Наградата Международен Букър

 Аз имам малко съмнения към наградата "Международен Букър". 

През 2020 г. наградата е дадена на Марийке Лукас Райнефелд за романа й "Неудобството на вечерта", който е преведен и у нас. Марийке е първата взела Букър, която се определя за нон-бинарна личност. Колко изненадващо. 

Романът е за десетгодишно момиче, загубило своя брат,  поради което цялото й семейство е разтроено. Баща й тъпче с пръст задника със сапун, защото имала запек. Нереални и нелепи за 10 годишни философски тиради, сексуални игри и извращения сред подрастващи, показва колко са извратени и лицемерни християните. Всичко е готически гнусно, пълно е с безцелни сръдни на момиченцето. Четенето едва се издържа.

Но хей, за първи път нон-бинарен печели Букър, йей!

През 2021 г. наградата печели Давид Диоп с романа  "През нощта цялата кръв е черна", френски писател от сенегалски произход. В него се разказва за сенегалските наемници, които се сражават за Франция през Първата световна война.  Един от тях получава травма от жестокостите и изнасилва бяло момиче. Заради травмите от войната. Също така окопите са описани като в@гина на жена, а войниците са опиянени от това.

Но хей, първият французин от африкански произход печели наградата! 

През 2022 година наградата я печели Гитанджали Шри с романа "Гробница от пясък". Първата книга с тази награда, преведена от индийски (хинди). В 700  страници се разказва как 80 годишна жена се е депресирала от смъртта на мъжа й и заради това ни изтезава с дълги философски трактати за живота, без да се случва нищо съществено. Но се сприятелява с трансджендър, с което показва на дъщеря си, че е по-модерна и прогресивна от нея, тъй като дъщеря й постоянно натяквала колко по-модерна била от нея. Също книгата е описана като "феминистка". 

Но хей, първата индийка печели наградата. 

Както и първата арабка. През 2019 г., оманката Джоха ал-Харси я печели с романа "Небесни тела", в който разказва за сватбите и любовните трепети на три сестри. Като през това време в енциклопедичен стил разказва за Оман и с досаден вече за всички араби подход се опитва да имитира приказността на "1001 нощ" с тежка философска пудра. 

Но хей, първата арабка печели наградата.

Награда, която възхвалява екзотични книги и от която възвишени литературни титани получават еротични спазми само от мисълта, че само те разбират тези дълбокофилософски планини от тежка интектуалност. 

През 2023 г. печели първият българин, а BBC описва събитието като празник, на който българите се радвали като на футболните успехи от 1994-а. 

Предполагам най-вече от високоинтелектулната ни паветена каста, която е известна с това, че е написала повече книги, отколкото е прочела.

Как фантастиката, фентъзито и наградите "Хюго" се превърнаха в SJW пропаганда.

Като малък обожавах фантастиката. Винаги съм смятал, че това е много особена и притегателна форма на изразяване, в която разказвачите преплитат въображение, технологии и идеологии за да изковат своите съдържателни и пълнокръвни истории. Фантастиката те кара да мечтаеш и да градиш по-добри светове, или да се предпазиш от по-лоши такива. Дава силата на авторите да експериментират и да създават вероятности, от които трябва извлечем поуки за реалния свят.  

Един от най-великите фантасти - сър Артър Кларк, си е мечтаел и представял света със система за комуникация чрез спътници, писал е статии по тази тема. И ето, днес, всички си комуникираме именно чрез сателити, а идеята му буквално е променила света.

Сър Артър Кларк печели 2 награди "Хюго" за свои романи, а и е бил номиниран многократно. Понеже съм във ваканция и имах малко повечко време, исках да почета  и да поръчам по интернет някоя фантастика/фентъзи. Затова разгледах последните номинации за престижната награда за фентъзи и фантастика "Хюго". Това, което видях, беше покъртително тъжно.

