Как ще изглежда романът "Под игото", ако не беше писан от Иван Вазов?

Време за летни лигавщини.Взех рендъм изречение от романа "Под игото" на Иван Вазов и си представих как би изглиждало, ако бе родено от перото на други автори. Банално, но поне ми бе забавно :)

И тъй:

Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
— Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно...
 Иван Вазов (оригинал)

-------------
А сега:

Андроидите пуснаха по един сигнал и роботите си разотидоха доволни. Когато Огнянов-274 се приближи до Рада-347, тя му изпрати съобщение чрез телепатия:
- Благодаря за мрежата, 274!
Айзък Азимов

Вещиците за ужас на всички изпяха песен и народът се разбяга. Когато тролът Огнен кварц доближи тролката Родохрозитка, тя романтично стовари боздугана върху главата му и каза:
- Съкровище, благодаря за опалите...
и го прасна пак, а той щастливо се стовари върху отряд гноми.
Тери Пратчет

Ученичките премижаха от удоволствие, а доминаторът продължаваше да размахва камшика. Когато Огнян приближи голата Рада, за да й нанесе поредния удар по дупето, тя изохка:
- Благодаря ти, господарю!
Е.Л. Джеймс

Учениците въртяха сръчно пръчките си, а  квесторите ги наблюдаваха. Когато Хари Огнян се доближи до Радамаяни, тя го вдигна във въздуха и полетяха заедно:
- Благодаря ти за магиятаааа...
Дж. К. Роулинг 

Ученичките изпищяха и се разбягаха из селото, ала войниците ги пресрещнаха, брутално изнасилиха и заклаха. Когато Огняновил приближи Радазаел, за да я посече, тя му изкрещя:
- Благодаря, но не ми се умира днес...
И подло извади кама от ботущата си и я заби в гърдите на Огняновил.
Джордж Р.Р. Мартин

Танцьорките се развилняха на сцената в малкото кабаре. Когато детектив Огняноу доближи изящната Рада, за да й запали цигарето, пристигна уискито с лед. Тя пусна дим право в лицето му и каза:
- Благодаря, детектив Огняноу. Открихте ли следите?
Реймънд Чандлър

Ученичките заеха местата си в съдебната зала пред погледа на магистратите. Когато Огнянов доближи адвокат Рада, тя хладно му каза:
-Благодаря за показанията Ви, господин Огнянов. Нямам повече въпроси!
Дейвид Балдачи

Ученичките свободно търчаха с късите си полички, показвайки гащичките си на момчетата наоколо. Когато Огнянов доближи Рада, сграбчи я със силните си ръце, целуна я страстно, а тя му прошепна в ухото:
-Благодаря ти за вечерта, скъпи. Аз съм кучка.

Джаки Колинс

 Злото се бе вселило в душите на ученичките, а гражданите на Салем'с Лот живееха в страх и мрак. Когато Огняновър доближи Радиън, за да забие зъби в плътта й и да премахне семейната прокоба, тя треперейки от страх му каза:
-Благодаря за вечния живот...
Стивън Кинг

Ученичките следваха своите мечти, предначертани от вселената, която всевъзможно гледаше да им помогне. Огнянош доближи Раделе, за да се слеят пътищата им, а тя се загледа в звездите и му каза:
- Съдбите ни ще се разделят, но силата на любовта като магнит ще ги съедини отново...
Паулу Коелю

Ученичките си пафкаха хеш, поркаха, и си говориха за новите гей-стайл чанти. МакОгън се доближи до Радет, за да изшмъркат и последния плик кока, а тя му каза:
-Компир, копеле, махни си косматите ти ръце от мен. 
Ървин Уелш

Ученичките си извадиха въдиците и си наловиха няколко дървета. Когато Огнян доближи Рада, за да измие папагалите, тя му каза с цветен глас:
- Благодаря за синия пъпеш с картофи.
Борис Виан

Индианките от племето аравахи танцуваха около Прътът на дъжда, а старейшините пушеха лулата на мира. Огнената ръка приближи Миризливата Роза, зарови томахавката в ловното поле, а тя срамежливо му каза:
-Хау, нека луната блести в сърцето ти...
Карл Май 



------------

Кой бихте добавили и как ще прозвучи цитатът от неговото перо?
:)

.

"Белият Тигър" - Аравинд Адига

Бангалор!

