не виждаме. Обратната страна на Луната.



Точно за това е и "Неохотният фундаменталист". Главният герой в романа, Чингиз, е отседнал в типично ориенталско заведение в индустриалното сърце на Пакистан - Лахоре, и започва да ни разказва за живота си в Америка. Целият разказ преминава сякаш сме там, до него, нагъвайки различните и характерни за изтока тежки манджи и сладкиши.

Чингиз има обещаващо бъдеще в страната на неограничените възможности - дипломира се в Принстън с пълно отличие, успява да си уреди високоплатена работа в престижна ню-йоркска компания, среща Ерика, в която се влюбва до полуда. Всичко изглежда като в американска приказка. Постепенно обаче всичко започва да се срутва надолу така, както се срутиха кулите-близнаци при атентатите на 11 септември.

Чингиз започва да осъзнава, че светът в който е попаднал не му принадлежи, той не се чувства част от него. Младият пакистанец вече не изпитва радост от работата си, за която се е борил. Не успява да преглътне как компанията механично, професионално и безкомпромисно затрива толкова много съдби. Чингиз се притеснява и за роднините си, тъй като назрява конфликт между Пакистан и Индия. Нестабилен е целият регион, до голяма степен причината е в САЩ и интересите ѝ. На летищата Чингиз е третиран като потенциален терорист заради предразсъдъци. Всичко това кара Чингиз да се замисли за бъдещето си.
Но най-голямата му болка е Ерика, която получава психологически срив след загуба на любим човек. Чингиз се пита дали ориенталската отчужденост спрямо жените е причина да не може да се справи с проблемите на Ерика...

На мен обаче ми се струва, че писателите от Изтока трябва да са далеч по-критични спрямо себе си и страните, в които живеят. Липсваше ми самокритиката, самоиронията. Пакистан далеч не е най-доброто място на света - там имат проблеми от всякакъв характер - висок % неграмотност, етнически и религиозни конфликти, неравностойно положение на жените и т.н. Хамид трябваше да обърне внимание и на вътрешните проблеми на Пакистан, които не са никак малко. Другото нещо е, че Хамид ни занимава прекалено дълго с Ерика и постепенното й помръкване, което не ми бе по вкуса. 

Винаги е хубаво, а и важно, да се четат книги, представящи различни позиции или събития погледнати под друг ъгъл. В противен случай пробойните между културите ще се увеличават. Книжката е само 180 страници, с приятен дизайн, така че може да отделите някоя вечер за нея. :)

Други ревюта:

Ташева от Аз четастан
Блажев от Книгостан
Зори от Зористан

EDIT EDIT EDIT

Понеже много обичам многостранните взаимоотношения, поздравявам всички пакистанци с индийска песен :р



 

сряда, 31 октомври 2012 г.

Великият Шекспир и още по-великият Бил Брайсън

 "Ех, книга на Брайсън си я купувам, даже и ако е телефонен указател"
  Цицерон Ностромос, философ и гадател на зърна, III в. пр. Хр.

Винаги съм харесвал как Бил Брайсън се залавя да разнищи дадена тема и как я разширява в толкова много посоки. В този смисъл "Шекспир - светът като сцена" не е просто още една книга за славния английски драматург, това е книга за цяла една мрачна и смъртоносна епоха, която се е нуждаела от развлечение,  от театър, който да накара хората да се почувстват живи, а не просто живеещи по инерция същества.



Нека върнем столетия назад, по-точно някъде около 60-те години на 16-и век. Един важен период за Англия, през който управлявала кралица Елизабет. Чума, дребна шарка, туберкулоза, дизентерия, малария и глад върлували из Лондон и около Лондон, тогава 50-хиляден град. Две трети от децата в провинциалния Стратфорд, където е бил роден Шекспир, измрели. Брайсън определя оцеляването като най-големия успех на Шекспир...

При управлението на Елизабет католическа Англия поела път към протестантството, което довело до сътресения. Католическата кралица Мери Шотландска, съответно братовчедка на Елизабет, се разбунтувала, в резултат на което й клъцнали главата (много обичали тези неща навремето). Това разгневило католическа Испания, която предприела офанзива към острова със страховития си флот, най-големия по онова време. Испанците искали да затрият протестантството и да сложат марионетка на английския трон. Англичаните обаче ги разбили, благодарение на едно свое изобретение - чугуна. Далеч по-устойчиви и по-точни били чугунените оръдия на островитяните, докато бронзовите на испанците е трябвало да се охлаждат след всеки 2 зареждания, а понякога те забравяли това по време на битка и често се самовъзпламенявали. Малките и далеч по-малобройни, но по-мобилни и точни кораби на Англия размазали от бой "непобедимата" дотогава  испанска армада. Така англичаните се превърнали в първа колониална сила. Ключов момент в историята.