От 2017 година насам комисията на "Хюго" номинира по 6 романа. За тази 2020-а година пет от шестте номинации са от така наречения жанр Queer Adult Sci-Fi and Fantasy (QASFF). Или другояче казано, това са хомосексуални фентъзи и фантастика.  Положението не е по-различно и за миналата 2019 година. Същите теми за транссексуална любов, расизъм, тежък феминизъм и екологични катастрофи, причинени от човека. Никакви други. Едни и същи теми се въртят банално, безидейно, досадно, при това вече почти цяло десетилетие. Организаторите на едно време най-престижната литературна награда за фентъзи и фантастика днес са изпаднали в такъв тежък интелектуален колапс, че те бързо превърнаха "Хюго" в нарицателно име за качество. Такава обсесия ги е обхванало с модните крайности и политкоректности, че през последните две години не са номинирали нито един мъж, а десет жени, повечето от които са лесбийки, и двама транссексуални, които искат да се обръщаме към тях с "нея" или с "тя".

През последните десет години (2011-2020) само един мъж е печелил наградата, Джон Скалзи, който обаче се е е обявил за заклет феминист, както и за почитател на рокфелерското либерално републиканство (каквото и да означава това). Такова чувство на "коректност" ги е обгърнало, че организаторите дадоха три поредни награди Хюго на чернокожата писателка Н.К. Джемесин, която е първият писател въобще с такова постижение.

И не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против хора от различни полове, раси, с различни коси, дължини или идеологии. Проблемът е там, че пробутването на определена част от тях, така яростно, вече започва да прилича на тоталитарна пропаганда, на превъзпитание в оруелски свят. Защото нямаше да имам нищо против Джемесин да спечели три поредни награди за една и съща трилогия, ако разглеждаше различни проблематики, а не една и съща тематика - расова дискриминация и екологични катастрофи, причинени от човек. Дори смели и мислещи ревюисти  и критици я обвиниха в липса на идеи.

Но нека се върнем към номинациите за 2020 и погледнем индивидуално всяка една от тях. Първата е за Чарли Джейн Андърс, транссджендър, тоест мъж, която си е имплантирал цици и сега се чувства дискриминиран и пренебрегван от обществото по някаква причина,  а неин партньор в живота е друга писателка - Аналий Нюитц.
Аналий е известна с това, че официално си смени личните обръщения от "тя" на "те". Тоест, ако искате да се обърнете към Нюитц трябва да е с "те", а не с  "тя", затова дори в страницата й в wikipedia се обръщат към нея с "they".

И в двата последни романа на Чарли Джейн Андърс имаме любовна връзка между характери с женски имена (хомосексуалисти и лесбийки), а темите са "екологични катастрофи" и "въпроси относно свободната воля". Ау, колко иновативно! Двамата, Чарли и Аналий, са пословични с проявите в защита на правата на хората с различни сексуални предпочитания, като са и организатори на няколко НПО-та.

Следващата номинирана за 2020 г. книга е "Gideon the Ninth" на Тамсин Муир. 
Тамсин е... лесбийка. И как няма да е, ако не беше - вероятно нямаше да има номинация. Съответно и в романите й героините са открити лесбийки. Трябва обаче да призная бизнес заложбите на Тамсин и умението й да улови пазара. И аз веднага бих си купил книга, на чиято предна корица е написано ""Лесбийки-некроманти изследват обладан от духове готически дворец в космоса!". Книгата е описвана като комбинация от ужаси, хумор, фантастика, фентъзи в готическа лъвкрафтска вселена....с лесбийки. Разбираемо е защо всички тийнейджъри (обзалагам се предимно мъжката част) са пощурели по такава книга. Свалям шапка за това. Остава въпроса за сериозността да се номинират такива комерсиални книги.

Това колко добре се продават в момента спейс приключения с лесбийки го е разбрала и друга номинирана - Камерън Хърли. Първият й роман, "Звездите са легион", бе наречен от читателите с ироничното "Лесбийки в космоса", а авторката, усетила бизнес-извлеченията от подобно прозвище, започна да раздава плакати с надпис "Лесбийки в космоса" в туитър на феновете й. Самата тя се определя като бисексуална и закоравяла феминистка, която пише редица статии по темата, като например книгата "The Geek Feminist Revolution".  "Звездите са легион", както и номинирания за 2020-а "Бригада на светлината", са определени като милитаристка фантастика от рода на "Звездните рейнджъри" от Хайнлайн, но с...лесбийки. И с нотки на анти-капитализъм и феминизъм.