Третият по големина град в Индия, в който се намира всеки трети офис в страната. Градът, в който никнат като гъби масивни сгради, представящи най-големите компании в света - Dell, HP, IBM, Siemens, General Electric и т.н. Много индийци се стичат в Банглаор за да работят през късните часове до ранна утрин в кол-центрове, в т.нар. аутсорсинг бизнес -  приемат обаждания и изпълняват поръчки на техните работодатели, намиращи се на хиляди километри, от двете страни на Атлантика.

Но пътуването до Бангалор е дълго.  "Белият тигър" е история за онзи трънлив път от крайно бедните градчета като Лаксмангар, през Делхи, до процъфтяващите индустриални центрове като Бангалор. Това е Историята на едно момче, което мизерства и гладува, и което извършва престъпление, за да избяга от задушаващата жестока клетка на кастова система, в която е затворен.

Това е историята на съвременна Индия - страната на чудесата, която е разделена на две - на страната на Мрака и страната на Светлината. Страната на крайностите, в която част от населението мизерства, гладува и слугува, а друга - върти милиони, подкупва политици, служители, полицаи и... управлява.

Аравинд Адига ни представя една огромна култура с всичките ѝ тъмни и светли нюанси. Индия оживява пред нас, благодарение на страхотните описания и метафори, на динамичния, хумористичен и лек текст, които са без типичните за индийските филми фалшове, протакания и драми. Сравнението на бедните касти с това на ограден курник, препълнен с пиленца, настъпващи се и акащи едно върху друго е смразяваща, но удивително точна. На моменти имах усещането, че съм там, в Индия, в калта и мръсотията, задръстванията, сред рикши, мръсен въздух, бедни деца, продаващи фигурки на Кришна и Буда, а шофьорите навсякъде дъвчат и плюят паан - червена гадост, която е популярна сред бедното население.

"Белият тигър" е написан в псевдо-епистоларна форма, т.е. главният герой праща серия от писма до китайския премиер, в продължение на една седмица. Тук се акцентира върху пародийната демокрация в Индия, в която гласовете на бедните се манипулират и котнролират, бандити и групировки държат бизнеса с природни ресурси, с проституцията, а полицаите си прикриват очите, когато някоя богаташка двойка прегази дете на улицата.

Адига в 250-на неусетни страници разкрива характеристиките и особеностите на индийската социална стълбица, взаимоотношенията между отделните касти и религии, пародира със самите религии и милионите богове, а и поставя въпроси, които се разпростират и извън рамките на местната култура, в един по-общочовешки мащаб. Показва несъвършенствата, лицемерието и несправедливостта на нашия свят, в който ненаказано хора заобикалят законите и безскрупулно трупат богатства. Дори краят е истински и съответно несправедлив. Но за да се измъкнеш от Курника е нужно да стъпчеш някого. И да се превърнеш в бял тигър.

Категорично едно от най-добрите неща, които съм чел напоследък.

Други ревюта:

Зори
ЕлеНикИндия
Блог за книги
Хелън

"Панталеон и посетителките" - Марио Варгас Льоса

Колумбийците се гордеят с Габриел Гарсия Маркес. Аржентинците си имат Хорхе Борхес, а мексиканците - Карлос Фуентес. Бразилците пък се хвалят с Паулу Коелю...добре де, добре, исках да кажа Жоржи Амаду. А чилийците се гордеят с Пабло Неруда. E, както може да се досетите, писателски герой за перуанците е Марио Варгас Льоса.

"Панталеон и посетителките" излиза през 1973 г. и обхваща онези бурни и нестабилни времена в латиноамериканската история, в които насилието и силата са взимали връх. Льоса много елегантно пародира именно с онзи винаги груб и недодялан милитаризъм, към неговите дисциплинарни правила и първосигналното държание на военните.

Историята вероятно е позната на повечето от вас - капитан Панталеон Пантох, военен със стабилно семейство, неподкупен, изпълнителен и стриктен армейски водач, е пратен в перуанската част на Амазония на секретна мисия. Мисията е следната -  Пантоха има задачата да организира и основе нещо като публичен дом, чийто куртизанки да задоволяват войниците и техните офицери, като по този начин да спрат вълната от изнасилвания в региона.

Панталеон Пантоха се заема със задачата като типичен военен. Дава наставления на Посетителките (така биват наричани жените от публичния дом), създава им правила, нормативи (по колко души да обслужат дневно), даже им измисля и химн, който забавно напомня на патриотично-героичните пропагандни такива:

Да служим, да служим
на родната войска!
Да служим, да служим
със пламенни сърца!