Разказвам всичко това за да усетите всеобхватността на Бил Брайсън, който в 200 малки странички ни разказва любопитни неща не само за Шекспир и театъра, но и за целия свят около тях. Появяват се първите закрити театри в Лондон, където творял маестрото, а заедно с тях и бокс-офисите. Това са били стаи, в които поставяли кутиите с получените от зрителите монети за представлението. Сякаш слушаме  за прадядото на киното, нали?

Брайсън ни представя Шекспир, творбите му, силните и слабите му страни ( малко хората знаят, че той е скаран с географията, като представял Милано и Верона като пристанища), както и всички хора около него - влиятелни личност, приятели и критици, роднини, конкуренти и покровители. Бил Брайсън също така оборва и всички нелепи теории на конспирациите, които постоянно съпътстват личност от такъв калибър.Уилям Шекспир е човек изпреварил времето си и заслужава да прочетем няколко странички за него.

Наистина, каквото и да напише Б. Б., пак бих го прочел. Отдавна не бях губил представа за време с книга в ръка.

PS Статията на Оги идва точно навреме за тази книга.  Хората от елизабетинска Англия са били готови да гледат красиво театрално изкуство, а на следващата вечер, на същото място се забавлявали, гледайки как освирепели кучета разкъсват някое клето животно. Или пък с гледане на публична екзекуция с разпорване на корем и потичане на черва...Е, поне днес имаме кино, което да снеме част от тази кръвожадна страст на човека :p
.
.

вторник, 30 октомври 2012 г.

Размишления върху късмета - Оги Павлов


Представям ви първия гост в Ламотхия - Оги Павлов !

Та Оги е написал цяла творба с мисли, благодарение на което избегна каторгата в Ламотия, а освен това ще ви накара да се замислите върху някои факти. Като например колко е по-хубаво да живеем сега, отколкото да ни разпъват и горят по времето на Торквемада :) Прочете, ако не ви харесва, напсувайте автора долу в коментарите или по Фейсбук. :р

---

Някой някога замислял ли се е какви сме късметлии ? Не говоря за късмета на тотомилионера ... тази гад така или иначе ще бъде застигнат от проклятие. Нито пък говоря за късмета на щастливците недокоснали се до блога на Ламота. За това можем само неблагородно да им завидим и да съжалим за прегрешенията си в миналите животи, причинили ни тази травма в сегашния. 

Говоря за дивия късмет да живеем точно в тази епоха и точно в това време на глобализация, свръхинформираност и познание. Тази толкова благодатна епоха, в която информацията буквално блика и ни залива зад всеки ъгъл и е въпрос на личен избор как да попълним знанията си ... и дали изобщо да ги попълваме или да разчитаме на русия цвят на косата си и на практическите наблюдения от типа как гравитацията влияе на свободното падане на хвърлени във въздуха салфетки. 

Замислете се (доколкото това е възможно на страниците на ТОЗИ блог). Само преди малко повече от век, появата на слон на тази географска ширина би предизвикала масова паника и молебен за ново руско освобождение ... до момента в който някой напет юнак (възпят впоследствие в не една народна песен и шлагер на В.Маринов) не се досети, че слонската тяга е повече от волската и не замени впрегатните животински герои в „На браздата”. Не че обвинявам нашите предци в тесногръдие, в никакъв случай ... просто хорицата не са имали късмета да бъдат родени малко по-късно в годините, за да знаят повече за това чудато животно и разликата му с Искра Фидосова. Естествено, в днешни дни ние много добре знаем, че разликата е единствено в хобота, но поставете се на мястото на  отрудения човечец, роден в епоха, когато мустакът е бил на мода както при мъжете, така и при жените. Кофти работа. Мустаците имам предвид.

