Докато преслушвах песните, които съм тагнал като "любими" в youtube, забелязах, че голяма част от тях са базирани по популярни романи. Набързо ще ги прехвърля и тук:
Metallica - For Whom the Bell Tolls ( по едноименния роман на Ърнест Хемингуей "За кого бие камбаната" )
Камбаните в началото подсказват за какво иде реч, а Металика са изковали поредната си култова песен. Членовете на групата са черпили вдъхновение и от техния всеобщ любимец, Хауърд Лъвкрафт, най-вече от цикъла му от разкази "Ктхулу". Посветили са му няколко песни:
The Thing That Should Not Be The Call of Ktulu
Iron Maiden - Brave New World ( по едноименния роман на Олдъс Хъксли "Прекрасният нов свят")
"Желязната девица" е една от групите, която се вдъхновява много от литературата, Брус Дикинсън и останалите членове са доста начетени и печени типове (а и са фенове на Уест Хям - най-готиният лондонски отбор!)
"Lord of the Flies" е по едноименния роман на Уилям Голдинг (Повелителят на мухите), Murders in the Rue Morgue" е по разказ на Едгар Алън По и т.н.
Within Temptation - The Truth Beneath The Rose ( вдъхновение от "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун)
Не че групата харесва нашумелия роман на Дан Браун, но им дава идеята да зададат въпроса - Докъде би стигнал човек в името на вярата и необходимо ли е да бъде краен?
Шарон ден Адел ми е любимата певица, уникална жена е тя :falling in love:
BLIND GUARDIAN - Theatre of Pain ( по цикъла на Пол Андерсън "Tomorrow's Children")
Цялото творчество на Blind Guardian е посветено на фентъзито и ужасите, като тяхната любов към автори като Стивън Кинг, Толкин и Майкъл Муркок е пословична.
Голяма част от песните са посветени на Стивън Кинг: "Altair 4", "Tommyknockers" ( и двете базирани по Томичукалата), Guardian of the Blind ( "То"), Somewhere Far Beyond ( по "Тъмната кула"). А албумът им от 1998 "Nightfall in the Middle-Earth" е изцяло посветен на толкиновото произведение "Силмарилион"
Nightwish - Wishmaster ( влиянието е от "Властелинът на пръстените" на Толкин)
Gatsbys American Dream - Fable ( по романа на Уилям Голдинг - "Повелителят на мухите")
Самото име на бандата идва от "Великият Гетсби" на Скот Фитцджералд, един от върховете на американската литература.
---
Pink Floyd - Pigs ( от албума им "Аnimals", който почти изцяло е по мотиви от "Ферма на животните" на Джордж Оруел)
Тези дни съм на стиймпънк вълна, несъмнено :)
Захванах се с "Смъртоносни машини" на Филип Рийв, непретенциозно четиво, което ме прехвърли в един алтернативен постапокалиптичен и механичен свят, пълен с машинарии, парни двигатели, балони и дирижабли, както и подвижни градове на платформи с колела, които гонят и поглъщат по-малки селища. Представете си подвижна София на колелца (отдалече прилича на гигантска торта), която преследва горките градчета Варна и Бургас (муахаха!), отварят се челюстите отпред, поглъща ги, плячкосва и буквално схруска :) Найс!
В уикипедията толкова хубаво са я разказали, че като прочетете статията няма нужда да четете самата книга :р А и пък спестява писането на ревю (летен мързел, какво да се прави) Леко детска е, но става за четене.
Питър Джаксън е искал да я филмира, също е бил фен. А аз не планирам да чета останалите три части обаче.
-----------------------
СТИЙМПЪНК МУЗИКА
След като прочетох книгата се заех да проверя дали съществува подобно течение и в музиката. Останах приятно впечатлен от няколко много симпатични банди.
Една от тях е "The Cog is Dead". Те се представят като пътешественици във времето, които са дошли от далечната 1893 г. Тогава научили, че е измислен електронния часовник и откритието ги разочаровало, защото това на практика слагало край на любимите им механичните зъбни колелца и джаджи. Искали да проверят дали ел. часовниците са само временно явление и построили машина на времето, с която почнали да пътуват. Погнусени видели, че новият свят напълно се е дигитализирал, часовниците били предимно електронни! Затова се заели да окуражават населението да се върне към красотата на зъбните колела и парните машини. Започнали да творят музика с механични инструменти....
Хах, големи откачалки са, нали? Засега имат само един албум, но музиката им е готина:
Иначе пионерите на стиймпънк музиката са "Abney Park", страхотна банда, която прави невероятни шоута:
Руската версия на Тери Пратчет се задава на хоризонта!