Четвъртата номинация е за Аркади Мартийн с романа й "Спомен, наречен империя". Аркади е също лесбийка, живее с друга писателка на име Вивиан Шоу. Съответно и в романа й историята се върти около романс между жени, повечето от героите са хомосексуални (queer), а темите кръжат около империализъм и колективно възприятие на нещата около нас. Звучи комплицирано за масите, но по-важното е, че е с лесбийки.  Както се разбрахме, те вървят добре на пазара в момента.

Петата номинирана е Шонан МакГуайър. Тя е от по-специалните бисексуални. Описва се като демисексуална и пансексуална (каквото и да значат, честно казано хич не ми се проверява). Както признава в туитър, тя е работила като оператор на секс-телефон (демек пъшкала е за пари), затова ми се струва, че би било интересно да се прочете какво е изпъш...пардон, написала. От синопсиса на книгата й "Middlegame", обаче, ако пак трябва да съм честен, засяга малко по-интересни и психологически сложни теми, затова ще е нечестно да я критикувам. В крайна сметка може пък и една от книгите да става.

Последната номинация е за Аликс  Хароу, за която тъкмо се чудех защо е номинирана, защото е омъжена и не е нито лесбийка, нито трансджендър, но тогава видях, че основните теми в книгата й са расова и полова дискриминация, и тогава ми светна и получих отговора. Също така е специалист по афро-американска история. Поне така пише в биографията й.

---

Ако си мислите, че това е така само за тази година, хвърлете поглед сред номинациите през последните четири години и ще видите, че от 24 номинации само 3 са за мъже, а на всичкото отгоре се въртят една групичка от едни и същи имена. Сякаш са някакъв картел, който взаимно се възхвалява, номинира и награждава. Да не говорим, че и издателите не са много различни и са доминирани от Tor Books и Orbit Books. Така знаменитата Хюго се е превърнала в нещо средно между партийни кръжоци и комсомолски събирания. После голяма част от същите авторите пишат срещу опасностите от корпоративния свят, срещу дискриминацията и несправедливостта. Представете си хилядите други писатели, които нямат привилегиите да са в този картел. И които може никога да не ги чуем, а да са с далеч по-голям талант от писането за расови и полови проблеми.

Само да вземем последния победител от 2019 г. : Мери Робинет Коуъл. Тя печели наградата с романа "Пресмятащи звезди", алтернативна история, която започва десетилетие след Втората световна война и в която СССР се е разпаднал заради глад и мизерия. САЩ печелят космическата надпревара, но става екологичен катаклизъм и хората са принудени да почнат бавно да заселват други планети/спътници (Луната и Марс). Понеже НАСА не бърза да взема жени в първоначалните мисии, главната героиня дава гласност и се опитва да докаже правотата на жените да участват тези мисии. Също така една от основните теми е расовата сегрегация и расизма. Всички чернокожи са безкрайно положителни герои, за разлика от включения южноафрикански бял расист. Въобще перфектната амалгама за да спечелиш награда за изкуство (независимо дали е кино, литература или нещо друго): полова и расова дискриминация, и екологична катастрофа, причинена от човечеството.

Никога не съм бил краен в тези дебати за климатичните промени или теми за расовата/половата дискриминация. Но когато те се превърнат във вече безкрайно пошло, изтъркано, досадно клише, което като плевел задушава и убива всички останали идеи и позиции, то тогава е редно да сме наистина по-критични, и да се отнасяме с целия този цирк само с присмех и сарказъм. 

Както виждате едни и същи теми се развихрят из ултралиберлната псевдоинтелигенция от строги "защитници на правдата". Което ми напомня за тъжната история на Марион Зимър Брадли, една от най-популярните писателки-фантасти през 60-те и 70-те години, както и една от най-гласовитите феминистки в литературата в онази епоха. Само да се окаже по-късно, че е замесена в сериозен скандал с насилие и сексуално посегателство върху деца, хвърчат обвинения дори от собствената й дъщеря. Мъжът й бива съден многократно също за такива посегателства, но Марион го е прикривала.

Толкова за тази "правда" и "класа" на писателите. За претенциите и за принизяването на целия жанр. В превръщането му в евтина политическа пропаганда, в инструмент на пошли, бездарни политици без истински каузи и идеи. А с измислени претенции и комплекси.

