събота, 10 септември 2016 г.

Македония: Лидия Димковска - "Резервен живот"

За българите Македония е просто югозападна България. За албанците Македония скоро ще стане част от Велика Албания. За гърците Македония е древногръцко царство и район от северна Гърция. За сърбите Македония ще си остане южна Сърбия. За македонците Македония е най-великата империя и светът трябва да й възстанови границите до Индия от времето на Александър Македонски.



Обикновено така се шегуваме с македонците. Те обаче успяха да извадят голям европейски роман. Защото "Резервен живот" на Лидия Димковска е именно такъв. Бях си взел няколко книги на македонски писатели, но повечето страдаха от същия синдром като българските - бяха безлични, безинтересни и повечето задълбаваха с пустия балкански преход. Подходите на повечето бяха да опишат досадни битови драми с изтъркани съседски и пиянски хуморизми, както и със скучни клишета, с които да се подчертаят  социално-политическите небивалици. Нямаше нищо оригинално, с което човек да се захване.
 Лидия Димковска обаче е намерила оригинална история, около която да изгради и възстанови цялата атмосфера на бивша Югославия, с музиката и изпълнителите, с филмите и актьорите, с телевизионните и радио предаванията, с продуктите от магазините, с начина на живот, с особеностите и привичките в дребните детайли на тогавашното юго-население. С мечтите и желанията на хората.
"Резервен живот" е не само политическа и социална, но и културна антология на Македония преди обявяването й за независима държава, както и след това. Тя не само разкрива политическата "смяна на платната", но и промяната в културните нагласи на македонското общество, особено по отношение на западното влияние, което постепенно навлиза в страната, както и постепенните етнически разриви, които неизменно се получават при такива големи разпадания на държави.
Но освен всичко романът на Димковска е и една дълбока психологическа драма, един социален тест в среда на бурни промени.  Злата и Сребра са близначки, сраснати в областта на слепоочието и делящи една и съща вена. Те се раждат различни в малко по-консервативно общество, в по-бедните провинции на бивша Югославия и съответно тези две иначе нормални момичета, с съвсем естествени нужди и мечти, идеали и амбиции, със същите раними и крехки чувства като всички останали момичета на тяхна възраст, остават изолирани, пренебрегнати дори от собствените им родители. Въпреки те търсят приятелства и се дълбоко се връзват с всеки, който им даде възможност за това. Така се появява дружбата им с Роза, както и с друго изолирано дете-сираче, Богдан. В началото на книгата виждаме ежедневието на тези деца, всички техни обществени и интимни въжделения, постепенното израстване в тревожно променящата се обстановка.

През цялото време имах чувството, че това срастване на главите донякъде е алюзия на бивша Югославия - от една страна неестествено сплотяване на различни организми с иначе еднаква генетика, но причиняващи неудобства за всички, и в същото време за тази раздяла бе платена твърде голяма цена и бе пролята твърде много кръв. А всички толкова много сме еднакви и си приличаме.

Димковска също така успява да излезе и от пределите на Македония и навлиза в тези на Европа, като тя далеч не е перфектна. Операцията е в Лондон, а медиите там не чакат дълго за да се възползват от тази история и да извлекат политически дивиденти. След което писателката връща топката в Македония и назряващия етнически конфликт, който си седи като буре с барут и чака да се разпали. Но всичко това е на заден план, защото важната фигура е Злата, нейните чувства и опитите й да се впише в живота и да намери своето място.

"Резервен живот" е същинска антология на македонската история и Лидия Димковска заслужава само похвали за подходът, с който е успяла да постигне и предаде идеите си.







петък, 9 септември 2016 г.

Дания: Кристиан Банг Фос - "Смъртта кара Ауди"

Нали сте чували за Дания, онази северна страна, която прилича на разбил се на пода кораб, направен от Лего, вследствие на което са се разхвърчали стотици тухлички?  Ако трябва да сме точни - в Дания има 406 островчета. За датския език казват, че той звучи като шведски, говорен от много пияни шведи, чийто думи едва се долавяли.



Взех си няколко книги от съвременни датски писатели: на Грьондал, на Адлер-Улсен, Петер Хьог, но за моя изненада най-много ми хареса най-малката книжка на най-непретенциозния автор. Самата корица с хипи-вана на фолксваген веднага навява усещането, че това е от онези пътнически, туристически романи, които всички си взимаме лятото за по път. Обикновено сме свикнали те да са лековати, с по-приключенски характер, без да претендират за стойност.
Кристиян Банг Фос обаче е типичен съвременен писател, който тръгва от една базова история, която да повлече читателя и без да натрупва с излишни изповедания, понякога дори само с описването на сетинга или беглото споменаване на наглед незначителни елементи, писателят изгражда доста солиден роман.

Асгер е главният образ в "Смъртта кара Ауди". Работи в областта на рекламата, този съвременен феномен, като миг невнимание, едно прибързано използване на снимка от интернет, довежда до политически скандал. Оттам всичко за него се сгромолясва като викингски чук върху римска каска: губи работата и репутацията си, разпада се семейството му, губи апартамента и бъдещето си. Неволята го кара да приеме невзрачна работа в краен квартал в Копенхаген. Стентофте като име е измислица, но Банг Фос го е изградил на базата на действителен квартал, в който е работил. В него атмосферата е почти анти-утопична, споменава се, че е пълен с бежанци, а оттам и очевидно се получават доста социални сблъсъци.