Хипотетично се връщам по-назад във времето, в разцвета на Ренесансова Европа. Всичко е прекрасно. В България мустакът продължава да е на мода (всъщност това сякаш е единствената константа във времето от зората на нашата държавица досега), а по-на запад Църквата е възприела толкова модерната тогава екологична мисия „Спаси дърво – изгори неверник”. Екологичната доктрина на Църквата е жънела успехи след успехи и озоновият слой преживявал своите златни векове. Не същият късмет имал обаче бедният италиански звездоброец Джордано Бруно, който не само имал наглостта да твърди, че Слънцето било центъра около който се върти Земята, но и прозрял безкрайността на Вселената, поставяйки под съмнение Джизъс и компания. В онези времена подобни твърдения били крайно нездравословни и логично Църквата решила да му драсне клечката за да спаси божествения си имидж и светия бюджет. Бедният Бруно. Само ако имаше възможност за секунди да погледне през нашите очи и да види докъде са стигнали познанията ни, със сигурност с усмивка на уста сам щеше да помоли за огънче и да се превърне в най-известното фламбе в историята.  


Горкичкият Джордано Бруно :(

Оставаме в същата епоха, макар и няколко десетилетия по-рано в ателието на великия Леонардо Да Винчи, който по това време, окрилен от еуфорията си покрай изобретяването на прашките (италианската висша мода винаги е била на ниво),  се вманиачил в мечтата си да конструира летателен апарат и да види Мона Лиза от птичи поглед. Стремежът към небесната шир бил актуален още зората на човечеството, но до този момент единствено неколцина производители на барут и двама, трима алхимици имали щастието да победят гравитацията за кратко. Благославяйки късмета си от факта, че Apple не са съществували тогава и не е имало опасност да бъде осъден за кражба на патенти, вдъхновения Леонардо произнесъл прочутата си фраза „I have a dream … с италиански акцент и започнал да скицира нещо, което по-късно през вековете ще носи името „Боинг” и ще даде възможност на македонеца Феликс Баумгартнер да падне от високо. Днес ние много добре знаем, че Леонардо не е успял да осъществи мечтата си и да се отлепи повече от педя над земята, но за сметка на това, ние пък имаме този чутовен късмет да сме родени в краткия промеждутък от време от история на цивилизацията, когато това е възможно. Нека сега някой да каже, че не е късметлия. 

 
I have a dream …

Ако някой все още не е убеден в късмета си, нека си представи, че е пациент в Средновековието. Медицината по това време имала доста по-различна функция от сегашната, като основно се грижела да се избегне опасността от свръхпопулация на населението (в този ред на мисли очевидно китайската медицина е работела повече от успешно). Векове по-рано древногръцкият лечител Хипократ решил, че трябва да остави името си в историята и създал т.нар. Хипократова клетва, която и до ден днешен не се спазва. Та същият този Хипократ, наричан бащата на медицината (майката останала неизвестна), смятал, че тялото се състои от четири субстанции – черна жлъчка, жълта жлъчка, храчка и кръв и обяснявал съществуването на болестите с дисбаланс на тези четири ... неща. В Средновековието също се придържали към тази философия и лечението на пациентите се осъществявало главно чрез точене и преливане на кръв и храчки. Ефективността естествено не била особено висок процент, още повече, че джипитата тогава не са били запознати със съществуването на кръвните групи и често резултатите от леченията били смутено „Упс” последващо  от универсалното  „неведоми са пътищата божии, чадо мое”. Зъбобол се лекувал успешно с чук, а счупен крайник – с трион. Общо взето медицинските лица в средновековието и инквизиторите ползвали един и същ инструментариум при един и същ краен резултат.  


Не се ли чувствате вече късметлии ? 

А какво ще кажете за късмета да се родите под името Чичо Том и да живеете в колиба в Америка преди времето Щатите да възприемат присърце ролята на световен стожер за човешките права и не пуснат мирните си бомби над половината свят ... което пък от своя страна ми напомня, че и японец също не би било добра идея да се пръкнеш. Но нека оставим японците да фосфоресцират в тъмното и се върнем към страната на неограничените възможности, където чернокожите всъщност се оказали  доста ограничени. 

Търговията с роби е на 10-то място в световния топ 10 на най-мрачните страници от историята на човечеството (останалите 9 са отредени на Църквата, кренвиршите и ... Ламота). Този безмилостен бизнес се зародил още през XVI-ти век, когато европейците открили черния кожен салон и превърнали скучното дотогава сафари в национален спорт. Престижът да притежаваш холна гарнитура от африкански произход довел до сериозно повишение на цената на черната плът в Европа и окончателно превърнал бананите в разменна монета. Бездетни семейства с охота купували пигмеи, които старателно повити в пелени били връчвани на детегледачки и кърмачки от източно-европейски произход, които пък от своя страна стискали палци „детето” да не се окаже канибал.  Впоследствие Христофор Колумб разпространил заразата в Америка, като спасил индианците от възможността да се превърнат в евтина работна ръка и да се съсредоточат вниманието си върху „огнената вода” и казината. 