Това произведение на Зотов ми бе препоръчано от Зори, а аз все отлагах четенето. А това си е направо култово четиво!
Досущ като Пратчет, Зотов е създал един опростен свят, огледален на нашия, който ще ни накара да погледнем нещата от забавната му страна, а може би и с други очи.
Рая и Ада са представени като брандове с маркетингови отдели, и със съответната бюрокрация и йерархия. И двата бранда се опитват да привлекат душите на хората в пределите си, използвайки различни рекламни трикове и удари под кръста. Уви, 99% от душите попадат в Ада, където гъмжи от народ. Там са всички политици и поп-икони. Джими Хендрикс например вече 40 години не може да се възстанови от свръхдозата, която си е набил, а Ксеркс е все още в шок, заради филма "300", където е представен като лигав гей. За Милошевич се търси солидно наказание, затова е заключен в една стая с косовския лидер Ибрахим Ругова. Сръбският диктатор обаче се оказва непукист и заедно с албанеца контрабадно започват да варят ракия.... В Рая пък е далеч по-скучно - там е почти безлюдно. Праведните души стават все по-малко, та се налага ангелите да си затварят очите и да пускат гастербайтери от Ада, които да вършат черната работа: в ролята на носачи, шофьори, келнери, строители. Е, от време на време правят показни акции и екстрадират няколко от тях, но това само за да симулират дейност. Такава е картинката между двата враждуващи бранда.
Големият бос управляващ Рая, известен като Гласа, си взима няколко дена почивка и излиза в отпуск. Точно тогава обаче започват да изчезват ангели, а наместникът на Гласа - архангел Гавраил, изпада в паника и е принуден да потърси помощ от Ада, защото в Рая няма полицаи и комисари. Рогатият управител на Ада изпраща своя най-добър човек - инспектор Калашников, заедно с неговия алкохолизиран помощник Малинин, които ще се опитат да разбулят мистерията и да разкрият убийците.
"Епидемия в Рая" е същинска енциклопедия по поп-култура, има страшно много референции към холивудските филми, политически лица и събития, музикални поп и рок икони, и т.н. Най-удивителното е, че Зотов успява да сглоби всичко и да го представи по един много оригинален и интелигентен начин, и за щастие не се е получило поредния безвкусен поп кич. Романът работи на много нива както при Пратчет (напомня много на неговият "Ерик") и освен да се хилиш до сълзи, той те кара и да се замислиш върху това как е устроен света по един непринуден и забавен начин.
Нека сега всички в хор да благодарим на Зори за препоръката:
БЛАГОДАРИМ ТИ, ЗООРИ!
:р
ПС Опитах се да намеря информация за Георги А. Зотов по интернет, но уви почти нищо не открих. Оказа се, че с абсолютно същото име се подвизава млад футболист на руския Локомотив Москва - за него намерих достатъчно информация, дори научих неговата трансферна цена. В случай че сте футболен отбор може да го купите за €50 000. Аз нямам толкова, поради това се насочих към романа, струващ само 14 лева, които платих и така осъществих поредния гръмък летен трансфер, с който да подсиля лявото крило на библиотеката ми :р Смятам да спечеля титлата в библиотечната лига тази година :р
Сдобих се с книгата след като прочетох позитивното ревю в Книголандия (както и това на Бла), а и пък никога не бях чел роман, в който главни действащи лица са зомбита.
Няколко думи за автора. Както пише на задната корица, Мериън е прекарал целия си живот в района на Сиатъл и се е занимавал с инсталиране на топлопроводи, охраняване на електроцентрали, доставяне на смъртни легла за пациенти на приюти (хм, последното някак обяснява тематиката на произведението) и други подобни дейности. Връзвал е някак двата края. Не е ходил в колеж и няма никакви спечелени награди.
Впечатляваща визитка, нали? :)) Показва ни, че за всеки има място под слънцето стига да преследва мечтите си. Може и да не е завършил колеж, но се е справил много по-добре от колегите си професионалисти.
Мериън има и блог. А зомби-маниак като Саймън Пег е останал възхитен от дебютния роман на американеца. Айзък не е изпълнил творбата с много събития: момче, превърнало се в зомби,открива че изпитва някакви странни чувства към живо момиче. Дали тези чувства ще го върнат обратно към живота? Къде е границата между живота и смъртта, и каква е разликата?