Летете бързо чучупити!
Наш дълг е смелите войници
от сухопътните войски,
щастливи да направим ний.
...

В голямата си част книгата представлява серия от военни рапорти, заповеди и доклади и т.н. Чрез тази техника Льоса успява сполучливо да пародира милитаристките прийоми, но той не спира дотук. Той се присмива и на примитивизма на местното амазонско население , както и на религиозните течения (непрекъснато пренасящи в жертва клети животни), които намират чудесна среда за развитие.

Льоса със симпатия описва и т.нар. "посетителки", създава колоритни образи като Гърдата, Рошавата и Бразилката, която спечелва и сърцето на Панталеон. Сякаш не забравя и че те са живи същества, със свои чувства, надежди и мечти. Просто жени, попаднали на неправилното място, в неправилното време.

Лека полека комичното се трансформира в трагично, драмата се трупа постепенно и накрая взема своя дял. Лично за мен обаче последната третина е разочароваща, дори доскучава. Някак останах с впечатлението за незавършеност, сякаш Льоса зацикля и претупва края. Все пак "Панталеон и посетителките" си остава един от шедьоврите на латиноамериканската литература и интересуващите се от латиноамериканска култура задължително трябва да я прочетат.

Други ревюта:

Размищльотини
Книголандия
.

"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон

Това е първата ми книжка, изцяло прочетена в градската транспортна мрежа. На отиване към работа: 5-10 странички, на връщане - пак толкова. За една седмица я прочетох. 

Това е и първият роман на Карлос Руис Сафон, който вероятно не е писан в барселонските автобуси, поне така предполагам. Освен ако в Барселона няма стари, лъскави превозни средства, навяващи носталгия по старите времена и... с разхождащи се духове из тях. 

Със сигурност "Принцът на мъглата" е по-сурова като изработка, особено ако трябва да я сравняваме с поредицата за Гробището на забравени книги, или с любимата ми "Марина", но на мен ми бе интересно да видя етапите през които Сафон преминава, докато се oшлайфа като световноизвестен писател. От "Принцът на мъглата" през "Марина", до "Сянката на вятъра". Разликата е голяма, ала още в дебюта си Карлос Руис се проявява като умел разказвач. 

Първият издаден роман на испанеца е за юноши, изпълнен е със свръхестествени елементи  и откровено се различава от по-късните му творби, които са далеч по-реалистични и рационални. От друга страна още в "Принцът..." се откроява онзи готически стил, който се превръща в запазена марка на автора. Сафон изгражда типична готическа атмосфера на страх и ужас с тайнствени образи, мрачни градини, гробища, морски фарове, каменни статуи на циркова трупа, черно-бели филми, които сякаш пронизват тъканта на времето и ни връщат десетилетия назад със спомените и тайните на своята епоха. 

Сафон изгражда и онази чиста първа любов, която е тема и в следващите му романи. Въобще "Принцът на мъглата" е олекотена основа, върху която по-нататък испанецът изгражда далеч по-комплексни и заплетени истории, с далеч по-сложни герои и характери. Тук малкият Макс, сестра му Алисия и странният Роланд ще се изправят пред коварен враг. И ще се научат да губят и да преглъщат загубите в сложния ни свят.

Любим цитат:

"...Човешкият живот в общи линии се дели на три периода. През първият въобще не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата ни младост, започва втория период - тогава човек осъзнава колко е крехък живота и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне към края на живота настъпва третия - този на приемането и следователно на примирението и  очакването.

Това е един от големите парадокси на вселената - за тази мъдрост узряваме едва тогава, когато вече е твърде късно." 

Още ревюта:

Блажев
Бран
Весислава
Ташева
Преслав
Литературни ревюта

"Сянката" - Сибин Майналовски

За първи път срещнах заглавието "Сянката" в блога на Бран, след което от любопитство се разрових по интернет, за да открия информация за автора. Попаднах на много слухове и тайни истории, но успях да сглобя нещо:

Сибин Майналовски е роден през 1674г., но 3-4 десетилетия по-късно бива ухапан от разгонена вампирка, затова е жив и до днес. Говори се, че вампирката е от онова семейство, чийто членове дружно ухапали и Стивън Кинг. Майналовски се отървал от сексуално обсебената вампирка, едва след като му хрумнало да прави любов със сребърен презерватив (това са слухове, но все пак...) :р.

