"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон

Това е първата ми книжка, изцяло прочетена в градската транспортна мрежа. На отиване към работа: 5-10 странички, на връщане - пак толкова. За една седмица я прочетох. 

Това е и първият роман на Карлос Руис Сафон, който вероятно не е писан в барселонските автобуси, поне така предполагам. Освен ако в Барселона няма стари, лъскави превозни средства, навяващи носталгия по старите времена и... с разхождащи се духове из тях. 

Със сигурност "Принцът на мъглата" е по-сурова като изработка, особено ако трябва да я сравняваме с поредицата за Гробището на забравени книги, или с любимата ми "Марина", но на мен ми бе интересно да видя етапите през които Сафон преминава, докато се oшлайфа като световноизвестен писател. От "Принцът на мъглата" през "Марина", до "Сянката на вятъра". Разликата е голяма, ала още в дебюта си Карлос Руис се проявява като умел разказвач. 

Първият издаден роман на испанеца е за юноши, изпълнен е със свръхестествени елементи  и откровено се различава от по-късните му творби, които са далеч по-реалистични и рационални. От друга страна още в "Принцът..." се откроява онзи готически стил, който се превръща в запазена марка на автора. Сафон изгражда типична готическа атмосфера на страх и ужас с тайнствени образи, мрачни градини, гробища, морски фарове, каменни статуи на циркова трупа, черно-бели филми, които сякаш пронизват тъканта на времето и ни връщат десетилетия назад със спомените и тайните на своята епоха. 

Сафон изгражда и онази чиста първа любов, която е тема и в следващите му романи. Въобще "Принцът на мъглата" е олекотена основа, върху която по-нататък испанецът изгражда далеч по-комплексни и заплетени истории, с далеч по-сложни герои и характери. Тук малкият Макс, сестра му Алисия и странният Роланд ще се изправят пред коварен враг. И ще се научат да губят и да преглъщат загубите в сложния ни свят.

Любим цитат:

"...Човешкият живот в общи линии се дели на три периода. През първият въобще не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата ни младост, започва втория период - тогава човек осъзнава колко е крехък живота и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне към края на живота настъпва третия - този на приемането и следователно на примирението и  очакването.

Това е един от големите парадокси на вселената - за тази мъдрост узряваме едва тогава, когато вече е твърде късно." 

Още ревюта:

Блажев
Бран
Весислава
Ташева
Преслав
Литературни ревюта

"Затворникът на рая" - Карлос Руис Сафон

- Чели ли сте "Граф Монте Кристо"?

Това пита един от героите в книгата, сякаш да подскаже какво представлява "Затворникът на Рая" -  третата част от тетралогията на Карлос Руис Сафон. Да, този път маестрото от Барселона ще ни предложи една модерна готик версия на романа на Александър Дюма, в който ще ни срещне отново с любимия ми сафонски образ - Фермин.

Ще се прехвърлим в края на 30-те, когато започва ерата на диктатора Франко. Началото на една бурна и трагична за цяла Каталуния ера, в която не е имало място за свободомислещи хора и логично Фермин попада в затвора Монжуик. А който попадне там, жив не излиза.  Фермин среща писателя Давид Мартин, като по този начин "Затворникът в рая" се превръща в онази част от пъзела, която обединява предните две парчета - "Сянката на вятъра" и "Играта на ангела". Заедно те ще измислят план, с който Фермин ще се опита да се измъкне от строго охранявания затвор, за да може да изпълни мисията, която му е възложил Мартин.

Появява се един негативен герой - Маурисио Валс, директор на затвора.  Точно този антагонист символизира онази прослойка от сервилни на властта подлизурковци, напомпани с огромно самочувствие бездарници, които се изживяват като литератори и знаменосци на културата. Но развръзката с него е запазена за следващата, последна част от тетралогията.