Ето ви и един цитат, който ясно ще ви разкрие посланието на "Топли тела" (колкото и наивно да звучи):
"Усмихваме се, защото така ние спасяваме света. Няма да позволим Земята да се превърне в гробница, в масов гроб, въртящ се около оста си в пространството.Ще плачем и ще кървим и ще желаем, и ще обичаме. Ще излекуваме смъртта. Ние ще сме този лек. Защото го искаме."
След като прочетох романа, имах нещастието да вечерям наденица, която на фона на още пресните ми спомени от книгата имаше вкус на подметка за обувки. Запитах се дали се различаваме от зомбитата и от първичните им инстинкти - менюто ни е пълно с плът, болка и кръв, ядем автоматично, серем и ходим на работа. Това се повтаря всеки ден. Празнотите между тези дейности запълваме с чувства, а от тях зависи дали наистина живеем. Без тях сме наистина като зомбита.
Макар и да не е кой знае какво, "Топли тела" ми хареса. Може би има много слабости, но е написана добре, чете се лесно и напълно изпълнява целта си.
Ще ви призная нещо - никога не съм харесвал ортодоксалното фентъзи, от онези с провлачени истории за смели герои, красиви принцеси, принцове, страшни войни, магии и драми.
Затова бях малко резервиран към Джо Абъркромби и романа му "Отмъщението на Монца". Но още от първите страници ми стана ясно, че това е широко скроен писател, с извратено чувство за хумор, разказващ развлекателно и най-важното - той не се церемони и не следва никакви правила. Всъщност ето ви едно интервю, в което британецът говори за книгата. Ще се убедите, че е симпатяга:
Влияние - В интервюто Джо признава, че се вдъхновява както от литературни произведения, така и от киното. Основно е черпил вдъхновение от филма на Джон Боорман - Point Blank (1967), както и от книгите на Макиавели, който е описал сблъсъците и междуособиците в политиката на италианските градове-държави през 15-16 век.
Свят и атмосфера - Абъркромби е изградил един мрачен и тъмен свят на непрекъснати войни и политически интриги, изпъстрен с коварство, алчност, лицемерие и сервилност. Парите определят действията. Свят, в който липсва какъвто и да е морал. Приятелите стават врагове, а враговете - съюзници. Различаването на доброто и злото зависи от коя страна си застанал.
Тема и история - Темата за отмъщението е стара като света, тя заема централна роля в голяма част от класическите творби, като започнем от "Хамлет" и стигнем до "Граф Монте Кристо", а и до днес тя е актуална.
Главната героиня е жена, Монца Муркато, сама издигнала се от фермерка до военен лидер. Популярността й се увеличава, а нейния работодател, херцог Орсо, се притеснява да не заеме неговото място. Херцогът организира покушение, в което загива братът на Монца, а самата тя едвам оцелява. Хирург успява да я сглоби и излекува. Монца обаче иска вендета, кърваво отмъщение, и е готова на всичко за да го изпълни докрай. Нищо не може да се спре пред пътя й, не случайно я наричат Змията на Талинс. Голяма кучка е, несъмнено :)
Герои - Нещото, което наистина ме удиви в Абъркромби, е умението му да изгражда пълнокръвни герои, с всичките им тъмни страни и слабости. В книгата положителни образи няма, всички са готови да вземат своето и да следват целите си. В този свят на власт и сребролюбие, оцеляват само лукавите, хитрите и безкомпромисните. Британецът не ни е спестил нищо и не е тръгнал да ни залъгва с истории за идеализъм и справедливост. За съжаление този свят твърде много наподобява нашия, реален такъв... Има вероятност направо да намразите Абъркромби, заради начина по който се отнася с главните му герои. Ще ви накара наистина да тъжите за някои от тях.
Освен красивата и силна като характер Монца, в романа блестят още няколко героя. Дошлият от север здравеняк Тръпката, който иска да заживее по-спокоен и по-честен живот. В началото той казва:
"Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил"
Но в края на романа възгледите му се променят:
" Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната само на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха...."
Друг образ, който ми хареса бе този на Коска, вечно пияният командир и учител на Монца. Води предимно битка с бутилките, но той е генератор на онaзи жизнерадостна , честна и неприлична смесица от мъдрост и хумор:
" Всички се превръщаме в лайна като умрем, но не всички сме лайна като живи...Само повечето. Бог знае, че аз съм"...