Асгер  се запознава с драматично-комичния Валдемар, трудно движещ се инвалид, болен от десетки неизлечими болести, живеещ на социални, като от тях намазват и родителите му.  Датският автор не се занимава с проблемите на бежанците и далаверите със социалните помощи, но само беглото им споменаване ясно ги сочи като сериозен социален и политически бодлив трън в Дания. Той също поставя на показ и проблемите със старите хора, с некачествената стока във веригите магазини, с пушенето на марихуана от болни, както и много други. Но всичкото стои като декор встрани. Самият Кристиян е и художник на комикси, което си личи.

Асгер и Валдемар решават да заминат за Мароко, където искат да срещнат мистичен и екзотичен лечител. С  всички усилия успяват да организират това пътуване и да минат през Германия, Франция и Испания, където срещат колоритни образи и стават свидетели на интересни малки събития. Кристиян Банг Фос оставя сами да преценим дали това спиритуално  пътуване е било успешно или не. Въпреки гротесковата аура на Валдемар и неговият странен характер, в края може би ще му се възхитим и ще го разберем. Действието винаги е за предпочитане, изживяването на мигове струва повече, отколкото чакането им.










Беларус: Светлана Алексиевич - "Време секънд хенд"

Малко е несериозно, но първото нещо, което се сещам за Беларус е онзи футболен тим с култовото име БАТЕ Борисов. Преди много години си спомням колко високомерно гледахме на този отбор, на тези "трактористи", "текезесари", и им се присмивахме. Днес, близо десетилетие по-късно, БАТЕ Борисов има вече 5 участия в Шампионска лига, построи един от най-красивите стадиони в Европа, който спечели и множество награди за дизайн. На тази олимпиада Беларус спечели девет медала, т.е. три пъти повече от нас. А на всичкото отгоре вече имат нобелов лауреат - Светлана Алексиевич.  Виждам как от нищото се появява в едно облаче малко човече и с писклив глас (като в "Минута е много") недвусмислено пита "Къде сме ние?".



Алексиевич е разследващ журналист, а "Време секънд хенд" е забележителен труд, в който родената в Украйна и живееща в Беларус жена, е събрала потресаващи истории, разказани от самите потърпевши или очевидци. Изисква се огромен талант за да накараш хора така да излеят пред диктофон или парче хартия цялата си житейска трагедия, да изкарат на повърхността този психически товар, който ги съпътства през целия им живот.  Светлана е интервюирала стотици хора, на базата на което е изградила събирателните образи в книгата.

Тези нейни герои, които срещаме в книгата са много показателни в няколко насоки. От една страна ние още чуваме остатъчния екот от зловещото тракане на комунистическата машина, която задушавала милиони хора в Съветския съюз. Особено онези, които не могли да синхронизират мисленето си със сивотата и монотонността на една провалена утопия, но от друга - виждаме пост-съветски хора, които трудно могат да се интегрират в новото време, попадат в различен, непознат консуматорски свят, лишен от чисто човешки ценности. Свят, който е много по-различен от това, което хората са мечтали. Криворазбрана демокрация, в която властват най-хищническите елементи на обществото, за сметка на обикновения човек и на интелигенцията. Оттук вече идва и загубата на идентичност и неуспешното търсене на такава, в което се изразява драмата на героите в романа. Хората просто искат да живеят добре, без страх.  И са готови да преследват утопии без да знаят как да достигнат до тях. Независимо дали са нови, или стари.

Алексиевич е успяла да извлече и покаже голяма част от икономическите, религиозни, етнически, чисто социални и идеологически сблъсъци в пост-съветското общество.
Запознаваме се с Маргарита, арменка, родена в Баку и женена за азер в навечерието на конфликта в Нагорни Карабах. Започва масово изтребване на арменци, гонения и зверства и от двете страни, а животът на Маргарита и нейния съпруг се превръща в сюреалистичен кошмар, в едно тотално объркване. Никое от двете страни на семействата не ги приема. Изведнъж всичко се озлобява и избива, като по сигнал, подаден от злокобна сила. Етническо-религиозни сблъсъци виждаме и в разказа на таджикистанката Гавхар Джураева, чрез която нагледно ни се разкриват огромните пропасти и (не)обяснимата мултиплицираща се омраза сред различните конфесии.
Но лично за мен най-потресаващата история бе тази за Людмила Маликова. Ако някой реши да прочете поне една история от книгата, то нека бъде тази. Отвратителна, но и толкова добре позната, характерна и за нашата действителност история. Тя е за момиче, което без никаква вина остава на улицата, изпъдено и обречено от собствените си алчни роднини, както и за борбите за оцеляване, които буквално тя и нейната майка водят.
Алксиевич има широк диапазон на действие сред обществената скала и нейни герои са още оцеляло момиче от атентат в руското метро, което нанася огромна травма, както на него, така и на родителите, живеещи под постоянен стрес и страх. Писателката от Беларус ни запознава и с онези хай-лайф жени и тяхното различно мислене, затворено в преследване на този висок стандарт на живот. Разкрива ни и пагубното влияние на войната и пропагандата върху войниците, както и последствията от тях.

"Време секънд хенд" наистина е огромен труд, в който много от нещата ще ни се сторят до болка познати, защото и нашата действителност е изградена от същото разпаднало се пост-социалистическо общество и имаме същите проблеми и комплекси.