От една страна се зарадвах, че Сафон е променил изцяло конструкцията от предните 3 книги, които четох, и е предложил нещо по-различно. Но пък от друга - не усетих онази тръпка от "Сянката на вятъра". Сякаш Сафон там вдигна летвата на недостижимо ниво. Признавам, че съм пристрастен към този автор, защото обичам тази област на Испания, а познавайки историята ѝ добре разбирам политическите драми, които се разиграват през този период. Всичко това вплетено с житейските премеждия и колоритни образи прави книгата интересна.Но е под класата на предните.

Да се върнем към любимия ни Фермин. Няма как да не харесаш остроумните му, кратки, но винаги на място реплики. И аз като Блажев смятам този герой за алтер егото на Сафон, който винаги може да ме зарадва с някоя своя мисъл:

"Аз не съм от никоя фракция. Нещо повече, за мен знамената са просто цветни парцали, които миришат на гранясало. Стига ми само да видя как някой се е омотал в тях и бълва химни, речи и лозунги, за да ме хване диария. Винаги съм мислел, че всеки, който има влечение към стадото, трябва да е малко като овца."

 Ето и трейлър на книгата:

Хех, шегувам се :P Това не е трейлър към книгата, но ще разберете защо пускам клипа, ако отворите страница 30 и прочетете последните реплики ;).

 Още ревюта от 
Блажев
Мила от Марс, ъм, от Аз чета, де
Литературата днес
Бояна Ламбер
Ели Бакалова
.
.

"Играта на ангела" - Карлос Сафон

Знаете колко много харесах "Марина" и "Сянката на вятъра". Но винаги съм смятал, че един писател не бива да предлага едно и също на читателите си. Трябва да е далеч по-вариативен. Това разбира се е моя гледна точка.

Поглед от Монтжуик към готическа сграда

В "Играта на ангела" малко или много Сафон ни предлага от същото, което си има силни и слаби страни.

Давид Мартин е млад писател, с тежко детство, но с много усилия и труд следва мечтата си. Дълго време пише евтини кримки за двама долнопробни издатели, докато един ден не се появява тайнствен поръчител, който му възлага задача да напише и създаде нова религия. В ревюто ми за "Сянката на вятъра" извадих цитат, който най-добре описва книгата като цяло, сега ще направя същото:

Оцелял след хилядите изчетени страници по темата, започнах да добивам впечатлението, че стотиците религиозни вярвания, описани в цялата история на печатното слово, в крайна сметка бяха необичайно сходни помежду си.....не можех да се отърся от усещането, че съм прехвърлил десетки криминални романи, в които убиецът се оказва ту един, ту друг, но самата механика на сюжета е еднаква навсякъде. Митовете и легендите, били те за божества или за създаването и историята на народи и раси, започнаха да ми изглеждат като ребуси, слабо различаващи се помежду си и съставени винаги от едни и същи елементи, само че в различен порядък. 

  Точно това бих казал и за "Играта на ангела". Използвана е същата "механика" от предните два романа. Отново действието се развива пред очите на младо момче, а историята проследява крехкото му детство до постепенното му възмъжаване.  Както и в "Сянката...", и тук главният герой израства без майка, има нелеко детство, влюбва се в момиче, което разбива сърцето му и се свързва с друг. Почти всички женските образи са крехки, нежни създания, с бледа, светла кожа. Отново имаме история свързана с книга и писане, отново благодетелят на момчето се превръща в негов враг - разбивач на мечтите му. Отново изпепеляващи любовни трепети, тъжни съдби, тежко детство. Сетингът е един и същ - старите квартали на Барселона, най-вече местностите около "Монтжуик" (между другото там се намира и стария стадион на ФК Еспаньол). Самата схема на изграждане на истории и герои е идентична.

Това бяха по-слабите за мен страни на романа, а сега да погледнем силните. 

Въпреки всичко, Сафон си остава най-добият разказвач, който съм срещал. Умението му да задържа вниманието на читателя върху страниците е уникално. Неусетно, приятно и непринудено си заминават една по една. Сафон е развил перфектно това качество да разказва и непрекъснато да плете нови и нови нишки, с които да не изпуска контрола върху читателя.
Тоновете в "Играта на ангела" са в пъти по-мрачни и зловещи, отколкото в предната част. Сафон въобще не се церемони с героите и ги с сблъсква с непредвидимата действителност, която понякога е брутална и безкомпромисна. Жертвите са много повече, няма хепи енд.
Една от най-интересните сюжетни линии в романа са разговорите между Мартин и неговия поръчител/работодател - Андреас Корели. Тези разговори за ролята на религията, на литературата като цяло, са много интересни, широкообхватни и те придават тежест на книгата. Лично на мен много ми хареса начина на мислене на Сафон.

Липсваше ми много герой като Фермин, неговите изключителни речи. Въпреки че  помощничката на Мартин, Изабела, бе също много интересен персонаж, допадна ми остроумието, закачливостта и опърничавостта й.

Определено не съм съгласен, че Сафон е елементарен писател, такива твърдения откровено ме разочароват. По-скоро разочарованието идва от това, че са твърде подобни трите романа, които прочетох дотук, а не от уменията на каталунския писател. Вероятно ако бях прочел "Играта..." първа, щях да я харесам повече от "Марина" или "Сянката на вятъра". Иска ми се Сафон да избегне съдбата на своя собствен герой Давид Мартин и да не изхаби потенциала си в шаблонни романи.

Но Сафон си остава за мен магьосник на словото, де :)

Други ревюта:
Блажев (спести ми доста време, защото първия цитат и аз щях да го включа)
Литературата днес 
TANSTAAFL 
Друсано мастило
Милена Ташева от Аз чета
пак Блажев :)
Размишльотини
.

"Сянката на вятъра" - Карлос Руис Сафон

Вероятно на света има милиони и милиони писатели, или такива, които се мислят за писатели. Но само шепа от тях превръщат перото в магическа пръчица и сътворяват това, което англичаните наричат "page turner" - книги, чиито страници сами се обръщат, неусетно се сливаш във вселената им, докато накрая не осъзнаеш, че е 3 часа сутрин, а утре на работа ще изглеждаш като жертва на садо-мазо оргия.

Точно такъв е и Карлос Руис Сафон - превъзходен разказвач, почти илюзионист, който въпреки семплите истории, винаги те кара да отлагаш лягането за по-нататък.

Като истински алхимик-иноватор, Сафон майсторски е сипвал в своята колба много жанрове и стилове. Може да се разгледа като исторически роман, в който ще усетите болката на цяла Каталуния от периода на управлението на диктатора генералисимус Франко. Може да се разгледа и като готически хорър, който ще ви накара да треперите. Може да се разгледа и като криминале, изтънчен ноар, с всичките му елементи - фатални жени, загадки, туистове, сблъсък на характери. Това е и един пленителен романс между влюбени, чиято любов е с изключително голям магнитуд (нали напоследък земетресенията са популярни :р). В "Сянката.." има и хумор, и тъга.  

Малкото десетгодишно момче Даниел е заведен от баща си в книгохранилище, където то самó избира творба - "Сянката на вятъра" от Жулиан Каракс . Това е роман, който ще промени съдбите на много хора. Даниел, с намигване от страна на Сафон, е впечатлен от произведението и казва:

С разгръщането на разказа структурата му започна да напомня някоя от онези руски кукли, матрьошки, които крият във вътрешността си безброй миниатюрни изображения на самите себе си. Стъпка по стъпка повествованието се разлагаше на хиляди истории, сякаш разказът бе попаднал в галерия с огледала и неговата идентичност се разцепваше на десетки различни отражения,които същевременно представляваха един-единствен образ. Минутите и часовете отлитаха като мираж.

Не е ли забавно? Точно това представлява и "Сянката на вятъра" на Сафон! Историята на Даниел започва да напомня на тази на Жулиан Каракс, точно като матрьошка в матрьошката. А този един-единствен образ, струва ми се е самотата. Героите, по един или друг начин се борят с нея.

Сафон умее да гради плътни, интересни герои. Нито един от тях не е пренебрегнат и всеки е като същинска матрьошка - крие в сърцевината си истории и тайни, а под тях още тайни и истории. 
Мой любим персонаж е Фермин - образ, който е изпреварил тези бурни времена със своето съвременно, напредничаво мислене. Но сякаш попада в грешната (изостанала) епоха. Мненията му за армията, църквата, непрестанния му оптимизъм, хуморът му - всичко това го превърна в мой любимец.

"Сянката на вятъра" напомня страшно много на "Марина". Като изграждане на герои, характерите, историите им, самотата им, борбата им. Женските образи са крехки и беззащитни (Марина е неизлечимо болна, Клара е сляпа, Беа има деспотичен баща), но като притегателен магнит привличат всичко наоколо и генерират огромна сила, създават неразрушими връзки.

В ревюто си Точка вижда много слабости, аз се съгласявам с някои от тях. Но лично за мен наситената романтика има по-скоро ноар оттенък и ме привлича (а и пък харесвам описания на това как влюбени непълнолетни правят секс :р). Може наистина да не е нищо особено, но пък е хипнотично четиво. 5/5 от мен :)  

Други ревюта:
Супата на Кафка
Блажев Книголандски
TANSTAAFL
Точка
Милена Ташева от Аз чета
.
.

"Марина" - Карлос Руис Сафон

Все още не мога да си обясня как я прочетох за толкова кратко време - за две нощи ( ето какво е да нямаш ТВ :). Вината за това е изцяло на испанския бард Карлос Руис Сафон, който е превърнал разказването в хипнотично изкуство. Не съм привърженик на такива епитети, но те най-близко описват неговото творчество.

"Марина" е готически роман, чийто сетинг се вмества в един магически град - Барселона. В сърцето на Каталуния са творели художниците-сюреалисти Салвадор Дали, Жоан Миро, тук е учил и Пабло Пикасо,  а уникалните архитекти Гауди и Бофил са издигали истински шедьоври. Всичко това, в комбинация с изкусното перо на Сафон, допринася за изграждането на една зловеща, артистична, нощна атмосфера в романа.

Основната сюжетна линия обхваща съдбите на 15-годишните Оскар и Марина, които се сближават бягайки от депресиращата самота. Около тях Сафон е изградил пълнокръвни образи, всеки от който е със своя собствена история, собствена тайна, изпълнена с болка и вина. Болка, която се пренася и върху читателя след прочитането на произведението.

Въпреки твърде различните характери и герои, всъщност всички образи си приличат. Всичките протагонисти в "Марина" бягат от самотата, намират сродни души, борят се за тях, губят ги и им остава само болката и помена за тях. Колкото и наивно да звучи, Сафон е конструирал великолепно романа, използвайки множество елементи  от готическия хорър до магическия реализъм. Трудно е да се опише, трябва да се прочете.

Един цитат:

Циркът бе моето училище и домът, в който растях.Ала още тогава знаехме, че е обречен. Реалният свят се превръщаше в по-голяма гротеска от пантомимата на клоуните и танцуващите мечки. Скоро щяхме да сме излишни.Самият двайсети век се бе преобразил в големия цирк на историята.  

ПС В goodreads дадох първоначално 4 от 5, но после се замислих и реших, че коя ли книга няма слабости, и й дадох 5.

Други ревюта:
Блажев ( псст, Блажев, всяка книга, която чета вече си я прочел :)) Някой ден ще си прочел всички хубави книги  и ще се принудиш да разлистиш библията :р Шегувам се)
Книга за теб
В тайната градина
.
.