Чичо Томовата колиба

Та животът на Чичо Томовите роднини в страната гордееща се със своята Декларация за (не)зависимостта не бил никак приятен. Тези които имали повече от два зъба в устата, успявали да си намерят работа като прислуга, а другите били принудително ориентирани към селското стопанство. Суровата експлоатация, изтощителният труд и потъпкването на човешкото достойнство естествено причинили многобройни въстания, които избухват сред робите като например това в Ню Йорк през 1712 г., когато един млад чернокож на име Дензъл, слезнал от дървото и бил убит !!!

Както и да е. След като изяснихме защо черните са добри в бягането , а белите в стрелбата, можем още повече да оценим късмета си да живеем в днешната действителност.

В наши дни хората често приемат за даденост епохата и постиженията на мисълта през вековете, тези толкова редки моменти в историята, когато човечеството измъчвано от предразсъдъци прави своята малка крачка към прогреса. Малка крачка, която в много случаи е имала жестока цена. Познанието и рационалната мисъл са били причината мнозина подобно на Джордано Бруно да бъдат изгорени на кладата, а други подобно на Галилео да бъдат унижени. Хора да бъдат преследвани единствено заради убежденията си, стремежа към познание или просто заради цвета на кожата си.

В днешно време имаме късмета и щастието познанието да е навсякъде около нас. Буквално трябва просто да протегнем ръка към книга, компютър или образователен телевизионен канал ... и информацията ще ни залее. Толкова сме свикнали с това, че понякога забравяме привилегията да живеем в това време. Имаме късмета да бъдем в ежедневие в което бюлетините от Марс предават информация на всеки кръгъл час, давайки ни възможност да видим изображения от чужд свят с резолюция по-висока от семейните ни снимки, да погледнем планетата си от ъгъл непосилен дори за въображението на древните и да ползваме благата на стотици хиляди години история. Не е лошо нали ? Аз лично се радвам на късмета си.  
 -----------
  
ПС. Оги, извинявам се за картинките, ама не се стърпях :(
.

сряда, 24 октомври 2012 г.

Най-интересното от издателствата

И аз като колежките блогърки Шанара и Анна Хелс ще ви разходя из българските издателства и щe ви покажа най-интересните нови книжки, които са на пазара.

  • Изток-Запад  -  "И опрости нам греховете"


В първия си роман Ромен Сарду умело балансира между разврата и религията, следвайки нишката на удивително разследване, водещо ни през непроходимия лес от поверия и секс присъщи на Средновековието. 
Блестящ роман, възхваляващ религията и нуждата на група перверзни монахини да се изповядат и да пречистят безсрамните си грехове.
Откак двама познати и любими набожни люде са в издателството, се забелязва нарастване на благоприличната набожност в изданията им. :р
  • Жанет 45 - "Похотливият фундаменталист"



Пакистанец отива да учи и да работи в Америка, но бива похитен от ненаситната писателка на вампирски любовни романи Ерика. Ще успее ли да се измъкне от терора на Америка и нейните похотливи фундаменталистки?
Типичен любовен роман, с много похот, характерен за издателство, в което работи небезизвестната Ташева :р

  • Милениум - "Йешуа"

История базирана на сензационно открити свитъци, които доказват, че Исус е жена. 
  • Бард - "N for Naughty"


Неприличен комикс за прилични читатели!

  • Студио Арт Лайн - "Левиатан" 

В един по-красив паралелен свят избухва Втората световна война, която изправя стийм-пънк мацки срещу емо-гърли в борба за надмощие на модите. Кой фейшън стил ще надделее? Всичко е позволено!

  • Еднорог - "СексПир - Светът като сцена"





Трудно може да се намери по-загадъчна фигура от Уилям СексПир в световната литература. С присъщата си проницателност и лекота на перото Бил Брайсън се заема с трудната задача да отсее измислицата от реалността в теориите за автора, и да разкрие неговата тъмна, гола страна. 
------

Това наистина е по-интересното в света на книгите, но е вероятно информацията да достигне деформирана до вас, заради радиацията в кибер-пространството! :р

...