Манал Ал-Шариф - "Да се осмелиш да шофираш"

Отдавна не съм писал за книги. Даже бях решил да престана. Но има книги, които току ме придърпват отново към старото хоби, макар и да съм ограничен с времето.

Има много причини книгата на Манал Ал-Шариф да бъде прочетена и да я препоръчам на много хора. Първата е, защото наистина страшно уважавам личности, които са надраснали своята среда, които успяват да разчупят черупката в която са поставени и с много усилия, с риск дори за живота им, се осмеляват да се преборят и да се извисят над инертността на останалите. 

Заглавието, "Да се осмелиш да шофираш", ми се струва прекалено ограничено за мащабите на книгата. По-точно може би щеше да е "Да се осмелиш да живееш", предвид това през което е преминала авторката. 

Едно нещо, което винаги ме е дразнело, е пренебрежението, с което медиите представят политическата атмосфера в Саудитска Арабия. Страна, която прави така критикуваните Иран и Северна Корея да изглеждат като повече от нормални. 

Манал е родена в Мека, безкрайно консервативен, покрит с религиозни табута град. Майка й е от либийски произход, но е израснала в Египет. Описанието на нейното детство е едно от най-трудните начинания. В него Манал с горчивина и съжаление си спомня как си е опропастила детските й години и как ограничената и консервативна среда са били я направили изключително затворена, радикализирана до фанатизъм девойка. Религиозните текстове и наложените правила за държание са й били промили тотално мозъка, нещо, което авторката съвсем честно признава, в повечето случаи с голяма болка и отправено послание. С това тя иска да покаже защо толкова много жени в кралството подкрепят тази забуленост и сякаш сами си ограничават правата. Просто така са им го втълпили и това е станало част от идентичността им, въпреки всички неудобства.

Още от ранна възраст момичетата са разделят от всякакъв контакт с момчета, учат в различни училища и им се налага да се забраждат. Това поражда доста голяма социално напрежение, което се отразява и на семейните отношения и Манал описва доста случки със сестра й и брат й. 

Представянето на образователната система в Саудитска Арабия е също много съществен момент от автобиографията. Не само там седи този проблем, а именно - карането да се наизустява всичко, без право на проява на логика или своеволия, всичко трябва да се назубри и повтаря точно така, както е казано. Това наистина "програмира" още от малка възраст хората да се подчиняват. Манал наистина е хванала същността на всички проблеми, разнищила ги е в дълбочина. При това съвсем пълно е видяла всички слабости. Дори тези, които лицемерно се прикриват от самото саудитско общество. Като например обрязванията на момичетата, които пред останалия свят Саудитската държава твърди, че са забранени. Но тази ужасяваща примитивна практика далеч не е спряна, а се прилага и така се осакатяват стотици хиляди момичета, оставяйки им белег за цял живот. Самата Манал също е била обрязана по доста болезнен начин и описанието на болката, която е изпитала наистина е трудна за четене. 

Манал не се ограничава само с личните си преживявания. Точно това прави книгата многослойна. Доста адекватно е представена салафитско-уахабитската идеология, историята й, както разрастването и разпространението й. Добре си дава сметка, че те са в основата на ислямския тероризъм по света. Тя доста точно посочва различните фатви, които влиятелни религиозни проповедници издават и по този начин контролират поведението на хората. Наред с изключителните неудобства за жените, дискриминацията спрямо тях, униженията, които те са длъжни да преглъщат и приемат. 

Пред нас се разкрива някои наистина потресаващи, почти сюреалистични за нас, израсналите в по-отворени общества, реалност. За много хора по света Саудитска Арабия е страна на богати шейхове. В реалност има страшно много бедни хора, които едва свързват двата края. Авторката не е пропуснала да спомене и огромната дискриминация спрямо шиитите в страната, както и с многобройните чужденци, много от които са буквално като роби. 

Манал все пак успява да си уреди работа в комплекса на "Арамко" - нефтената компания на С.Арабия. Основана от Стандарт Ойл, начело с Джон Рокфелер, днес тя се води като изцяло държавна компания. Интересното е, че в рамките на комплекса жените имат право да карат автомобил и там действат закони, съвсем различни от тези за останалата С.Арабия. Там американците са най-скъпоплатени наемници и се третират с преференции. Нещо, което подбужда задаването на много въпроси.

Манал разказва и за ужасните си преживявания със съпруга й, зависимостта й от мъжете, тъй като не може да направи нищо, нито в администрацията, нито дори да запише нейното дете на училище, без съгласието на нейния мъжки "покровител" (съпруг, брат, баща или дори син, стига да е навършил 12 години). Описва ужасяващите действия и практики на "Мутауа"- религиозната полиция, както и правата, които са й дали да се гаврят с хората. Едва през 2016 г. са й спрели правата да арестува хора. Разказва за удивителния свят, който се разкрива пред очите й, когато успява да замине извън кралството на Сауд. За момента, в който отива на театър, слуша музика, за правото да чете навън на някоя пейка...

Днес медиите се надпреварват да възхваляват Саудитска Арабия, най-вече, защото е послушен и най-голям арабски съюзник на Запад, както и най-голям доставчик на най-ценния ресурс. В медиите дори възхваляват отмяната на забраната на жените да шофират, с тази малка особеност, че пак трябва да получат "съгласие" от нейния мъжки покровител. Лицемерието не свършва с примитивните религиозни табута, които съществуват в региона. А то е част от лицемерието на великите сили. 

Въпреки това Манал изразява надежда, че все някога С.Арабия ще се промени. 

Япония: Харуки Мураками - "Хроника на птицата с пружина".

Преди около 55 години на бял свят се появява "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджес, по която десетилетие по-късно великият Стенли Кубрик прави своя най-голям филмов шедьовър. Като го споменах, се сетих за онази сцена, в която героят на Малкълм Макдауъл си тананикаше "Singing in the rain" и риташе топките на клетника, в чиято къща бе нахлул. Абсурдна сцена. Преди около двадесет години в Япония Харуки Мураками изважда роман, който може да наречем препратка към произведението на Бърджес. Заглавията са идентични, а и в двете книги героите се превръщат в изкуствени обекти - портокал (или птица) с механизъм (или с пружина), т.е. отвън се опитват да изглеждат естествено, уви, отвътре всичко е изкуствено.

При Мураками концепцията се по-сложна, отколкото очаквах, защото за него съм чувал много противоречиви мнения, а той е или недолюбван, или обожаван от читателите. Както винаги от анотацията на задната корица всичко звучи твърде банално. Тридесетгодишният Тору Окада остава без работа, но решава да прекара няколко месеца на социални, докато жена му Кумико работи в списание и изкарва добри пари. Един ден котката им бяга от дома, а Тору тръгва да я търси. Оттук насетне повествованието придобива дървовиден характер, появяват се няколко допълнителни образа: братът на Кумико - Нобору, бившите военни Хонда и лейтенант Мамия. сестрите Малта и Крета Кано, както и ученичката Мая Касахара. Зад всеки от тези герои Мураками създава цяла вселена от истории, връща ни с тях в миналото и като същински Карл Юнг разкрива онези преживени травми, които постепенно са пречупили желанието им за живот.

Нобору Ватая е роден в сравнително заможно семейство, неговият баща е имал големи изисквания и възлагал големи надежди на него, непрекъснато му набивал в главата как да бъде безпощаден към хората, да ги гази за да може той да се издига. Този родителски нездравословен натиск донякъде сломява вътрешността на Набору, той се превръща в това безчувствена, жестока, студена, коварна и изкуствена птица с пружина. Извършва зловещи, извратени неща и той е генераторът на трагедията, която се разиграва в историята.
Друг такъв образ, чиято съдбата постепенно го превръща в фалшива птица е лейтенант Мамия. Той е участвал в десантите на японската армия в Китай и Монголия, бива заловен от бруталните и сурови монголци, и става свидетел на деяния, от които лично на мен ми настръхнаха косите. Мамия губи най-добрите си години, животът се превръща за него в  кошмар, сякаш цялата му същност, всички обикновени, невинни младежки мечти, планове и желания, които е имал като млад, са били  изтрити и заменени с механични органи, превърнала го е в ходещ човек с пружина. Образът на Мамия е един от най-трогателните, на които съм попадал, разкривайки как малкия човек може да попадна в масовата лудост на войните и без никаква вина да бъдат превърнат в неодушевени предмети.

Всички истории обаче се въртят като спътници около Тору Окада. Отново авторът ни връща към детството на героя. Тору е единствено дете в скромно семейство, загубило майка си, губи изцяло връзка с баща си след като той повторно се жени. Плах при взимане на решения, Тору винаги се съгласява със събеседника си. Всичко, което наистина има е съпругата му Кумико. Именно страхът да не я загуби и да остане сам открехва защитният му пружинен механизъм в съзнанието. Отказвайки да приеме реалността и ужасяващите неща, които е сторила любимата му, опитът му да ги изолира от съзнанието и да ги пренебрегне, отключва и създава този паралелен, имагинерен свят. Постепенно читателят започва да подозира, че някои от образите са нереални, те са проекция на съзнанието на Тору, проявили се вследствие на страховете пред действителността. Всъщност част от образите са копирани от истинските и трансферирани и скрити, а Тору се налага да слезе дълбоко в кладенеца на подсъзнанието си и да извади на повърхността скритата мъка и да се пребори с нея.

Както във всеки роман на Мураками и тук присъстват така характерните му за всяка негова книга котки, описание на уши, мистериозна жена, готвене, джаз музика, паралелни светове, изминали исторически събития, затруднение на младини, злодей без лице и т.н., но въпреки всичко не може да се отрече лекотата, с която успява да плени и завлече читателя.

 Ясно е, че много хора могат да не харесат сюрреалистичните нюанси на Мураками, а дори да обвинят японеца в твърде елитарна претенциозност, но за други това ще се окаже абсолютен шедьовър. Аз определено съм от вторите и поне засега смятам "Хроника на птицата с пружина" за една от наистина добрите книги.

Ю.Корея: Ким Йонг-ха - "Империя на светлината"

Така се случи, че в същата седмица, през която четях книгата, изгледах и "Liberation Day"- филм, посветен на посещението на словенската индъстриъл група "Лайбах" в Северна Корея. Те са първата западна група, посещавала тази страна. Филмът е наистина любопитен и показва една нация, управлявана чрез друга система, и в която всичко изглежда ужасно сюрреалистично, а стремежът към социалистическа утопия буквално извира от всяко ъгълче на Пхенян. Всичко е стегнато, добре подредено, организирано и ... доста изкуствено, неестествено, плашещо. Членовете на "Лайбах" трябваше да настроят цялата си апаратура към севернокорейската техника, която наподобява тази на Европа от 60-те години. Самата словенска група се е родила по време на комунизма в бивша Югославия, затова на членовете й всичко в азиатската страната изглеждаше познато. А както и те признават, изпълнението на севернокорейците е значително по-добро и по-прецизно от това на югославяните - "комунизмът, за който ние мечтаехме". Музикантите от "Лайбах" трябваше да се изправят срещу добрите и лошите страни (най-вече непоклатимата цензура) на една странна държава, която сякаш е от друга реалност.

Когато четях книгата на южнокорееца Ким Йонг-ха, най-трудното за мен бе да запомня и науча имената на героите - всички ми звучаха еднакво. В "Империята на светлината" главният герой е Ки-Йонг, мъж на средна възраст, роден в Северна Корея, обучаван и пратен на юг за да извършва шпионаж. Неговите директни началници биват освободени и по този начин проектът е провален, а Ки-Йонг остава забравен в южнокорейската столица Сеул. Той обаче намира начин да се впише в "капиталистическата" култура, да се ожени и да създаде семейство с нищо неподозиращата Ма-ри. Но в един съдбовен ден получава съобщение-призовка, подканяща го да се върне в Пхенян. Ки-Йонг изпада в паника, той е свикнал със семейството си, с дъщеря си, със спокойния живот на юг, където за разлика от север може да се взимат собствени решения.

Макар и писана като шпионски криминален роман, на фона на който се развива семейна драма, "Империята на светлината" има по-скоро символичен характер. В него главните герои са попили всички негативи на корейците, като Ким Йонг-ха далеч не се е спрял удобно да критикува само северните си братовчеди, но е разкостил и южната част на полуострова. В образа на Ки-Йонг виждаме отражението на това, да си роден под тоталитарна система. Ки-Йонг е загубил част от сетивата, най-вече онези, с които се изразяват чувства. Не него му е трудно да изразява любов, приятелство, загриженост, макар и да ги изпитва, той дълбоко ги е скрил. Живее под постоянен страх, преследва го чувство на вина. Той е израснал в политическа матрица, в която е забранено да се взимат индивидуални решения, индивидуалността и поривите са изтрити, всичко се решава колективно, приемат се само групови заключения и заповеди. И колкото и да е странно, авторът Ким не спестява критиките и към Южна Корея, чийто слабости са вписани в Ма-ри. Тя е кариеристка, преследва своето издигане нагоре, семейството го е оставила на втори план, отдала се е на удоволствия и разврат. Въпреки че южната и северната части на Корея са на двете противоположни страни на политическата скала, разделени от граници и фронтови линии, проблемите на корейците не се различават. Ким е изразил усещането, че и едната, и другата страна са отишли твърде далеч в крайностите, а семейните ценности драматично се разпадат, по една или друга причина децата започват да израстват в нездрави и нестабилни семейства.

От южната страна се развива едно презадоволено консуматорско общество,  което започва да губи същинските си корени и да копира твърде елементарно Запада. То е сексуално освободено, без граници, отдало се на множество пороци. А от другата страна, на север, пък е тотално погазена личността и свободата на избор, на усещания, а в последствие и желанието да се развива, да се твори.

но все пак има надежда, тя е в следващте генерации. В образа на дъщеричката на Ма-ри и Ки-Йонг е изобразено вероятно бъдещето на Корея, с пожеланието тя да бъде обединена. Именно в децата е надеждата на автора, те могат да накарат родителите да превъзмогнат различията си, да преглътнат грешките и слабостите, и заедно да отгледат децата си в стабилни семейства.

Надявам се българските издателства да погледнат и да изкарат малко повече съвременни книги от Корея, Япония, Китай, а защо не от Филипините и Малайзия, тъй като тази част на света прогресивно се развива напред, там хората имат по-различен начин на мислене, от който можем само да научим много.

Марк Хадън - "Странна случка с куче през нощта"

"Странна случка с куче през нощта" е една от най-обичаните книги в Англия. По-странното е, че в България не се харесва особено, или поне от това, което видях като оценки в goodreads сред българските читатели.  Озадачен съм.

Книгата е писана по нетрадиционен начин, излиза от рамките на конвенционалното разказване, от стандартните правила на писане. Има схеми, рисунки, задачи, графики, картини, директно вкарани в повествованието. Защото Марк Хадън се е постарал да ни пресъздаде един коренно различен начин на възприемане. Той е работил като социален работник за хора с увреждания и със сигурност не му е било лесно, а животът с деца и възрастни, страдащи от аутизъм, също е сложен и изисква страшно много компромиси и жертви. Авторът разкрива реалностите, такива каквито са.

Историята започва като в криминален роман - момче на име Кристофър, страдащо от Синдрома на Аспергер, намира съседското куче мъртво, със забита вила в тялото. Оттам нататък то решава да направи разследване и да открие кой е убил клетата животинка. Води дневник, който всъщност ние на практика четем. Тук се проявява силата на Хадън, който съвсем реалистично е представил страховете, мечтите, начините по които възприема света, положителните и отрицателните страни на момче с умствено увреждане. Не са идеализирани нито родителите, нито хората около Кристофър. Родителите му са обикновени човеци и в много моменти се разчупват, нервите им не издържат, колкото и да се стараят. Получават се разриви във взаимоотношенията, психологически сривове съпътстват и двамата, но въпреки всичко те правят всичко възможно за най-доброто за техния син. Хадън успява да накара читателя да погледне света през невинните детски очи на аутист и от него може да научим страшно много неща. Този поглед е полезен.

Децата-аутисти могат да развият нестандартни качества, с които да са пълноценни за обществото, ако им се предостави шанс. Не е лесно, но затова сме хора. Кристофър например, е блестящ математик. Обожава да гледа на света чрез подредени факти, цифри, цветове и формули.

Донякъде книгата на Хадън ми напомня на "Размишления в катраненото буре" от Джак Харт и трябва да призная,  двете влизат в графата "много любими".

Тери Пратчет - "Под пара"

През 1671 г. сър Исак Нютон  прекарал светлинен лъч през стъклена призма и светлината се отразила в различни цветови ивици. Така светът прозрял спектъра на светлината и вече нищо не било същото. Няколко века по-късно сър Тери Пратчет измислил света на диска и прекарал целия реален свят през него, лъчите пак се пречупили и се зародила фантастична светлина. Свят, отражение на нашия реален, но всички невидими цветови гами вече се виждали и откроявали,  всичко било вече много по-пъстро и разбираемо, по-забавно и лесно за възприемане. Появили се вещици, гноми, тролове, гоблини, зомбита, джуджета, вампири, върколаци, магьосници, хора от различни географски величини и от различни гилдии, и всички се опитват да живеят и да намерят някакъв баланс, в който да не се разпадне всичко.

Тери Пратчет вече напусна нашия свят, но зад себе си ни остави друг, с който винаги ще напомня за себе си и ние ще има с какво да го помним. За много фенове, включително и моя милост, именно "Под пара" ще бъде възприета като лебедовата песен на създателя на този изумителен свят. Макар и бидейки предпоследната му творба. В библиографско отношение книгата е от т.нар, "индустриална поредица", в която Пратчет въвежда различни индустрии в света на Диска, и в която влизат още "Пощоряване", "Истината", "Опаричване", "Подвижни образи". Но в "Под Пара" се споменават и почти всички познати централни герои от предишните 39 книги, включително Стражата, начело с Вим Ваймс, Фред Колон, Ноби Нобс, огромния Детритус и капитан Ангуа, бегло се споменава и професор Ринсуинд, Пондър Стибънс, Архиканцлер Ридкъли и останалите магьосници. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото се появява за да продава захаросани лекове (пародия относно хомеопатията), споменават се още Лу Цзе, Скапания Тъпанар Джонсън, лейди Морголота, лорд Ветинари, кралят на джуджетата, Диамантеният крал на троловете и т.н. Единствено липсват познатите ни героини от вещиците, но се усеща, че Пратчет е направил малка прощална ретроспекция на знаковите герои в Диска. 

В "Под пара" се появява самоук гений, Чеп Щолен, който изобретява Железницата. За да я развие той се свързва с местния мултимилионер, краля на лайната, или по-точно на битово-фекалната индустрия, предприемача Хари Кинг. В проекта се намесва и лорд Ветинари, който наема добре познатия ни симпатичен мошеник Мокр фон Ментебрад. Но в същото време назрява бунт сред джуджетата, чийто духовници насъскват младите срещу нововъведенията, срещу всичко, което не е джуджешко. По този начин Пратчет оформя двете основни теми на книгата: навлизането и развиването на модерни технологии, както и появата на фундаментални, радикални течения в обществото. Това са теми, които повече от десетилетие разбунват духовете в съвременния свят. Особено тази за терора и терористичните атаки, станали плашещо емблематични през последните години.

По отношение на технологиите, Пратчет откровено ни разкрива как те променят живота на Диска. Появата на Железницата дава възможност да се отворят нови работни места, развиват се цели отделни възли като металургията и въгледобива,  свързват се различни култури, разширява се туризма и продажбата на артикули, коренно се променя транспорта на стоки и храни до различни кътчета. Когато се отвори гара на малко забравено населено място, то моментално процъфтява. Не всичко е безопасно, с технологиите трябва да се внимава, в неправилни ръце те стават опасни и това е отбелязано. 

По другата линия, тази за религиозните фундаменталисти и като цяло радикалите, Пратчет е подходил много деликатно. Въплътил ги в образите на други брадати същества - джуджетата. Джуджетата само се карат помежду си и е характерно за тях, че ако се съберат три джуджета на едно място, то те ще имат четири мнения по даден въпрос.
Някои от тях, по-радикалните и глупавите, се влияят от проповедите на техните мрачни духовници - грагове. Тези грагове са решени да държат джуджешката общност в света на мрака и някак успяват да втълпят на вярващите, че всяка промяна/прогрес е кощунство, и то просто кощунство само по себе си. (Освен това взривяваха щракалките в "цивилизования" Анкх-Морпорк).

В крайна сметка усилията на Ветинари, Хари Кинг, Мокр, Чеп Щолен и цялата и дружина се изправят срещу малка част, останали в миналото с начина си на мислене същества. Като надеждата е, че и в нашия свят този тип идеология ще бъде отнесен и заклеймен от времето.

.