Хумор - варира от черен през многоцветен, до направо гнусен :) Благодарение на него аз минах през тези 600 страници. Оригинален, странен, директен хумор, типичен британски. Някои от сцените направо не мога да ги забравя - след като прави секс, Монца хвърля 5 монети на любовника й, а той изсумтява: " К'во е т'ва? Чувствам се като курва", а Монца му отговаря:
"Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена за пари? Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант"
Сещам се за още една сцена, в която Монца пак прави секс, но я залавят както е гола, а един от наемниците вижда белезите от покушението и я пита от къде са й. Тя му отговаря:
"Ами бръснах си оная работа, и ми трепна ръката"
Не, не си мислете, че книгата е пълна със секс сцени, не знам защо, по дяволите, само тях помня :( Книгата всъщност е доста по-мрачна и тежка, отколкото изглежда. Без да помпозничи, Джо е наситил с точната доза хумор и мъдрост, толкова, колкото те да не досаждат и да направят приключението по-интересно.
Недостатъци - Абъркромби знае как да стигне от началото до края в една история, от точка А до точка Б. Проблемът е, че избира най-дългия път дотам. Ще е добре следващите му книги да са с няколкостотин страници по-малко :) Хич не ми се иска да е поредния автор на фентъзи тухли четворки, твърде ангажиращо и затормозяващо е. Иска ми се романите му да са по-концентрирани и по-директни, за да не се губи динамиката на действието. И да не се провлачва във времето. Това все едно да отидеш на кино и да изгледаш 5-часов филм. Колкото и да е добър, ще ти писне някъде към третия час. Поне на мен ми се иска да е така, а Абъркромби наистина е страхотен писател, ще е жалко да се загуби из хилядите страници на дебелотомна поредица.
Леле...Това ревю стана бая дълго! Е, не всеки ден чета книжки по 600 страници все пак :) Много по-различна е от всичко останало, каквото бях чел и се радвам, че се запознах с този млад, извратен и интересен британец. Не знам дали ще имам нервите да му прочета останалите му романи, но определено той е глътка свеж въздух във фентъзи-пространството. :) Не случайно трупа цели армии от фенове.
Комунистически лидери, представени като прасета. Масите, които сляпо ги подкрепят и издигат лозунги в тяхна чест, описани като блеещи овце. Работна класа, състояща се от бъхтещи се по цял ден коне и магарета. А политическата полиция, репресивните органи - описани като озлобени кученца с промити мозъци. Това е "Фермата" на Джордж Оруел, представил и осмял тоталитарните системи по много оригинален, "анималистичен" начин. При това са му трябвали само стотина страници за да го направи.
Независимо от ляво-центристките си възгледи, с тази политическа алегория Оруел директно е критикувал сталинисткия режим, измамната й идеология, покрита с лицемерие, демагогия и масов терор.
Всичко започва с изграждането на утопия, която обещава равенство и просперитет. Обикновено начало дава някой велик вожд, в случая - от дълголетното прасе "Старият майор" (вероятно персонификация на Ленин или Маркс), който започва организацията на бунт срещу потисниците, т.е. срещу човеците, които нагло експлоатират труда на животните във фермата.
Всички животни са равни....но някои са по-равни от останалите :)
Метежът на животните постига успех, но "Старият майор" хвърля топа, а неговото място заемат енергичните млади прасета Наполеон ( наподобяващ образа на Сталин) и Объл (напомнящ на Троцки). Наполеон набързо се ориентира, избира силовия едноличен подход и завзема властта.
Оруел нагледно ни е показал как подобен род идеологии могат лесно да издигнат една избрана прослойка, която после да се превърне в бич за обществото. Утопиите не са възможни, не и при всички слабости на човека, особено когато се опияни от властта.
В книгата има много интересни образи, като например гарванът Мойсей ( символизиращ руската църква), който баламосва останалите с приказки за Захарната планина, където всички добри животни отиват, но само ако работят усилено и усърдно. След като животните издигат лозунга "всички сме равни", гарванът напуска фермата, защото се смята за нещо повече от тях, за по-важна фигура. След това се завръща, прасетата обявяват приказките му за глупости, но го оставят за да замазва съзнанието на работната класа - т.е. да им отклони вниманието от евентуални бунтове. :)
Друг интересен образ е магарето-непукист Бенджамин, вероятно отговарящ за интелигентните хора, които гледат да си живеят без да се пречкат или набиват на очи.
"Фермата" си остава една от най-добрите и забавни политически сатири, които съм чел. Макар Оруел да има социал-демократични възгледи, начинът по който е разобличил всички системи, базирани на манипулация, сила, политически машинации и т.н., е направо пророчески, имайки предвид че е писана преди 1945г.
Вдъхновение за препрочитането на книгата получих от "Операция кино" , от където научих че предстои евентуална екранизация на "Фермата" :)
Попаднах съвсем случайно на тази книга. Купих си я за 2 лева. Тя смърдеше на мухъл, бе доста прашясала, а на всичкото отгоре разлях и бутилка вода върху й. За радост оцеля :). Но да караме по същество.
