неделя, 24 юли 2011 г.

Джо Абъркромби и "Отмъщението на Монца"

Ще ви призная нещо - никога не съм харесвал ортодоксалното фентъзи, от онези  с  провлачени истории за смели герои, красиви принцеси, принцове, страшни войни, магии и драми.


Затова бях малко резервиран към Джо Абъркромби и романа му "Отмъщението на Монца". Но още от първите страници ми стана ясно, че това е широко скроен писател, с извратено  чувство за хумор, разказващ развлекателно и най-важното - той не се церемони и не следва никакви правила. Всъщност ето ви едно интервю, в което британецът говори за книгата. Ще се убедите, че е симпатяга:


 Влияние - В интервюто Джо признава, че се вдъхновява както от литературни произведения, така и от киното.  Основно е черпил вдъхновение от филма на Джон Боорман - Point Blank (1967), както и от книгите на Макиавели, който е описал сблъсъците и междуособиците в политиката на италианските градове-държави през 15-16 век.

Свят и атмосфера -  Абъркромби е изградил един мрачен и тъмен свят на непрекъснати войни и политически интриги, изпъстрен с коварство, алчност, лицемерие и сервилност. Парите определят действията. Свят, в който липсва какъвто и да е морал. Приятелите стават врагове, а враговете - съюзници. Различаването на доброто и злото зависи от коя страна си застанал.
 
Тема и история - Темата за отмъщението е стара като света, тя заема централна роля в голяма част от класическите творби, като започнем от "Хамлет" и стигнем до "Граф Монте Кристо", а и до днес тя е актуална.
Главната героиня е жена, Монца Муркато, сама издигнала се от фермерка до военен лидер. Популярността й се увеличава, а нейния работодател, херцог Орсо, се притеснява да не заеме неговото място. Херцогът организира покушение, в което загива братът на Монца, а самата тя едвам оцелява. Хирург успява да я сглоби и излекува. Монца обаче иска вендета, кърваво отмъщение, и е готова на всичко за да го изпълни докрай. Нищо не може да се спре пред пътя й, не случайно я наричат Змията на Талинс. Голяма кучка е, несъмнено :)

Герои - Нещото, което наистина ме удиви в Абъркромби, е умението му да изгражда пълнокръвни герои, с всичките им тъмни страни и слабости. В книгата положителни образи няма, всички са готови да вземат своето и да следват целите си. В този свят на власт и сребролюбие, оцеляват само лукавите, хитрите и безкомпромисните. Британецът не ни е спестил нищо и не е тръгнал да ни залъгва с истории за идеализъм и справедливост. За съжаление този свят твърде много наподобява нашия, реален такъв... Има вероятност направо да намразите Абъркромби, заради начина по който се отнася с главните му герои. Ще ви накара наистина да тъжите за някои от тях.

Освен красивата и силна като характер Монца, в романа блестят още няколко героя. Дошлият от север здравеняк Тръпката, който иска да заживее по-спокоен и по-честен живот. В началото той казва:

"Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил"

Но в края на романа възгледите му се променят:

" Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната само на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха...."

Друг образ, който ми хареса бе този на Коска, вечно пияният командир и учител на Монца. Води предимно битка с бутилките, но той е генератор на онaзи жизнерадостна , честна и неприлична смесица от мъдрост и хумор:

" Всички се превръщаме в лайна като умрем, но не всички сме лайна като живи...Само повечето. Бог знае, че аз съм"...

Хумор - варира от черен през многоцветен, до направо гнусен :) Благодарение на него аз минах през тези 600 страници. Оригинален, странен, директен хумор, типичен британски. Някои от сцените направо не мога да ги забравя - след като прави секс, Монца хвърля 5 монети на любовника й, а той изсумтява: " К'во е т'ва? Чувствам се като курва", а Монца му отговаря:

"Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена за пари? Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант"

Сещам се за още една сцена, в която Монца пак прави секс, но я залавят както е гола, а един от наемниците вижда белезите от покушението и я пита от къде са й. Тя му отговаря:

"Ами бръснах си оная работа, и ми трепна ръката"

Не, не си мислете, че книгата е пълна със секс сцени, не знам защо, по дяволите, само тях помня :( Книгата всъщност е доста по-мрачна и тежка, отколкото изглежда. Без да помпозничи, Джо е наситил с точната доза хумор и мъдрост, толкова, колкото те да не досаждат и да направят приключението по-интересно.



Недостатъци - Абъркромби знае как да стигне от началото до края в една история, от точка А до точка Б. Проблемът е, че избира най-дългия път дотам. Ще е добре следващите му книги да са с няколкостотин страници по-малко :) Хич не ми се иска да е поредния автор на фентъзи тухли четворки, твърде ангажиращо и затормозяващо е. Иска ми се романите му да са по-концентрирани и по-директни, за да не се губи динамиката на действието. И да не се провлачва във времето. Това все едно да отидеш на кино и да изгледаш 5-часов филм.  Колкото и да е добър, ще ти писне някъде към третия час. Поне на мен ми се иска да е така, а Абъркромби наистина е страхотен писател, ще е жалко да се загуби из хилядите страници на дебелотомна поредица.

Леле...Това ревю стана бая дълго! Е, не всеки ден чета книжки по 600 страници все пак :)  Много по-различна е от всичко останало, каквото бях чел и се радвам, че се запознах с този млад, извратен и интересен британец. Не знам дали ще имам нервите да му прочета останалите му романи, но определено той е глътка свеж въздух във фентъзи-пространството. :) Не случайно трупа цели армии от фенове.

вторник, 19 юли 2011 г.

Фермата - Джордж Оруел

 Комунистически лидери, представени като прасета. Масите, които сляпо ги подкрепят и издигат лозунги в тяхна чест, описани като блеещи овце. Работна класа, състояща се от бъхтещи се по цял ден коне и магарета.  А политическата полиция, репресивните органи - описани като озлобени кученца с промити мозъци. Това е "Фермата" на Джордж Оруел, представил и осмял тоталитарните системи по много оригинален, "анималистичен" начин. При това са му трябвали само стотина страници за да го направи.



Независимо от ляво-центристките си възгледи, с тази политическа алегория Оруел директно е критикувал сталинисткия режим, измамната й идеология, покрита с лицемерие, демагогия и масов терор.

Всичко започва с изграждането на утопия, която обещава равенство и просперитет. Обикновено начало дава някой велик вожд, в случая - от дълголетното прасе "Старият майор" (вероятно персонификация на Ленин или Маркс), който започва организацията на бунт срещу потисниците, т.е. срещу човеците, които нагло експлоатират труда на животните във фермата.

 Всички животни са равни....но някои са по-равни от останалите :)

Метежът на животните постига успех, но "Старият майор" хвърля топа, а неговото място заемат енергичните млади прасета Наполеон ( наподобяващ образа на Сталин) и Объл (напомнящ на Троцки). Наполеон набързо се ориентира, избира силовия едноличен подход и завзема властта.
Оруел нагледно ни е показал как подобен род идеологии могат лесно да издигнат една избрана прослойка, която после да се превърне в бич за обществото. Утопиите не са възможни, не и при всички слабости на човека, особено когато се опияни от властта. 

В книгата има много интересни образи, като например гарванът Мойсей ( символизиращ руската църква), който баламосва останалите с приказки за Захарната планина, където всички добри животни отиват, но само ако работят усилено и усърдно. След като животните издигат лозунга "всички сме равни", гарванът напуска фермата, защото се смята за нещо повече от тях, за по-важна фигура. След това се завръща, прасетата обявяват приказките му за глупости, но го оставят за да замазва съзнанието на работната класа - т.е. да им отклони вниманието от евентуални бунтове.  :)
Друг интересен образ е магарето-непукист Бенджамин, вероятно отговарящ за интелигентните хора, които гледат да си живеят без да се пречкат или набиват на очи.

"Фермата" си остава една от най-добрите и забавни политически сатири, които съм чел. Макар Оруел да има социал-демократични възгледи, начинът по който е разобличил всички системи, базирани на манипулация, сила, политически машинации и т.н., е направо пророчески, имайки предвид че е писана преди 1945г.

Вдъхновение за препрочитането на книгата получих от "Операция кино" , от където научих че предстои евентуална екранизация на "Фермата" :)

петък, 15 юли 2011 г.

Из "Наука и ненаука" на Леон Митрани

Попаднах съвсем случайно на тази книга. Купих си я за 2 лева. Тя смърдеше на мухъл, бе доста прашясала, а на всичкото отгоре разлях и бутилка вода върху й. За радост оцеля :). Но да караме по същество.

Леон Митрани се е опитал да обясни просто нещо: какво е наука и какво не е. Не бях голям фен на такива книги, защото смятах, че едва ли ще науча нещо, което не знам. Но се оказа много интересна и задълбочена книга, с много любопитни истории и факти. Авторът е обяснил разликата между наука, религия и псевдонауките, има ли морал без религии, развитието магии-религии-наука и т.н. Бих казал, че е нещо средно между книгите на Карл Сейгън, Бил Брайсън и Ричард Доукинс. Но Митрани не е изритал религиите, а обяснява причините за тяхното съществуване. Нека извадя някои интересни съждения от книгата (не са точно цитати, а обобщения):

Книгата започва с представяне на няколко любопитни нови религии.
Едната от тях е култът "карго", появил се на няколко острова в Полинезия. Тези острови по време на Втората световна война били превърнати от американците в бази за снабдяване. Туземците, дълго време отцепени от света, приемали самолетите като богове, защото идвали от небето. Американците в замяна на услуги, като носене, теглене и т.н., им давали консерви, питиета и шоколади. След като белите хора се оттеглили, туземците издигнали самолетите им в култ и дълго време се молели те да се върнат, дори построили дървени макети. Много скоро се създала организация, йерархия и символика около този култ. Фактът, че след всяко "богослужение" на "летището" не идвали самолети, не намалявал вярата. Напротив. "Жреците" придобивали все по-голяма власт, а тези, които не вярвали в идването на самолетите били брутално потискани. Ето как за 10-20 години, в наше време е извървян цикъла от зараждане до институционализиране на нова религия. Представете си изненадата на новодошлите европейци след това.
Разгледани са и някои други нови религии, като сциентологията ("наукология") и как основателят на това вярване станал милионер за сметка на останалите членове, а по-късно починал на яхта извън юрисдикциите на закона, преследван от всички. Подобен е и култът Рас-Тафари.

Какво е  наука?
Въпреки че за построяването на една система от знания, за създаването на една научна теория е необходим един минимум от вярвания (т.е. допускания, които произлизат логически от други основни положения), науката до голяма степен влиза в конфликт с вярванията. За науката винаги е по-приемливо, когато количеството вярвания е минимално. Знанията преди всичко са резултат на опитни данни, тяхната проверка, логическата им свързаност в единна система. Колкото повече знания има, толкова по-малко вярвания са необходими.

А какво е религията?
За вярващият, всички процеси, явления, случки с човека и неговите близки са ясни и разбираеми, като се изхожда от вярванията. Приятните и неприятните събития са съвсем лесно обясними. Той е в състояние на нирвана. Няма съмнения, няма вътрешен конфликт, няма развитие. Очевидно е, че общество съставено от "вярващи" не може да се развива, защото развитието е основано на отхвърлянето на едно или друго вярване. . Не случайно голяма част от физическите закони се изразяват с негативни твърдения ("не е възможно топлината от само себе си да преминава от по-студено към по-топло тяло", "не е възможно да се създаде енергия от нищото" и т.н.). Религиозните догми са задължителни, твърди, непоклатими. Хората, които се отклоняват от тях, биват преследвани или заклеймени. Научните догми подлежат на изменение, на съмнение, на проверка. Могъществото на науката започва не с вяра, а с откриване на невъзможностите.

Но кое е по-лесно?
Да вярваш или да знаеш?
Кое изисква по-малко време, труд и съмнения? Като вярваш, ти имаш вътрешно равновесие без никакви усилия, но да знаеш ти трябва да изразходваш много труд. Това е и главната причина, поради която голям брой хора предпочитат вярата пред науката. Библейското обяснение за сътворението на света, пред формулите на физиката и астрофизиката.

----

Друг интересен казус, който се разглежда, е морала. Вярващите обикновено смятат, че религиите са единствените носители на моралните, етически ценности. Само че, моралът се променя, той е като науката - ако навремето се е считало за справедливо да пребиеш с камъни жена или да пренесеш в жертва сина си, то това днес е недопустимо. Т.е. за да имаме действаща морална система, то отново прибягваме до методите на науката. Те не са догматични, те се развиват и подобряват на базата на опит и търсене към по-добър живот.
-----

Не искам да разказвам цялата книга, но определено ми хареса начинът, по който авторът е подходил в този свой анализ. На места стилът е прекалено академичен, но си заслужава четенето :)

Благодарение на ентусиазма и труда на Павел, вече може свободно да се чете тази уникална книга:


понеделник, 4 юли 2011 г.

"Гняв" - Стивън Кинг

"Гняв" е едно от по-малко известните произведения на Стивън Кинг. То е първото писано под псевдонима Ричард Бахман и носи в себе си типичните характеристики на ранното му творчество - семпъл сюжет, в който авторът рови из прашните чекмеджета в  дълбоките тъмни места на съзнанието, откъдето вади най-мрачните страхове и мисли на героите.




Вероятно това е най-скандалната книга на Кинг. Влияние върху написването й са оказали няколко драматични събития със стрелби и насилие в училищата, шокирали Америка по онова време (1974-76г.). Това насилие никак не е намаляло и след издаването на "Гняв", и ако отидете в статията за книгата в wikipedia, ще прочетете, че поне в четири от случаите извършителят е бил повлиян от романа на Кинг. Нещо, което кара автора да се откаже от следващи преиздавания на творбата, заявявайки "(Rage is) now out of print, and a good thing".

  Историята се върти около един психически нестабилен ученик, Чарли Декър, който нахлува в класната стая, застрелва учителката по математика (чиито последни думи са: "ако увеличим числото на променливите величини, аксиомата остава непроменена) и взема за заложници неговите съученици. Оттук нататък той започва да манипулира училищните му другарчета и да изкарва наяве техния гняв, тяхната болка. С разговорите му с тях започват да се открояват вечните проблеми по оста родители-деца, междуособиците между приятелите и неприятелите в училище, първите сексуални премеждия - всичко това може да остави дълбока следа и сериозно да повлияе върху бъдещето на даден индивид. Чарли успява ловко да финтира и да изкара извън нерви училищния психолог (знаем ги психолозите и техните обвинителни въпроси, тук Декър му разказва играта с "Ако зададеш въпрос, ще гръмна някого),  да разкрие комплексите на някои от съучениците му, доказва и закона на тълпата - "нахвърляй се върху този, който се дели от групата".

Книгата е от около двеста страници, едър шрифт, чете се лесно и бързо. Липсва ми този стил на Кинг. За заключение ще кажа, че Стиви е психопат :)

петък, 1 юли 2011 г.

"Титаник - звездният кораб" - Дъглас Адамс и Тери Джоунс

Да събереш Дъглас Адамс и Тери Джоунс на едно място е все едно да събереш селитра и сяра, и само малко въглен за писане ти трябва за да получиш експлозивен смехотворен барут. Но нека ги представя. Дъглас Адамс няма нужда от това - всички знаем легендарната хумористична поредица за Галактическия стопаджия. Тери Джоунс също не е необходимо да се представя - сценарист и режисьор на култовите комедии за Монти Пайтън, като особено паметен е филмът "Животът на Брайън", където Джоунс прочита библейските събития по свой уникален и забавен начин. Май идеята за представянето им бе глупава, те са достатъчно големи.



"Титаник - звездният кораб" веднага ще влезе в класацията ми за петте най-забавни и несериозни истории, които съм чел. Тя е толкова абсурдна, че е трудно да се опише.
Най-гениалният ум във вселената построява най-великолепния кораб. Построяването му предизвиква финансова криза на цяла планета, става жертва на заговор, а в крайна сметка е завършен от неомъжените майки-тийнейджърки. По случайност там попадат трима земляни, а главният мозък на кораба е сериозно повреден.... Ще помня дълго време колоритните образи от книгата - ненаситната Люси, която се скъса да прави секс с надарен извънземен, с прекрасни оранжеви очи (отдавна не бях чел книга с толкова много секс, но това не е чиклит, по-скоро е пародия. Просто ситуациите, в които ставаха тези неща, ме накараха да се търкалям от смях.  Има препратки и шеги към романите на Джeйн Остин); годеникът й Дан, който осъзнава много неща, както и прекрасната блондинка Нети, заради която тримата земляни се озоваха на кораба и след която въздишаха всички мъжки представители на извънземните. Тримата земляни ще се опитат да се завърнат на Земята, но биват въвлечени в най-абсурдното приключение в галактиката. Обобщено - това е малък, чудесен роман за релаксация или за дълъг път, стига да не страдате от липса на въображение.

Идеята за книгата я дава Дъглас Адамс, но е написана от Тери Джоунс, след което е била редактирана от автора на "Пътеводителят...". Носи се мълвата, че Джоунс е писал книгата чисто гол. Но никъде не пише, че трябва да я четем голи :) Е, освен ако не експериментирате като мен :р