Кариерата си започва след като попада в плен на орда от върколаци-софисти, които го принуждават да пише разкази в местното сп. "Върколак". След което успява да избяга с помощта на извънземна раса, търсещи дублетни гени на Айзък Азимов. Сибин пише за тях в сп. "Зона F". 

Майналовски участва като статист-шофьор във филма "Камионите", правен по разказ на Кинг, но "по погрешка" сгазва режисьора. Някои подозират, че Майналовски не бил доволен от резултатите му. Говори се, че е бил био-дизйнер в градината на Шекли. Обича котки, но мрази пусита. 

Това е информацията, която събрах от различни (не)надеждни източници. 

Но сега да се върнем по-сериозно към сборника на Сибин - "Сянката". Той е съставен от 24 разказа, по 2 за всеки един от месеците на годината, като са обхванати различни литературни "сезони" - като почнем от хумористични фентъзита, примесени с ирония, минем през приключенска фантастика със саркастични елементи, и стигнем до чисти ужаси. 

Както често се случва при четенето на сборници с разнообразни разкази,  в зависимост от настройката на читателя, винаги се появяват любими. Лично на мен това са хумористичните "Стани герой" и "Купете си фантазия". В тях се засяга темата за комерсиалното писане, писането на килограм, липсата на подбор от страна на масовия читател, неоценяването на истинските таланти и преклонението пред чуждото. Всичко това разказано с герои като Ламята Спаска и окаяни просяци-разказвачи. Има и леки закачки с Дж. Р. Р. Толкин, Р. Джордан и Дж. Р. Р. Мартин, и тоновете фентъзи-хартия, които бълват. 

Литературни препратки може да намерим и в други разкази - "Роботът-комарджия", в който ще срещнем интересна утилизация на трите закона на роботите, познати ни от творчеството на Айзък Азимов, както и трансформирането на тези закони във фентъзи вселена, което авторът прави в разказа "Третият закон на Толкин" (с поредна закачка).

В типична стивън-кингова среда попадаме в "Накъде?" и "Клуб 13", където се срещаме с непослушен обсебен камион, водещ към Ада, както и с безскрупулен клуб от хора с проблеми...и странни методи да ги решават.

Разбира се в сборника има и по-мрачни разкази с по-социална насоченост. Като "Градът",  който става свидетел на ежедневни ужасии, или "Мракът и дъщеря ми", в която сякаш авторът разкрива свои душевни терзания, но пък може и да бъркам. 

Като цяло "Сянката" е интересен сборник, в който всеки може да хареса по нещо от разказите и да потърси за още, а може и да сбърчи нос на някои от тях - зависи вече от литературните акцептори. Но определено си заслужава да се даде шанс на този широкообхватен писател.

Други ревюта:

Бран

Весислава

Вещерски рафт

Стефан Кръстев

И. Русланов

Италия: "Има крокодили в морето" - Фабио Джеда

Някои истории трябва да бъдат чути. Защото са истински, помагат да погледнем нещата под друг ъгъл и ни карат да градим по-внимателно и пълноценно обществата си.

Не всеки се ражда на благоприятно място за живеене. Съдбата поставя 10-годишния Енаятолах Акбари в особено враждебна среда. Да се родиш хазар (шиит) в Афганистан, в страна, в която властват крайно радикалните талибани, не е особено перспективно. Могат да те застрелят заради по-късата ти брада или просто защото си по-различен от тях. Животът на Енаятолах е под ежедневна заплаха и по тази причина овдовялата му и беззащитна майка взима трудно и болезнено решение - да съпроводи сина си по опасния път до Пакистан и да го остави там с надеждата, че той ще открие по-добър живот. Така малкият Акбари започва своята Одисея в един жесток и свиреп свят, в който с всички сили се опитва да оцелее. 

Още от малък Енатоялах открива, че за да живее трябва да положи невероятни усилия, труд и старание. Навсякъде обаче се сблъсква с дискриминация, с предразсъдъците и етническата омраза, където и да отиде той си остава нелегален чужденец. Това го тласка да бяга последователно в Иран, Турция, Гърция и накрая Италия, където най-сетне да намери своя нов дом. 

В чисто художествен аспект книгата също е невероятна. Ръководен от умелото перо на Фабио Джеда, Акбари не хаби думите си напразно, не се оплаква, не иска да занимава читателя със себе си или с излишни напудрени драми, а директно и честно разказва. С точно премерени думи, оценявайки времето, кратко и ясно. Книгата е само 200 страници едър шрифт, но всичко е много добре концентрирано и разпределено. От време на време Джеда и Акбари водят диалог помежду си, което подсилва ефекта на разказването. 

В крайна сметка Акбари описва една история, в която оцелява благодарение на добрата страна на хората и завършва може би с надеждата, че тя преобладава. Романът е едно пътуване от Ада до Рая, от отчаянието до надеждата, от Изтока до Запада.

"Има крокодили в морето" е една от книгите, които най-много ме развълнуваха  в последните години, няма спор в това.

Други ревюта:

Блажев от Книголандия

Кожухарова от Аз чета

Книгозавър

----
 * с леки спойлери*

(Отварям тук скоби за да обясня защо книгата ме развълнува в личен план. Защото Акбари разказва вече познат сценарий, който се случва и днес, но в друга държава - Сирия. Сякаш техниката на съсипването на една страна е една и съща. Цитирам:

Много хора си мислят, че талибаните са афганистанци, но това въобще не е така. Разбира се сред тях има и афганистанци, но не само: талибаните са всъщност сбирщина невежи от цял свят (...) Пакистан, Сенегал, Мароко, Египет (...), които забраняват на децата да учат, понеже ги е страх децата да не осъзнаят, че онова, което вършат, го вършат не в името на Господ, както твърдят, а  в името на собствените си разбирания.

Това ми напомня на т.нар. бунтовници в Сирия, които в голямата си част са също сбирщина невежи от Египет, С. Арабия и прочие. Всеки описан фрагмент от книгата ми се стори доста познат. Един и същ сценарий, както споменах. Пакистанските шофьори, които влизат с камиони и крадяха ел. стълбове напомнят на турските, които влизат и обират заводите в Сирия. Акбари споменава видео с дете, коeто обезглавява пленник, а подобни кадри можем да видим и в Сирия. Сякаш ми заседна буца в гърлото, но и аз се надявам разумът и светската страна да надделее. Иначе лошо се пише на всички, ако този елемент продължи и към Европа.)

.

Бъдещето на книгата

 Току що се връщам от бъдещето и сега ще ви разкажа какво става с книгите. Докато пътувах си водех бележки, показвам някои от тях:

2023 г.
Книгите се правят от специална прозрачна хартия, на която се вграждат специални микрочипове. Те позволяват да се показват 3D изображения, както и да се пуска любима песничка по време на четене. Книгата е интерактивна и директно свързана към интернет. Читателят има възможност онлайн да види колко човека четат тази книга в момента, колко са си я купили, колко "Like" е събрала, а и също да участва в гласуването на ТВ шоу, на което са поканени съответните писатели. Събралият най-малко "Like"-a писател ще бъде хвърлен в красива клетка с гладни крокодили и лъвове, а зрелището ще бъде предавано директно по системата "pay-per-view".

2036 г.
Книгите вече са само холограми. Представляват миниатюрни устройства, които създават илюзията, че държите книга, с желаната големина и форма. Имат сензори, които скенират мозъчните ни вълни и според чувствата, настроението и желанието се генерира следващата част от произведението. Писателите са по-скоро програмисти. Ще се продават гени на автори по кибърнет. Може да си имплантирате гени на О'Хенри или Стайнбек и да станете прекрасен разказвач, или пък може да си сложите гените на автор на екстремна любовна лирика, с която да спечелите сърцето на киберпънк-принцеса или съответно на здравеняк с добавени слонски гени.

2045 г.
Реалността се слива с виртуалния свят и вече читателят може да участва в действието.  Четенето губи истинския си смисъл. Информацията се имплантира директно в медиалния кортекс и от там може да пуснете приложението. Изживяванията са истински, защото се телепортирате в други вселени. Оказва се, че всяка книга е описание на съществуваща вселена. Ако четете "50 нюанса сиво" на другата сутрин се събуждате с подпухнал задник и следи от камшик. Ако си пуснете микрочипа с книгите на Пратчет, ще може да се избира дали да сте Ваймс или костенурка с пет слона на гърба си. Четири, де. Аз лично винаги си избирам Ангуа и се опипвам...

2059 г. 
Неизвестен писател и създател на вселени, създава книга-вирус, която експлодира и се получава Нов голям взрив... Историята започва отначало...

Няколко милиарда години по-късно
Пещерен човек започва да дълбае върху кална плоча, създавайки първата книга в света.