Леон Митрани се е опитал да обясни просто нещо: какво е наука и какво не е. Не бях голям фен на такива книги, защото смятах, че едва ли ще науча нещо, което не знам. Но се оказа много интересна и задълбочена книга, с много любопитни истории и факти. Авторът е обяснил разликата между наука, религия и псевдонауките, има ли морал без религии, развитието магии-религии-наука и т.н. Бих казал, че е нещо средно между книгите на Карл Сейгън, Бил Брайсън и Ричард Доукинс. Но Митрани не е изритал религиите, а обяснява причините за тяхното съществуване. Нека извадя някои интересни съждения от книгата (не са точно цитати, а обобщения):
Книгата започва с представяне на няколко любопитни нови религии.
Едната от тях е култът "карго", появил се на няколко острова в Полинезия. Тези острови по време на Втората световна война били превърнати от американците в бази за снабдяване. Туземците, дълго време отцепени от света, приемали самолетите като богове, защото идвали от небето. Американците в замяна на услуги, като носене, теглене и т.н., им давали консерви, питиета и шоколади. След като белите хора се оттеглили, туземците издигнали самолетите им в култ и дълго време се молели те да се върнат, дори построили дървени макети. Много скоро се създала организация, йерархия и символика около този култ. Фактът, че след всяко "богослужение" на "летището" не идвали самолети, не намалявал вярата. Напротив. "Жреците" придобивали все по-голяма власт, а тези, които не вярвали в идването на самолетите били брутално потискани. Ето как за 10-20 години, в наше време е извървян цикъла от зараждане до институционализиране на нова религия. Представете си изненадата на новодошлите европейци след това.
Разгледани са и някои други нови религии, като сциентологията ("наукология") и как основателят на това вярване станал милионер за сметка на останалите членове, а по-късно починал на яхта извън юрисдикциите на закона, преследван от всички. Подобен е и култът Рас-Тафари.
Какво е наука?
Въпреки че за построяването на една система от знания, за създаването на една научна теория е необходим един минимум от вярвания (т.е. допускания, които произлизат логически от други основни положения), науката до голяма степен влиза в конфликт с вярванията. За науката винаги е по-приемливо, когато количеството вярвания е минимално. Знанията преди всичко са резултат на опитни данни, тяхната проверка, логическата им свързаност в единна система. Колкото повече знания има, толкова по-малко вярвания са необходими.
А какво е религията?
За вярващият, всички процеси, явления, случки с човека и неговите близки са ясни и разбираеми, като се изхожда от вярванията. Приятните и неприятните събития са съвсем лесно обясними. Той е в състояние на нирвана. Няма съмнения, няма вътрешен конфликт, няма развитие. Очевидно е, че общество съставено от "вярващи" не може да се развива, защото развитието е основано на отхвърлянето на едно или друго вярване. . Не случайно голяма част от физическите закони се изразяват с негативни твърдения ("не е възможно топлината от само себе си да преминава от по-студено към по-топло тяло", "не е възможно да се създаде енергия от нищото" и т.н.). Религиозните догми са задължителни, твърди, непоклатими. Хората, които се отклоняват от тях, биват преследвани или заклеймени. Научните догми подлежат на изменение, на съмнение, на проверка. Могъществото на науката започва не с вяра, а с откриване на невъзможностите.
Но кое е по-лесно?
Да вярваш или да знаеш?
Кое изисква по-малко време, труд и съмнения? Като вярваш, ти имаш вътрешно равновесие без никакви усилия, но да знаеш ти трябва да изразходваш много труд. Това е и главната причина, поради която голям брой хора предпочитат вярата пред науката. Библейското обяснение за сътворението на света, пред формулите на физиката и астрофизиката.
----
Друг интересен казус, който се разглежда, е морала. Вярващите обикновено смятат, че религиите са единствените носители на моралните, етически ценности. Само че, моралът се променя, той е като науката - ако навремето се е считало за справедливо да пребиеш с камъни жена или да пренесеш в жертва сина си, то това днес е недопустимо. Т.е. за да имаме действаща морална система, то отново прибягваме до методите на науката. Те не са догматични, те се развиват и подобряват на базата на опит и търсене към по-добър живот.
-----
Не искам да разказвам цялата книга, но определено ми хареса начинът, по който авторът е подходил в този свой анализ. На места стилът е прекалено академичен, но си заслужава четенето :)
Благодарение на ентусиазма и труда на Павел, вече може свободно да се чете тази уникална книга:
